Фалшивият фараон

Пролог

Намираше се дълбоко във вътрешността на пирамидата – на място, където никой не се осмеляваше да стъпи. В търбуха на чудовищната сграда, в подземните проходи, до които достъпът беше абсолютно запретен. Дори на жреците бе забранено да докосват с нозете си каменните плочи на тези проходи. Простият народец по Нил си нямаше и представа, че вътрешността на огромната пирамида е прорязана от множество коридори, които водеха до тайници, непознати никому – дори на всемогъщите жреци на Ра, бога на слънцето. Но днес, днес той щеше да разкрие и последната тайна на пирамидата, та дори това да означаваше да плати с живота си!

Сърцето му заби като лудо и сякаш се качи в гърлото му, но той бе фараонът и не можеше да позволи тази слабост да си проличи, ако не искаше да загуби уважението на двамата си стражи. Страхът ясно се четеше по лицата на грамадните, черни като безлунна нощ нубийци, чието облекло се изчерпваше с по една карминена престилка . Дали треперещите пламъци на факлите, които държаха, не се дължаха на треперещите им ръце?

Мислите му бяха объркани. Всички го смятаха за фараона, все още не можеше да го проумее! Никой, ама никой не биваше да узнае истината, да разбере какво се бе случило тогава. Той, Мерлозис I, Великият храм, господарят на Горен и Долен Египет, златният Хор и цар, досега успешно бе съумявал да скрие истинското си Аз. Смятаха го за въплъщение на бог, за фараона!

Мерлозис I си пое дълбоко дъх и си наложи да се успокои. След това даде знак на стражите си да останат на място. Последната неразкрита тайна на пирамидата трябваше да разгадае сам. Докато се доближаваше до най-голямата от всички мистерии, не биваше да присъства никой друг – особено ако подозренията му се потвърдяха. Да, само фараонът можеше да разкрие последната тайна!

Върховете на копията и големите златни обици на стражите му проблеснаха на светлината на пламъка, когато Мерлозис I се пресегна и взе едната факла, преди да продължи сам навътре.

Пред него зееше тъмен проход, който сякаш се стесняваше. За миг това изпрати тръпки на страх по гърба му. Въздухът вонеше на мухъл и застояло. Ами ако просто се задушеше тук долу?

Въпреки страховете си той кимна властно и с пресилено равнодушие на нубийците и с един пестелив жест с ръка им заповяда да се оттеглят. Стражите облекчено потеглиха по обратния път – никога досега не бяха изпълнявали заповед с такава радост.

Вече разчиташе единствено на себе си!

Навлезе предпазливо в прохода, струваше му се, че пристъпва в отворената бездънна и ненаситна паст на грамаден демон.

Мерлозис I беше бос; умишлено бе свалил златните си сандали – така можеше да усети и най-малката неравност по земята с ходилата си. Пристъпваше бавно във всепоглъщащия мрак; никой досега не бе навлизал в този тунел, всички се страхуваха от гнева на боговете, преди всичко от гнева на Сет, бога на подземния свят.

Фараонът се ослушваше в тъмнината, но стъпките на стражите му вече не се чуваха. Чернотата сякаш искаше да го погълне, но точно сега не биваше да се предава пред страха. Продължаваше напред все така предпазливо, като не спираше да се взира напрегнато в мрака.

Неочаквано проходът се стесни и в същия момент фараонът усети неравност под краката си. Спря. Не бе ли чул едва доловим скърцащ звук? Не, само си внушаваше, Сет си играеше с него, опитваше се да го сплаши! Изключително внимателно Мерлозис I премести единия си крак напред – и някакво предчувствие го накара веднага да го отдръпне.

В същия миг тежащ вероятно тонове камък се срути от тавана. Вдигна се прахоляк. Мерлозис I стоеше вцепенен – скалата го бе пропуснала само на една ръка разстояние. В името на бога на слънцето Ра, на косъм се бе спасил да не бъде премазан!

Мислите му се мятаха като подивели котки. Капан, перфектен капан! Бе чувал слухове за подобни клопки в пирамидите, но никога не им бе вярвал. Значи наистина съществуваха!

Закашля се от прахоляка. Малко по малко обаче фините частици, изпълнили въздуха, се уталожиха и на светлината на факлата той загледа как танцуват над пода.

Видя, че може да се промуши покрай каменния къс, ако прибере корема. Изкашля се за последно, затаи дъх и се провря покрай камъка, който се бе опитал да го убие. На допир беше странно гладък, по-гладък от всички камъни, до които се бе докосвал.

Но сега нямаше време да обръща внимание на това, трябваше да разкрие последната тайна на пирамидата!

Продължи напред, вече още по-предпазливо, ако това изобщо беше възможно. Факлата хвърляше сянката му едновременно по земята зад него и върху стената до него, изглеждаше сякаш още двама души го следват по петите. Той хвърли бърз поглед назад, но камъкът му пречеше да види по-надалеч. В този миг с безкрайно изумление забеляза как от тавана се освобождават два клиновидни камъка, спускат се бавно надолу, а после с глух звук се блъскат и спират – досами камъка убиец, който едва не му бе отнел живота. Напълно блокираха изхода!

Отне му секунда да осъзнае, че не може да се върне – коридорът бе херметически затворен. За него посоката вече бе само една – напред. Трябваше да продължи!

Сърцето му отново заблъска в гърдите. Беше попаднал в капан без изход. Никой, ама никой нямаше да го потърси или последва, изрично го бе забранил на всичките си царедворци! Ако не се върнеше, хората щяха да го приемат като знак от боговете – че са го освободили от тялото му и са приели неговата ба, душата му, сред своите.

В този момент Мерлозис I бе най-самотният мъж в цял Египет.

Отново погледна напред, пресмятайки шансовете си. И тръгна. Известно време се вслушва в ехото на собствените си стъпки. Изглежда, проходът продължаваше все напред и надолу, до непознати дълбини. След известно, трудно за определяне разстояние на подскачащата светлина от факлата видя завой. Какво ли се криеше зад него? Голямата загадка? Леко ускори ход и най-сетне свърна зад ъгъла – и веднага отскочи, като че бе ужилен от скорпион: изведнъж пред него сякаш от нищото бе изникнала демоничната гримаса на Сет, владетеля на подземния свят. Злият бог изглеждаше сякаш иска да го погълне цял-целеничък. Отвратително издължената кучешка муцуна, кацнала върху човешкото туловище, сякаш всеки миг щеше да го захапе.

– Сет! – възкликна фараонът неволно, но тунелът погълна звука.

Сет сякаш му се хилеше презрително. Мислите на Мерлозис I се блъскаха като подивели в главата му. Сет бе въплъщението на злото, дяволският бог, богът на всичко несвято. Прозвището му гласеше „могъщият“, но Сет означаваше също „подстрекател на бъркотията“ и „жестокият“. Предупреждение? Да, без съмнение предупреждение! Сет бе противникът на Озирис, добрия бог, който защитаваше Египет. Безчет легенди се носеха за борбата между двете божества. Но в тях Сет винаги бе злодеят, подлецът, злото само по себе си. Той бе богът на гръмотевиците и символизираше гняв, ярост и най-вече насилие! Насилие!

Трябваше да внимава – много, много да внимава! Мерлозис I гледаше право в грозното страховито лице на Сет, когато изведнъж осъзна, че гримасата на лицето на подземния бог е просто нарисувана на стената. Но не се ли беше блъснал право в него, не беше ли едва избегнал дтсега с острата муцуна на песоглавеца? Освети стените с факлата. И тогава разбра: в стените изкусно бяха вградени огледала, бронзови огледала, които създаваха илюзията за сблъскване със Сет!

Тръсна глава; след това направи знак за прогонване на всички демони и реши да продължи напред. Спомни си крайната си цел. Голямата тайна. Такава тайна не можеше да чака!

Направи крачка напред; след това отново спря и се замисли. Трябваше да е бдителен, нещо не беше наред! Сет, Сет! Ликът му беше предупреждение!

Мерлозис I отново се взря в противната кучешка физиономия.

Макар това да беше просто изображение, Мерлозис I застана нащрек, един вътрешен глас го спираше. Изследва пода пред себе си с босите си пръсти – и изведнъж отново се случи: със скърцащ грохот подът пред него се срути. Пред очите му, като огромната паст на хипопотам, зейна дълбока яма. Мерлозис I бързо отстъпи две-три крачки назад – миг преди да стане прекалено късно. Залитна, но в последния момент се задържа, спаси се на косъм от пропадане в дупката, чието дъно най-вероятно бе покрито със заострени колове. Бързо метна факлата настрана, хвърли се на земята, която сега леко трепереше, и се вкопчи здраво в нея. Задъхваше се. Защо, в името на слънчевия бог Ра, бе отпратил двамата си стражи?

След известно време трусът спря и той бавно се надигна. Факлата беше изгаснала. Истинско бедствие! Обгръщаше го абсолютен мрак! В крайна сметка разбра: кучешката гримаса на Сет наистина беше предупреждение! Тя означаваше: нито крачка повече – или подземният свят ще те погълне!

Мерлозис I си пое дълбоко дъх – явно се приближаваше до голямата тайна! Капаните ставаха все по изкусни и смъртоносни. Предпазливо опипа с пръсти и откри, че покрай ямата има тесен корниз.

Напрегнато огледа тъмнината около себе си с надеждата да съзре нещо. После с огромни усилия, много бавно, мина по корниза, долепил гърди и разперените си ръце до стената.

Продължи напред отначало съвсем плахо, но когато увереността му се върна, закрачи по-смело. Все пак не беше ли надвил самия Сет?

Дълго броди сред черната като в безлунна нощ тъма. Тайният

проход бе изпълнен със завои и скоро започна да се спуска все по-надолу. Би трябвало отдавна да се намира дълбоко под пирамидата, да, пирамидата сигурно отдавна беше зад него! Виж ти, и под пирамидата имаше огромна подземна структура! Мерлозис I се опита да се ориентира.

Спомни си, че пред пирамидата се намираше големият каменен Сфинкс – фигура с лъвско тяло и човешко лице. Да, най-вероятно вече се намираше под огромния Сфинкс, който охраняваше могъщата пирамида. Внушителният Сфинкс се появи пред вътрешния му взор. Бедуините го наричаха Абу Хол – Бащата на страха, докато самите египтяни използваха просто Ху – магическият пазител на фараона. Май бедуините бяха по-близо до истината.

Под Сфинкса очевидно също имаше безброй тайни проходи и подземни тунели, които така и не бяха проучени. Едва сега Мерлозис I отгатна причината: истината бе изумителна и непоносима за дребни и плашливи душици. Тъкмо под Сфинкса бе скрита голямата, необятната загадка!

Докато вървеше и систематично ту опипваше стените, ту изследваше пода, фараонът се замисли за чувствата, които Сфинксът пораждаше у хората – на пълно благоговение и пълен ужас едновременно. Мнозина суеверни египтяни вярваха, че човешката глава на статуята напомня на неговото собствено лице, т.е. на лицето на фараона, още повече че е с царска забрадка , та било то и каменна. Във всеки случай сфинксът беше страховит: големината само на предните му лапи беше двадесет лакътя и изглеждаше сякаш във всеки момент чудовището е готово да повали въображаемия си враг с тях. Височината на човека-лъв бе четирийсет лакътя, а дължината – сто и петдесет. Гигантски каменен звяр! Никой обаче не подозираше следното: той пазеше подземните проходи, в които досега никой не бе дръзвал да се спусне. Всемогъщи боже на слънцето Ра, наивните египтяни дори не предполагаха, че великата истина лежи под Сфинкса, както и че животът на повърхността, на двата бряга на Нил, е само външната, по-незначителната реалност!

Коридорът отново зави, след което внезапно се стесни и стана по-нисък, така че му се налагаше да върви превит на две. Най-ужасяваща от всичко обаче бе чернотата, която го обгръщаше като пръстите на бога на смъртта. Но вече нямаше път назад.

Таванът се снишаваше все повече. Мерлозис I отново се замисли: скоро щеше да се наложи да се придвижва на четири крака в тунела, който изведнъж му заприлича на гърлото на твърде тясна урна.

Запълзя на четири крака още по-навътре в прохода, а таванът се снижаваше все повече. Слава на Ра, че носеше само схенти. Пречеше му обаче висящата бича опашка. Но тя бе задължителна, защото олицетворяваше величието на фараона.

Обзе го неприятно чувство, когато осъзна, че проходът продължава да се стеснява, но той продължи да пълзи непоколебимо напред. Отново вдиша прах, който задръсти дробовете му и го задави в кашлица.

Напред и само напред! Нещо пролази през десния му прасец, но фараонът вече не можеше да се обърне. Паяк? Много паяци? Потръпна от отвращение и си наложи да не обръща внимание на неприятното чувство. Проходът вече беше толкова тесен, че едва се промъкваше през него. Установи, че набедреникът му отърква стените, усещаше потискащата им близост и върху раменете си. С усилие потисна клаустрофобията, която сякаш протягаше призрачната си длан в опит да го подчини. „Просто не мисли за това!“ Насили се да продължи.

Мъждукаше ли светлина в края на тунела? Не, бленуваното го залъгваше с илюзии, каквито понякога създаваха фалшивите жреци в храмовете си или каквито изживяваше прежаднелият в пустинята. Още по-тясно. Мерлозис I пробва дали може да се върне назад и с нарастваща паника установи, че това е невъзможно. Беше се заклещил, беше се заклещил здравата! Сърцето му заби лудо. Страхът от затворени пространства го връхлетя още по-безмилостно. Прекалено късно осъзна, че в стените на тунела са вкопани заострени напред метални шипове, които едва му позволяваха да се движи напред, макар и трудно, но опиташе ли да отстъпи дори съвсем мъничко, остриетата в стената го сграбчваха в хватката си. Когато отново понечи да се върне, те се забиха дълбоко в плътта му.

Що за жесток, коварен капан!

Чувстваше кръвта и болката, но можеше да се освободи от шиповете само ако продължи да пълзи напред. Обзе го паника.

Разкъсван от жестока болка, той запълзя пак, но много скоро вече не можеше да помръдне, колкото и да опитваше. А тунелът напред, изглежда, ставаше още по-тесен! За пръв път в живота си разбра как се чувства животното, уловено в капан. Отново се закашля. За пореден път отчаяно потърси спасението си в движението напред, но тунелът се свиваше все повече – като заострената муцуна на животно. Или просто си въобразяваше? За кой ли път прокле решението си да отпрати и двамата си стражи. Самият Сет, богът на всичко несвято, го бе подмамил в този капан! Или пък Сфинксът опитваше да опази тайната си?

Отново опита да се промъкне: първо напрегна мускулите по цялото си тяло, след което рязко ги отпусна. Страхът се уви около него като тежка верига, от която този път нямаше да успее да се откопчи. Почувства болката, когато коленете му се раздраха и когато от дясното му рамо се откъсна парче кожа. Изгаряше като огън. Но страхът бе по-силен и от болката.

Вече със сигурност не можеше да се обърне, а коридорът пред него така и не се разширяваше, дори и когато пропълзя с още няколко сантиметра напред. Заля го поредната вълна паника.

Опита да извие тялото си като змия, което му спечели още половин лакът. После отново се заклещи.

В отчаянието си отново се взря в тъмнината; мъчеше се да различи нещо в нея, но мракът бе безкраен. Нямаше ли изход в края на тунела? Стори му се, че забелязва светлинка, и обзелата го надежда се задържа за няколко мига, но бързо осъзна, че се е заблудил за втори път. Проходът го държеше здраво като крокодил между зъбите си.

Мерлозис I се отпусна, омаломощен и отчаян. Това му спечели още малко пространство, поне над главата. Плъзна се напред като безкрако влечуго. Наложи му се да се върти и суче като змия, за да продължи напред, а кожата му започна да се разкъсва и да кърви, все едно го деряха

Но ето че отново заседна – и този път беше окончателно. Всеки опит да продължи щеше буквално да откъсне плът от тялото му. Закашля поредната вълна паника трескаво и така погълна още повече прахоляк. После за кратко изпадна в безсъзнание. „Краят – помисли си, – това е краят на великия фараон Мерлозис I, уловен като окаяна нилска рибка в нечия рибарска мрежа, с разликата, че той не може дори да подскочи за последно“.

Вече не можеше ни напред, ни назад. Нещо повече: от пода пред него стърчаха пет остри камъка, които бе опипал с ръка и които правеха напредването му абсолютно невъзможно. Разтрепери се, студена пот обля цялото му тяло.

Мерлозис I насочи мислите си към боговете, пред които скоро щеше да се изправи. Озирис, съдникът на мъртвите, бе особено важен, но Озирис бе добър бог, макар фараонът да бе имал лоши преживявания с един от неговите жреци. Сет, песоглавецът Сет бе истинският проклетник! Той го беше вкарал в този капан!

„Сет – мислеше си. – Сет, негоднико!“

ПЪРВА КНИГА

ЗВЕРОУКРОТИТЕЛЯТ

1.

Едва се владееше от вълнение; днес най-сетне щеше да се запознае с мистериозната жена с бяла дреха, която отдавна бе наблюдавал от далечината на другия бряг на Нил. Само веднъж беше успял да я зърне от съвсем близо – когато мина покрай него в позлатена ладия – и му се бе сторила невъобразимо красива. Само за миг бе уловил с поглед правия изящен нос, бялата кожа и наситеночерните очи, видимо уголемени с една елегантно прокарана фина линия туш чак до слепоочията, линия, изкуството на която владееха само египтянките и чрез която се създаваха очи, събрали цял космос обещания. Беше видял само за миг, дълъг не повече от едно премигване, лъскавосинята й коса, разделена на път по средата, която се спускаше до приятно закръглените й гърди, но и това бе достатъчно, за да отприщи у него най-невъобразими усещания. Да, днес щеше да прекоси Нил, щеше да преплува опасното течение дори и ако крокодили дебнеха за плячка от едната страна, а хипопотами ревностно пазеха своята част от брега от другата.

Но какво струва любовта, ако човек не рискува живота си за нея? Освен това щяха да го пазят Ра, богът слънце, и Озирис, господарят на мъртвите! Беше се подготвил добре и щеше да надхитри люспестите влечуги и огромните хипопотами!

Дали да не заплува още сега? Ако се съдеше по положението на слънцето, красивата жена в бяло можеше да се появи всеки момент. Как ли щеше да се изправи пред него тя? Отново в бялата си плътно прилепнала дреха, която на места разкриваше повече, отколкото скриваше? Как ли щеше да го посрещне?

Беше наясно, че не притежава нищо и че е син на роб: преди да избяга, баща му беше блъскал като вол почти до смърт в каменоломните, където се дялаха блоковете за пирамидите. Не познаваше майка си – тя беше преминала в царството на Озирис още при раждането му. Но притежаваше талант като почти никой друг син на Египет: умееше да разговаря с животни, или във всеки случай никой не можеше да ги разбере така добре като него; освен това умееше съвършено да ги имитира! Обичаше животните, в които често се вселяваха душите на умрелите, когато се завръщаха от Отвъдното. Още като дете бе отгледал малко лъвче с млякото на една дойка и една крава. Имаше достъп дори до света на змиите и можеше да изстиска отровата на кобра, без Сет да го прибере в Царството на мъртвите. Разбираше и антилопите, с които често се надбягваше, което го бе направило силен и жилав; беше шинирал не един крак на малка антилопа, счупен при скок. Бе способен да имитира перфектно движенията на своенравните котки, които го срещаха на всяка крачка, тъй като култът към тези животни беше широко разпространен в Египет. Също така умееше да наподобява движенията на лакомия крокодил, което щеше да му е от полза при преплуването на Нил.

Чудеше се дали да остави набедреника с малката опашка на крава и да преплува реката гол, но се отказа. За последен път хвърли око на бронираните влечуги и хипопотамите. Пое дълбоко въздух в дробовете на атлетичното си тяло със златист загар – тяло с широки рамене и тесен ханш.

Крокодилите се държаха спокойно и плуваха мудно наоколо, но човек не можеше да има доверие на тези люспести влечуги. Един хипопотам изпръхтя и разтвори пастта си чак до небето, преди да потопи якото си тяло във водите.

Сети хвърли последен поглед на величествения Нил, чиито води правеха Египет плодороден, защото Хапи, богът на плодородието, живееше в тях. Над средата на реката няколко птици кръжаха във въздуха, а в далечината видя малки платноходни лодки и голям кораб, който превозваше обелиск.

Пристъпи по-близо до водата, без да изпуска крокодилите от очи. Течението беше силно. В охрено-златните пясъци на отсрещния бряг проблясваше ослепителното бяло на пирамида, а зад нея кървавочервено грееше слънцето – възхитителна гледка. В близост до грамадното здание бяха разположени няколко храма. Да, нямаше по-красива страна от Египет, която прадедите му бяха нарекли Кемет, Черната земя!

Реши, че моментът да заплува е настъпил. Нахлузи на главата си огромната крокодилска глава, която беше изтърбушил отвътре и грижливо бе обработил с натриева луга. Сега тя не бе нищо повече от маскировка, с която да се престори на бронирано влечуго. Пристъпи в свещените нилски води и отпусна тялото си напречно на течението. Главата му избутваше крокодилската муцуна напред, но две дупки в маската му позволяваха да държи под око големите влечуги и хипопотамите. Спареният въздух в черепа все още миришеше леко на луга, но предимството бе по-значимо от недостатъка: маскировката беше издължена и поне седем пъти по-дълга от собствената му глава, така че прикриваше напълно човешкото му лице.

Направи няколко змиеподобни движения с торса и краката си – движения, които бе копирал, наблюдавайки крокодилите, представяйки си, че притежава странично сплесната силна опашка. Представяше си и че може да диша под вода, както и че има рогови люспи на гърба. Накрая отправи молитва към бога с крокодилска глава Собек, господар и пазител на тези свещени животни, за да го умилостиви.

Собек също имаше човешко тяло, но главата му беше на крокодил. Той, Сети, се бе учил от бога! Спомняше си несъзнателно: многобройни храмове с езерца за огромните влечуги бяха посветени на Собек; дори понякога, след смъртта им, те биваха балсамирани и погребвани като мумии! Да, той трябваше да спечели Собек, бога крокодил, както и Хапи, бога на Нил, на своя страна – и нищо лошо нямаше да му се случи!

Осмели се да направи първите загребвания. След това заплува с равномерни предпазливи тласъци, които от време на време прекъсваше, за да имитира крокодилски движения. Грамадните влечуги бяха даровити ловци и през повечето време плуваха под водата. Затова и Сети се потапяше от време на време, но това изтощаваше силите му, защото за целта му бе нужна тежест, каквато крокодилското тяло притежаваше, а неговото – не. Когато изплуваше, следеше да се държи на безопасно разстояние от големите обитатели на реката. Трябваше да успее да преплува по права линия между едрите тлъсти чудовища и въоръжените със зъби зелени зверове.

„Собек, прости ми! – мислеше си. – Хапи, помогни ми!“. Да, през цялото време трябваше да се обръща към крокодилския бог и бога на боговете.

Тъй като не се случваше нищо опасно, Сети се осмели да направи няколко по-мощни загребвания. Отказа се да изплува и след известно време забеляза, че се е насочил към средата на реката. Животните все още се държаха спокойно. Обзе го смирено чувство на триумф. Очевидно хитрината му действаше – човек можеше да направи на глупаци дори и свещените животни! Заплува още по-бързо, но така допълнително развълнува водата. Когато стигна средата на реката, най-опасното място, тържествуваше вътрешно. И тогава се случи: един хипопотам бавно заплува към него. Сети се постара да запази спокойствие и целеустремено продължи по пътя си. Хипопотамът навярно би игнорирал самотен заблуден крокодил. След това Сети се гмурна и остана под водата колкото дълго издържа. Когато дробовете му заплашиха да се пръснат, изплува отново и с ужас установи, че чудовището се е приближило още повече и е на по-малко от 50 лакътя от него. Хипопотамът разтвори заплашително пастта си. Сети можеше да види огромните зъби, около единия се бе заплело виещо се растение. Опита да си придаде отпуснат и спокоен вид и продължи да плува безкрайно бавно. Мислеше за това, че хипопотамите са преследвани от хората заради вкусното им месо и кожата, от която се правеха всеизвестните хипопотамски камшици. Не, те не бяха приятели на човека: имаше многобройни разкази за това как са преобръщали ладии и ужасно са осакатявали хора. Всичко това мина през главата му бързо като порива на вятър, а хипопотамът се приближаваше все повече. Сети вече съзираше в непосредствена близост привидно тромавото тяло с форма на буре, виждаше огромната глава и подробности по кожата с цвят на мед. По муцуната, около очите, ушите и бузите успя да различи дори типичните розови петна. Изобщо нямаше шанс срещу хипопотама, ако той наистина решеше да нападне. Или може би искаше просто да го пропъди с демонстративното си поведение? Колосът отново разтвори пастта си до небето. О, сега вече го разбра! Сети сигнализира подчинение и се гмурна възможно по-надълбоко, толкова надълбоко и за толкова дълго, доколкото позволяваха дробовете му. За негов ужас, когато изплува, хипопотамът се бе озовал точно до него – не бе успял да му избяга. Фиксирайки го с втренчените си малки очички, чудовището за пореден път разтвори широко паст и му показа огромните си зъби, които можеха да разполовят човек с едно щракване. Осъзна, че животът му е на косъм. С мощни загребвания опита да се измъкне, но с крайчеца на окото си забеляза, че освен това към него е заплувал и огромен крокодил.

В този миг нещо впи зъби в прасеца му. Сега Сети плуваше за живота си, въпреки ужасната болка в крака. Хипопотамът го следваше упорито, като на равномерни интервали му показваше огромните си зъби. Сети опитваше да му избяга с всичката сила и ловкост на младото си тяло, разплискваше силно водата около себе си и сега тялото му пронизваше реката като стрела. Същевременно забеляза как огромният крокодил плува все по-бързо – беше се насочил към него с невъобразима скорост.

Хипопотамът също забеляза огромното влечуго и объркано прекъсна преследването си. Това осигури на Сети няколко ценни мига, които той използва, за да се отдалечи от колоса колкото се може по-бързо. След това животното явно все пак реши, че не може да остави жертвата си да се измъкне, и в момент на внезапно просветление Сети осъзна, че е навлязъл в територията му. Затова заплува към крокодила, заявявайки по този начин на хипопотама, че уважава жизненото му пространство. Но мощният мъжкар вече не можеше да бъде умилостивен, още повече след като съперникът му, огромният крокодил, беше скъсил разстоянието за невъзможно кратко време и се приближаваше към Сети все по-бързо.

„Собек, прости ми!“, мислеше Сети и продължаваше да плува към крокодила, който може би щеше да се заблуди от маскировката му. Люспестото влечуго се движеше невъобразимо бързо, водата беше неговата стихия. То първо достигна Сети… но вместо да го защити, крокодилът разтвори челюстите си.

Сети неочаквано видя огромните конусовидни зъби да щръкват пред него, досами дупките на фалшивата му крокодилска маска. Звярът искаше да го разкъса! В отчаянието си Сети бутна крокодилската си маска в широко отворената паст; междувременно усети как водата зад него се раздвижи от приближаващия хипопотам. Мощните челюсти на огромното влечуго се сключиха над маската и я разкъсаха с лек пукот, като от изсушена на слънцето тръстика. За един кратък миг Сети видя бронята на крокодила на една ръка разстояние, видя мощната паст, зъбите на долната челюст, люспите и роговиците, преди отново да се гмурне в дълбините на Нил. Може би Хапи щеше го предпази.

В същия момент разяреният хипопотам се хвърли с отворена паст върху крокодила, осмелил се да навлезе в територията му и който сега май бъркаше със Сети. В разбушувалата се пяна хипопотамът захапа крокодила за задната половина на тялото и стисна безмилостно с ужасяващите си зъби. Крокодилът замята диво огромната си опашка във вълните, но когато зъбите на огромния бозайник пробиха люспестата броня, движенията му се забавиха. Влечугото се опита да захапе хипопотама, но зъбите му се хлъзнаха по дебелата му кожа. Колосът, от друга страна, не отпускаше хватката си и стискаше с насъбралата се безброй години омраза на своя род срещу всички крокодили. Огромното влечуго напразно отново и отново се опитваше да го нарани или поне да се измъкне, но очевидно хватката на хипопотама сериозно го бе наранила, защото движенията му постепенно отслабваха.

Междувременно Сети изплува и видя битката на гигантите зад себе си. Обърна се и заплува като луд към отсрещния бряг. Усети, че изведнъж всички крокодили са се размърдали. Сърцето му прескочи удар, преди той с облекчение да установи, че бронираните влечуги са се устремили не към него, а към кървавата суматоха в развълнуваната вода, за да отмъкнат някой къс и за себе си при тази борба на живот и смърт. Освободен от фалшивата крокодилска маска, Сети измина значително разстояние за отрицателно време, пренебрегвайки болката в прасеца; същевременно отправи поредната молитва към Собек.

Брегът вече приближаваше. Сети се осмели да хвърли последен поглед назад. Това, което видя, го накара да настръхне от ужас. Крокодилите тъкмо разкъсваха собствения си тежко ранен, но все още жив събрат на парчета. Люспестите канибали изяждаха един от своите! А хипопотамът, огромният мъжкар, плуваше спокойно обратно към своята територия.

Сети преплува последните лакти до спасителния бряг. Хапи го беше предпазил, трябваше да му принесе жертва, но Собек му беше отправил сериозно предупреждение. Напълно изтощен, но изпълнен с благодарност към боговете, Сети най-после изпълзя на брега, останал без дъх, и се закашля. За момент остана да лежи, смазан от умора.

След като събра малко сили, погледна нагоре. Точно както беше предвидил, жената в бяло се бе появила иззад близките дървета – жената, заради която бе понесъл всички тези трудности! Придружаваше я тълпа гологлави жреци. Очите на Сети почти изхвръкнаха от орбитите, когато осъзна, че групата се е насочила право към него! Бяха го видели!

Изтощен, той остана да лежи, макар да знаеше, че жреците и жената се приближават все повече. Когато стигнаха до него, го наобиколиха в полукръг.

Макар че тъкмо се бе измъкнал на косъм от смъртта, той отново се възхити на красотата на жената, която го преследваше в сънищата му, възхити се на лъскавосинята й коса и черните й очи, които блестяха като оникси. Тя го огледа преценяващо, преди – за негова огромна изненада – да му заговори с плътен, мек, някак трептящ глас:

– Очаквахме те, Сети, и наблюдавахме борбата ти с крокодилите и хипопотама. Хати те предпази! Но преди всичко Озирис, съдникът на живите и мъртвите, се смили на теб!

Един жрец пристъпи напред и кимна одобрително. Жрец на Озирис!

Сети се стъписа. Значи един бог лично беше го закрилял; нищо чудно, че бе успял да се измъкне от зверовете! Внезапно го обзе огромно вълнение.

Загадъчната жена го наблюдаваше с изписаните си в черно очи – с линия, стигаща чак до слепоочията, която можеше да вземе ума на всеки мъж.

Мислите бушуваха в главата му. Жената притежаваше несравним глас, който изпращаше вълни на възбуда през цялото му тяло. Той се овладя с усилие и все още озадачен отговори:

– Откъде знаеш името ми, достопочтена?

Стори му се, че по плътните й устни пробягва усмивка.

– Ние знаем всичко за теб, Сети! – загадъчно отвърна тя след кратка пауза. – Но ела сега, ела най-сетне! Трябва да ти покажем нещо в храма! Един бог очаква твоята служба!

Мислите изскачаха хаотично в главата на Сети и се виеха и усукваха едни през други като хиляди мравки. Един бог да очаква неговата служба? Кой бог? Но тъй като не можеше да откъсне очи от жената, Сети с усилие преглътна въпросите, чакащи на върха на езика му. Най-после кимна бавно и докато се изправяше, напълно забравил ухапването от риба по прасеца си, попита смутено:

– Как е името ти, достопочтена?