Филип Дик - Омнибус - Сънуват ли андроидите електроовце?

СПОМЕНИ НА ЕДРО

Събуди се... с мисълта за Марс. Долините, помисли си с копнеж. Какво ли би било да се разходи там? Отърси се от съня, но не и от мечтата, от копнежа. Усещаше физически присъствието на другия свят, където ходеха само правителствени агенти и висши държавни служители. Обикновен чиновник като него? Едва ли.

– Ще ставаш ли, или не? – попита сънено жена му Кирстен с обичайния намек за ожесточена свадливост в гласа. – Ако ще ставаш, включи проклетата кафеварка.

– Добре – каза Дъглас Куейл и тръгна от спалнята на апартамента им към кухнята. След като включи послушно кафеварката, седна на масата и извади жълта кутийка първокачествено енфие. Вдиша силно и тютюневата смес опари носа и небцето му. Продължи да вдишва жадно – енфието му помагаше да се събуди, а на мечтите му, на нощните желания и глупави копнежи помагаше да се кондензират в подобие на рационалност.

Ще отида, каза си той. Преди да умра, ще видя Марс.

Това беше невъзможно, разбира се, и той го знаеше отлично, дори насън. А сега, на дневна светлина и под скучния съпровод на шумовете откъм спалнята – жена му беше станала и си решеше косата пред огледалото, – всичко се бе наговорило сякаш да му напомни кой всъщност е той. Дребен служител на заплата, каза си горчиво Дъглас Куейл. Кирстен му го напомняше поне веднъж дневно и той не й се сърдеше. Задължение на съпругата бе да държи мъжа си здраво стъпил на земята. На Земята, помисли си той и се засмя. Колко точно казано.

– На какво се кискаш? – попита жена му, която тъкмо влизаше на бърз ход в кухнята, развяла след себе си полите на розовия си пеньоар. – Пак някой сън, предполагам. Твоите сънища край нямат.

– Да – каза той и се загледа през прозореца на кухнята към летящите автомобили и трафик-тунелите, към всички мънички, изпълнени с енергия хора, които бързаха за работа. Скоро и той щеше да се включи в блъсканицата. Както винаги.

– На бас, че е свързано с жена – каза отровно Кирстен.

– Не – отвърна той. – С бог е свързано. С бога на войната. Той има прекрасни кратери и по дъното им е пълно с всякакви растения.

– Слушай. – Кирстен клекна до него и заговори сериозно, изоставила за кратко свадливия тон: – Дъното на океана, на нашия океан, е безмерно по-красиво. Знаеш това, всички го знаят. Вземи си едноседмичен отпуск, наеми екипировка за двама ни и резервирай стая в някой от подводните курорти. Освен това... – Млъкна. – Не ме слушаш. А би трябвало. Говоря ти за нещо много по-хубаво от тази твоя мания по Марс, а ти дори не ме чуваш! – Гласът й изтъня пронизително. – Боже Господи, нищо добро не те чака, Дъг! Къде, мислиш, ще му излезе краят?

– Отивам на работа – каза той и се изправи, забравил за закуската. – Там ще му излезе краят.

Тя го измери с поглед.

– Става все по-зле. Превръщаш се във фанатик. Докъде ще те доведе това?

– До Марс – каза той и отвори вратата на гардероба да си вземе чиста риза.

Дъглас Куейл слезе от таксито и бавно пресече три пълни с хора пешеходни алеи. Стигна до ултрамодерен приканящ вход и спря там, като камък в реката от хора. Прочете няколко пъти неоновия надпис с менящи се цветове. И преди се бе заглеждал в надписа... но за пръв път идваше толкова близо. Беше нещо ново за него. Нещо, което рано или късно трябваше да се случи.

СПОМЕНН ООД

Това ли беше отговорът? Все пак една илюзия, дори най-убедителната, си остава илюзия. Поне от обективна гледна точка. Субективно погледнато обаче беше точно обратното.

Пък и вече си бе уговорил среща. След пет минути.

Вдиша дълбоко мръсния чикагски въздух, мина през яркоцветния неонов портал и спря на рецепцията.

Русата хубавелка, спретната и гологърда, го посрещна любезно:

– Добро утро, господин Куейл.

– Да – каза той. – Искам да попитам за услугите, които предлагате. За „Споменн“.

– Няма нужда да удължавате последната съгласна, произнася се „спомен“ – поправи го рецепционистката. Вдигна слушалката на видеотелефона до гладкия си лакът и каза: – Господин Дъглас Куейл е тук, господин Макклейн. Да влезе ли, или е твърде рано?

Нещо неразбираемо прозвуча откъм слушалката.

– Да, господин Куейл – каза момичето, – може да влезете. Господин Макклейн ви очаква. – Той направи няколко колебливи крачки и момичето извика след него: – Стая Д, господин Куейл. Надясно.

След кратко объркване и неприятното чувство, че се е загубил, той все пак откри правилната стая. Вратата беше отворена, а вътре, зад голямо бюро от истински орех, седеше приятен на вид човек на средна възраст, облечен със сив костюм от кожа на марсианска жаба по последната мода. Дори само облеклото му беше знак, че Куейл е попаднал на правилното място.

– Седнете, Дъглас – каза Макклейн и размаха пухкавата си ръка към стола пред бюрото. – Значи искате да сте били на Марс. Чудесно.

Куейл седна на стола; чувстваше се напрегнат.

– Не знам дали си струва цената – каза той. – Много е скъпо, а не виждам какво ще получа срещу парите си. – Струва почти колкото да отидеш там наистина, помисли си.

– Получавате веществени доказателства за пътуването си – възрази енергично Макклейн. – Всички необходими доказателства. Ето, ще ви покажа. – Отвори едно чекмедже на голямото си бюро. – Отрязък от билет.

Отвори една папка и извади от нея лъскаво квадратно картонче.

– Доказва, че сте ходили там... и сте се върнали. Пощенски картички. – Подреди на бюрото четири триизмерни цветни картички. – Видео, което сте заснели собственоръчно с камера под наем. Кадри на марсиански забележителности. – Показа му и тях. – Плюс имена на хора, които сте срещнали там, и сувенири на стойност двеста кредита, които ще пристигнат от Марс до края на месеца. Паспорт, сертификати за сложените ваксини и така нататък. – Погледна втренчено Куейл. – Ще сте напълно убеден, че сте били там – добави той. – Няма да помните нас, няма да помните мен, нито че сте идвали тук. Във вашето съзнание пътуването ще е било съвсем истинско, това го гарантираме. Две пълни седмици спомен до най-дребните детайли. Нещо повече, ако у вас се породи и най-малкото съмнение, че сте ходили на Марс, можете да се върнете тук и ние ще ви върнем парите. Разбирате ли?

– Но всъщност няма да съм ходил – каза Куейл. – Няма да съм бил там, без значение какви доказателства ще ми дадете. – Пое си треперливо дъх. – И никога няма да съм бил таен агент на Междупланетната. – Струваше му се невъзможно имплантираните спомени на „Споменн“ ООД да са чак толкова успешни, без значение какво беше чувал да се говори.

– Господин Куейл – търпеливо каза Макклейн. – Както обяснявате в писмото си до нас, не съществува никакъв шанс някога наистина да отидете на Марс. Не можете да си го позволите финансово и което е още по-важно, не покривате изискванията за агент под прикритие на Междупланетната полицейска агенция или на когото и да било друг. Услугата, която ние предлагаме, е единственият начин да сбъднете своята, хм, отколешна мечта – прав ли съм, сър? Не можете да бъдете какъвто искате да бъдете, нито да направите каквото искате да направите. – Изкиска се. – Но може да сте били такъв и да сте го направили. Ние ще се погрижим за това. А цената е съвсем разумна, без скрити такси. – Усмихна се насърчително.

– Твърдите, че имплантираните спомени са толкова убедителни? – попита Куейл.

– По-истински от истинските, сър. Ако наистина сте били на Марс като агент под прикритие, вече щяхте да сте забравили голяма част от преживяното. Нашият анализ на истинската памет, тоест автентичните спомени от важни събития в живота на човек, показва, че повечето подробности се забравят бързо. И завинаги. Услугата, която ние ви предлагаме, включва дълбоко имплантиране на спомени, толкова дълбоко, че нищо от тях да не се забрави. Пакетът, който ще ви имплантираме, докато сте в безсъзнание, е създаден от обучени експерти, хора, които са прекарали години на Марс, и всеки детайл е проверен из основи. А и вие сте си избрали сравнително лесна програма – ако се бяхте спрели на Плутон или искахте да сте император на Вътрешнопланетарния съюз, щеше да ни е доста по-трудно... и цената щеше да е значително по-висока.

Куейл бръкна в джоба си за портфейла си и каза:

– Добре. Цял живот мечтая за това и си давам сметка, че е невъзможно да осъществя мечтата си по друг начин. Така че ще трябва да се задоволя с този.

– Погледнете го от друг ъгъл – започна ентусиазирано Макклейн. – Спомените, които ще получите, не са второ качество. Тъкмо напротив – второ качество са истинските спомени с цялата им присъща неяснота, пропуски и изкривявания. – Взе парите и натисна едно копче на бюрото си. – Добре, господин Куейл – каза той, когато вратата се отвори и в кабинета влязоха двама едри мъже. – Вече сте на път към Марс като агент под прикритие. – Стана и се приближи да стисне потната ръка на Куейл. – Или по-скоро, вече сте потеглили натам. Днес следобед в четири и половина ще се, ъъ, върнете тук, на Земята, едно такси ще ви остави пред дома ви и както вече споменах, няма да помните, че сте идвали тук и сте се срещали с мен; всъщност дори няма да помните, че някога сте чували за нашата компания.

С пресъхнала от тревоги уста Куейл тръгна след двамата техници. Какво щеше да се случи оттук насетне зависеше от тях.

Наистина ли ще вярвам, че съм бил на Марс, питаше се той. Че съм успял да осъществя отколешната си мечта? Имаше смътното предчувствие, че нещо ще се обърка. Но не знаеше какво.

Е, рано или късно щеше да разбере.

Интеркомът на бюрото на Макклейн, който го свързваше с лабораторията, иззвъня тихо и един глас каза:

– Господин Куейл вече е седиран, сър. Искате ли да присъствате на процедурата, или да започваме?

– Неговата процедура е рутинна – каза Макклейн. – Започвайте, Лоуи. Едва ли ще срещнете някакви затруднения.

Програмирането на изкуствени спомени за пътуване до друга планета – със или без допълнителния мотив за тайния агент – се появяваше редовно в месечния график на компанията. За един месец правим колко, замисли се Макклейн, двайсетина такива процедури? Междупланетното пътуване се беше превърнало в дойна крава за „Споменн“ ООД.

– Както кажете, господин Макклейн – отговори Лоуи и връзката прекъсна.

Макклейн влезе в трезора зад кабинета си и извади Пакет № 3 – пътуване до Марс – и Пакет № 62 – таен агент на Междупланетната полиция. Отнесе двата пакета на бюрото си, настани се удобно и изсипа съдържанието им на плота – дребни предмети, които да бъдат внесени в апартамента на Куейл, докато лабораторните техници му имплантираха фалшивите спомени.

Пистолет. Това беше най-големият предмет, и най-скъпият. Миниатюрен предавател, колкото таблетка, който агентът може да погълне при нужда. Книжка с шифри, която изглеждаше съвсем истинска... компанията държеше на автентичността и се стремеше да имитира с максимална прецизност оръжията и джаджите, които бяха на въоръжение в американската армия. Дребни нещица, които не бяха важни сами по себе си, но щяха да се вплетат съвършено в тъканта на въображаемото пътуване и да паснат на спомените – древна счупена на две сребърна монета от петдесет цента, няколко цитата от проповеди на Джон Дън, записани неправилно, всеки на отделен лист полупрозрачна хартия, няколко кибрита от марсиански барове, лъжичка от неръждаема стомана с гравиран надпис „собственост на Националния марсиански купол“, телена намотка, която...

Интеркомът изжужа.

– Господин Макклейн, извинете, че ви притеснявам, но се случи нещо странно. Може би ще е по-добре да дойдете все пак. Куейл вече е под упойка, реагира добре на наркидрина, в безсъзнание е и готов за... Но...

– Идвам. – Обзет от лошо предчувствие, Макклейн излезе от кабинета си и след броени секунди влезе в лабораторията.

Дъглас Куейл лежеше на медицинска кушетка и дишаше бавно и спокойно. Очите му бяха затворени. По всичко личеше, че пациентът има съвсем смътна представа за присъствието на двамата техници, а сега и на присъединилия се към тях Макклейн.

– Няма място за фалшивите спомени? – попита с раздразнение Макклейн – Ами просто изтрийте две работни седмици. Човекът работи като чиновник в Имиграционното бюро, което е държавна агенция, така че със сигурност е имал две седмици отпуск в рамките на последната година. Това трябва да свърши работа. – Дребните подробности го дразнеха. И винаги щяха да го дразнят.

– Не е това – остро каза Лоуи. Наведе се над кушетката и каза на Куейл: – Кажете на господин Макклейн каквото казахте на нас. – После обърна глава да каже на шефа си: – Слушайте внимателно.

Сиво-зелените очи на пациента се фокусираха върху лицето на Макклейн и той потръпна, защото погледът в тях беше станал различен – твърд и нетърпящ възражения, а самите очи лъщяха като полускъпоценни камъчета. Видяното не му хареса, блясъкът на тези странни, почти неорганични очи беше твърде студен.

– Какво искате? – остро каза Куейл. – Провалихте прикритието ми. Изчезвайте, преди да съм ви видял сметката на всичките. – Изгледа Макклейн. – И най-вече теб – продължи пациентът. – Ти ръководиш тази контраоперация.

– Колко време беше на Марс? – попита Лоуи.

– Един месец – отговори Куейл през зъби.

– С каква цел? – продължи Лоуи.

Тънките устни се извиха. Куейл го изгледа и не отговори. После каза бавно и враждебно:

– Агент на Междупланетната. Вече ти казах. Не записвате ли думите ми? Пусни записа на шефа си и ме остави на мира.

После затвори очи и студеният блясък изчезна. Вълна на облекчение заля Макклейн.

– Този е корав тип, господин Макклейн – каза тихо Лоуи.

– Няма да е такъв, след като отстраним имплантираните спомени. Ще е същият нещастник като преди. – Обърна се към Куейл. – Значи затова толкова искаше да отидеш на Марс.

Без да отваря очи, Куейл отговори:

– Изобщо не съм искал да ходя на Марс. Изпратиха ме там. Връчиха ми заповедта, и толкоз. Е, да, беше ми любопитно, признавам. И как иначе? – Отвори отново очи и огледа поред тримата мъже, като спря погледа си най-дълго върху Макклейн. – Не знам какъв серум на истината използвате, но определено върши работа. Извади неща, които бях забравил напълно. – Замисли се. – Чудя се за Кирстен – каза той, сякаш на себе си. – Дали и тя е част от това? Човек на Междупланетната, който да ме държи под око... за да са сигурни, че няма да си върна спомените? Сега разбирам защо се подиграваше толкова на мечтата ми да отида на Марс. – Усмихна се едва доловимо, като човек, който е подредил пъзела, но усмивката му се стопи веднага.

Макклейн каза:

– Моля ви да ми повярвате, господин Куейл. Попаднахме на това напълно случайно. В нашата работа...

– Вярвам ви – прекъсна го Куейл. Изглеждаше уморен, упойката го завличаше надолу. – Къде казах, че съм бил? – промълви той. – На Марс? Не мога да си спомня... знам, че бих искал да отида там, всички това искат. Но аз... – гласът му стана съвсем тих, – аз съм чиновник, нищо и никакъв чиновник.

Лоуи се изправи и каза на шефа си:

– Иска да му имплантираме фалшиви спомени за пътуване, което е преживял в действителност. И фалшива причина за пътуването, която е същата като истинската причина. Казва истината предвид количеството наркидрин във вените си. Има ясни спомени от пътуването, поне докато е под наркоза. Но явно извън това не го помни. Някой, вероятно в правителствена научна лаборатория, е изтрил съзнателните му спомени и му е останал само силният копнеж да отиде на Марс като таен агент. Това не са могли да изтрият, защото не е спомен, а желание, несъмнено същото, което го е мотивирало да кандидатства за мисията.

Кийлър, другият техник, се обърна към Макклейн:

– Какво ще правим? Да наложим фалшиви спомени върху истинските? Само бог знае какво ще се получи. Не е изключено някои от оригиналните спомени да изплуват и объркването да доведе до психическо разстройство. Мозъкът му ще трябва да примири две противоположни неща – че е бил на Марс и че не е бил. Че е истински агент на Междупланетната полиция и че е фалшив. Мисля, че трябва да го събудим от упойката без никакво вмешателство, без да имплантираме спомени, и да го отпратим. Иначе може да стане опасно.

– Съгласен съм – каза Макклейн. После му хрумна нещо: – Според вас какво ще помни, след като излезе от упойката?

– Нямам представа – каза Лоуи. – Предполагам, че част от спомените му за истинското пътуване, но много неясни и несвързани, ще се запазят в активната му памет. Спомени, в които ще се съмнява. Вероятно ще реши, че ние сме объркали нещо. Ще помни, че е идвал тук. Споменът за това няма да е изтрит... освен ако вие не поискате да го изтрием.

– Колкото по-малко бърникаме в главата на този човек, толкова по-добре – каза Макклейн. – Не ни трябва да се забъркваме в това. Оказахме се достатъчно глупави... или по-скоро извадихме лошия късмет да разкрием истински шпионин на Междупланетната, чието прикритие е толкова съвършено, че досега самият той не е знаел какъв е бил... и още е. – Колкото по-скоро си измиеха ръцете от този мъж, който наричаше себе си Дъглас Куейл, толкова по-добре.

– А внасянето на пакети три и шестдесет и две в апартамента му? – попита Лоуи.

– Няма да го правим – каза Макклейн. – И ще му върнем половината пари за процедурата.

– Половината? Защо половината?

– Ами, струва ми се добър компромис – неубедително каза Макклейн.

Докато пътуваше с таксито към дома си в жилищния район на Чикаго, Дъглас Куейл си мислеше колко е хубаво да се върне на Земята.

Спомените му за едномесечния престой на Марс вече избледняваха, помнеше по-скоро отделни образи и усещания – гигантските зейнали кратери, вездесъщите ерозирали възвишения, усещането за жизненост и движение. Прашен свят, където малко се случва, където постоянно поверяваш преносимия си източник на кислород. И формите на живот, разбира се – грозноватите и скромни сиво-кафяви кактуси и гушестите червеи.

В интерес на истината беше донесъл няколко представители на изчезващи видове от марсианската фауна. Беше ги пренесъл тайно през митницата. Е, те не представляваха опасност за никого, не можеха да оцелеят в тежката земна атмосфера.

Бръкна в джоба на палтото си за контейнера с марсиански гушести червеи...

И откри там някакъв плик.

Отвори го и с изумление откри, че вътре има петстотин седемдесет и пет кредита в дребни банкноти.

Това пък откъде се е взело, зачуди се той. Мислех, че съм изхарчил и последния си кредит.

В плика беше приложена и бележка, на която пишеше, че му връщат половината такса. Бележката беше подписана от Макклейн. Имаше и дата. Днешната дата.

– „Споменн“ – каза той на глас.

– Спомен за какво, господине или госпожо? – попита почтително шофьорът робот.

– Имаш ли телефонен указател? – попита Куейл.

– Разбира се, господине или госпожо. – Отвори се процеп и през него излезе телефонният указател на Кук Каунти на микролента.

– Пише се странно – каза Куейл, докато разлистваше страниците на жълтата секция. Изпита страх, който нарастваше бързо. – Ето го – каза той. – Закарай ме там, при „Споменн“ ООД. Промених решението си, не искам да се прибирам вкъщи.

– Да, господине или госпожо – каза шофьорът. След миг таксито потегли в обратната посока.

– Може ли да използвам телефона ти? – попита той.

– Заповядайте – каза шофьорът робот. И му подаде чисто нов триизмерен цветен телефон модел „Император“.

Куейл набра номера в своя апартамент. След кратка пауза пред него се появи миниатюрният, но неприятно реалистичен образ на Кирстен.

– Бях на Марс – каза й той.

– Пиян си. – Устните й се изкривиха презрително. – Или нещо още по-лошо.

– Заклевам се.

– И кога? – попита Кирстен.

– Не знам. – Чувстваше се объркан. – Симулирано пътуване, предполагам. Дето ги предлагат онези компании за изкуствени спомени. Но май не се е получило.

Кирстен каза отровно:

– Пиян си. – И прекъсна връзката.

Той също затвори; страните му пламтяха. Все същият тон, каза си гневно. Вечното пренебрежение, сякаш тя знае всичко, а аз не знам нищо. Какъв брак. За бога, мислеше си мрачно той.

Скоро таксито спря пред модерна и много привлекателна малка розова сграда, чийто разноцветен неонов надпис гласеше: СПОМЕНН ООД.

Рецепционистката, много шикозна и гола от кръста нагоре, го зяпна изненадано, но бързо се овладя.

– О, здравейте, господин Куейл – каза все пак малко нервно. – К-какво има? Да не сте забравили нещо?

– Остатъка от платените пари – каза той.

Вече по-спокойно момичето каза:

– Платени? Боя се, че грешите, господин Куейл. Бяхте тук да обсъдите имплантирането на спомени за пътуване, но... – Вдигна гладките си бели рамене. – Доколкото разбрах, не се е стигнало до процедура.

Куейл каза:

– Помня всичко, госпожице. Писмото си до „Споменн“ ООД, с което започна цялата тази история. Помня как дойдох тук и какво си говорихме с господин Макклейн. После двамата лабораторни техници ме отведоха и ми включиха наркотик, който да ме приспи. – Нищо чудно, че компанията му беше върнала половината от уговорената сума. Фалшивите спомени за „пътуването му до Марс“ не бяха хванали. Поне не напълно, не както го бяха уверили.

– Господин Куейл – каза момичето, – макар и дребен чиновник, вие сте привлекателен мъж и гневът ви загрозява. Ако от това ще се почувствате по-добре, бих могла да... да изляза с вас на вечеря или...

И тогава той се вбеси.

– Теб също те помня – викна той. – Фактът например, че гърдите ти са боядисани в синьо – това се е запечатало в спомените ми. Както и обещанието на господин Макклейн, че ако си спомня посещението си тук, той ще ми върне парите, цялата сума. Къде е той?

След като го накараха да чака доста, Куейл най-сетне се озова на стола пред внушителното орехово бюро, където бе седял преди час-два.

– Много сте добри, няма що – каза той сардонично. Разочарованието и възмущението му бяха ударили тавана. – Така нареченият ми „спомен“ за пътуване до Марс като таен агент на Междупланетната полицейска агенция е смътен и пълен с противоречия. Но пък съвсем ясно си спомням вас. Би трябвало да пусна жалба в бюрото за защита на потребителите. – Гневът го изгаряше отвътре. Чувството, че е бил измамен, беше по-силно от обичайното му нежелание да се кара с хората.

Макклейн каза мрачно и предпазливо:

– Предаваме се. Ще ви възстановим цялата сума. Признавам еднозначно факта, че не направихме абсолютно нищо за вас – завърши умърлушено.

Куейл размаха обвинително пръст.

– Дори не получих артефактите, които уж щели да ми „докажат“, че съм бил на Марс. Всичките ви приказки се оказаха въздух под налягане. Дори отрязък от билет не получих. Нито картички. Нито паспорт. Нито доказателство за сложените ми ваксини. Нито...

– Чуйте ме, Куейл – каза Макклейн. – Ами ако ви кажа, че... – започна той, но млъкна по средата на изречението. – Няма значение. – Натисна едно копче на интеркома. – Шърли, би ли написала чек на Дъглас Куейл за петстотин и седемдесет кредита? Благодаря. – Пусна копчето и изгледа гневно Куейл.

Чекът се появи след минутка – момичето от рецепцията го остави на бюрото пред Макклейн и излезе, а двамата мъже останаха сами, седнали един срещу друг от двете страни на масивното орехово писалище.

– Нека ви дам един съвет – каза Макклейн, докато подписваше чека. – Не говорете с никого за своето, хм, неотдавнашно пътешествие до Марс.

– Кое пътешествие?

– Знаете какво имам предвид – упорито каза Макклейн. – Пътуването, което си спомняте частично. Правете се, че не го помните, че никога не се е случвало. Не ме питайте защо, просто приемете съвета ми. За доброто на всички ни. – Започнал бе да се поти обилно. – А сега, господин Куейл, простете, но имам и други клиенти, на които да обърна внимание. – Стана и изпрати Куейл до вратата.

Куейл каза от прага:

– Компания, която предлага толкова лоша услуга, изобщо не би трябвало да има клиенти. – И затвори вратата след себе си.