Четирите легендарни царства

ПЪРВОТО ИЗПИТАНИЕ

ВЛИЗАНЕ В АДА

При самий вход на тия теснини, изчадье на позора и на злото, ужасний Минотавър лежеше сам.

Щом ни съзря, изпъшка и телото захвана бясно да си хапе там...

Минотавра, щом чу тез слова, с наведен врат отдръпна се безгласен и вожда ми каза веднага: „Сляз сега без страх в това ущелье тясно, доде зверът премята се от бяс“.

Ад, Данте Алигиери

ПРОФИЛ НА БОЕЦА

ИМЕ: УЕСТ, ДЖОНАТАН ДЖЕЙМС

ВЪЗРАСТ: 46

ШАНС ДА ПОБЕДИ: под 10

ПРЕДСТАВЛЯВА: ЗЕМЯ

ПРОФИЛ:

Пленен участник. Късно влезлият в Игрите Джонатан (Джак) Уест-младши е непредсказуем и е лекомислено да не се съобразяваш с него. Той в края на краищата е петият най-велик воин от древно пророчество. Освен по отношение на горното, пророчеството няма никакво отношение тук.

Класиран на 10-о място от 16 възможни като фаворит да спечели Игрите.

ОТ ПОКРОВИТЕЛЯ МУ:

Няма подкрепящ коментар от патрона на този боец.

Джак Уест се сепна и се събуди изплашен, задъхан.

Беше сам в тъмнината.

Не знаеше къде се намира, как е попаднал на това място и колко време е бил тук.

Въздухът беше хладен и влажен като в дълбока пещера. Подът беше прашен. Стената зад гърба му се оказа от плътен камък.

Беше по джинси и памучна фланела с дълги ръкави, бос.

Главата го болеше. Докосна я... и веднага стреснато дръпна ръката си.

Косата му беше избръсната...

С пронизително скърцане ръждивата желязна врата на килията се отвори и вътре нахлу светлина.

На прага се очерта кошмарен силует.

Фигура на мъж с глава на бик.

Минотавър.

Или мъж с маска на бик.

Беше мускулест, с възлести бицепси и широк гръден кош. Горната част на тялото му – ако не се броеше бичата маска – беше гола, а долу носеше съвременни черни военни панталони и високи черни военни боти.

„Сигурно сънувам“, помисли Джак.

Нямаше време за размишления, защото в този момент „минотавърът“ се спусна към него с рев.

В ръката на маскирания се появи нож с назъбено острие и мъжът замахна към Джак.

Инстинктът сработи.

Джак скочи, сграбчи ръката с ножа, изви я и тръшна маскирания на една страна.

Минотавърът се вкопчи в него, двамата се сборичкаха, затъркаляха, паднаха на пода. Маскираният се оказа отгоре, възседнал Джак, и натискаше ножа надолу.

Джак стисна зъби и напрегна сили, сграбчи ръката с ножа и задържа острието на сантиметри от гърлото си. То приближаваше адамовата му ябълка и някъде в далечно кътче на съзнанието си Джак си спомни, че ако умреш насън, се събуждаш. Дали щеше да се случи сега?

„Ами ако не е сън, Джак...?“

Маскираният натисна по-силно и иззад черната бича маска Джак чу сумтене.

„Това е просто човек! – пищеше умът му. – Просто човек! А всеки човек може да бъде победен“.

Напрегна се, измести центъра на тежестта си, извъртя се и блъсна минотавъра с главата напред в каменната стена.

Ударът беше жесток. Отекна тъпо хрущене – вратът на нападателя се счупи и той се свлече безжизнен на прашния под.

Джак задиша тежко, бореше се за въздух. Какво събуждане само...

След като се овладя, за първи път огледа килията си.

Вратата все още беше отворена и през нея влизаше светлина. Помещението изглеждаше невероятно старо, стените бяха от пясъчник. Тежката ръждива врата висеше на старинни железни панти. А какво имаше от другата страна на тази врата? Бог знае.

На стената на килията му, дълбоко в камъка, бяха издълбани две изображения:

Познаваше първото – беше древният египетски глиф анкх, който означаваше „живот“.

Вторият символ приличаше на въртящ се октопод с четири пипала. Вариант на древен символ, срещащ се в индуската, будистката и неолитната култура. Наричаха го тетрагамадион.

Докато го гледаше, Джак имаше отчетливото усещане, че е виждал символа съвсем неотдавна, но не можеше да си спомни къде.

Премигна и напрегна паметта си. Ала нямаше полза. Умът му все още беше твърде изтощен.

Опита да си спомни къде беше ходил за последно, преди да загуби съзнание и да се събуди тук.

„Пайн Гап“, помисли си.

Строго секретната база в австралийската пустиня.

Беше отишъл там, за да присъства на среща на много високо ниво. Нещо във връзка с разположението на антените на радиотелескопа SKA...

Спомни си как пристигна в базата край отдалеченото градче Алис Спрингс с Лили, Алби и кучетата и как въоръжената охрана ги пусна вътре.

Спомни си как пред лабораторията към обсерваторията Пайн Гап го посрещна високият очилат генерал Ерик Ейбрахамсън – добродушният, но с ум като бръснач мъж, който бе заменил дългогодишния шеф на Джак генерал Питър Косгроув, след като Косгроув беше издигнат на по-висока позиция.

Ръкуваха се и Ейбрахамсън го представи на своя бъдещ приемник – генерал със строга физиономия, казваше се Конър Биърд. Поради ъгловатото му лице и добре оформената му рижа брада оперативната му позивна беше предопределена – още от първите си дни в армията беше известен като Рижата брада.

– Радвам се, че си се облякъл подобаващо за случая, Джак – бе му казал Ейбрахамсън иронично.

Джак беше облечен небрежно – джинси и синя риза върху бяла тениска. Върху титановата протеза на лявата си ръка носеше кафява велурена ръкавица, на дясната китка имаше обикновен противоударен часовник „Касио“.

Усмихна се на Ейбрахамсън под пустинното слънце.

– Вече не работя за теб, така че се обличам както искам.

След като поздрави Лили и Алби, Ейбрахамсън се наведе и погали кучетата.

– Не съм ги виждал, откакто бяха малки.

Джак отвърна:

– Сега съм техен. На всички около мен. На Зоуи. На Лили. На кучетата. Някога бях петият най-велик воин, нали?

Ейбрахамсън се засмя.

– Ами Хор? Той какво мисли за кучетата?

Джак подсвирна рязко и след миг верният му сокол скитник Хор, който се носеше във висините, кацна на рамото му. На врата му имаше кожена яка, на която беше монтирана миниатюрна камера. Птицата се вторачи в Ейбрахамсън и Биърд, сякаш надничаше в душите им.

– Търпи ги – каза Джак и Хор отново литна във въздуха.

– Да влезем. – Ейбрахамсън ги поведе през вратата на лабораторията. – Трябва да ти покажа нещо важно.

И после нищо...

... нищо, докато не се събуди тук и не влезе този мъж, маскиран като бик, който опита да го убие.

Все още седнал на прашния под на килията, Джак огледа тялото си.

Някъде по пътя бяха изчезнали синята му риза и маратонките. На тениската му с дълги ръкави, подарък от Лили отпреди години – когато беше тринайсетгодишна сладурана, а не поумняла девойка на двайсет – имаше картинка на Хоумър Симпсън, проснат в надуваем детски басейн, в несвяст от пиене и заобиколен от празни бирени бутилки, под думите:

НАЙ-СТРАХОТНИЯТ ТАТКО НА СВЕТА

„Това е откачено“, помисли си Джак.

Вгледа се в безжизнения мъж с бичата маска на пода.

Маската, забеляза го чак сега, беше много модерна и по-скоро представляваше шлем или каска. Беше от високотехнологичен лек полимер, боядисана в матовочерно.

Визьорът на шлема беше от черна мрежа, като онези, които слагат на маските на фехтовачите – скриваше лицето на този, който я носи, но му позволяваше да вижда всичко. Върху устата му имаше филтър на газова маска, наподобяващ животинска муцуна, заради която всичко още повече наподобяваше глава на бик.

Джак дръпна маската от лицето на падналия...

... и видя, че не е съвсем човек. Но беше нещо подобно.

„Мъжът“ зад маската имаше скосено чело с ниски вежди, широко разположени очи, сплеснат нос, голяма уста, криви зъби и гъста сплъстена черна козина навсякъде – по челюстите, в ушите. Козината оформяше дълга непрекъсната вежда над очите.

„Очите“, помисли си Джак и се вгледа. Очите – замръзнали отворени в момента на смъртта – бяха тъмнокафяви. Приличаха на човешки, но бяха някак по-стъклени. Ако не беше сигурен, че е невъзможно, щеше да си помисли, че пред него лежи някакъв хуманоид, неандерталец може би, но не и кроманьонец.

На косматото рамо на получовека имаше татуировка: N-016.

Джак се вторачи в мъртвия си нападател.

– Какво, по дяволите, си ти, и къде, по дяволите, съм аз? – попита на глас.

Косматият получовек изведнъж скочи от пода, грабна ножа и с рев се хвърли към Джак.

Боже!

Но сега нападателят беше по-слаб, по-бавен, действаше нервно, дори трескаво. Джак измъкна ножа от ръката му, плъзна се зад него, стисна с една ръка шията му и му счупи врата.

Този път нещото умря завинаги.

– Проклет да съм! – изпъшка Джак и пое въздух.

По навик посегна да приглади косата си назад и пак усети четината на темето си. Някой наистина беше обръснал главата му, докато е бил в безсъзнание.

Нямаше никакво оръжие и претърси мъртвия минотавър. Единственото, с което разполагаше получовекът, беше ножът, така че Джак го прибра. Свали военните обувки на трупа и ги обу. Бяха му твърде големи, но с тях щеше да е по-добре, отколкото бос.

Сви рамене, взе шлема и излезе от килията на светло.

В килия като неговата – и не беше далече – с лице към стоманената врата чакаше изправен друг мъж.

Беше висок, с набола рижа брада и закоравял от битки поглед. За разлика от Джак, той сякаш беше дошъл подготвен.

Беше с бойна екипировка на агент на британските специални части САС: кубинки, брезентови панталони, бронирана жилетка, каска. В едната си ръка стискаше боен нож KA-BAR с назъбено острие.

Старата ръждясала врата се отвори със скърцане. Вътре нахлу светлина, а с нея и друг минотавър.

С три срязвания с ножа – сухожилията на коленете и едно окончателно, през гърлото, човекът от САС ликвидира маскирания убиец.

За разлика от Джак, не си направи труда да огледа трупа на нападателя си.

Просто прекрачи трупа, излезе от килията и спокойно избърса острието на ножа в крачола си.

В третата килия чакаше напрегнато американски морски пехотинец. Със скърцане на ръждиви панти вратата се отвори и в килията нахълта трети минотавър.

Също като командоса от САС, морският пехотинец беше подготвен. Беше с пустинна униформа, с каска на главата и телескопична полицейска палка в ръка. Все пак обаче не беше напълно готов – макар и да очакваше нападение, не беше очаквал при него да нахълта побеснял получовек, маскиран като минотавър и размахващ нож.

За разлика от непохватните действия на Джак, морският пехотинец приключи бързо, макар скоростта му да не можеше да се сравнява с безмилостно светкавичната реакция на британеца.

Схватката приключи със забит в гръдната кост на минотавъра нож.

Морският пехотинец огледа трупа на поваления нападател и бичия шлем, обърна внимание на съвременната изработка, прецени и получовешките черти отдолу.

След това си сложи огледалните очила и излезе от килията в светлината.

Джак излезе от килията и се озова на място, което би могъл да определи единствено като гладиаторска арена.

По хладния неподвижен въздух можеше да се съди, че не е на открито, а в голяма пещера или нещо подобно.

Арената беше широка и кръгла, изградена в римски стил, с покрит с пясък и трици под, и бе осветена от модерни прожектори. Също като минотавъра, който току-що бе победил, представляваше странна смесица от много старо и много модерно.

Вратата на килията му, вкопана в каменната стена на арената, остана отворена зад гърба му.

По протежение на извитата стена имаше още петнайсет подобни врати и пред тях, точно като Джак, стояха петнайсет други мъже.

Тринайсет от тях бяха със съвременни военни бойни униформи – каски и дрехи в различни маскировъчни цветове, за бой в пустинни условия, в джунглата, за нощни операции. Повечето бяха бели, но имаше и няколко чернокожи и двама азиатци. Всички държаха ножове, къси мечове или полицейски палки – нямаше пистолети или други огнестрелни оръжия. Тези, които нямаха каски, бяха с бръснати глави.

Пред две от килиите стояха минотаври.

Стояха вдървено, леко приведени, а от ножовете, които стискаха в косматите си ръце, капеше кръв.

Шестнайсетият беше Джак – абсолютно неподготвен, по джинси и тениска, с обутите преди малко прекалено големи му кубинки. Титановата му лява китка стърчеше от ръкава и блестеше на изкуствената светлина. Лицето му беше покрито с пот, прах и кръв. Държеше бичия шлем и ножа в ръцете си.

Огледа двамата минотаври, застанали вдървено пред две от килиите.

„Значи не всички са успели да убият нападателите си...“

По периметъра на арената стояха облечени в черно стражи, въоръжени с автомати. Бяха двайсетина и след миг Джак си даде сметка, че всички са минотаври с шлемове.

– Поздравления, бойци! – разнесе се гърлен глас някъде високо над него.

Джак вдигна глава натам; още няколко прожектора оживяха и заляха със светлина висок, подобен на ложа балкон на срещуположната страна на арената.

На него стоеше сам мъж – този, който бе проговорил.

Цялата онази страна на арената бе гигантски скален скат, основата на мрачна черна планина, която се извисяваше и изчезваше в тъмнината. Балконът, на който стоеше мъжът, стърчеше от скалата на трийсетина метра над арената.

Зад балкона имаше трибуна, скрита под голям навес, а на нея седяха – сякаш за да засилят усещането за фатален сюрреализъм на това място – трийсетина мъже и жени, всичките със скъпи костюми и тоалети. Дори отдалече Джак виждаше отблясъците на големите диамантени колиета на някои от жените. Повечето пиеха шампанско, пушеха цигари или просто оглеждаха редицата „бойци“.

Този, който проговори, явно беше техен лидер.

Беше висок и силен, някъде на петдесет и пет. И хубав – с черна брада и проницателни черни очи. Костюмът му беше черен, дизайнерски, със стилни алени маншети.

– Ще повторя – продължи той. – Поздравления, бойци! Добре дошли на Големите игри. Аз съм вашият домакин, вашият съдия, вашето жури и, ако се наложи, вашият екзекутор.

Гласът му ехтеше.

– Имам множество церемониални имена. Аз съм

Противникът на Светлината, Обвинителят, Падналият,

Пазителят на Храма, Иблис, Шейтан, Танатос, Сатанаил, Властелинът на Нощните земи, Ваал Зевув, Велзевул, Царят на Четвъртото царство или просто Хадес, владетелят на Долния свят. Добре дошли на моите Игри, бойци. Добре дошли в Долния свят.

Джак не вярваше на ушите си.

Беше преживял много приключения, бе виждал наистина странни неща.

Беше поставил връхния камък, Пирамидиона, на мястото му върху Голямата пирамида в Гиза по време на ослепителен соларен инцидент.

Бе видял Стоунхендж да оживява под светлината на Тъмното слънце. И после, в римска солна мина, бе открил гробницата на Исус Христос... с неговото тяло все още в нея.

И бе чул да го обявяват за един от петимата най-велики „воини“ в историята – хора, бойци за идеи и победители в сражения. Петимата бяха той, Мойсей, Чингис хан, Наполеон и Христос.

Обаче Долен свят? Ад? Вече беше сигурен, че сънува...

Идеята за задгробен живот е обща за всички общества по света. Всички цивилизации са имали отвъден свят – египтяните и маите, Япония и Индия, и разбира се, трите религии от лоното Авраамово – християнството, юдаизмът и ислямът.

В западната традиция задгробният живот се разделя на две, Рай и Ад, и цялата концепция почива на морален елемент – добрите хора отиват в Рая, лошите отиват в Ада, който е будещо страх царство под земната повърхност, място с огън и жупел, в което хората биват наказвани за греховете си.

В задгробния живот на древните гърци обаче няма такъв морален елемент. Те наричат техния ад Тартар и в митологията им Подземният свят може да бъде посетен от жив човек, ако открие входа. Излизането обаче е друг въпрос. Само големите гръцки герои – Херакъл, Тезей и Одисей – са успели да влязат в Подземния свят и да се върнат. Ако трябва да станеш легендарен герой, това е било нещо като ритуал за посвещаване.

И тъкмо гърците са дали на владетеля на това огнено място името Хадес.

„Само че Адът не е реално място“, негодуваше разумът на Джак.

След малко обаче очите му свикнаха с блясъка на прожекторите, осветяващи арената, и той видя какво има отвъд нея, по-точно тъмната планина, която се извисяваше над ложата на Хадес.

Беше изумително.

Издигаше се във висините като остър кинжал от черен камък. Различни тъмни замъци, крепости, асансьори и стълби стърчаха от стените на различни нива и всичко това изглеждаше определено заплашително в отразеното сияние на прожекторите.

Широка, подобна на замък конструкция обхващаше планината в средната й част на около двеста и петдесет метра над мястото, където беше Джак. Беше нашарена със светлините на много прозорци.

Цялата планина странно напомняше Айфеловата кула – широка основа и стесняващо се нагоре тяло, първо по-плавно, после рязко. Джак не виждаше какво има на върха – там горе беше много тъмно, – но успя да различи нещо като мрежа, което се разпростираше настрани от него, мрежа, която закриваше нощното небе.

Хадес прекъсна мислите му с глас, който отекваше в огромното пространство:

– Доведени сте тук като представители на четирите вечни царства, за да участвате в най-голямото изпитание, Големите игри на Хидра.

Джак огледа другите бойци.

Всички бяха вперили очи в Хадес. Двата минотавъра го слушаха особено внимателно, гордо вдигнали глава.

Мъжът вляво от Джак, с пустинна бойна униформа, каска на морски пехотинец и огледални очила, кимна към тениската му с Хоумър Симпсън и каза:

– Хубава фланелка, приятел.

– Ако знаех, че ще присъствам на това парти – отвърна Джак, – щях да се облека по-подходящо.

– Да победиш тук – прогърмя гласът на Хадес, – означава името ти да отекне през вековете. За теб ще се пеят песни, ще се пишат епоси, както за всички предишни бойци от тези Игри. На тези славни арени, в тези тунели и лабиринти, са се раждали герои и са се създавали легенди.

– Настоящите игри са исторически дори и преди да са изпълнили основната си цел – продължи той. – Участват няколко забележителни бойци – ни повече, ни по-малко трима синове на царе представляват бащите си тук. Това е безпрецедентно.

Тълпата зад Хадес се оживи. Неколцина засочиха с ръце. Джак видя как трима от бойците кимнаха на зрителите.

– И, как успях да пропусна? – продължи Хадес. – При нас ще се състезава дори Петият воин.

Пронизващият му поглед се впери в Джак.

Джак изведнъж почувства как всички очи – и на състезатели, и на зрители – се вперват в него.

С глупавата тениска, джинсите и възголемите кубинки се чувстваше като че ли е в поредния сън – онзи, в който отиваш на училище гол.

Хадес се усмихна на Джак.

– Да, да. Петият велик воин, лично. Никога в историята в Големите игри не е участвал някой от петимата воини. Това е знаменателно.

Сега Джак наистина се чувстваше неловко. Усещаше обвинителните погледи на останалите състезатели. Щеше му се Хадес да престане да говори за него.

Владетелят вдигна ръце.

– Преди четирийсет дни Звездната камера – най-съкровеното светилище в моето царство – се отвори за първи път от три хиляди години, за да приветства завръщането на славната Хидра. Поради което сега, в съответствие с древните закони, сме се събрали, за да проведем нашите Игри. Като владетел на това царство – последният от дълго потекло царе, – на мен се пада честта да бъда арбитър на Игрите. Свещен дълг е да водя Игрите и в изпълнението на моя дълг няма да използвам страх, нито ще показвам предпочитания.

Обърна се към заможните зрители на трибуните зад него.

– Не мога да бъда подкупен. Няма да приема молби за милост. Специално отношение няма да имам към никого, бил той най-знатен боец или нисш минотавър. Не мога да показвам снизхождение и няма да правя разлика. Правилата на Игрите са древни и ясни. За мен е чест да ги прилагам... дори и това да означава собствената ми гибел. Приятели царе, лордове и дами, почетни гости и бойци. Добре дошли в моето царство. Добре дошли на Големите игри.

Умът на Джак препускаше отчаяно и опитваше да настигне случващото се.

Беше достатъчно лошо да се събудиш на странно място гроги и объркан и да те нападне с нож човек с бича маска. Сега слушаше за Ад и Хадес, Звездна камера, която не се била отваряла от три хиляди години, и нещо, наречено „славната Хидра“, което, изглежда, се връща отнякъде.

– И така – продължи Хадес и кимна към двамата минотаври, застанали наред с другите бойци пред килиите. – Виждам, че двама от бойците не са се справили с първото изпитание, така че се налага да...

– Чакайте! – извика някой.

Всички на арената се обърнаха към боеца непосредствено до Джак, отдясно.

Зрителите на трибуната се смълчаха. Някои гледаха Хадес с тревога.

Джак наблюдаваше всичко много внимателно. Както и морският пехотинец вляво от него.

Мъжът вдясно, който извика, беше висок азиатец, изправен като шомпол. Беше с маслинена на цвят тениска, зелени униформени панталони и ботуши. Не съвсем бойно облекло. По-скоро нещо, което войник би носил в спалното помещение.

Джак си помисли, че този човек вероятно е бил доведен по начина, по който беше доведен и той...

– Казвам се Джейсън Чен – извика мъжът на английски – и съм капитан в тайванската армия, базиран в Тайпе. Тук съм против волята си! Бях отвлечен! Настоявам да бъда освободен незабавно!

Зрителите го гледаха с увиснали челюсти.

Повечето от останалите бойци, забеляза Джак, гледаха право напред или в краката си, все едно нямат нищо общо с протестиращия.

Цялата арена притихна.

Погледът на Хадес се спря на тайванеца.

– Моля? Не те чух – каза той.

Капитанът от тайванската армия изпъчи гърди.

– Казах, че името ми е Джейсън...

Главата му експлодира.

Просто се пукна и наоколо се пръснаха стотици късчета плът – като пъпеш, зареден с фойерверки.

На лицето на Джак се лепна кърваво парче мозък. Обезглавеният труп се свлече в триците, а от шийните артерии започна да се излива кръв и да се събира на локва около прекалено големите кубинки на Джак.

Джак отново се обърна към Хадес и видя, че до него е застанал втори човек – беше пристъпил напред от тъмнината. Някакъв помощник.

„Помощникът“ отпусна ръката си – с ръкавица, – в която държеше малко дистанционно управление. Изглеждаше много особено. Напомняше някакъв висш жрец – беше с дълга червена роба, плешив или с бръсната глава. Очите му бяха изпъкнали като на човек с прекалено активна щитовидна жлеза и това, заедно с голата глава, определено му придаваше вид на насекомо.

Ужасен от зловещия взрив в главата на тайванеца, Джак погледна зрителите на трибуната, за да види как реагират.

Видя само безразличие.

Отпиваха шампанско и клатеха глави.

Ръката му сякаш сама се вдигна към собствената му глава, той докосна гладко избръснатия си тил...

... и го напипа.

Пресен белег, малко над врата. Значи затова бяха избръснали главата му.

Бяха имплантирали нещо в нея – малък експлозив. Същият като този, който бе пръснал мозъка на тайванския капитан.

Ето как Хадес си гарантираше подчинение.

Всички други също бяха с бръснати глави...

„В какво съм попаднал?“ – запита се трескаво.

– Колко жалко – каза Хадес. – Жалко и за подкрепящия го екип.

Кимна на помощника си и под балкона се отвориха стоманени капаци и се видяха четири много странни железопътни вагона върху релси, минаващи в изкопана в скалата хоризонтална вдлъбнатина.

Вагоните приличаха на фургоните, използвани някога за превозване на циркови животни – отстрани имаха високи до кръста стени от дебела ламарина, прозорците и покривите бяха решетки от дебели стоманени пръти. Джак преброи по четири отделения във всеки вагон, общо шестнайсет.

Във всяко отделение имаше по четирима или петима души, които гледаха тревожно към арената.

Шестнайсет отделения. Шестнайсет бойци.

– Убий подкрепящата група на капитан Чен – нареди спокойно Хадес.

Изцъкленият му помощник вдигна дистанционното и натисна някакъв бутон.

В резултат от покрива на тунела над единия от вагоните се изля някаква сива течност и заля едното му отделение.

„Прилича на цимент – помисли си Джак, – нещо като гъста каша“. И явно беше гореща, защото нагоре се вдигнаха кълба пара.

Беше и тежка, защото събори двамата мъже и двете жени в отделението на пода. Те паднаха под тежестта на изливащата се маса и запищяха, докато тя ги заливаше.

Скоро писъците стихнаха и в стоманеното отделение на вагона остана само сивата изпускаща пара маса, която капеше над ръбовете на ламарината.

„Боже! – помисли си Джак. – Това са заложници“.

Хадес въздъхна.

– Както говорех, преди да бъда прекъснат така грубо, двама от нашите бойци не се справиха с Първото изпитание. Поради това техните поддържащи екипи също трябва да бъдат ликвидирани.

Кимна на помощника си.

– Мосю Вахерон, убийте поддържащите екипи на двамата провалили се на Първото изпитание.

Помощникът Вахерон отново натисна дистанционното...

... и горещата каша заля още две от отделенията на влака. Нови писъци. Още отчаяно гърчене.

Когато обитателите на двете отделения умряха, Хадес се обърна към арената.

– Разбира се – каза той, – както е било винаги, смъртта на тези бойци дава шанс на победителите им да заемат техните места. В правилата и духа на Игрите няма социални класи. Дори най-нисшият минотавър може да се състезава с най-знатния боец и да преследва безсмъртието на победата. Моля, бележете минотаврите.

Двата минотавъра, застанали в редицата на бойците – двамата, които явно бяха убили съперниците си в килиите им – пристъпиха напред.

На бичите шлемове, по кожата и панталоните им нарисуваха златни ивици, за да се различават от обикновените облечени в черно минотаври около арената.

Докато гледаше всичко това изпълнен с ужас и недоумение, Джак се сепна от една мисъл.

„Шестнайсет бойци и шестнайсет камери със заложници. Кои тогава са моите заложници?“

– О, боже... – простена и вдигна очи.

Последният му спомен беше от Пайн Гап. Бе отишъл там с Лили, Алби, Скай Монстър, Хор и кучетата.

И тогава ги видя и сърцето му прескочи.

През решетките на едно от отделенията във вагоните високо над арената надничаха двайсетгодишната му дъщеря Лили и верният й приятел Алби Калвин.

Зад тях беше старият пилот на Джак, Скай Монстър, тревожните му очи бяха обрамчени от рошавата му брада и коса. Пред Лили и Алби, вероятно застанали на задните си крака, на металната стена на вагона се бяха подпрели с лапи кучетата на Джак Аш и Рокси.

– О, не! – изпъшка той. – Това не може да се случва наистина. Не може да се случва.

Хадес плъзна поглед по редицата бойци, застанали на арената.

– Надявам се, всички вие си давате сметка какво очаква поддържащите ви екипи, ако се провалите на което и да било от изпитанията в Игрите.

Усмихна се.

– Сега ще ви предам на церемониалмайстора на Игрите, моя верен слуга Вахерон.

Мъжът с изпъкналите очи и голата глава пристъпи напред. Изгледа Джак и останалите бойци по начин, който би могъл да се определи само като хищнически. Пискливият му глас отекна ясно и силно.

– Господа и дами! Достойни гости! Позволете да ви представя арената за Второто изпитание! Отворете ямата!