Аз съм на 83 ¼ или малки експерименти с живота

Вторник, 1 януари 2013

И следващата година май няма да харесвам старци. Това тътрене зад проходилки-ролатори, това неоправдано нетърпение, това вечно мърморене, тези бисквитки към чайчето, охкането, хленченето...

Самият аз съм на 83 и ј години.

Сряда, 2 януари 2013

Пудрата захар се беше разсипала обилно. За да може по-добре да изчисти масата с парцала, госпожа Смит бе преместила чинията с ябълковите щрудели на един стол.

Госпожа Вортхаузен се приближи и намести огромния си задник точно върху чинията с щруделите, без дори да усети.

Чак когато госпожа Смит започна да търси чинията, за да я върне на мястото й, на някого му хрумна да потърси щруделите под госпожа Вортхаузен. Когато тя се изправи, трите ябълкови банички се бяха лепнали на роклята й на цветчета.

– Подхождат на мотива на роклята ти – обади се Евърт. Аз почти се задавих от смях.

Това прекрасно начало на новата година би следвало да доведе до всеобщо веселие, но се оказа единствено повод за четиресет и пет минутно мърморене и търсене на вина. От различни страни ме погледнаха с гняв заради това, че – явно е било очевидно! – ситуацията е предизвикала смях у мен. А аз... аз измънках някакво извинение.

Вместо да се засмея още по-силно, да, измънках извинения.

Аз, Хендрикус Херардус Хрун, всъщност винаги съм възпитан, любезен, благ, учтив и отзивчив. Не защото наистина съм такъв, а понеже не смея да съм друг. Рядко ще ме чуете да кажа това, което действително ми се иска да кажа. Избирам винаги безопасния и лесен начин. Моят специалитет: намиране на решения, от които всички да са доволни. Предвидливи са били родителите ми да ме нарекат Хендрик – човек не среща често толкова смели решения. „Нима не познаваш Хендрик, който винаги учтиво си сваля шапката, като се разминаваш с него?“ Е, това съм аз.

Вече бях започнал да си мисля, че ще се депресирам от самия себе си. Точно в такъв момент взех решението да предприема нещо по въпроса и да дам възможност на истинския Хендрик Хрун да се изяви: в продължение точно на една година ще давам свобода на моя нецензуриран поглед към живота, който тече в един старчески дом в северната част на Амстердам.

Ако умра преди края на годината, това ще е форсмажорно обстоятелство. В такъв случай ще искам на погребението ми моят приятел Евърт Даукър да прочете малка антология от моя дневник. И докато аз лежа измит и спретнат, положен в ковчег в някоя от залите на крематориума „Хоризонтът“, неловката тишина ще бъде нарушена от дрезгавия глас на Евърт, който ще прочете някои добри откъси пред смаяната и разстроена публика.

Само едно ме тревожи: ами ако Евърт умре по-скоро от мен?

Това не би било прилично от негова страна с оглед на факта, че от двама ни аз съм този с повечето болежки и всякакви израстъци. Пък и човек трябва да може да разчита на най-добрия си приятел. Ще говоря с него по въпроса.

Четвъртък, 3 януари

Евърт се вдъхнови от идеята, но не пожела да гарантира, че ще живее по-дълго от мен. Имаше и известни резерви по казуса. Първата от тях бе, че след като прочете откъсите от моя дневник, най-вероятно ще трябва да се ориентира към друг старчески дом. Втората грижа на Евърт бе състоянието на изкуственото му чене. Последното беше свързано с невнимателен удар с билярдна щека от страна на Верметерен. Поради пердето на дясното му око някой все трябваше да му помага да се прицелва. Евърт – разбира се, винаги готов да се отзове – беше застанал зад него, давайки указания с нос, наведен точно до билярдната щека.

– Малко наляво и после леко отдолу и... – И преди още да се беше изказал, Верметерен разби с опакото на щеката половината му зъби. Карамбол!

Сега Евърт е съвсем променен. Едва му се разбира, фъфли. Зъбите му със сигурност ще трябва да бъдат оправени преди откритото четене над ковчега ми. Но това, бога ми, няма да се получи, защото специалистът по поправка на зъбните протези бил изтощен и страдал от бърнаут. Двеста хиляди на година, асистентка хубавелка, три пъти в годината на Хавайските острови и въпреки това – страдал от синдрома на прегарянето; как е възможно това? Може би пък са му дошли в повече всичките тези стари изкуствени зъби, по които хранителните остатъци понякога толкова дълго се застояват, та чак се завъждат личинки. Фигуративно казано.

Новогодишните понички, които сервират долу в общото помещение, тази година сякаш са взети от антикваря. Вчера сутринта от учтивост опитах от тях, но ми трябваха цели двайсет минути да се справя с една, а накрая се престорих, че уж си връзвам обувките под масата, за да скрия последната хапка от поничката в чорапа си.

Затова и купата беше още пълна. Иначе тук обикновено всичко, което е безплатно, свършва за нула време.

В общото помещение по правило сервират кафето в 10:30 часа. Ако в 10:32 още не е дошло, първите мърморковци започват показно да си поглеждат часовника. Като че ли имат да вършат някаква друга работа?! Същото се отнася и за чая, който обикновено трябва да бъде сервиран в 15:15 часа.

Един от най-вълнуващите моменти на деня обаче е каква ще бъде бисквитката за деня? И онзи ден, и вчера карахме, както стана ясно – на остарели понички. Защото „ние“, естествено, не изхвърляме храна. По-скоро бихме се задавили с нея.

Петък, 4 януари

Вчера се разходих до сергията за цветя и купих луковички в малка кофичка. Ще зная, че след седмица, когато зюмбюлите започнат да цъфтят, все пак съм успял да хвана и тазгодишната пролет.

В повечето от стаите в този дом даже през април могат да се намерят коледни венчета от клонки в непосредствена близост до застаряваща сансеверия и цъфнала иглика. „Грехота е да ги изхвърлим“ е логиката.

По принцип природата може да играе окуражаваща роля в живота на един човек, но това със сигурност не важи за трапезарията и за спалното помещение на холандския пенсионер. Там състоянието на стайното растение обикновено е пълно отражение на положението на грижещия се за него – неутешимо очакване на края. Дали защото нямат какво друго да правят, или защото често забравят, старчетата напояват най-малко по три пъти на ден любимите си стайни растения. В крайна сметка дори и една сансеверия не може да издържи на това.

Госпожа Висър ме е поканила утре следобед на чаша чай. Трябваше да й откажа, най-малкото защото доста понамирисва, но вместо това отвърнах, че ще е радост за мен да й отида на гости. Ето, провалих си деня! Страшно съм мекушав. В решаващия момент не можах да измисля никакво извинение, и... на ти сега клюки и сух кекс. Пълна загадка за мен е как тя винаги успява да превърне за нула време и най-сиропирания кекс в парче сух картон. За едно парче кекс са нужни три чаши чай. Утре ще се стегна и ще откажа второто парче. Началото на един нов живот.

Нов живот с прилежно лъснати обувки. Цяла сутрин се занимавах с това. Обувките сами по себе си не отнеха много време. Това, на което отделих особено внимание, бе да махна ваксата от ръкавите на ризата си. Но поне сега блестят. Обувките. А ръкавите в крайна сметка навих. Така и не успях да ги изчистя.

И със сигурност ще последва коментарът: „Господин Хрун, как винаги успявате да измърсите ръкавите си?“.

Животът тук се състои от „никога“ и „винаги“. Един ден храната е в категорията „никога навреме и винаги твърде гореща“, а на другия – „винаги подранила и никога – топла“.

Предпазливо съм напомнял на някои техни предишни противоречиви изявления, но търсенето на логика тук не се уважава. „Вие все знаете по-добре от всички, а, господин Хрун?“

Събота, 5 януари

На вечерята снощи празникът беше голям: в менюто имаше китайски пържен ориз. Тук повечето застарели момичета и момчета си падат просто по намачкани картофи със зеленчуци и въобще не могат да бъдат впечатлени с разни екзотични глезотии от висшата кухня. Така е още от средата на 60-те години, когато спагетите навлязоха в Холандия. Те не пасват в строгата ни схема: понеделник – салата цикория, вторник – карфиол с пюре, сряда – ден на каймата, четвъртък – зелен боб, петък – риба, събота – супа с хляб, и неделя – говеждо месо. Ако пък наистина искаш да направиш нещо лудо и различно – преместваш каймата във вторник и целият ти свят се обръща с краката нагоре до края на седмицата.

С други думи – не си падаме много по чуждестранните гастрономически лудории. Обикновено избираме една седмица предварително от три различни менюта, но понякога стават и грешки. Вчера например по непонятни причини имаше само китайски пържен ориз. Нещо не било наред с доставките. Вината със сигурност не била на нашия готвач.

Така че можехме да избираме само от... китайския пържен ориз. Хора със сложни диети пък получиха единствено хляб.

Вълна от възмущение. Госпожа Хогстратен ван Дам – настоява винаги да се обръщаме към нея така – изрови само накъсаните парченца пържени яйца от ориза, госпожа Ван Хелдер не кусва по принцип китайски ориз, но пък изгълта целия сладко-кисел бульон, а дебелата Бакер на висок тон предяви претенции за още много сос върху ориза.

Моят приятел Евърт, който се присъединява към общите вечери само когато му писне от собствените му кулинарни произведения, предложи на нищо неподозиращите присъстващи на масата малко от лютия самбал. „Искате ли малко кетчуп върху ориза?“

И се направи на съвършено разсеян, когато госпожа Прайкър изкашля изкуственото си чене в киселите зеленчуци. Изнесоха я задавена и храчеща и Евърт взе да предлага наляво-надясно ченето й за проба, като че ли е стъклената пантофка на Пепеляшка. А после, когато го извикаха при завеждащия отделението, изглеждаше като някой, чиято невинност завинаги е убита. Достатъчно нахален бе дори да заплаши завеждащия, че ще се обърне към Агенцията по безопасност на храните с оплакване за „открито“ в киселите зеленчуци чене.

Преди вечеря се отбих при госпожа Висър за обещаната чаша чай. Бръщолевенето й се оказа по-приспиващо от чая й. Обясних, че докторът не ми дава да ям кекс. Но защо не? Заради кръвната захар. Завишена е с 20 до 25 единици. Успях да изтърся тези глупости още преди да ги премисля, но тя явно ги намери за много разумни. Е, разбира се, трябваше да си тръгна с три парчета кекс за момента, в който кръвната ми захар се нормализира. Сега същите могат да бъдат открити в аквариума на третия етаж.