Черни дупки и бебета вселени и други есета - ново допълнено издание

ПРЕДГОВОР

Тази книга съдържа есета, които съм писал в периода от 1976 до 1992 г. В нея са включени от автобиографични скици през философията на науката до опити да обясня възторга си от науката и Вселената. Книгата завършва с копие от програмата „Музика за самотен остров“, в която участвах. Това е една чисто английска рубрика, в която карат госта да си представи, че е изхвърлен на самотен остров, и го питат кои осем записа би избрал да вземе със себе си, докато чака да го спасят. За щастие, на мен не ми се наложи да чакам прекалено дълго, за да се върна в цивилизацията.

Тъй като есетата са писани в продължение на 16 години, те отразяват равнището на познанията ми тогава, но се надявам да се е покачило с времето. Поради това съм посочил датите и поводите за написването на всяко от тях. Тъй като всяко есе е замисляно като нещо самостоятелно, неизбежно се явяват някои повторения.

Постарах се да ги избегна, но известна част е останала.

Някои от тези есета са предвидени да се говорят. Моят говор стана толкова завален, че се налагаше да изнасям лекции и семинари чрез друг човек, обикновено някой от моите аспиранти, който да ме разбира или да прочете текста, който съм написал. През 1985 г. обаче ме оперираха и в резултат загубих напълно гласа си. За известен период бях без каквито и да било възможности за общуване. Накрая ме снабдиха с компютърна система и с един изключително добър говорен синтезатор. За своя изненада открих, че с успех мога да бъда оратор, да се обръщам към широка аудитория. За мен е удоволствие да обяснявам науката и да отговарям на въпроси. Сигурен съм, че има още много да се уча как да го върша по-добре, но се надявам, че напредвам. Сами можете да прецените, като прочетете тези страници.

Не съм съгласен с мнението, че Вселената е загадка, нещо, към което човек може да притежава интуиция, но никога не може да анализира изцяло или да разбере докрай. Според мен това отношение не е справедливо към научната революция, започната преди 400 години от Галилей и продължена от Нютон. Те показаха, че поведението поне в някои области на Вселената не е произволно, а се управлява от точни математически закони. В годините от тогава насам ние доразвихме труда на Галилей и Нютон и включихме почти всички области на Вселената. Вече имаме математически закони, които управляват всичко, което наблюдаваме в нормални условия. Мярка за успеха ни са милиардите долари, които сега харчим за изграждането на гигантски машини за ускоряване на частици до такива високи енергии, при които все още не знаем какво ще се случи, когато частиците се сблъскат. Тези частици с изключително висока енергия не се наблюдават в нормални условия на Земята и може би ви се струва, че са умозрителни и че не е необходимо да се харчат огромни средства за изучаването им. Но те би трябвало да са се срещали в ранната Вселена и затова се налага да разберем какво става при такива високи енергии, за да си изясним какво е началото на Вселената и на самите нас.

Все още има много неща, които не знаем или не разбираме за Вселената. Но забележителният прогрес, който сме осъществили, особено през последните сто години, би трябвало да ни окуражи да вярваме, че едно пълно разбиране вероятно не е извън нашите възможности. Сигурно не сме обречени да се лутаме вечно слепешката. Вероятно ще можем да направим пробив и да стигнем до една завършена теория за Вселената. Тогава наистина ще се превърнем в нейни господари.

Есетата по научни въпроси в тази книга са писани с увереността, че Вселената се управлява от един порядък, който сега сме в състояние да възприемем отчасти и вероятно ще разберем напълно в не твърде далечното бъдеще. Възможно е тази надежда да е само мираж, може би не съществува окончателна теория, а дори да я има, да не успеем да я открием. Но несъмнено по-добре е да се стремим към цялостно разбиране, отколкото да се разочароваме от човешкия разум.

Стивън Хокинг

31 март 1993 г.

1.

ДЕТСТВО

Роден съм на 8 януари 1942 г., точно триста години след смъртта на Галилей. По мои изчисления обаче на този ден са се родили още около две хиляди деца. Не знаем дали някое от тях после е проявило интерес към астрономията. Роден съм в Оксфорд, макар че родителите ми са живеели в Лондон. Защото Оксфорд е бил подходящо място да се родиш по време на Втората световна война: германците са се били споразумели да не бомбардират Оксфорд и Кеймбридж при условие англичаните да не бомбардират Хайделберг и Гьотинген. Жалко, че това цивилизовано споразумение не е включило повече градове.

Баща ми е от Йоркшир. Неговият дядо и мой прадядо е бил заможен фермер. Закупил твърде много ферми и фалирал по време на селскостопанската депресия в началото на XX век. Така родителите на баща ми изпаднали в тежко финансово състояние, но въпреки всичко успели да го изпратят в Оксфорд, където следвал медицина. След това се насочил към изследвания в областта на тропическите заболявания. Заминал за Източна Африка през 1937 г. Когато войната започнала, пропътувал цяла Африка, за да вземе кораб за Англия, където да се яви като доброволец. Казали му обаче, че ще бъде далеч по-ценен за медицината.

Майка ми е родена в Глазгоу, Шотландия, второ от седемте деца в семейство на лекари. Когато била на дванайсет години, семейството им се преместило пт на юг, в Девън. И нейното семейство, както това на баща ми, не било добре финансово. Въпреки това успели да изпратят майка ми да учи в Оксфорд. След това заемала различни длъжности, била дори данъчен инспектор, което не й харесало. Отказала се от тази работа и станала секретарка. Така срещнала баща ми в първите години на войната.

Живели сме в Хайгейт, северната част на Лондон. Сестра ми Мери се родила осемнайсет месеца след мен. Казвали са ми, че не съм посрещнал с възторг нейната поява. През цялото ни детство между нас съществуваше някакво напрежение, подхранвано от малката ни разлика. По-късно обаче това напрежение изчезна, тъй като пътищата ни се разделиха. За радост на баща ми тя стана лекарка. По-малката ми сестра, Филипа, се роди, когато бях почти петгодишен и разбирах какво става. Спомням си как с нетърпение очаквах да се роди, защото така щяхме да станем трима в игрите. Тя беше много емоционално и възприемчиво дете. Винаги съм уважавал преценките и мнението й. Брат ми Едуард дойде доста по-късно, когато бях на четиринайсет години, така че почти не се вписа в детството ми. Той беше много различен от трима ни. Беше абсолютно далеч от науката и интелектуалците. Вероятно това е било добре за нас. Беше прекалено трудно дете, но човек просто не можеше да не го харесва.

Най-ранният ми спомен е как съм в детската градина на Байрън Хаус в Хайгейт и плача неудържимо. Всички деца наоколо си играят с някакви играчки, които ми се виждат чудесни. Иска ми се да играя с тях, но тогава съм бил едва на две и половина и за първи път са ме оставяли на хора, които не познавам. Мисля, че реакцията ми е изненадала силно моите родители, защото съм бил първото им дете и те са се учили от книгите за отглеждане на деца, а според тях децата е трябвало да започнат да установяват социални контакти, когато станат на две години. Но след тази ужасна сутрин те ме взели и не ме върнали в Байрън Хаус още година и половина.

По онова време, непосредствено след войната, Хайгейт беше място, където живееха много учени и образовани хора. В друга страна биха ги нарек­ли интелектуалци, но англичаните никога не са приемали да ги наричат така. Всички тези родители изпращаха децата си в Байрън Хаус – едно много напредничаво за времето си училище. Спомням си, че се оплаквах на родителите си, че там не ме учат на нищо. В училището не вярваха в по-късно приетия метод „повторението е майка на знанието“. Смятаха, че би трябвало да се научиш да четеш, без да усетиш, че някой те е учил. В крайна сметка се научих, но сравнително късно, чак когато станах на осем. Сестра ми Филипа я учиха по много по-нормален начин и тя започна да чете на четири. Но освен това определено беше по-умна от мен.

Живеехме във висока тясна къща във викториански стил, която моите родители бяха купили много евтино по време на войната, когато всички смятаха, че бомбите ще изравнят Лондон със земята. Фактически една Фау-2 ракета падна през няколко къщи от нашата. По това време бях навън с майка ми и сестра ми, но баща ми си беше вкъщи. За щастие, той не пострада, а и къщата не беше силно засегната. Но на улицата, където играехме с моя приятел Хауърд, който живееше през три къщи от нас на отсрещната страна, дупката си стоеше в продължение на години. Хауърд беше за мен цяло откритие, защото неговите родители не бяха интелектуалци като родителите на всички други деца, които познавах. Той ходеше в общинското училище, а не в Байрън Хаус, и знаеше какво е футбол и бокс – спортове, за които и през ум не минаваше на моите родители.

Друг ранен спомен е първото ми влакче. По време на войната не се произвеждаха играчки или най-малкото те не бяха за вътрешния пазар. Но аз изпитвах страстно влечение към модели на влакове. Баща ми се опита да ми направи дървено влакче, но то не ме задоволи, защото исках нещо, което да работи. Тогава баща ми купи на старо едно влакче с пружина, поправи го с поялника си и ми го подари за Коледа, когато бях почти тригодишен. Влакчето не работеше много добре. Но веднага след войната баща ми замина за Америка и когато се върна с парахода „Куин Мери“, донесе на майка ми найлонови чорапи, каквито по онова време не можеха да се намерят в Англия. На сестра ми донесе спяща кукла. А на мен – едно американско влакче, комплект с локомотив със скара отпред и релса като осморка. И досега помня как се зарадвах, като отворих кутията.

Влакчетата с пружина си бяха съвсем добри, но това, което всъщност исках аз, беше електрическо влакче. Прекарвах часове наред да гледам изложените влакчета в клуба по моделиране в Крауч Енд близо до Хайгейт. Мечтаех за електрически влакове. Накрая, когато родителите ми не си бяха вкъщи, се възползвах от възможността и изтеглих от пощенския клон на банката всички твърде скромни средства, които ми бяха давали по определени поводи, като например при кръщенето ми. Използвах парите, за да си купя комплект електрическо влакче, но за мое голямо разочарование и то не вървеше добре. В днешни дни знаем за правата на купувача. Би трябвало да върна комплекта и да поискам продавачът или производителят да ми го сменят, но по онова време беше прието, че да си купиш нещо е привилегия и че просто късметът ти е лош, ако се окаже дефектно. И така, платих да ми поправят електрическото моторче на локомотива, но никога не заработи по-добре.