Гаснещ зрак

Първа книга

Трагичната съблазън

Тъй че жадуват за кръв. Поетите знаят вкуса й, но някои го знаят по-добре от други. Малцина са се задавяли с нея. Стой на разстояние, прочее, и превърни насилието в танц. Тържествувай в звуците му, в хаоса и в онези неумолими изражения, които сякаш са по-подходящи за неприятна задача, изпълнена с неохотна сдържаност. За публиката е онази радостна възхита от добре размахания меч, съвършеното забиване, студеното лице с твърдия поглед в очите. Наслади се, прочее, на наперената стъпка и виж нещо изкусително в мрачното другарство на пропаднали мъже и жени...

Пропаднали? Казваш, че мнозина не виждат това? Да възхваля ли тогава вонята на лайна и пикня? Плача за далечни любими? Безнадеждния копнеж за майчина прегръдка, да облекчи болката и ужаса, да благослови смиреното затихване на блъскащото в гърдите сърце? Да опиша ли истинските лица на насилието? Гърча на страха, тежината на ужаса, паниката, която връхлита в изблик на кръв, изблик, който пресушава взора и издува очите? Но каква ценност има всичко това, когато да усещаш значи да признаеш крехкостта на нечия душа, а тази крехкост трябва вечно да бъде отричана в публичното перчене, което толкова много смятат за съществено, иначе губят самообладание.

Всъщност, според мен самата броня нашепва за слабост. Разхлаби ремъка на шлема, остави кожата на черепа ти да настръхне в студения въздух. Смъкни всичко докато не застанеш гол и да видим отново това перчене.

Има поети, които блестят в описанията си на битка, на всички онези борби, тъй умело превърнати в ритуал. И те се грижат обично за своята градина от думи, трупат високо жътвата на слава, дълг, кураж и чест. Но всяка от онези сочни думи е откъсната от същата лоза и уви, тя е отровна. Наречи я необходимост и виж добре запредените й нишки, усуканите жилки на нейната войнственост.

Необходимост. Войниците атакуват, но атакуват, за да защитят. Онези насреща им стоят твърдо, но стоят твърдо също за да защитят. Враговете водят война в самозащита. Размисли над това, моля те. Размисли над това добре и размишлявай над това дълго. Избери прохладен здрач, с неподвижния въздух, с влагата по земята. Отдръпни се от всякаква компания и застани сам, загледан в гаснещото слънце, загледан в пробуждащото се нощно небе над теб, и отдай мислите си на необходимостта.

Ловецът знае това. Плячката знае това. Но на едно бойно поле, където всеки живот се люшка на везните, където детства, заченати отдавна и внезапно отминали младежки дни, всички, невъзможно, безумно, са довели до този ден. Този бой. Това окаяно пространство на убийство и смърт. Това ли беше каузата, която твоите баща и майка мечтаеха за теб? Това ли бе причината да те отгледат, да те отхранят, да те обичат?

Какво, в името на всички богове отгоре и отдолу, правиш тук?

Необходимостта, когато говорят за нея във форума за човешкото усилие, най-често е лъжа. Предявилите претенция над твоя живот ще я използват често и все пак ще те държат на разстояние, отказвайки ти времето за размисъл или за осъзнаване. Проумееш ли лъжовността на тяхната претенция, всичко е изгубено. Необходимост: лъжата, криеща се зад истинските достойнства на храброст и чест – опияняват те с тези думи и искат да те запазят така, докато дойде времето да пролееш кръвта си за тях.

Поетът, който тържествува във война, е предач на лъжи. Поетът, който се наслаждава на финия детайл с единствената цел да подхрани страстта за кръв, има дълбочината на локва пикня на земята.

О, аз съм приключил с това.

1.

Ренар излезе от палатката, вдигна очи към ярката утринна светлина и не мигна. Зад нея, от другата страна на платнената стена, мъжете и жените се надигаха от кожените си завивки, оплакваха се горчиво от влажния студ, подвикваха сърдито на децата да побързат с греяното вино. Вътре в палатката въздухът бе наситен с душната миризма от любовни ласки, вонящата пот от войници, вече отишли си, металната лютивина от смазките, с които войниците точеха оръжията си и ги разтриваха в кожената сбруя, за да я запазят гъвкава, с дъха на пияници и смътната подмолна жилка от повръщано. Но тук навън миризмите бързо се отвяха и главата й се прочисти, докато гледаше събуждащия се лагер.

Взимаше пари също като другите курви, въпреки че не й трябваха. Издаваше фалшивите си стонове и мърдаше под мъж като жена нетърпелива и жадна, а когато те потреперваха, изпразвайки съкровищата си в нея, и ставаха слаби и невинни като деца, ги държеше в прегръдката си като майка. Във всяко отношение, прочее, беше също като другите. И все пак я държаха настрана, вечно изключена от близката им компания. Беше осиновената дъщеря на лорд Урусандер, в края на краищата, легионен командир и неохотен владелец на титлата Баща Светлина, а това бе привилегия, достойна за мечти, и ако цветни венчелистчета се пръскаха по дирята й, те бяха с цвета на кръв. Нямаше приятели. Нямаше привърженици. Всички около нея бяха студенокръвни като влечуги.

Скреж бе посребрил туфите трева между палатките и земята бе замръзнала и корава. Пушекът, който се вдигаше от готварските огньове, не стигаше нависоко, рееше се като смут около главите на войниците, докато те приготвяха снаряжението си.

Можеше да види, във възбудените им жестове, в нервите, които издаваха със суетенето с токи и катарами, и можеше да чуе, в киселия тон на разговорите им, че мнозина вече вярват, че това ще е денят. Битка предстоеше, битка, която щеше да бележи началото на гражданска война. Ако се обърнеше наляво и можеше да накара взора си да посече през склона на хълма на североизток, през тъмната грамада от камък, пръст и корени, и после отново навън в утринната светлина, щеше да види лагера на Стражите, лагер не по-различен от този, ако оставеше настрана тези блестящи като сняг кожи и коса с цвета на предено злато. А в центъра на онзи, другия лагер, на щандарт, извисен от командната палатка, щеше да види герба на лорд Илгаст Ренд.

Денят вдъхваше усещане за неохота, но иронично, като жена, преструваща се, че се съпротивлява в първата си нощ на силните ръце, които разтварят бедрата й, а след това въздухът се изпълва с полагащата му се доза рязко дишане, стонове на екстаз и тежко пъхтене. А когато всичко свърши сред дълбоки езера задоволена страст, по тревата има кръв.

„Точно така. И както би казал Хун Раал, ако имаше ум, справедливостта е остроръбо нещо и днес ще бъде извадено от ножницата, и развъртяно с твърда ръка. Неохотата е илюзия и както само Оссерк знае, съпротивата ми всъщност бе фалшива, в деня, в който ме взе синът на Урусандер. Затънали сме в лъжи“.

Разбира се, също толкова вероятно беше лорд Урусандер да се опълчи на тази привидно неизбежна съдба. Вържеш краката на жената, стегнеш целомъдрен колан с тръни на двата хълбока, за да откажеш удовлетворение и от двете посоки. Би могъл като нищо да съсипе нещата за всички.

Тъй че в по-прозаичните подробности – скрежа, лекия, но леден вятър, облачетата дъх и дим, далечното цвилене на коне и случайния рев на товарно муле; всичките звуци на един пробуждащ се ден в компанията на мъже, жени, деца и животни – можеше, ако бе по-нехайна, да повярва, че потокът на живота е плавен, с всичките му обещания наредени пред него, светли като утринното слънце.

Придърпа наметалото около присвитите си рамене и тръгна през лагера. Минаваше между редици палатки, като стъпваше внимателно, за да избегне въжета и колове, внимаваше с браздите, които цепеха диагонално през пътеката, и стърнището, останало след жътвата едва преди седмица. Заобикаляше изкопите, всечени дълбоко в пръстта, където изпражнения плуваха над мудната повърхност на мътна вода наред с подутите трупове на плъхове. Към ранния следобед, когато слънцето стоплеше въздуха достатъчно, щяха да дойдат комари на гъсти, вихрещи се облаци, жадни за кръв. Ако войниците стояха в строй срещу врага, нямаше да е голяма утеха преди сблъсъка на оръжия.

Макар майка й да бе служила като капитан в Легиона, Ренар нямаше голям усет за тънкостите на войната. За нея тя беше сила, до този момент заключена в миналото й: владение на внезапни отсъствия, празно със загуби и лош късмет, където дори скръбта беше хладна на допир. Беше някъде другаде и да мисли за нея беше все едно да краде спомените на непознат. Ветераните, които взимаше под кожените си завивки, бяха познавали това владение и всяка нощ, докато вероятността за битка се приближаваше, тя долавяше в тях смътна умора, някакъв фатализъм, който замъгляваше очите им и отнемаше малкото думи, които бяха склонни да изрекат. А когато се любеха, приличаше на срамен акт.

„Майка ми умря на бойно поле. Събудила се е една сутрин, също като тази, безрадостните й очи са обходили това, което ще донесе денят. Дали е видяла гниещия си труп там, в собствената си сянка? И дали е познала, още щом го е зърнала, оръжието, което е щяло да я посече – заслепяващ блясък, приближаващ се през гъстата гмеж? Погледнала ли е в очите на своя убиец и дали е видяла в тях ясно изписана своята смърт?

Или не е била по-различна, в онази сутрин, от всеки друг глупак в ротата й?“

Въпросите изглеждаха банални, като прашасали неща, прахта – изтръскана, издухана във въздуха от тежка, но безсмислена въздишка. Ренар не беше родена да държи меч. Ножът в тънката кожена кания на бедрото й беше скромен в прагматичната си неизбежност. Все още не бе готова да си представи, че го изважда. Докато крачеше, не блестяща – кожата й все още не беше благословена с белота, – я заобикаляха войници и на ярката светлина, която се надигаше като друг свят, свят не като снощния, я отбягваха ловко, видима, но не и видяна, и видът й, ако изобщо предизвикваше нещо, едва ли събуждаше много повече от жегване на съжаление – мекото усещане за плътта й, тежината, която носеше и която изненадваше всеки мъж, щом го възседнеше в тъмното. Всичко това беше без значение сега.

Но все пак можеше да се намери власт в това: евтината жена като предвестник на съжаление, караща лицата да се извръщат, караща иначе силни мъже да се наведат над някоя задача, смръщили чела. Насладите на плътта образуваха само една остра гънка в усещането за живот, а на противоположната страна тази плът познаваше болката и ужасната щета. В един невнимателен миг човек може да сбърка петната на едното с другото.

Беше напомнянето, което не искаха, не тук и сега, така че вървеше между тях, без да я заговарят, твърде плътна, за да е призрак, ала все пак отбягвана. Разбира се, това навярно можеше да се каже за всички призраци – за живите поне, – и ако беше така, то светът беше пълен с тях, плътни, но не достатъчно плътни, и всеки ден бродеха невидими, с мечти за някой бъдещ миг, и си представяха единствения свой съвършен жест, който да изтръгне от всекиго сладката изненада на разпознаването.

Знамето на командната палатка, златното слънце на синьото му поле, вече бе точно пред нея и докато се приближаваше, тя забеляза празнината, обгръщаща тази палатка, сякаш някаква невидима преграда обкръжаваше пространството. Никакви войници не го доближаваха, а онези, които видя там, около него, до един се извърнаха. След няколко мига долови отвътре викане, дрезгавия рев на едва сдържан гняв: гласа на Вата Урусандер, командир на легиона и неин приемен баща.

Тези, които можеше да са отговаряли на Урусандер, говореха тихо, с мърморене, което не можеше да премине през платнените стени, при което сякаш техният лорд спореше със самия себе си, като безумец, воюващ с гласовете в главата си. За един кратък миг Ренар си го представи сам в командната палатка. И тя щеше да влезе и да стане свидетел на срамното му унижение. Видя се как наблюдава със странно равнодушие как той извръща към нея смутеното си, озадачено лице. После този миг отмина и тя се приближи към входа, където зацапаното платнище бе провиснало като просешка черга.

Все още бе на няколко крачки от палатката, когато видя как платнището се раздвижи и след това се изду на една страна. Капитан Хун Раал се появи и нахлузи кожените си ръкавици, щом се изправи. Лицето му бе червено под избелялата маска на чудодейното му преображение, но пък то винаги беше червено. Спря, огледа се, погледът му за миг се впи в Ренар, която бе забавила стъпките си. Една от братовчедките му се появи зад него, Севег, и на закръгленото й, бледо като тебешир лице за миг пробяга изражение, което можеше да е било задоволство, но се изви в презрителна усмивка, щом видя Ренар.

Севег сръга братовчед си, отстъпи встрани и се наведе в насмешлив поклон.

– Ако имаш болежки в тази мразовита утрин, скъпо момиче, зимата не е виновна.

– Подминала съм ги отдавна болежките – отвърна Ренар и пристъпи напред.

Но Хун Раал се пресегна и я докосна по рамото.

Тя се спря и се обърна към него.

– Мисля, че няма да се зарадва да те види, Ренар – каза капитанът и я изгледа с кръвясалите си очи. – Колко наметала на поражение може да носи един човек?

– Миришеш на вино – отвърна Ренар.

Дръпна платнището настрани и влезе в палатката.

Лордът не беше сам. Уморена на вид, лейтенант Серап – две години по-голяма от сестра си Севег и доста по-тежка – седеше вляво от него на очукан походен стол, не много по-различен от този, който понасяше тежестта на Урусандер. Очуканата маса за карти бе в средата на помещението, но стоеше накриво, сякаш я бяха бутали или ритали. Картата от плътна хартия, на която бе нанесен околният район, се беше измъкнала от придържащите я камъни на единия край и ъглите й се бяха навили нагоре, сякаш бързаше да скрие онова, което разкриваше.

С кожа, толкова бяла, че сякаш почти светеше, приемният баща на Ренар беше забил поглед в окаляния платнен под пред също толкова окаляните му ботуши. Злато имаше вече в дългата му коса, опръскало среброто. Буквално всички в легиона вече бяха белокожи.

Серап, навъсена, се покашля и рече:

– Добро утро, Ренар.

Щом тя заговори, Урусандер стана и изпъшка:

– Твърде много болежки. Спомени се събуждат в костите първо и пращат болка до всеки мускул, и всичко това – за да напомни на човек за годините зад него. – Без да обръща внимание на осиновената си дъщеря, лордът се обърна към Серап и сякаш я изгледа озадачено за миг. – Не си виждала все още портрета ми, нали?

Ренар видя как лейтенантът примига, сякаш изненадана.

– Не, милорд, макар да са ми казвали, че талантът на Кадаспала бил...

– Талантът му? – Урусандер се озъби в мрачна усмивка. – О, да, да поговорим за таланта му, нали? Око, венчано за ръка. Ловки мацвания на гений. И ликът ми е чудесно уловен в най-тънка боя. Можеш да погледнеш образа ми на онова платно, Серап, и да си кажеш как съвършено предава дълбочина все едно съм застанал в свят, в който можеш да пристъпиш. И все пак доближи се, ако смееш, и ще откриеш, че лицето ми не е нищо освен боя, тънка като кожа, с нищо зад нея. – Усмивката му вече беше напрегната. – Нищичко.

– Милорд, никоя рисунка не може да направи нещо повече.

– Да, не може. А портрета сега го чака избеляване, нали? Може би скулптура тогава? Някой скулптор азатанай с присъщия неизмерим талант. Прах по ръцете му и длето, което вика. Но пък кога чист мрамор е разкривал истината под повърхността? Болките, напряганията, жегванията, извиращи отникъде, сякаш всяка нишка нерв вътре е забравила собственото си здраве. – Въздъхна и се извърна към входа. – Дори мраморът се надупчва с времето. Лейтенант, приключих с Хун Раал за днес, и с всички проблеми на кампанията. Не ме търсете навън и не пращайте вестоносец да ме търси... отивам на разходка.

– Добре, милорд.

Той излезе от палатката.

Ренар отиде до опразнения от Урусандер стол и се настани в него. Топлината му се бе задържала на кожената седалка.

– Няма да те приеме в това състояние – каза Серап. – Ниско и бързо си паднала, Ренар.

– Аз съм призрак.

– Призракът на съжалението за лорд Урусандер. Приличаш на обратната страна на майка си, като обърнат камък, и докато всичко, което виждахме в нея, беше на слънчева светлина, ти не си нищо повече от мрак.

Ренар изпъна дясната си ръка и огледа не съвсем бисерната кожа.

– Зацапан мрамор, още неразяден от старост. Гола, ти си като сняг. Но аз не съм.

– Идва при теб – каза Серап. – Но бавно, в знак на неохотата на вярата ти.

– Това ли е? Нося колебанието си?

– Враговете ни поне носят ръждата си открито.

Ренар отпусна ръката си и каза:

– Вземи го в постелята си. Болките му, жегванията... изтръгни от ума му мислите за тленност.

Серап изсумтя отвратена, после попита:

– Това ли зърваш всяка нощ, Ренар? В онова безгрижно лице, зареяно над собственото ти? Някое смътно напъпване на безсмъртие, като роза в пустиня?

Ренар сви рамене.

– Превърнал е плътта си в торба, натъпкана със слабости. Развържи възела, лейтенант.

– За доброто на Легиона?

– Ако съвестта ти се нуждае от успокоение.

– Съвест. Не съм помисляла, че ще чуя тази дума от теб. – Серап махна пренебрежително с ръка. – Днес Хун Раал ще води Легиона. Отиде да преговаря с лорд Илгаст Ренд. Това безумие трябва да свърши.

– О, да, а той е сдържан човек, нашият Хун Раал.

– Раал получи заповедите и ние бяхме свидетели. Урусандер се бои, че да е начело на Легиона днес ще се окаже твърде провокативно. Не иска да предизвика публичен спор с лорд Илгаст Ренд.

Ренар й хвърли бърз поглед и извърна очи.

– Разчитай на Хун Раал да направи този спор публичен, ако ще се спускаме в евфемизми за битка.

Серап поклати глава.

– Ако днес се извадят оръжия, ще ги извадят първо Илгаст Ренд и неговите непригодни Стражи.

– Жегнат от обида и притиснат в ъгъла от самодоволния образ на Хун Раал. Бих казала, че това, което описваш, е неизбежно.

Тънките вежди на Серап се вдигнаха.

– Курва и ясновидка едновременно. Браво. Постигнала си онова, за което жриците на Майка Тъма копнеят, докато се мятат нощем в безсъница. Трябва ли да те пратя при Дъщеря Светлина като нейна първа послушница?

– Да, всъщност името, което Синтара си избра. Дъщеря Светлина. Винаги съм го смятала за самонадеяност. О, а сега и от теб, в допускането, че имаш правото да ме пращаш където и да било.

– Прости ми за прегрешението, Ренар. Има един учител в лагера – виждала ли си го? Човекът е без един крак. Сигурно би те взел под грижите си. Ще посъветвам Урусандер следващия път като се видим.

– Имаш предвид Сагандер, избягалия от дома Дракони – отвърна Ренар, безразлична към заканата. – Курвите говорят за него. Но той вече има дете, което смята да учи. Дъщерята на Тейт Лорат, или поне така ми казаха. Шелтата Лор, на която се обляга като човек, осакатен от самосъжаление.

Погледът на Серап се втвърди.

– Шелтата? Този слух не съм чувала все още.

– Не общуваш с цивилните във войската и с курви. Е, не и редовно – добави с лека усмивка. – Все едно, до гуша ми е дошло от учители. Твърде много години ме учиха и, ах, колко деликатно се държаха с дъщерята на мъртва героиня.

– Успели са да изострят ума ти, Ренар, макар да се съмнявам, че някой би се гордял с жената, която създадоха.

– Доста ми идват наум, които с радост биха споделили постелята ми и биха сметнали за сладка закъснялата си награда.

Серап изсумтя и стана.

– Какво дойде да видиш тук, Ренар? Това е първият ти път в палатката на баща ти, откакто напуснахме Нерет Сор.

– Трябваше да му напомня – отвърна Ренар. – Докато оставам невидима за очите му, той стъпва покрай мен.

– Ти си страдание за него.

– Имам много компания в това, лейтенант.

– А сега?

– Сега ще се кача с моите кикотещи се приятелки на някой хълм, за да наблюдаваме битката. Ще впием гарванови очи в полето долу и ще си говорим за окървавени пръстени и брошки.

Усещаше дълго погледа на Серап върху себе си, цели четири или пет дъха, а след това тя излезе от палатката и я остави сама.

Ренар стана, отиде до масата и намести камъните, за да затиснат навитите ъгли на картата. После се наведе над нея и огледа тънките мастилени линии, очертали терена.

– А, този хълм тук би трябвало да свърши добра работа днес.

„Разговори за алчност, с блеснали очи. Рязък смях и кикотене, груби шеги, а ако мъжете и жените, които взехме снощи, легнат студени и смирени в калта в долината долу, е, винаги ще има други, които да ги заменят.

Алчността прави курви от всички ни“.