Пасажер 19

1.

Лошите новини рядко са предвидими – могат да дойдат посред нощ като почукване на вратата или нервно иззвъняване на телефона. Понякога ни връхлитат като шокиращо телевизионно изображение, като нещо, което се запечатва завинаги в съзнанието ти, където и да си и каквото и да правиш в момента. Най-лошите новини винаги пристигат, когато най-малко ги очакваш. За Джемър Дейвис лошата новина дойде по пладне в ясен неделен ден.

Сутринта бе минала безметежно и той се намираше точно където искаше да бъде. Мастилото едва бе изсъхнало от оценката му за поредния хидроплан, един „Джей-3 Вълче“, даден му от добър приятел за ранно утринно соло. Времето бе идеално, небето синьо, бризът галещ и в продължение на цели два часа той бе кръстосвал над езерата по територията на резервоара Лунга, по границата на базата на морските пехотинци в Куонтико, Вирджиния, наслаждавайки се като хлапе на новото си колело.

Беше се зарибил миналото лято, когато същият приятел го бе взел на риболов в Аляска. Две седмици на пълно усамотение, нощуване под звездите и ловене на пъстърва от поплавъците на „Де Хавиланд Бобър“. За Дейвис това бе нов начин на летене. Хидропланите не бяха смайващо постижение на самолетостроенето, но имаше някаква първична свобода в това да разполагаш за писта с две трети от земната повърхност. Така че той продължи да се плъзга по езера и да каца в притоци, като човек без никаква грижа за нищо, докато индикаторът за нивото на гориво не го свалеше на земята.

Малко неохотно Дейвис вдигна Вълчето на триста метра – не се бе издигал толкова днес – и го насочи по курс за прибиране в базата на хидроплани край Честър, сгушена сред зелените брегове на река Апоматокс. Кеят се показа в далечината и Дейвис снижи плавно над застиналата като огледало вода. Беше на повече от километър, когато забеляза в края на пристана познат силует.

Чукна върху дросела и снижи Вълчето още малко, на височина едно крило над повърхността. Насочи се право към слабия мъж, който го чакаше с ръце в джобовете. Късата му прическа и изправената му стойка подпечатваха самоличността му.

Лари Грийн го бе открил.

Дейвис прелетя точно над главата на Грийн и вкара Вълчето в остър вираж. Премина в плавен завой и направи финален заход срещу вятъра. Това му бе хубавото на хидропланите – без ограниченията на бетонната писта можеш да кацнеш в която посока пожелаеш. Поплавъците целунаха езерото и по кобалтовосинята повърхност се появиха две успоредни разпенени бели следи. Когато самолетът се успокои, Дейвис внимателно се отправи към кея. Юридически погледнато сега той управляваше плавателен съд, и то такъв без заден ход, което сериозно ограничаваше маневреността му. Угаси двигателя, преди да стигне до мястото за швартоване, а Грийн хвана крилото, за да му помогне да се намести. След като се увери, че двете въжета са надеждно фиксирани, Дейвис проговори първи:

– Трябва да те взема някой ден, Лари! Онзиден минах прегледа и оттогава ми се върти мисълта да си купя един такъв, може би с малко по-голяма товароподемност, но... – Спря насред изречението. Грийн го гледаше втренчено – генерал от запаса, който не бе изгубил нищо от генералското си излъчване. Явно не бе дошъл да обсъждат техническите характеристики на хидроплани. А Лари Грийн да не говори за хидроплани бе все едно епископ да не споменава Бог. – Какво има? – попита Дейвис. – Имаш работа за мен ли? Да се сетя, а...? Самолетна катастрофа в Монголия и никое от момчетата ти не иска да лагерува шест месеца с мармоти.

Дейвис бе работил за Грийн във ВВС и двамата бяха опитни следователи на инциденти със самолети. След пенсионирането си генералът се бе издигнал до поста началник-отдел „Авиационна безопасност“ към НКБТ и през последните години се бе възползвал от помощта на Дейвис при няколко заплетени катастрофи в чужбина. Но онова, което Дейвис виждаше в момента, не бе изражението на командир, комуто предстои да възложи задача. Погледът на Грийн бе напрегнат, устните му леко разтворени, като на човек, който знае какво трябва да каже, но не е сигурен как да го направи. След толкова години Дейвис смяташе, че вече е наблюдавал всяко настроение и всяка реакция в каталога на генерала. Но подобна нерешителност виждаше за първи път.

Грийн най-сетне наруши мълчанието си:

– Тази сутрин получихме неофициално предизвестие. Снощи в Южна Колумбия е паднал ARJ-35.

Дейвис усети в гърба му да се забива студено острие. Пое бавно дъх, изчака четири удара на сърцето си и прошепна:

– Колумбия...

– Самолетът е изчезнал от радара над висока планина и така и не е стигнал до дестинацията си. В ход е издирвателно мероприятие, но досега не са открити никакви отломки. Към известието е прикачен списък на пасажерите...

И докато Грийн отново се запъна в търсене на думи, всички сетива на Дейвис се включиха на максимум. Светът му се смали, стесни се и в небето блесна червена светлина.

– Плашиш ме, Лари...

– Джемър... – каза най-сетне Грийн, – Джен е била на борда!

Дейвис пое удара като боксьор, но вътрешностите му се сгърчиха по начин, непосилен за сутрешния му крос. Платформата на пристана сякаш изведнъж започна да се изплъзва изпод краката му.

– Не... няма начин...! Не знаеш ли, че Джен Дейвис...

– Знам, знам, това бе и моята първа мисъл. Дженифър Дейвис е често срещано име. Но ти сам ми каза преди няколко седмици, че това лято е приела да стажува някъде в Латинска Америка. Затова проверих номера на паспорта и...

– Дъщеря ми се обади по телефона вчера от летището в Богота!

– По кое време?

Прост въпрос, но мозъкът на Дейвис въртеше на празни обороти. Когато най-сетне намери гласа си, той беше напрегнат сякаш в края на дълго издишване:

– Не знам... някъде късно следобед.

– И какво ти каза?

– Не можах да говоря с нея. Играех ръгби и Джен само ми е оставила съобщение. Споменава, че днес следобед вече ще събира мостри от почвата на някаква шибана планинска плантация за кафе. Как може да... – Дейвис се извърна, подпря се с ръка на крилото на хидроплана и когато поплавъците му се разместиха под променената тежест, агонията му се превърна концентрични вълни по все още спокойната водна повърхност. – Това не може да е вярно, Лари – прошепна той. – Кажи ми, че не е вярно.

Грийн сложи ръка на рамото му.

– Нямам никакви актуализации след четиричасовото предизвестие, Джемър. Самолетът все още се води като закъсняващ... Засега не е намерено нищо.

Дейвис помълча за момент, после изправи гръб, което го извиси с цяла глава над бившия му командир.

– В такъв случай може да става дума за отклонение поради лошо време. Или за технически проблем...

Грийн мълчеше.

– Дори да е паднал, пак може да има оцелели.

Дейвис бе толкова разстроен, че му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че повтаря аргументи, които често бе чувал от роднини на жертвите. Знаеше с абсолютна сигурност каква ще е реакцията на Грийн. „Добре е да се надяваме. Но трябва да се доверяваме на фактите“. Преводът на тези думи му беше добре известен: „Знаеш какъв е шансът“.

Грийн, естествено, бе разчел мислите му:

– Джемър, ние с теб... си вадим хляба от това. Знаеш вероятността. Всяко от тези неща може да е истина. Но когато малък самолет изчезне над необятна джунгла, в черна нощ, над планински терен... обикновено има само един отговор. Ние винаги казваме на семействата и медиите едно и също: „Докато не бъде открит самолетът, е възможно всичко“. Но от всички хора на света ти най-добре разбираш каква е вероятността за положителен изход в подобна ситуация.

Ситуация. Друга дума, която Дейвис често бе използвал. Стисна крилото още по-силно и насила отмести поглед към брега, където бе паркирал колата си. Там беше телефонът му – в отделението между двете предни седалки. Снощи беше прослушал съобщението на Джен, но не бе направил опит да й се обади, защото знаеше, че й предстои следващ полет. Полет... който така и не бе стигнал до дестинацията си. Опита се да си спомни точните й думи, но те му убягваха...

В гръдния му кош се надигна болка и за миг се почувства парализиран, напълно неспособен на контролирано движение. Дъщеря му... жертва на катастрофа. Изминаха няколко секунди и Дейвис успя да реагира по единствения логичен за него начин. Отблъсна се от крилото и тръгна бързо по пристана, като говореше, без да спира:

– Вземам първия полет, Лари! Кога обикновено излитат самолетите за Южна Америка от „Дълес“? Вечер? Ако хвана първия...

– Почакай, спри! Спри веднага, Джемър!

Дейвис сърба цялата си воля, за да си наложи да спре.

Грийн вдигна ръце с дланите напред и бавно се приближи до него. Направи го както човек се приближава до пиян, вдигнал стол над главата си в някой бар.

– Знаех, че ще приемеш нещата по този начин. Знаех, че не мога да те спра.

– И...?

Грийн издиша продължително.

– Това може да се окаже най-тъпото, което съм правил... да включа член от семейството в разследване. Не мога да се сетя нещо конкретно да го забранява, но предполагам подобна идея е толкова нелепа, че никому никога не е хрумвало да я спомене в правилника. Да не говорим, че издънката ще е от моя страна... в етичен смисъл, имам предвид.

– Командироваш ме?

– Вече е одобрено, Част си от разследването.

– Лари, можеш да си абсолютно сигурен, че никога няма да го забравя.

– Е... все пак трябва да пратя някого, нали? Оказа се, че на борда на самолета е имало петима американци, така че съм задължен да изпратя наблюдател. Вече ти осигурих и самолет – на „Андрюс“ има един „Гълфстрийм III“ на Държавния департамент, който ще извърши планиран полет до Богота. Излита след два часа. Продължаваш ли да поддържаш готова за път чанта?

– Винаги. – Пътната чанта беше изискване на НКБТ. Едноседмичен запас дрехи, подходящи за всякакви климатични капризи, четка за зъби, самобръсначка и няколко основни инструмента на занаята като фенерче, фотоапарат и ръчен джипиес.

– Знам, че паспортът ти е валиден, и в момента работим по експресно изваждане на виза.

Дейвис отново бе тръгнал по пристана, трансформирайки безпокойството си в двигателна инерция.

– Изпрати ми известието и всичко ново, което получиш. И остани да наглеждаш този самолет заради мен. Офисът на базата е ето там, те ще ти обяснят как да го прибереш. – И посочи ръждясалата постройка, която изглеждаше по-пригодна да съхранява дърва за огрев вместо да подслонява офис на авиационна служба.

– Ще се погрижа – увери го Грийн и после кресна: – Спри, за бога, Джемър!

Тонът на генерала закова Дейвис на място. Грийн се приближи до него с вдигнат пръст и спря на една ръка разстояние.

– Каквото и да се случи, Джемър, обещай ми едно!

– Какво?

– Нямаш представа какво рискувам, като те изпращам официално в мисия. Правя го, защото знам, че ти би го искал. Но след като е така, ти ще разследваш... без значение какво ще разкриеш! И ако нещата станат прекалено лични, ако не можеш да довършиш работата... тогава ми дължиш поне готовността да се оттеглиш. А аз ще изпратя друг да довърши нещата.

Дейвис стисна със сила клепачи и след малко кимна.

– Прав си, прекалено лично е. Но точно заради това ще стигна до края, Лари. Кълна се.

Погледът на генерала омекна:

– Добре тогава. На добър път.

След две минути Дейвис вече караше към шосето. Пътят се виеше между дървета – дебелостволи брези и кедри, напълно разлистени в разгара на лятото, – а езерото изпълваше изцяло полезрението му отдясно с гледка достойна за пощенска картичка. Но той не й обръщаше внимание.

Когато чакъленият път свърши, Дейвис спря и изчака една наближаваща кола да го подмине. И след това заби крак върху педала на спирачката. Юмруците му стиснаха волана като менгеме, пръстите се забиха в изкуствената кожа. Дейвис се наведе напред и удари чело във волана. Затвори очи и изтласка всичко извън съзнанието си. Изчака в главата му да отекнат думите на Грийн...

„Знаеш какъв е шансът“.

Точно това беше проблемът му. Знаеше отлично какъв е шансът.

А още по-лошото бе, че знаеше какво следва. Жена му бе загинала при пътен инцидент преди четири години, което бе като гръм от ясно небе, оставил Джен без майка. Оставил него без спътник в живота. Двамата я бяха погребали една сива сутрин, в която вятърът шибаше кафявата трева. Отвратителен и едновременно с това възможно най-подходящ ден, който да отбележи дъното в настроението им, дъно, от което той и Джен в крайна сметка се бяха измъкнали и възстановили. Възстановили? Възможно ли бе това? Не съвсем. Най-лошото бе зад гърба им – домът, който духът на жена му сякаш отказваше да напусне, безвкусните вечири, деликатно шепнещите помежду си съседи по време на кварталните партита. Но двамата с Джен бяха минали през най-лошото, помагайки си взаимно. И в онези черни дни се бяха сближили повече, отколкото той си бе представял, че може да е възможно.

И ето че всичко се повтаряше. Но ако сега загубеше Джен, към кого щеше да се обърне? Толкова дълго бяха живели заедно, че дори сега, когато Джен вече беше в колеж, продължаваха да се чуват ежедневно. И един от двамата неизменно изминаваше през седмица разделящото ги разстояние, за да се видят. Дъщеря му беше не само скъпоценна, а... беше просто абсолютно всичко за него. „Знаеш какъв е шансът“.

Дейвис взе телефона си от отделението между предните седалки и намери последното й съобщение. Поколеба се за момент, после палецът му натисна бутона за възпроизвеждане.

От три хиляди километра разстояние гласът й прозвуча все така жизнерадостно като слънце в ранна утрин:

„Здрасти, тате! Стигнах до Колумбия. Почти. Още един полет и ще съм там. Запознах се с едно момиче, което участва в същия проект. Утре с нея вече ще копаем... и жалко, че няма да си наблизо, за да помогнеш! Обичам те и ще ти се обадя скоро. И не прехранвай Капитан Джак – на бетите не им трябва много!“

И после тишина.

Дейвис нямаше представа колко време е останал така, загледан в празното пространство, но когато погледът му отново се фокусира, забеляза зелената индикация на цифровия часовник на таблото.

Беше неделя, пладне.

Най-лошият ден в живота му.