Гореща зона

1.

16 октомври 1942,

ледник Хелхайм, Гренландия

Лейтенант от СС Херман Вирт махна с ръка, за да прогони снежинките, които се виеха пред очите му. Наведе се още повече, така че лицата им се оказаха на педя едно от друго. Докато се взираше през леда, от гърдите му се изтръгна задавен стон.

Очите на жената бяха широко отворени в предсмъртната й агония. Бяха небесносини, точно както беше предполагал. Но тук надеждите му внезапно се сгромолясаха. Очите й се впиваха в неговите. Обезумели. Изцъклени. Като на зомби. Две нажежени дула, забиващи се в него през прозрачния лед, който я сковаваше.

Колкото и невероятно да беше, когато е паднала, за да бъде погребана в ледника, жената бе плакала с кървави сълзи. Вирт виждаше сълзящата, пенеста червенина, която се бе стекла от очите й, за да замръзне завинаги.

Насили се да откъсне очи от нейните и погледна по-надолу, към устата й. Беше си фантазирал безброй пъти за нея, докато трепереше в полярния студ, който проникваше дори през дебелия му подплатен с ярешка кожа спален чувал.

Беше си представял устните й. Беше мечтал непрестанно за тях. Беше си казвал, че ще са пълни, леко нацупени и възхитително розови, устни на съвършена германска девица, чакала пет хиляди години, за да бъде съживена от целувката му.

Неговата целувка.

Но колкото повече гледаше, толкова по-силно усещаше вълната на погнуса, надигаща се от стомаха му. Обърна лице към вятъра, който фучеше и виеше в пукнатината, и с мъка сдържа гаденето си. Целувката й всъщност щеше да е целувка на смъртта. Прегръдката на дявол в женски облик.

Устата й бе покрита с тъмночервена безформена маса – замразена повърната кръв. Разстилаше се през леда пред нея като отвратителен веещ се погребален покров. А над устата от носа й също бликаше вълна от алена течност, ужасен кръвоизлив.

Насочи вниманието си по-надолу, погледът му се плъзна по замръзналата й гола плът. Поради някаква причина тази жена от древните беше разкъсала дрехите си, преди да изпълзи през леда и да се натъкне слепешком на тази пукнатина в ледника. Беше останала да лежи на леда и бе замръзнала само за часове.

Идеално запазена... но далеч не идеална.

Вирт не можеше да повярва, но дори подмишниците й бяха покрити с гъсти, наредени като мъниста капки алена течност. Преди да умре – докато беше умирала, – тази така наречена нордическа богиня на предците бе изхвърляла собствената си кръв през порите си.

Погледът му се плъзна още по-надолу, макар че Вирт се ужасяваше при мисълта какво ще види там. Оказа се, че не греши. Гъстата замръзнала алена течност покриваше и бедрата. Докато беше лежала тук, сърцето й с последните си удари беше изтласквало гъстата, отвратителна кръв и от слабините й.

Вирт се обърна и повърна.

Избълва съдържанието на стомаха си през мрежата на клетката и воднистата течност полетя в сенките далеч долу. Пристъпите продължиха, докато не остана нищо за повръщане, след което се смениха с плитки, болезнени опити да си поеме дъх.

С мъка се надигна на четири крака. Погледна нагоре към ослепителните прожектори, които хвърляха в тъмната бездна жестока, безмилостна светлина, отразяваща се в безумен калейдоскоп от замразени цветове.

Значи това беше така наречената Фар, любимата древна нордическа принцеса на Камлер. Да му е честита!

Генерал Ханс Камлер. Какво щеше да му каже – и да му покаже, за бога? Прочутият командир от СС беше долетял тук, за да стане свидетел на славното й освобождаване от леда и на обещаното възкресение, за да може след това лично да съобщи новината на фюрера.

Мечтата на Хитлер, най-сетне сбъдната.

А сега това.

Вирт се насили да погледне отново трупа. Колкото повече го изучаваше, толкова по-силно го обземаше ужасът. Сякаш тялото на ледената девица бе водило война със самото себе си, сякаш се бе разбунтувало срещу собствените си вътрешности и ги бе избълвало навън от всяко свое отвърстие. Щом беше умряла така и кръвта и вътрешностите й бяха замръзнали в леда, тя би трябвало да е жива и да кърви значително време преди края си.

Вирт вече не вярваше, че причината за смъртта й е падането в пукнатината. Или студът. Някаква древна, дяволска болест я бе държала в хватката си, докато се бе препъвала и пълзяла през ледника.

Но да плаче с кървави сълзи?

Да повръща кръв?

Да се поти с кървава пот?

Дори да уринира кръв?

Какво би могло да причини това, за бога?

Какво я беше убило, за бога?

Тази жена бе далеч от арийската майка прародител, на която се бяха надявали всички. Това не беше нордическата богиня воин, за която бе мечтал безброй нощи, доказваща арийското потекло, вървящо пет хилядолетия назад в миналото. Това не бе древната майка на нацистките Ьbermensch, свръхчовеци, съвършената руса и синеока нордическа жена, живяла далеч преди появата на писана история.

Хитлер бе жадувал толкова отдавна за подобно доказателство.

А сега получаваше това – жена дявол.

Докато се взираше в измъчените й черти, в празните, изцъклени, покрити със засъхнала кръв очи, пълни с ужаса на ходещ мъртвец, Вирт внезапно бе осенен от ослепително прозрение.

Някак разбра, че се взира през самите порти на ада.

Запълзя назад от вледенения труп, вдигна ръка над главата си и задърпа яростно сигналното въже.

– Нагоре! Вдигнете ме! Включете лебедката!

Над него зарева двигател. Клетката се раздруса и потегли. Докато тя се издигаше, ужасяващият кървав леден блок се смаляваше под Вирт.

Изгряващото слънце хвърляше слаба червеникава светлина през вятъра и леда, докато присвитата фигура на Вирт се издигаше над повърхността. Той уморено излезе от клетката и стъпи върху плътния замръзнал сняг, а часовите от двете му страни се опитаха да тракнат с токове, докато минаваше покрай тях. Тежките им ботуши издадоха глух звук, гумените подметки бяха покрити с дебел слой лед.

Вирт вяло отвърна на поздрава им, унесен в измъчените си мисли. Изправи рамене на виещия вятър, придърпа качулката си напред, за да защити изтръпналото си от студа лице, и тръгна към палатката наблизо.

Свирепият вятър отвяваше черния пушек, излизащ от стърчащия от покрива комин. Печката беше запалена и несъмнено бе нагорещена до червено за щедрата закуска.

Вирт реши, че колегите му от СС вече са будни. Ставаха рано и тъй като днес бе денят, в който ледената девица трябваше да бъде извадена от гробницата си, несъмнено очакваха с нетърпение изгрева.

Първоначално беше дошъл с двама офицери от СС – първи лейтенант Ото Ран и генерал Рихард Даре. После най-неочаквано бе долетял и самият генерал Ханс Камлер, за да стане свидетел на последните етапи от епичната операция.

Като командир на експедицията генерал Даре се водеше главен, но на всички беше ясно, че истинската власт е в ръцете на генерал Камлер. Камлер беше човек на Хитлер. Фюрерът се вслушваше в него. И честно казано, Вирт бе развълнуван от факта, че генералът е дошъл, за да види с очите си момента на най-големия триумф.

Тогава, преди само четиресет и осем часа, нещата изглеждаха бляскави – идеален завършек на едно невъзможно амбициозно начинание. А тази сутрин... Е, Вирт не тръпнеше от очакване да се изправи пред утрото, закуската и събратята си от СС.

Защо изобщо се намираше тук? Вирт беше учен, изследващ древни култури и религии, което бе и причината Химлер и Хитлер да проявят интерес към него. Лично фюрерът му бе връчил партийната му книжка – чест, с която малцина можеха да се похвалят.

През 1936 г. той бе основал „Дойче Аненербе“, или „наследството на предците“. Мисията му бе да докаже, че в миналото светът е бил владян от митичен нордически народ, истинската арийска раса. Според легендите русите и синеоки хора обитавали прочутата замръзнала земя на севера, известна като Хиперборея, което сочеше към полярния кръг.

Последваха експедиции до Финландия, Швеция и Арктика, но без никакви големи и разтърсващи открития. А после неколцина войници, изпратени в Гренландия да изградят метеорологична станция, бяха чули истории за древна жена, открита скована в ледниците на острова.

Така се стигна до настоящата съдбовна мисия.

С две думи, Вирт беше археолог ентусиаст и опортюнист. Със сигурност не можеше да се нарече заклет нацист. Но като председател на „Аненербе“ той бе принуден да се замесва с някои от най-мрачните фанатици на режима на Хитлер – двама от които в момента се намираха в палатката пред него.

Знаеше, че това няма да завърши добре. Бяха дали твърде големи обещания – някои от които пред самия фюрер. Имаше твърде високи очаквания, твърде много невъзможни надежди и амбиции зависеха от този момент.

И в същото време Вирт беше видял лицето й – ала дамата в леда имаше черти на чудовище.