Пираня

Пролог

Мартиника

8 май 1902 г.

„Рорайма“ се носеше към Апокалипсиса.

Първи офицер Елъри Скот стоеше на мостика на канадския товарно-пътнически кораб и се взираше през сивия снеговалеж, по-мръсен от всичко, което бе виждал и през най-опушените и пълни със сажди зимни дни в Лондон. Макар да бе шест и половина сутринта, лъчите на изгряващото слънце не успяваха да проникнат през пепелта, стелеща се над пристанището на Сен Пиер. Очертанията на „Малкия Париж на Западните Индии“, както беше известен търговският център на Мартиника, наподобяваха не толкова на процъфтяващо селище с население от трийсет хиляди, колкото на размазан импресионистки акварел като онези, станали напоследък модни в карибския град.

Скот разсеяно поглади сребристите си бакенбарди и се обърна към вулкана Мон Пеле, надвиснал над пристанището. Макар по принцип да беше весел човек, който се харесваше както на офицерите и моряците, така и на пътниците, днес лицето му бе леко смръщено и тревожно. Беше моряк от двайсет години, пътувал с какви ли не товарни кораби през всякакви свирепи бури и гигантски вълни, но дори корав морски вълк като него не бе виждал нещо толкова зловещо и будещо страх като планината, извисяваща се само на пет километра на север. От недрата й на редовни интервали се изтръгваше продължителен грохот, сякаш някъде вътре се криеше огромен звяр. Върхът беше обгърнат в мрак, а във въздуха се носеше миризма на сяра. Скот спокойно можеше да си представи, че самият Дявол обитава подобно място.

– Какво мислите за времето, сър? – попита той нехайно с надеждата, че така не издава опасенията си.

Капитан Джордж Мъга, чието лице беше набраздено от бръчки през годините на сол и слънце, а горната му устна бе скрита от гъсти мустаци, вдигна очи от дневника и примижа към неземната картина.

– Останете на курс, господин Скот – спокойно нареди той. – Освен ако не получим друго нареждане от началника на пристанището, ще пуснем котва.

– Пепелта може да повреди оборудването ни. И да забави отплаването ни довечера.

– В такъв случай се погрижете екипажът да поддържа палубите и машините чисти. В пристанището са пуснали котва още осемнайсет кораба. Ако имаше някаква опасност, отдавна да са отплавали.

Заради дебелия слой пепел, покриващ водната повърхност, корабите от двете им страни сякаш се намираха на суша. Скот настоя с риск да прояви нахалство.

– Ами експлозията, която чухме преди две нощи?

Бяха на котва край Доминика на осемдесет километра на север, когато гръм в четири сутринта разтресе кораба толкова силно, че чашите и чиниите изпопадаха на палубата.

Капитан Мъга отново се зае да попълва дневника.

– Склонен съм да се съглася с телеграфиста от Портсмът, че експлозията е освободила напрежението в недрата на вулкана. Той може да продължи да бълва пепел, но съм сигурен, че това ще е всичко.

Скот не беше толкова убеден, но си задържа езика зад зъбите.

След като намериха отреденото им място и пуснаха котва, началникът на пристанището и един лекар се качиха на борда да проверят кораба и да се уверят, че екипажът и пътниците не са болни от болести, които биха могли да заразят острова. И двамата омаловажаваха събуждането на вулкана и засилиха убеждението на Мъга, че ръмженето на Мон Пеле не е опасно. Сегашната му активност беше просто последният дъх на планината.

Тъй като беше Възнесение Христово, всички пристанищни работници бяха на сутрешна литургия, затова Скот и Мъга слязоха в офицерската столова да закусят. Двамата обсъдиха графика за деня – разтоварване на дървесина и калий от Ню Брунсуик, товарене на ром и захар за Бостън, – но не казаха нито дума за вулкана, макар че грохотът му нямаше как да остане незабелязан.

След закуска Скот се качи на палубата да се срещне с местния агент, който щеше да ръководи докерите.

Сто и три метровият товарен кораб имаше прост дизайн с трюмове при носа и кърмата и с един-единствен комин. Мачтите в предната и задната част се използваха като подемни кранове.

Всеки сантиметър от палубата беше покрит с прах от Пеле и Скот оставяше диря след себе си.

Пътниците се бяха струпали на релинга да зяпат зловещата гледка зад Сен Пиер. Някои събираха пепел в пликове и табакери за спомен. Две жени разтвориха слънчевите си чадъри, за да запазят роклите си чисти.

Един човек, когото Скот познаваше – кротък немец на име Гюнтер Лутцен, – дори беше разгънал тринога, за да фотографира сцената. Беше се качил на кораба преди два дни в Гваделупа и Скот почти не го беше виждал без фотоапарат.

– Чуден ден за снимки, господин Лутцен – подхвърли той.

– Да, аз много впечатлен – отвърна със запъване Лутцен.

– Това за научната ви експедиция ли е?

– Не, тя е завършена. Но ще се радвам да добавя тази снимка към моя... – Той замълча, извади немско-английски речник от джоба си и започна да прелиства страниците. – Ах, каква е думата за Sammlung?

– Колекция? – предположи Скот.

Лутцен се усмихна и кимна енергично.

– Да, разбира се. Колекция. Още съм начинаещ с английския. Сестра ми в Ню Йорк ми дава да чета детски книжки.

Скот го потупа по рамото.

– Справяте се чудесно. Вашият английски е далеч по-добър от моя немски.

Лутцен се разсмя и прибра речника, за да надраска нещо в бележника си, с който не се разделяше. Скот продължи нататък, като кимаше на другите пътници.

Когато стигна до бака, местният агент мосю Плесоно тъкмо се качваше по подвижното мостче, спуснато до катера му. Мършавият мъж в бял костюм и сламена шапка се ръкува със Скот.

– Радвам се да ви видя отново, мосю – каза Скот. – Доколкото забелязвам, гневната ви планина не е навредила на бизнеса. – Той кимна към другите кораби, хвърлили котва в залива с формата на лунен сърп.

Французинът присви устни и изпуфтя.

– Oui, да се надяваме, че най-лошото отмина.

Скот се намръщи.

– Какво е станало?

Думите му предизвикаха горчив смях от страна на агента.

– Пеле се обажда от повече от месец. Мравките и стоножките при захарния завод в Юзин Герин бяха началото на бедите ни.

– Мравки и стоножки ли?

Плесоно направи кисела физиономия.

– Изобщо няма да ми липсват, когато се върна във Франция. Наричаме мравките fourmis-fous – луди мравки. Налазват по всичко, хапят като побъркани. Стоножките са още по-лоши. Черни, дълги по трийсет сантиметра. Няколко ухапвания могат да убият човек. Трябваше да вдигнем всички работници, за да спасим конете. После пък дойдоха змиите.

Скот се облещи при споменаването на змии. Насекомите бяха едно нещо, но не можеше да понесе идеята да се натъкне на змия.

Плесоно кимна в отговор.

– Стотици fer-de-lances, усойници, внезапно се появиха преди четири дни от гората в северната част на Сен Пиер. Петдесет души и стотици животни загинаха. А един ден по-късно кално свлачище унищожи завода. За щастие, стана през нощта, но въпреки това изгубихме много хора.

Това приличаше повече на идването на Апокалипсиса, отколкото си беше представял Скот, докато влизаха в залива.

– Може би ще е по-добре да отплаваме и да се отбием на връщане – каза той.

Плесоно сви рамене.

– Канех се да ви го предложа, тъй като е празник и много от хората ни не работят. Можете да продължите до Фор дьо Франс и да се върнете утре. Ще ви е нужно обаче разрешение от началника на пристанището, а той няма да ви го даде.

– Защо?

– Защото губернаторът нареди на войниците да не допускат хората да бягат от града. След три дни има избори и той се тревожи, че няма да се проведат, ако всички се махнат. Някои се измъкнаха, но от фермите по планинските склонове прииждат селяни, така че градът си остава претъпкан.

– А ако все пак отплаваме?

– Досега го направи само един кораб. Италианска баржа на име „Орсолина“, която беше натоварена само наполовина със захар вчера. Началникът на пристанището не разреши да отплават, докато не приключат с товаренето, и заплаши с арест капитана Марино Лебофе. Казват, че Лебофе, който е неаполитанец, му отвърнал: „Не знам за Мон Пеле, но ако Везувий се държеше като вашия вулкан, щях незабавно да се разкарам от Неапол“.

– Може и да е прав.

– Капитанът ви решава, но още едно отплаване без разрешение може да предизвика паника сред другите. Във Фор дьо Франс току-що пристигна френският крайцер „Суше“. Може да го извикат да ви спре.

– Да видим какво мисли капитан Мъга – предложи Скот и поведе Плесоно към мостика.

Капитанът изслуша разказа на агента, но не остана впечатлен. Той размаха днешния брой на местния вестник Les Colonies, оставен му от доктора.

– В уводната статия се твърди, че няма нищо опасно. За мен това е достатъчно. А сега подгответе кораба за разтоварване.

С капитана не можеше да се спори. Решението му беше окончателно. Скот отвърна с „Тъй вярно, капитане“ и изпрати Плесоно до катера му.

Сбогува се с него и се върна на квартердека, където откри третия помощник, който се взираше като омагьосан към града.

– Господин Хейвърс – заговори го Скот. – Какво привлича вниманието ви?

– Ами, гледката е тиха и спокойна, нали, господин Скот? И окъпана в ярка слънчева светлина.

Скот неохотно се съгласи, че гледката е хипнотизираща. Но не би избрал думите „тиха и спокойна“. За него си беше зловеща.

– Имаме работа за вършене. Капитанът държи палубата да блести, когато потеглим.

– Слушам, сър. Нещо против да направя само една снимка, преди да започнем? Фотоапаратът ми е в каютата.

Скот извади джобния си часовник. Седем и четиресет и девет. Докерите бяха на литургия, така че няколко минути не бяха от значение.

Той се усмихна и кимна.

– Само по-бързо.

– Благодаря, сър – радостно отвърна Хейвърс и забърза към каютите на екипажа.

Скот направи само няколко крачки към мостика, когато слънцето сякаш угасна. Погледна с трепет към Пеле. Гледката, която се разкри пред очите му, го остави закован на място, сякаш някой беше циментирал краката му за палубата.

Огромен стълб от черен пушек и пепел се изстреля право нагоре в небето, сякаш избълван от корабно оръдие. Едната страна на планината се разцепи и втора вълна от пепел плъзна надолу по склоновете на Пеле на сияеща лавина от свръхнагорещен газ. Смъртоносното течение се носеше право към Сен Пиер. С тази скорост щеше да погълне града след по-малко от минута.

Скот не можеше да помръдне. Беше хипнотизиран от ужасяващата картина, която бе безмълвна, докато оглушителната ударна вълна не стигна до кораба и не го запрати назад. Сигурно щеше да остане притиснат в стената, докато не бъде пометен от смъртоносния облак, ако не беше ужасният рев. Изтръгнат от вцепенението си, Скот дойде на себе си. Първият му импулс беше да спаси кораба, така че се втурна към носа.

В средата на кораба се натъкна на капитан Мъга, който тичаше в обратната посока. Явно му беше хрумнало същото като на Скот.

– Вдигайте, господин Скот! – извика той, докато тичаше към мостика.

– Вдигаме котва, тъй вярно! – извика в отговор Скот. Третият помощник, който беше отишъл за фотоапарата, застана до капитана на мостика и нареди на котелното отделение да даде пълна мощност.

Скот стигна до веригата и задейства парната макара на котвата. Пътниците около него пищяха от ужас и тичаха във всички посоки, без да знаят как да се предпазят от идващия огнен дъжд. Повечето от екипажа не се справяха по-добре от тях и въпреки виковете на Скот за помощ, никой не се отзова.

Преброи петнайсет фатома навита верига, когато смъртоносният облак от пепел достигна северния край на Сен Пиер, като подпалваше всичко, което докосваше, и събаряше каменни сгради, все едно бяха направени от кибритени клечки.

Облакът продължи да се спуска към пристанището. Първи по пътя му беше полагащият телеграфен кабел кораб „Граплър“. Той обаче нямаше време да се подпали, защото бе преобърнат от водната стена. Цунамито се понесе към тях, премазвайки кораб след кораб.

Оставаха още петнайсет фатома верига и Скот осъзна, че няма никаква надежда да изведат навреме „Рорайма“ от пристанището. Хвърли се да търси убежище. Огънят щеше да стигне до тях само след секунди, така че не му оставаше нищо друго, освен да грабне голямо парче насмолен брезент от един от вентилаторите, да го нагъне няколко пъти и да покрие главата си. Хвърли се на палубата и се сви под брезента, като го надигна само колкото да може да гледа. Видя капитан Мъга да дава заповеди на мостика, мъчейки се отчаяно да спаси обречения си кораб.

Скот усети жегата преди ударната вълна. Беше толкова силна, че щеше да му е по-хладно, ако беше влязъл в някой от бойлерите в котелното. Дебелият брезент го предпази от най-лошото – без него със сигурност нямаше да оцелее. Предположението му се потвърди, когато с ужас видя как мустаците, косата и дрехите на капитана пламнаха. Той запищя от непоносимата болка и кошмарната гледка беше спестена на Скот, когато Мъга изчезна от погледа му.

Горещи камъни и кал се посипаха по брезента, някои с размерите на сачми, други колкото гълъбово яйце. Не падаха със скорост, която би могла да нарани Скот, така че той просто изтърпя пороя и слушаше как камъните падат със съскане във водата около кораба.

Миг по-късно ударната вълна стигна до „Рорайма“ и едва не изтръгна брезента от ръцете на Скот. Двете мачти се пречупиха на шейсет сантиметра над палубата, сякаш бяха срязани с трион; коминът също се разцепи на две. Вълната блъсна кораба отстрани и първо го наклони към левия борд, после толкова рязко надясно, че едва не загребаха вода.

Уплашен, че ще бъде изхвърлен в морето, Скот извика и трескаво затърси някаква опора. Плъзна се по покритата с пепел палуба, както беше под брезента, докато краката му не се удариха в капака на трюма. За секунда си помисли, че корабът ще се преобърне като „Граплър“, но старото момиче издържа и се изправи отново, макар че си остана със силен крен.

Скот отвори очи, надзърна изпод брезента да се ориентира и видя, че се намира срещу бака. Тъкмо се канеше да се опита да стигне до вратата, когато тя се отвори и двама моряци – Тейлър и Куоши – се пресегнаха и го извлякоха вътре.

Затвориха вратата и покриха люковете с дюшеци, куфари и всичко, което им попадна подръка. След като запечатаха помещението, те се сгушиха под брезентови покривала и одеяла и зачакаха края – или на огнената буря, или на живота си.

След десетина минути, които му се сториха като цял час, Скот почувства как горещината намалява. Той стана и открехна вратата с надеждата, че най-лошото е отминало.

Нужен му бе само един поглед, за да осъзнае, че най-лошото тепърва започваше.

Палубата беше осеяна с овъглени трупове. Мъже, жени и деца бяха изгорени ужасно или покрити с толкова пепел, че изглеждаха като зазидани в бетон. Не можеше да различи пътниците от екипажа.

Тръгна неуверено между тях, като търсеше някакви признаци на живот. Откри някакъв човек да лежи по очи, с изгорели дрехи на гърба си. Горкият нещастник стенеше от болка. Скот внимателно го преобърна и се дръпна назад, когато видя ужасната гледка.

Косата на мъжа беше изчезнала напълно, кожата бе почерняла, а носът и ушите направо се бяха разтопили по лицето му. Скот позна, че е мъж само по остатъците от сакото и по вратовръзката, която се беше запазила непокътната под свитите му ръце. Долната половина на тялото му беше станала на въглен. Скот реши, че човекът явно е лежал по корем, когато огънят е стигнал до него.

– Помогнете ми, господин Скот – успя да промълви мъжът през напуканите си устни.

Скот го погледна объркано.

– Познавам ли ви, сър?

– Не ме ли познахте, господин Скот? – изграчи онзи. Всяка дума му костваше огромни усилия. – Лутцен.

Скот зяпна Гюнтер Лутцен. Никога нямаше да разпознае немеца.

Лутцен вдигна треперещи ръце към Скот, който си помисли, че човекът се протяга към него за помощ. Вместо това той държеше безценния си бележник. Едва сега Скот осъзна, че Лутцен се е хвърлил върху бележника, за да го предпази от огъня.

– Умирам. Дайте го на сестра ми.

Скот не искаше да гледа как умира още един човек и отчаяно се озърна дали към тях не идва някаква помощ. Товарен кораб, който разпозна като „Родам“, завиваше ляво на борд към открито море. Цялата му кърма гореше.

– Моля ви, господин Скот – каза Лутцен, привличайки вниманието му обратно към себе си. – Ингрид Лутцен. Ню Йорк.

Нямаше какво повече да направи за човека. Скот кимна, внимателно взе бележника и го затъкна в пояса си.

– Разбира се, господин Лутцен. Ще се погрижа.

Лутцен не можеше да се усмихва, но успя да кимне.

– Кажете й, че бях там – измъчено изхриптя той. – Успях. Това ще промени всичко. Сияеха като изумруди, големи колкото дънери.

Закашля се и тялото му се разтърси от напрежението. Скот се опита да се изправи и да му намери вода, но Лутцен сграбчи ръкава му и го придърпа към себе си, докато ухото му не се озова над устата на немеца. Той прошепна две думи, после ръката му се отпусна. Лутцен остана да лежи неподвижно, най-после спасен от болката.

Скот остана коленичил още известно време, объркан от чутото. После още стонове привлякоха вниманието му и той се изправи. Капитанът беше мъртъв или смъртно ранен, така че сега той командваше.

Събра всички оцелели, които успя да намери – общо трийсет от шейсет и осемте на борда, ала половината от тях едва ли щяха да преживеят нощта. Скот и трима други от екипажа бяха единствените, които се бяха отървали сравнително невредими. Заеха се да направят сал от останките на една спасителна лодка, но усилията им се оказаха нахалост, защото френският крайцер „Суше“ пристигна следобеда и ги качи на борда си, оставяйки „Рорайма“ да потъне. Офицерът, който му даде чашка кафе, сподели опасенията си, че нито един човек от Сен Пиер не е преживял унищожението.

Той като малцината му подопечни бяха в безопасност и нямаше какво да прави, Скот извади бележника на Лутцен от пояса си и го прелисти. Както и подозираше, не успя да разбере нито дума. Всичко беше на немски, а и по-голямата част от написаното се състоеше от уравнения и научни дрънканици. Надяваше се, че сестрата на Лутцен ще може да го разчете, и се закле да спази обещанието си и да й даде бележника.

Зачуди се какво да й каже, когато се срещнат в Ню Йорк, дали не е по-добре да й спести ужасния край на брат й. После реши, че тя заслужава да научи истината, включително и последното послание на Лутцен към нея.

Искаше да е сигурен, че ще запомни дословно думите през дните плаване на север, така че изкрънка молив от един моряк и отвори бележника на първата празна страница. Записа загадъчните фрази, които бе чул. Дрезгавият глас на Лутцен продължаваше да звучи в главата му.

„Кажете й, че бях там. Успях. Това ще промени всичко. Сияеха като изумруди, големи колкото дънери.“

Спря. Още не беше сигурен дали е чул правилно последните му думи. Накрая сви рамене и записа дословно странното съобщение на Лутцен.

„Намерих Оз.“