Градът на светите хора

ПЪРВА ЧАСТ

РЪКОПИСЪТ

1.

ЛОНДОН

Лицето ми беше обляно в пот, топла и лепкава пот, която бликаше от кожата ми, капеше от ушите ми, стичаше се до връхчето на носа ми и по шията ми все едно някой ми беше излял на главата тенджера с бульон.

Сърцето ми блъскаше в гърдите, усещах бодежи в мускулите на краката, но не можех да спра да тичам.

Нещо в мен се разбунтува. Беше ми писнало да съм потен и изтощен. С рязък жест натиснах бутона, който регулираше скоростта на лентата, и бягането ми се превърна в лека разходка. После напълно спря. Напълно изчерпан, седнах на пода и опитах да попия потта от лицето си с долната част на тениската си.

Точно до мен агент Жулиан Лакомб препускаше по лентата на същата машина като онази, която току-що бях изключил. Спря упражнението си и ме изгледа. В погледа й се четеше безкрайно френско презрение.

– Петнайсет минути? Това ли е всичко, Алфаро?

– Не мога повече...

Лакомб поклати глава.

– Колко жалко.

Подаде ми бутилка минерална вода. Изпразних я на две глътки.

С изключение на нас двамата гимнастическият салон беше празен, което си беше късмет. Щеше да ми е много неприятно непознати свидетели да видят как обикновена агентка от Интерпол унижава по този начин един бивш рицар търсач. Старият Нарваес

никога не би ми го простил.

Може би нямаше да ми прости и че се бях оставил толкова лесно да бъда убеден от Жулиан Лакомб да се оставя на заповедите й в Интерпол. Само че старецът беше изгубил цялото си право да спори, понеже беше мъртъв. Освен това, дявол да го вземе, нещата хич не бяха прости.

Лакомб слезе от лентата си и ми подаде чиста кърпа. Докато бършех косата и шията си, не спираше да ме гледа намръщено. Рядко я бях виждал с по-мило изражение, откакто работехме заедно.

Жалко. Лакомб имаше хубаво лице. Беше родена на френския остров Реюнион, дъщеря на местни, и в кожата и очите й се бяха събрали всички тъмни краски на света, но тя почти никога не си даваше труда да украси всичко това с усмивка.

– Заради тютюна е, нали знаеш? – каза тя. – Тази отрова е превърнала дробовете ти в две безполезни катранени торби.

Въздържах се да отговоря на това както заради липсата на аргументи, така и защото не ми достигаше дъх. Погледнах към панорамата, която предлагаха прозорците на гимнастическия салон. Показваше прекрасна гледка към Лондон с неовикторианския му облик, като огромният свод на катедралата „Сейнт Пол“ увенчаваше цялата композиция. Небето, естествено, беше покрито с облаци.

С колежката ми бяхме в Лондон от предния ден. Интерпол си сътрудничеше с английската столична полиция, за да върне две картини от Деймиън Хърст, отмъкнати от галерия „Тейт“. Лакомб ги беше засякла в Берн точно преди да попаднат в ръцете на китайски предприемач от черния пазар. Трябва скромно да заявя, че допринесох малко за успеха й, макар и не прекалено: Жулиан Лакомб не беше от агентите, които лесно ще те натоварят със задължения.

Интерпол реши Лакомб да надзирава връщането на картините на галерия „Тейт“, така че й наредиха да отпътува за Лондон, където, казано с думи прости, да се оправи с цялата бумащина. Агентката пък стигна до извода, че аз трябва да я придружа, понеже, от една страна, бях помагал в мисията, а от друга, мислеше, че това ще е добре за обучението ми като агент на Интерпол.

– Добре, Алфаро, край на почивката – обяви Лакомб, докато се изправях и жалко се придържах към парапета на лентата за тичане. – Време е за елиптичния тренажор.

– А, не, нищо подобно. Предавам се. Искам да се прибера в хотела, да се преоблека като приличен човек и да прекарам свободното си време, като купувам глупости в „Хародс“, както правим всички нормални испанци, когато пътуваме до Лондон.

– Не сме на почивка. Това е пътуване по работа.

– За теб двете са едно и също.

Устните на агентката се изкривиха в подобие на усмивка, възпряна навреме.

– Само десет минути, става ли? – настоя тя.

– И после приключваме?

– Обещавам. След това те оставям на мира.

Отстъпих и се качих на тренажора: чувствах се като еретик точно преди да бъде подложен на мъчения.

Лакомб беше като побъркана проповедничка от култа на добрата форма и бе прегърнала мисията да ме приобщи към вярата си. От времето, в което бях станал част от екипа й агенти от Интерпол, бяхме прекарали достатъчно часове в гимнастическия салон в щабквартирата на централата в Лион. В началото ми се беше сторило добра идея да правя упражнения в компанията й – сега, когато не можех да тренирам с Мехур в Мазето на Корпуса на търсачите, не ми се щеше да занемарявам физическата си форма.

Не бях отчел, че Лакомб е много по-взискателна от бившия ми колега. Признавам, че далеч не съм най-добрият атлет, но като търсач бях успял да си отгледам дискретно здраво тяло, от което си бях съвсем доволен. Само че, както изглеждаше, целта на Лакомб беше да ме превърне в съвременната версия на Белведерския торс. Мислех си, че по време на краткото ни пребиваване в Лондон ще забрави за тренировките ни. Голяма грешка: британските ни колеги също разполагаха с гимнастически салон.

Двамата с Лакомб се качихме на елиптичните тренажори – два плашещи и грозни уреда. Тя си натика слушалки в ушите и започна да се движи в ритъма на музиката. Най-вероятно беше някаква класика. Според нея нищо, композирано след смъртта на Прокофиев, не заслужаваше да се нарича музика.

Веднъж дочух слуха, че Лакомб била изхвърлила на улицата един от агентите си, защото оня си мислел, че „Увертюра 1812“ от Чайковски била последната от други хиляда осемстотин и единайсет предходни. Сигурен съм, че историята е лъжа, но това въобще не беше най-лошото нещо, което бях слушал за нея: в Интерпол агентката не се радваше на големи симпатии. Всъщност мнозина смятаха, че аз съм най-близкото до неин приятел в службата, предвид времето, което прекарвахме заедно. А това беше тъжно. И за двама ни.

Прекарах последвалите десет минути, бродейки към нищото, целият в пот. Шестстотин дълги секунди. Накрая колежката ми слезе от тренажора си и ми върна свободата.

– Достатъчно за днес – заяви доволно. – Сега един хубав душ и в хотела. Ще те изчакам, за да хванем заедно такси, ако искаш. Спечели си свободния следобед.

– Слава богу... Сигурна ли си, че не ти трябвам за нещо друго? – Въпросът ми беше логичен. Лакомб имаше навика да прекъсва свободното време с всякакъв вид работа. Не го правеше от проклетия, а напълно несъзнателно. Самата тя живееше толкова отдадена на страстта си като агент на закона, че често забравяше, че останалият свят предпочита да прекарва свободното си време в дейности, които не са свързани с работата.

– Не. Утре рано имаме среща с един инспектор от Отдела за изкуство и антики от столичната полиция и със служителите от „Тейт“. Щеше да е хубаво да изчетем отново всичките си доклади, но мога да го направя и сама.

– Въобще не се съмнявам... Ще запомня думите ти, така че после да не протестираш, ако ми се обадиш, а аз не ти вдигна телефона. – Метнах кърпата на рамо и се отправих към душовете. Внезапно получих лек пристъп на кавалерство. – Искаш ли да вечеряме заедно? До хотела има един пъб, който ми се струва свестен.

Тя ме изгледа все едно й бях задал твърде странен въпрос.

– Не – беше отговорът й. – Не можем да вечеряме за сметка на агенцията. Да не си се побъркал?

– Никой не казва, че ще е за сметка на агенцията. Просто... ще вечеряме, всеки ще си плати сметката, и толкова.

– Що за абсурдна разточителност? Знаеш ли колко са скъпи ресторантите в Лондон? Ще си купя сандвич и ще си го изям в стаята и ти препоръчвам да направиш същото, ако не искаш да си профукаш парите.

За миг бях изкушен да използвам част от времето си, за да й обясня някои концепции относно колеги, които вечерят заедно, пият по един сайдер и си говорят баналности, вместо да се отдават на самотно бдение в депресиращата хотелска стая, докато дъвчат нещо с вкус на пластмаса.

Само че осъзнах, че това ще е излишно хабене на слюнка и че тя изобщо няма да ме разбере.

След един бърз душ излязох от баните и отидох при агентката от Интерпол.

Гимнастическият салон се намираше в седалището на столичната полиция в сградите на Норман Шоу, на Бродуей 10. Когато за пръв път влязох в сградата с чисто новата си карта от Интерпол, изпитах пробождане в стомаха. Мислех си за всичките онези многобройни и разтърсващи часове от детството си, по време на които попивах жадно всички разкази за Шерлок Холмс, без да подозирам, че в някакво бъдеще самият аз ще премина през портите на Ню Скотланд Ярд.

Не открих инспектори с костюми от туид, нито детективи, пушещи извити лули. Всъщност настоящото седалище на лондонската полиция дори не е същото като в разказите на Конан Дойл (старата сграда била изоставена през 1967-а и сега е присъединена към Парламента). Въпреки това се чувствах точно като семинарист, посещаващ Ватикана за първи път.

Излязох от сградата със спортния си сак на рамо. На минаване под огромната въртяща се табела с думите НЮ СКОТЛАНД ЯРД, изписани със сребристи букви върху черна основа, не можах да се възпра да ги погледна отново с ревностна отдаденост.

Лакомб седеше на една пейка и говореше по телефона си. Прекрати разговора, щом стигнах до нея.

– Готов си. Чудесно – каза тя, като ме видя, и прибра телефона в джоба си. – Имам новини. Нали се сещаш как ти казах, че можеш да си вземеш свободен следобед? Излъгах те.

Въздъхнах отегчено.

– Моля те, не ме задължавай да се затворя в хотелската стая, за да чета доклади.

– Промяна в плановете. Ще трябва да оставим докладите за по-късно. Една приятелка ме помоли да й помогна с нещо и искам да дойдеш с мен.

– Я чакай малко... Ти... Имаш приятели? – попитах. И веднага побързах да загладя нещата. – Искам да кажа, имаш приятели в Лондон?

Лакомб не отговори. Беше заета да спира такси.

С Лакомб работехме заедно от половин година и честно казано, не мога да твърдя, че ни свързваше някакво приятелство.

Обстоятелствата, при които се запознахме, също не бяха възможно най-уместните. В продължение на седмици заемах първото място в списъка й с бегълци, а стремежът й да ме види зад решетките я подтикна да ме следва чак до сърцето на Африка, макар че си мисля, че тя имаше повече причини от мен да съжалява за това си решение.

За да съм честен спрямо нея, трябва да кажа, че не беше водена от някаква лична омраза към мен, а от забележителна страст към работата си. Всъщност, когато цялата онази история в Мали приключи, неуморимата агентка от Интерпол разви (най-вероятно неохотно) наченки на уважение към скромната ми особа. За да стане това, само се беше наложило да я спася от едно пигмейско племе, пристрастено към телесните деформации, и да се преборя с гигантски крокодил албинос, който много държеше да ни излапа.

О, да. Онова пътешествие беше забележително...

С Лакомб рядко разговаряхме за станалото в Мали. В моя случай то беше част от едно минало, което се насилвах да оставя зад гърба си в опит да смекча болката от това, че вече не съм рицар търсач. Що се отнася до нея, според мен тя все още се питаше дали преживяното в Африка е било истина, или просто кошмар. На хората, лишени от фантазия, им струва много да допуснат необичайното в живота си. Бавят се да го приемат и дори когато все пак го направят, се опитват да измислят всякакви обяснения, за да отрекат онова, което са видели със собствените си очи.

Когато африканските опасности останаха зад нас, Лакомб ми предложи възможността да стана агент на Интерпол в Отдела за престъпления срещу културното наследство. Мислеше, че имам страст към връщането на откраднати ценности и се отличавам с достатъчна привързаност към живота, за да се измъквам с въображение от трудните ситуации. Предполагам, че имаше право.

Лакомб извади късмет и ми предложи офертата в единствения възможен момент, когато щях да я приема: точно след като бях уволнен от Националния корпус на търсачите.

Абел Алсага, директорът на Корпуса, който беше заместил Нарваес и чието име все още проклинах понякога през зъби, реши, че съм прекалено самостоятелен, за да мога да бъда рицар търсач, така че ме изрита на улицата. Помислих си, че единственият начин да превъзмогна загубата на работата, за която си мислех, че съм роден, би бил радикална промяна в битието ми. Лакомб ми предложи възможността да я осъществя.

Преди да стана агент на Интерпол, трябваше да се оправя с една малка формалност. За да постъпиш в международната полицейска агенция, е необходимо да разполагаш с препоръка от някоя служба за сигурност на страна членка. Предвид че Корпусът на търсачите беше и продължава да е институция, пазена в тайна, никой от началниците ми не би могъл да ме препоръча.

За мой късмет в историята на Корпуса съществува неписаното правило напускането на всеки търсач да се улеснява с всичко възможно. Сигурен съм, че Алсага не би положил и минималното усилие да ми помогне, но бившите ми колеги настояха традицията да се спази спрямо мен по същия начин, както това бе ставало с предшествениците ми. Нямам представа дали Алсага накрая не е омекнал, но така или иначе не беше и нужно. Достатъчна ми беше помощта на Даниел Уркихо, адвоката за всичко на Националния корпус на търсачите.

Уркихо подръпна някои конци, за да ми се изготви пълно досие като агент на испанския Национален разузнавателен център, така че тамошната препоръка (фалшива, като цялата ми професионална автобиография) накрая ми отвори вратите на Интерпол. Процесът отне само две седмици.

След това натъпках малкото си лични вещи в куфара, купих си еднопосочен самолетен билет за Лион и се подготвих да започна нов живот.

Не исках прощални церемонии и прегръдки от колеги. Исках да напусна Мазето като човек, който се разбужда от сън; исках всичко да стане толкова бързо, че да нямам време да спра и да се замисля над ставащото. И въпреки това си спомням момента, в който самолетът ми кацна в Лион, като един от най-мъчителните в живота ми.

Чувствах се жертва на ужасна криза на идентичността, с която не бях сигурен, че ще се справя. Бях започнал да вярвам, че до края на живота си ще бъда рицар търсач, също като баща ми. Не исках и да чуя за нещо различно.

Прекарах в седалището на Интерпол два месеца и преминах обучителни курсове. В действителност никоя от новите ми задачи не ми се стори твърде сложна – почти всички дейности в Интерпол се извършват от офис и с помощта на компютър. Международната полиция е служба, която разчита повече на координацията, отколкото на обучението, и малко от агентите й се сблъскват с по-сериозен риск от този да се порежат на хартията от принтера.

В Лион опитах да си създам ново ежедневие, но претърпях провал. Малкото ми приятели ми се струваха не твърде интересни и дори скучни, а и ми писна да отговарям уклончиво на всякакви лични въпроси. Без да го осъзнавам, най-накрая се превърнах в самотен изгнаник, чийто живот преминаваше между офиса му и студио от трийсет квадратни метра в Круа-Рус. Мисля, че си заслужих славата на затворен човек.

След известно време Жулиан Лакомб ме представи на шефовете си, за да стана част от групата й агенти. Някои от новите ми колеги ми изказаха искрените си съболезнования: никой не искаше да работи в групата на Banquis Noir – Черния тимпан. На Лакомб й се носеше славата на деспот, който насилва хората си да работят до пълно изтощение. А пък аз точно от това се нуждаех.

Колегите ми не преувеличаваха. Лакомб беше хиперактивна агентка, за която работата й беше най-увлекателното хоби на света, така че защо да не му се отдава през целия ден и дори през част от нощта? Към всичко това трябваше да се прибави и пълната липса на емпатия към който и да е член от екипа й.

Нямах представа на какво се дължеше това. Агентите й развиваха всевъзможни теории: например, че Жулиан Лакомб имала тежко детство като робиня в медна мина или че фабриката, която я е произвела, била забравила да включи протоколите й за общуване с други човешки същества. Аз просто мислех, че Лакомб е толкова ефективна в работата си, колкото и учудващо некомпетентна в социалното общуване, което пък, от друга страна, изглежда, не я интересуваше особено.

Предвид че преживявах собствен етап на интроспекция, не ми беше твърде трудно да свикна с методите на новата си шефка. Освен това научих много за нея. Лакомб беше изключителна професионалистка и също като мен предпочиташе полевата работа пред взирането в екрана на компютъра. Скоро – и без да съм се старал – се превърнах в нещо като любимия й агент, което пък, от своя страна, не ми помогна особено да си спечеля симпатията на останалите си колеги.

Може би и от двама ни не струеше братско доверие, а и ние не полагахме особени старания за това, но наистина бяхме стигнали до стадий, в който взаимното уважение беше очевидно. Говорехме само за работа – нещо, което на нея й харесваше – и само в сегашно време – нещо, което мен ме устройваше. Работехме добре в екип.

Неудържимата активност на Лакомб ми помагаше да не мисля за Корпуса на търсачите, което ми идваше добре. Започнах да развивам определена привързаност към работата си и да приемам новата си идентичност като агент на Интерпол.

Първият симптом, че започвам да си връщам живота, се появи под формата на среща. Една симпатична секретарка от нашия екип ме покани да пийнем в събота вечерта. Мина доста приятно, макар да се боя, че не приключи както й се искаше, понеже не се повтори.

– Ами ти? – попита ме тя, докато разговаряхме. – Имаше ли си приятелка в Мадрид?

Бях на ръба да излъжа, но вече се бях налъгал онази вечер, когато ми се наложи да й разказвам с какво съм се занимавал, преди да постъпя в Интерпол. Налагаше се да отговоря искрено на поне един от въпросите й.

– Да... Истината е, че да... Но не свърши много добре.

Тя ме изгледа разбиращо.

– Съжалявам. Какво стана?

– Сложно е.

След като стана ясно, че не се каня да й дам повече подробности, тя започна да ми разказва за свое бивше гадже. Едва й обръщах внимание. Мислех си за Дани.

Качихме се в таксито и Лакомб даде на шофьора адрес в Сноу Хил. Намираше се в самия център на Лондон.

– В Ситито ли отиваме? – попитах. – Защо?

– Казах ти вече: една приятелка, която работи там, иска да й помогна за нещо.

– Разбирам. Значи, приятелката ти е борсов агент... или пък столичната кметица.

Лакомб ме изгледа намръщено. Рядко схващаше шегите ми.

– Разбира се, че не е, що за тъпа идея. Тя е полицейски детектив, а поделението й е в Сноу Хил.

– Леле, истинска детективка от Скотланд Ярд! Приятелката ти да не би случайно да се казва Лестрад?

– Не, казва се Чайлд. Сара Чайлд – сериозно отговори тя. Поредната шега, която не успя да схване. – И не е детективка от Скотланд Ярд, а е от полицията на Сити. Това са различни служби, както вече би трябвало да си научил покрай подготовката си.

Знаех го, но не заради подготовката си, а заради месеците, когато живях в Англия, точно преди да стана търсач.

Градската полиция на Лондон (или Скотланд Ярд, както още я наричаме романтиците) се грижи за сигурността на огромната метрополия във всичките й квартали... освен в един, най-стария и най-важния от всички. Сити си има собствена полиция, чиято юрисдикция се простира на терен от около два километра по поречието на Темза – същия размер, който Лондон е имал през Средновековието. Предвид че в наши дни Сити е финансовото сърце на британската столица (и на цялата страна), полицията му се е специализирала в престъпления като борсови измами, пране на пари, изтичане на капитали и други също толкова отегчителни престъпления. Идея си нямах какво общо биха могли да имат две служителки, едната от Отдела за престъпления срещу културното наследство, а другата – от полицията на лондонското Сити, така че го казах на Лакомб.

– Приятелката ми Сара не се занимава само с финансови престъпления – обясни тя. – Като много други полицаи разследва всякакви случаи. Разбрала е, че съм за малко в Лондон, и иска да й помогна с една кражба в Барбикан Сентър.

Барбикан е културен център в северната част на Сити, почти на границата с квартала Олд Стрийт. В непропорционалните му помещения има място за концертни зали, театър и изложби. Освен това е известен и като най-грозната сграда в Лондон.

– Какво са откраднали?

– Някакъв ръкопис или нещо такова. Сара ще ни каже.

– Как си се запознала с нея? – попитах с огромен интерес. Все още се впечатлявах от факта, че Лакомб има приятелка.

Агентката ми разказа историята. Преди да започне да работи в Интерпол, била следователка в Главната дирекция за борба с трафика на културно-исторически ценности, поделение на Националната полиция на Франция. Та в този период участвала в програма за обмен с членове на службите за сигурност на САЩ. Сара Чайлд участвала в същата програма и двете с Лакомб живеели заедно в малък апартамент в Ню Йорк половин година.

Таксито спря пред участъка в Сноу Хил, сграда на няколко етажа с двор от деветнайсети век и с претрупан герб на Лондон върху входната врата. Лакомб мина през входа и продължи с решителна стъпка пред мен. Щом стигна до едно бюро, зад което седеше униформен полицай, извади картата си и я тикна почти в носа му.

– Жулиан Лакомб, Интерпол. – Това беше обичайният й начин да се представя, независимо дали работеше по случай, или поздравяваше нов съсед, все едно думата „Интерпол“ й беше втора фамилия. – Детектив Сара Чайлд ме очаква.

– А вашият спътник?

– Тирсо Алфаро... Също от Интерпол – отговорих. – Момент, картата ми е тук... – Започнах да ровичкам из сака си.

– Не се притеснявайте – отвърна ми полицаят, който сигурно не искаше да оглежда нищо, което излиза от сак, чието съдържание вони на гардероб от фитнес зала. – Детектив Чайлд е в офиса в дъното, вдясно.

С Лакомб се отправихме към кабинет със стъклени стени в края на участъка. Вътре се намираше детектив Чайлд в компанията на друг мъж.

Двете приятелки се поздравиха сърдечно. Детектив Сара Чайлд се оказа дребничка пълна жена с румено лице и къса руса коса. Всичко това й придаваше донякъде детски вид.

Мъжът, седнал зад бюрото, беше по-възрастен, с издължено лице, обрамчено от гъста къдрава коса. Сара Чайлд ни го представи като инспектор Несбит.

– Вие ли сте агентите от Интерпол? – попита инспекторът. Видът му ме накара да се сетя за мрачните нотариуси, които се появяват в романите на Чарлз Дикенс. Мършав и сериозен, той представляваше любопитен контраст с пълничката детектив Чайлд. – Благодаря ви много, че си направихте труда да ни посетите.

Поставих се дискретно на втори план и оставих Лакомб да говори от името и на двама ни.

– Надявам се да сме ви от помощ, инспекторе. Какъв е проблемът?

– Чист случай на престъпление срещу културното наследство. Кражба, за да сме по-точни. Детектив Чайлд предложи да го обсъдим с вас.

– Щом научих, че си в Лондон, ми хрумна да ти се обадя, Джули – намеси се детективката.

– Разкажете ми подробностите.

– Предметът, който са откраднали, е средновековен ръкопис. Беше изложен в Барбикан Сентър като част от експозиция на исторически текстове, която приключи вчера. Проблемът е, че книгата е на частно лице, френски гражданин, който я предостави на Барбикан за изложбата.

– Разбирам. Френска антика, открадната в Лондон. Да, сложен въпрос. Центърът за борба с трафика на културно-исторически ценности ще иска да се намеси при първа възможност. Може би ще мога да ти помогна с връзки и координация.

– Благодаря, Джули. Точно това исках да чуя.

– Кой ще поеме случая?

– Ние, за момента – отвърна инспектор Несбит. – Но признавам, че понастоящем в цялата ни служба нямаме експерт по този тип престъпления, така че всеки съвет ще е повече от добре дошъл.

Лакомб зададе въпрос, но никой не й отговори. В участъка беше настъпил смут, който отвлече вниманието ни. Някакъв човек силно и грубо настояваше да говори с някой от началството.

Един млад полицай подаде глава през вратата на кабинета. Изглеждаше малко изморен.

– Простете, инспекторе, но отвън има един джентълмен, който заплашва, че ще напише жалби срещу целия свят, ако не го приеме някой началник. Казва, че бил собственикът на експоната, откраднат от Барбикан Сентър.

Инспектор Несбит отвратено сви устни.

– Проклятие. Да влезе – каза той, а после се обърна към Лакомб и попита: – Имате ли нещо против да останете? Може би този индивид ще се държи по-цивилизовано пред представител на закона от собствената му страна.

– Разбира се, няма проблем.

Доведоха човека, който наистина изглеждаше превъзбуден. Приличаше на университетски професор, със сива брада, сако с класическа кройка и папийонка с черешов цвят. В едната си ръка стискаше чадър с бамбукова дръжка и го размахваше френетично, все едно се канеше всеки момент да атакува с него.

– Кой от вас е началникът тук? – попита сурово, щом влезе в офиса.

– Аз съм инспектор Пол Несбит. Дамата е детектив Сара Чайлд, а дамата и господинът са агенти от Интерпол от седалището в Лион.

– От Франция ли идвате?

– Да. Агент Лакомб. Жулиан Лакомб. Интерпол – отвърна колежката ми. Мъжът, изглежда, остана доволен от отговора.

– Великолепно. Отговорете ми, агент, какви мерки смятате да предприемете, за да ми върнете откраднатия експонат?

– Съжалявам, господин...

– Доктор – уточни мъжът. – Доктор Денис Росиньоли.

– Съжалявам, доктор Росиньоли, но работата ми тук е изцяло като консултант. Инспектор Несбит и детектив Чайлд са тези, които се занимават с вашия случай.

– Наистина? Ами тогава не виждам как биха постигнали напредък, набутани в тоя кабинет. Дълбоко се съмнявам, че ще намерят ръкописа ми в някое от чекмеджетата тук. Вече от часове ръкописа го няма и все още очаквам някой да си направи труда да ме осведоми за някаква следа къде се намира!

– Боя се, че този процес ще отнеме малко повече време. Съветвам ви да ни се доверите, правим всичко възможно – каза Несбит.

– Не е достатъчно! Не е, инспекторе! Вие не разбирате! Нима нямате представа колко е важен този експонат? Не, разбира се, че не. За вас не е нищо повече от прашна купчина хартия. – Росиньоли се прицели в Несбит с чадъра си. – Настоявам да натоварите с работата всички полицаи в този град, за да го върнете незабавно! Аз съм си в правото!

След което докторът избълва порой от несвързани заплахи, молби и възражения, толкова сприхаво, че изглеждаше по-скоро смешно, отколкото обидно. Казах си, че няма да е лошо някой да приготви чаша липов чай на този тип.

С възхитително хладнокръвие Несбит успя да го накара малко да се успокои и най-вече да окачи чадъра си на една закачалка, откъдето нямаше да може да навреди на никого.

Росиньоли седна, избърса потта от челото си с кърпичка и охлаби папийонката си. Детектив Чайлд му подаде чай в хартиена чашка. След като отпи първата глътка, докторът, изглежда, се поуспокои.

– Благодаря – измърмори с неохота. – Сигурно сте решили, че съм си изтървал нервите... Добре, признавам, че държането ми може да беше малко... превъзбудено, но трябва да ми влезете в положението. От почти две години изучавам този ръкопис и почти бях на път да получа резултати. Загубата му предполага препятствие от... огромна величина... Огромна...

– Уверявам ви, че ще се заемем – каза Лакомб. Изглеждаше, че Росиньоли е по-учтив с нея, може би поради патриотични съображения. – Позволете да ви задам един въпрос, докторе. Ако сте били толкова близо до успеха, защо сте отстъпили ръкописа за изложбата в Барбикан Сентър?

– Изложбата продължаваше само месец и си казах, че няма да навреди, ако прекъсна работата си за това време. Толкова настояваха... Логично, предвид изключителната стойност на ръкописа... – Росиньоли въздъхна отчаяно. – Грешка беше, че се оставих да ме убедят. Никой залог на света не би могъл да покрие подобна загуба.

– За какъв залог говорите?

– От Барбикан Сентър ми предложиха десет хиляди паунда, за да им предоставя ръкописа за експозицията им. Предвид резултата се разкайвам, че не им поисках по-голяма сума.

– Но предполагам, че освен всичко ръкописът е застрахован – намеси се Чайлд.

Очичките на Росиньоли нервно се извърнаха, избягвайки погледа на детективката.

– Да, разбира се... За голяма сума... Ръкописът е собственост на семейството ми от поколения.

– Французин ли сте, доктор Росиньоли? – запита Лакомб.

– Да. Преподавам в катедрата по палеография и нумизматика в университета в Гренобъл и съм член на НЦНИ от двайсет години.

– Обаче живеете в Англия...

– Само временно. Взел съм си отпуск от катедрата, докато пиша студия за картографията от епохата на Плантагенетите. По-голямата част от източниците, с които трябва да се консултирам, се намират в британските архиви... – Докторът въздъхна нетърпеливо. – Все едно, как, по дяволите, ви помага тази информация, за да търсите ръкописа ми?

В този момент се осмелих да се намеся.

– Простете, докторе. Този ръкопис да не е някакъв вид кодекс?

– Не, свитък е. Свитък от папирус в сребърна кутия.

– И мога ли да запитам защо е толкова ценен?

– Защото е много древен и защото ми принадлежи. Това не е ли достатъчно да започнете да го издирвате с всички средства?

След това скастряне реших да сложа край на намесата си. Беше ясно, че на доктора не му допада да си губи времето, отговаряйки на въпроси.

– Точно това правим – каза инспектор Несбит. – Както виждате, международната полиция си сътрудничи с нас, за да стесним кръга около престъпниците. Ще открием ръкописа ви.

– Надявам се да е така, инспекторе.

– А междувременно ще е най-добре да ни оставите да работим. Уверявам ви, че ще ви информираме точно за всеки напредък в разследването.

– Ами личната ми сигурност?

– Простете, но не ви разбирам.

– Мисля, че съм съвсем ясен. Престъпниците, откраднали ръкописа ми, може да са заинтересувани от изследванията ми върху него и може би точно в този момент планират нападение над собствения ми дом. Наистина ли не разбирате? Трябва ми защита!

Инспектор Несбит се опита да го убеди, че най-вероятно крадците са по-мотивирани от икономическата, а не от академичната стойност на ръкописа, така че изследванията на доктора са в безопасност. Росиньоли обаче не се остави да го убедят. Продължи да настоява, че го заплашва голяма опасност и че лондонската полиция ще е отговорна за всяка неприятност, която би могла да го сполети в бъдеще. Не се успокои, докато не успя да накара Несбит да го увери, че един полицай ще наблюдава къщата му през следващите часове, за да държи надалеч всеки възможен натрапник. Това обещание беше единственият начин вбесеният доктор да приеме да напусне участъка и да ни остави да работим на спокойствие. Всички изпитахме огромно облекчение, когато си взе чадъра от закачалката и си тръгна, без да се сбогува.

– Скапан французин... – изсумтя Чайлд. И веднага погледна засрамено Лакомб. – Извинявай, Джули.

– Няма нищо, Сара. И мен ме издразни... А колегата ми е испанец, така че не се е обидил.

– Ама че тип. Надявам се да не се наложи да го търпим да си вре носа по време на цялото разследване. Това с нищо няма да ни улесни работата.

– Сара, знаехте ли тук, че Росиньоли ще вземе десет хиляди паунда от Барбикан Сентър, ако ръкописът бъде откраднат?

– Предполагаш, че самият той може да е организирал кражбата, за да си остане с парите от залога?

– Трябва да се разгледат всички възможности...

– Много би ми харесало да тикна този неприятен тип зад решетките – призна Чайлд, – обаче се страхувам, че теорията ти не издържа.

– И защо не?

На въпроса отговори инспектор Несбит.

– Защото макар Росиньоли да каза, че това е „залог“, всъщност не е така. Барбикан Сентър е дал тези пари на доктора във вид на невъзвръщаем заем, като в замяна получават правото да изложат ръкописа. Това е елегантен начин за прикриване на наемни отношения.

– Десет хиляди паунда само за да изложат ръкопис за няколко дни... – казах аз. – Ето това е добър стимул.

– Само че за съжаление елиминира всяко подозрение, което може да падне върху доктора – каза Лакомб. – В края на краищата той получава парите все едно дали има, или няма кражба. Няма нищо необичайно в това.

– Не... Поне... Не и в тази история – отвърнах замислено.

Лакомб, изглежда, забеляза, че нещо ми се върти в главата, и попита:

– Какво имаш предвид?

– Една глупост всъщност... Росиньоли казва, че ръкописът е от поколения в семейството му, но също така твърди, че е започнал да го изучава едва преди две години. Изглежда ми странно.

– Наистина – намеси се Чайлд. – Не се бях замислила за това. И освен това съм сигурна, че излъга, като каза, че ръкописът е застрахован.

– Защо мислиш така? – попита Несбит.

– Наречете го интуиция на детектив, сър. Този тип крие нещо. Имам някой и друг разпит зад гърба си и знам кога се опитват да ме преметнат.

Инспектор Несбит замислено почеса останките от недобре обръснатата си брада.

– Добре... Ще го държим под око за всеки случай. Междувременно може би агент Лакомб ще иска да говори с шофьора на транспортния бус, с който е бил откаран ръкописът. Все още е в една от стаите отзад.

– Това ще ми е от полза – отговори колежката ми. – Наистина ли няма проблем?

– Абсолютно – увери я Чайлд. – И твоят колега може също да дойде, ако искаш. Изглежда ми способен младеж.

Последвахме детективката към една от стаите за разпит в участъка.