Лабиринтът: Кодът на болестта

Пролог

Нют

Заваля сняг в деня, когато убиха родителите на момчето. По-късно нарекоха смъртта им злощастен случай, но той беше там и знаеше, че нямашe нищо случайно.

Снегът дойде преди тях, почти като студена и бяла поличба, сипеща се от сивото небе.

Помнеше добре колко объркано бе всичко. Знойни горещини измъчваха града месеци наред – месеци, които се бяха проточили в години, безкрайна поредица от дни, изпълнени с лепкава пот, болка и глад. Той и семейство му бяха сред оцелелите. Изпълнени с надежда сутрини се превръщаха в следобеди на мъчително търсене на храна, на шумни побоища и ужасяващи звуци. А после и вечери, в които жегата малко по малко се уталожваше. Тогава сядаше заедно със семейството си да гледа как светлината в небето гасне и светът бавно изчезва пред погледа му, и се питаше дали ще го види отново на зазоряване. Понякога идваха побърканяците, независимо дали е ден, или нощ. Но в семейството му не говореха за тях. Нито майка му, нито баща му и със сигурност не и той. Струваше му се, че ако признае гласно съществуването им, може да ги повика, както се викат демони със заклинания. Единствено Лизи, с две години по-малка и дваж по-храбра, не се плашеше да говори за побърканяците, сякаш само тя бе достатъчно мъдра, за да погледне отвъд суеверните предразсъдъци.

А бе само едно малко момиче.

Момчето знаеше, че той трябва да е куражлията, този, който утешава по-малката си сестричка.

„Не се бой, Лизи, мазето е залостено здраво, светлините са угасени. Лошите хора няма да разберат, че сме тук.“

Но винаги му бе трудно да намери подходящите думи. Вместо това я прегръщаше силно, притискаше я сякаш бе неговото любимо плюшено мече. И всеки път тя го тупаше по гърба. Обичаше я толкова силно, че понякога го болеше сърцето за нея. Притискаше я в обятията и се кълнеше, че никога няма да позволи на побърканяците да й сторят нещо лошо, ала същевременно очакваше с нетърпение да усети топлата й длан на гърба си. Двамата често заспиваха така, сгушени в ъгъла на мазето върху стария матрак, който баща им бе смъкнал долу по стълбите. Майка им винаги ги завиваше с одеяло въпреки горещините – това бе нейният начин да се противи на слънчевите изригвания, унищожили всичко.

Но в онази сутрин се събудиха от чудна гледка.

– Деца!

Беше гласът на майка им. Той беше сънувал нещо, някакъв футболен мач, топката подскачаше по зелената трева, насочена към опразнената врата насред пуст стадион.

– Деца! Събудете се! Елате да видите!

Той отвори очи и видя, че майка му надзърта през малкото прозорче, единственото в мазето. Беше свалила дъската, която баща им бе заковал предната вечер, както правеше винаги по залез. Мека, сива светлина озаряваше лицето й и изцъклените й в почуда очи. И се усмихваше, както не беше правила от много отдавна.

– Какво става? – изломоти той, докато се надигаше. Лизи потърка очи, прозя се и се затътри след него към мястото, откъдето майка им гледаше сивата светлина.

Помнеше няколко неща за онзи момент. Докато поглеждаше навън, присвил очи, за да привикне към светлината, баща им продължаваше да похърква като спящо чудовище. По улицата не се виждаха побърканяци, небето бе скрито зад облаци – нещо много рядко в онези дни. Той застина, когато видя белите снежинки. Сипеха се от сивия небосвод, въртяха се и танцуваха, сякаш се присмиваха на гравитацията, и подскачаха, преди отново да литнат надолу.

Сняг.

Сняг.

– Какво, по дяволите, е това? – попита той леко задъхано, като употреби ругатнята, която бе научил от баща си.

– Но, мамо, как е възможно да вали сняг? – вдигна очички Лизи, която вече се бе пробудила напълно и лицето й бе озарено от радостно изражение. Той протегна ръка и я дръпна нежно за плитката, надявайки се, че с този жест й дава да разбере колко е щастлив задето я има, въпреки измъчения им живот.

– О, нали знаеш – каза мама. – Всички онези неща, които говорят хората. Времето на тази планета се е побъркало и всичко е заради слънчевите изригвания. Хайде да се насладим на гледката, а? Направо е невероятно, не мислите ли?

Лизи отвърна с щастлива въздишка.

А той гледаше през прозореца и се питаше дали някога ще види пак нещо подобно. Снежинките се рееха, накрая докосваха земята и почти веднага се топяха. Върху стъклото полепнаха мокри кристали.

Още дълго стояха така, загледани в света отвън, докато нечии сенки не закриха прозореца за кратко. Изчезнаха веднага, щом се появиха. Момчето завъртя глава да види кой е минал, но беше закъсняло. След няколко секунди по вратата горе се стовариха тежки удари. Баща му скочи на крака още преди звуците да утихнат, събуден и ококорен от изненада и тревога.

– Видяхте ли кой е отвън? – попита той с пресипнал глас. Усмивката бе изчезнала от устните на майка им и сега лицето й бе придобило познатото тревожно и загрижено изражение.

– Бяха само сенки. Ще отворим ли?

– Не – тросна се баща им. – Как можа да ти хрумне? Моли се да си тръгнат, които и да са.

– Може да разбият вратата – прошепна мама. – Зная, че ще го сторят. Сигурно мислят, че мазето е изоставено и че може да има консерви.

Баща им я изгледа продължително. А после: бум, бум, бум. Резки удари по вратата, от които се разтърси цялата къща, сякаш неканените гости мъкнеха със себе си таран.

– Стой тук – нареди полугласно баща им. – Остани при децата.

Майка им понечи да отговори, но вместо това само сведе поглед към момичето и момчето, давайки си сметка, че те са най-важни. Тя ги притегли в обятията си, сякаш ръцете й можеха да ги защитят, и момчето усети успокояващата топлина на тялото й. Притисна се към нея, докато баща им се изкатери тихо по стълбите и подът над главата им тихо проскърца, когато доближаваше външната врата. А след това настъпи тишина.

Въздухът натежа и ги притисна. Лизи се пресегна и хвана ръката на брат си. Той най-сетне намери подходящите думи да я успокои и те се заредиха от устата му.

– Не се плаши – прошепна и гласът му бе почти като дихание. – Сигурно са изгладнели хора, които търсят храна. Татко ще им даде малко от нашата и те ще си продължат по пътя. Ще видиш. – Той стисна пръстчетата й с цялата си обич, ала не вярваше и на една своя дума. А след това отгоре долетяха нови звуци.

Вратата се отвори с трясък.

Силни, гневни гласове.

Нещо тупна на пода и дъските се разтресоха. Тежки, заплашителни стъпки.

И после по стълбите се спуснаха непознати. Двама мъже, трима, сетне и жена – общо четирима. Новопристигналите бяха облечени със странни дрехи и не изглеждаха нито добронамерени, нито заплашителни.

По-скоро сериозни и делови.

– Пренебрегнахте всички наши съобщения – рече един от мъжете, докато оглеждаше помещението. – Съжалявам, но момичето ни трябва. Елизабет. Наистина нямаме друг избор.

И ето как светът на момчето се срина. Свят, сега изпълнен с повече тъга, отколкото едно малко момче би могло да понесе. Непознатите се приближиха, разсичайки напрегнатата атмосфера. Посегнаха към Лизи, сграбчиха я за блузката, избутаха майка му... която започна да крещи като побъркана и да притиска своето малко момиченце. Момчето изтича и заблъска с юмруци гърбовете на мъжете. Безполезно. Все едно комар, нападащ слон. Помнеше лицето на Лизи, докато се случваше това. Нещо студено и твърдо се строши в гърдите му и отломките му падаха и го раздираха със заострените си ръбове. Беше непоносимо. Той нададе пронизителен вик и се нахвърли с удвоена сила върху натрапниците, обсипвайки ги с удари.

– Стига! – кресна жената. Тя замахна и го зашлеви през лицето – сякаш го ухапа змия. Някой блъсна майка му в главата. Тя се свлече. А след това отекна звук като екот на гръмотевица, отблизо и едновременно от всички страни. Ушите му зазвъняха от оглушителния шум. Той се дръпна назад към стената и огледа ужасната сцена.

Един от мъжете бе прострелян в крака.

Баща му стоеше на вратата с пушка в ръка.

Майка му пищеше и се мъчеше да се изправи, протягайки ръце към жената, която вадеше оръжие.

Баща му стреля още два пъти. Чу се звън на метал и глух тропот на куршум, попаднал в бетон. Не уцели, и двата пъти.

Майка му дръпна жената за рамото. Непознатата вдигна рязко лакът, стреля, завъртя се, стреля още три пъти. Настъпи бъркотия, въздухът се сгъсти още, изстрелите заглушиха всички останали звуци. Момчето гледаше изцъклено, сякаш пред него бе зейнала бездна, докато родителите му се свличаха. Известно време никой не помръдваше, най-вече мама и тате. Всъщност те никога вече не помръднаха. Всички очи бяха отправени към осиротелите деца.

– Вземайте ги и двамата, за бога – нареди накрая мъжът. – Ще използваме втория за контрола.

Мъжът го посочи небрежно, все едно сочеше консерва с грахова супа на рафт. Никога нямаше да забрави това.

Понечи да стигне до Лизи, да я прегърне. А след това непознатите ги отведоха.

1.

221.11.28 / 9:23

„Стивън, Стивън, Стивън. Казвам се Стивън.“

Припяваше си го отново и отново през последните два дни – откакто го отнеха от майка му. Помнеше всяка секунда от последните си мигове с нея, всяка сълза, търкулнала се по лицето й, всяка дума, нежното й докосване. Беше малък, но знаеше, че всичко е за добро. Беше видял как баща му губи здрав разсъдък, преизпълнен с неистов гняв, излъчващ опасност, смърдящ на пот. Не би могъл да понесе същата гледка и с майка му.

И въпреки това болката от раздялата бе непреодолима. Истински океан, който го завличаше в дълбините си, в студен и безкраен свят. Лежеше на леглото в малката стая, опрял колене в гърдите и стиснал очи, свит на кълбо, сякаш това можеше да повика съня. Но откакто го отведоха, утехата го спохождаше рядко, а и бе като тъмни облаци, зад които се спотайват ревящи чудовища. Опита да се съсредоточи.

„Стивън, Стивън, Стивън. Казвам се Стивън.“

Даваше си сметка, че разполага само с две неща, за които да се държи: спомените и името си. Едва ли можеха да му отнемат първото, но се опитваха да му вземат второто. От два дни насам го караха да приеме новото си име: Томас. Той отказваше, вкопчил се яростно в шестте буквички, които сякаш се бяха сраснали с плътта му. Когато хората с бели престилки се обръщаха към него с Томас, той не отвръщаше, преструваше се, че не ги чува, сякаш говореха на някого друг. Не беше лесно, когато в стаята имаше само двама души, както се случваше най-често.

Стивън дори не беше навършил пет, ала спомените му от външния свят бяха изпълнени с мрак и болка. А после тези хора го отведоха. Явно се опитваха да го научат, че нещата може да стават само по-лоши, че всеки урок ще е по-труден от предишния.

Вратата избръмча и веднага след това се дръпна встрани. Вътре пристъпи мъж, облечен със зелен комбинезон, който приличаше на бебешка пижама, но за възрастни. Стивън искаше да му каже, че изглежда смешно, ала след последните няколко срещи с тези хора предпочете да запази мнението за себе си. Търпението им започваше да му действа на нервите.

– Томас, ела с мен – рече мъжът.

„Стивън, Стивън, Стивън. Казвам се Стивън.“

Момчето не помръдна. Държеше очите си стиснати и се надяваше, че мъжът не е забелязал как поглежда към вратата при влизането му. Всеки път го навестяваше различен човек. Никой от тях не се държеше враждебно, но и никой не беше дружелюбен. Всички изглеждаха замислени, вторачени в нещо друго, безразлични към момчето в леглото.

Мъжът заговори отново и дори не направи опит да прикрие нетърпението в гласа си:

– Ставай, Томас. Изоставаме с графика, а ми казаха, че ти си един от последните, които отказват новите си имена. Не ме ядосвай, синко. Наистина ли искаш да губиш сили за подобно нещо? След като те спасихме от онова, което те очакваше там?

Стивън се стараеше да не помръдва, ала позата му бе тъй вдървена, че никой не би се излъгал, че спи. Задържа дъх, докато накрая не можеше повече и си пое рязко въздух. Отказа се, претърколи се на леглото и втренчи поглед в непознатия.

– Имаш тъп вид – рече.

Мъжът се постара да се овладее, но не успя и на лицето му се изписа учудване.

– Моля?

Стивън усети, че го изпълва гняв.

– Казах, че изглеждаш глупаво. И по-добре се откажи. Нямам никакво намерение да правя каквото ми нареждате. Още по-малко ще слушам някого като теб, с такава смешна пижама. И не ме наричай Томас. Името ми е Стивън!

Той изговори всичко това на един дъх и се наложи да си поеме набързо въздух, надявайки се това да не развали момента. Да го накара да изглежда слаб.

Мъжът се разсмя и изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото раздразнен. Въпреки това Стивън все още жадуваше да може да хвърли нещо по него.

– Казаха ми, че притежаваш... – Мъжът замълча и погледна в таблета, който държеше. – Миловидно и детинско излъчване. Но засега не виждам и капчица от него.

– Това беше преди да ми съобщят, че трябва да си сменя името – озъби се Стивън. – Името, което ми дадоха мама и тате. Хората, от които ме взехте.

– Да не говориш за бащата, който се побърка? – попита мъжът. – Онзи, който едва не преби майка ти до смърт? И който се влошаваше с всеки изминал ден? За тези родители ли питаш?

Стивън се намести в леглото, но не отговори.

Мъжът със зеления комбинезон го доближи и се наведе.

– Виж, ти си все още хлапе. Очевидно си умен. Много умен. И освен това си неподатлив на изблика. Чака ни доста работа с теб.

Стивън долови предупреждението в гласа на мъжа. Това, което следваше, нямаше да е никак добро.

– Ще се наложи да преглътнеш загубата на някои неща и да насочиш мислите си към въпроси, по-важни от твоето съществуване – продължаваше мъжът. – Ако не открием лек до няколко години, човечеството ще загине. Така че, Томас, ето какво ни предстои. Искам първо да станеш и да ме последваш навън. И няма да повтарям.

Мъжът задържа за миг непоколебимия си поглед в очите му, после се обърна и пое към вратата.

Стивън се надигна и го последва.

2.

221.11.28 / 9:56

Когато излязоха в коридора, Стивън за първи път, откакто бе дошъл, зърна другото дете. Беше момиче. Имаше кестенява коса и изглеждаше малко по-голяма от него. Но беше трудно да прецени, тъй като успя да я зърне само за миг, преди жената, която я водеше, да я вкара в съседната стая. Вратата се захлопна и докато я подминаваха, той успя да прочете надписа върху бялата повърхност: „31 К“.

– Тереза нямаше проблеми с приемането на новото си име – рече мъжът със зеления комбинезон, докато крачеха нататък по мъждиво осветения коридор. – Разбира се, това може да е, защото е искала да забрави старото.

– И какво е било то? – попита Стивън с престорено любезен глас. Ала в действителност искаше да знае. Ако момичето наистина се е предало толкова лесно, може пък той да продължи да я нарича с предишното й име – нещо като услуга на възможен приятел.

– И без това ще ти е трудно да забравиш своето име – гласеше отговорът. – Не бих искал да товаря паметта ти с още едно.

„Никога няма да го забравя – зарече се Стивън. – Никога“.

Той си даде сметка, че някъде в крайчеца на съзнанието си вече е променил позицията си, макар и все още не напълно. Вместо да настоява да го наричат Стивън си бе обещал никога да не забравя, че се казва така. Дали пък вече не се е предал? Не! Едва не го извика на глас.

– А вие как се казвате? – попита, опитвайки се да промени насоката на разговора.

– Рандал Спилкър – отвърна мъжът, без да забавя крачка. Свиха зад ъгъла и се приближиха към поредица асансьори. – Повярвай ми, преди не бях такъв гадняр. Светът, хората, за които работя... – той махна неопределено с ръка, – всичко това превърна сърцето ми в късче антрацит. Толкова по-зле за теб.

Стивън не отговори, тъй като се питаше къде ли отиват. Вратата на асансьора издаде мелодичен звън, отвори се и те пристъпиха вътре.

Стивън седеше в странно кресло с монтирани в него прибори, които се опираха в краката и гърба му. Безжични сензори, всеки един с размер на нокът, бяха прикрепени към слепоочията, шията, китките, сгъвките на лактите и гърдите му. Той гледаше как на монитора пред него с писукане се изписва разнообразна информация. Мъжът с комбинезона седеше в съседното кресло и следеше събирането на данни.

– Съжалявам, Томас. Обикновено чакаме по-дълго, преди да се стигне до това – заговори Рандал. Гласът му бе поомекнал. – Трябваше да ти оставим малко повече време, за да си избереш сам ново име – както направи Тереза. Но времето е лукс, с който не разполагаме.

Той вдигна сребърна пръчица с един заострен и един заоблен край.

– Не мърдай – рече и се наведе към него, сякаш се готвеше да му прошепне нещо в ухото. Преди Стивън да попита какво става, той почувства внезапна и остра болка в шията, точно под брадичката, и после неприятното усещане, че нещо се е забило в гърлото му. Извика, ала всичко приключи преди още да е започнало и не усети нищо друго, освен надигаща се в гърдите му паника.

– К-к-какво б-беше това? – попита, заеквайки. Опита се да стане от креслото въпреки всички прикачени към него неща.

Рандал го бутна обратно. Не беше никак трудно, като се имаше предвид, че бе дваж по-едър от него.

– Болков стимулатор. Не се безпокой, ще се разтвори и ще се отмие с времето. А когато това стане, едва ли ще имаш нужда от нов. – Той сви рамене, като че казваше: „Какво друго ти остава?“. – Но винаги можем да ти поставим друг, ако ни принудиш. Така че, успокой се.

Стивън се мъчеше да си поеме въздух.

– И за какво е той?

– Ами, зависи... Томас. Двамата с теб ни чака доста дълъг път. А и не само нас. Но днес, точно сега, можем да минем напряко. По малка пътечка в гората. Трябва само да ми кажеш името си.

– Това е лесно. Стивън.

Рандал подпря брадичката си с ръце.

– Направи го – рече с глас, който бе малко по-силен от уморен шепот.

До този момент Стивън не знаеше какво е болка, освен от дребни ожулвания и охлузвания. Ето защо, когато огнената напаст изригна в тялото му, когато вените и мускулите му се изпълниха с непоносима агония, той нямаше представа как да я нарече, нито можеше да я разбере. Имаше само писъци, които едва достигаха до слуха му, преди умът му да изключи напълно, за да го спаси.

Стивън дойде на себе си, дишайки тежко и плувнал в пот. Все още беше в странното кресло, ала този път бе пристегнат с колан от мека кожа. Всяко нервно окончание в тялото му трептеше от остатъчния ефект на болката, която му бе причинил Рандал през имплантираното устройство.

– Какво... – зашепна с пресипнал глас Стивън. Гърлото му гореше, което бе достатъчно, за да си представи колко силно бе крещял допреди малко. – Какво става? – повтори, докато умът му се опитваше отчаяно да заработи на предишните обороти.

– Опитах се да ти кажа, Томас – отвърна Рандал и в тона му може би – може би – се долови състрадание. Дори съжаление. – Нямаме много време за губене. Съжалявам. Наистина съжалявам. Но ще трябва да опитаме отново. Сега вече сигурно разбираш, че не съм блъфирал. За всички тук е много важно да приемеш своето ново име. – Мъжът се извърна и втренчи поглед във вратата.

– Как можахте да ми причините това? – изхриптя Стивън, като преглъщаше мъчително. – Аз съм само едно малко дете. – Даваше си сметка обаче колко жалко звучат аргументите му.

Стивън знаеше, че възрастните реагират по два начина на подобни жалостиви думи – сърцата им или се стопяват от умиление, или се разпалват в огъня на чувството за вина и се втвърдяват като камък. Рандал бе от втория тип и когато изкрещя, лицето му стана мораво:

– Трябваше само да приемеш името си! Повече няма да си играя с теб! Как се казваш?

Стивън не беше глупав – само се бе преструвал на такъв.

– Томас. Името ми е Томас.

– Не ти вярвам – тросна се Рандал и го изгледа мрачно. – Повтори!

Стивън отвори уста да заговори, но Рандал не говореше на него. Болката се върна, по-силна и по-бърза. Едва успя да почувства агонията, преди да изгуби съзнание.

– Как се казваш?

Стивън почти нямаше сили да говори.

– Томас.

– Не ти вярвам.

– Не – простена той.

Болката вече не беше изненадваща, нито мракът, който се спускаше след нея.

– Как се казваш?

– Томас.

– Не искам вече да го забравяш.

– Няма – извика момчето, разтърсвано от ридания.

– Как ти е името?

– Томас.

– Имаш ли друго име?

– Не. Само Томас.

– Някой наричал ли те е някога по друг начин?

– Не. Само Томас.

– Ще забравиш ли някога името си? Ще използваш ли друго?

– Няма.

– Добре. Тогава ще ти го напомня за последен път.

По-късно той лежеше в леглото, свит на кълбо. Светът отвън бе много далеч и много притихнал. Сълзите му бяха пресъхнали, цялото му тяло бе изтръпнало и само от време на време усещаше неприятни бодежи. Сякаш съществото му бе в плен на непреодолим сън. Представяше си Рандал, седнал отсреща, превърнал гнева и вината си в сила, насочена срещу него, и със зловеща маска на лицето, докато отново и отново му причинява болка.

„Никога няма да забравя – мислеше си той. – Никога, никога не бива да забравям.“

След което, отново и отново повтаряше в ума си познатата фраза. И макар да не знаеше точно какво, нещо му се струваше различно.

„Томас. Томас, Томас. Името ми е Томас.“