Наградата

1.

През първия ден на новата година Делфин Ламбер – тъмнокоса сериозна, млада жена, напрегнато четеше „Фигаро“ в апартамента си на улица „Шерше Миди“ на Левия бряг в Париж. Проучваше внимателно списъка, както всяка година на този ден. Правеше го от няколко години. Беше на двайсет и девет, журналист и историк, автор на две книги, пожънали голям успех, а статиите й често се появяваха в пресата. Наведена над вестника, дългата й права коса покриваше част от лицето й. Жорж Поатие, мъжът с когото живееше, я наблюдаваше усмихнат. Можеше да предположи какво чете. Делфин преследваше упорито мечтата си още от седемнайсетгодишна възраст.

– Какво търсиш? – нежно я попита той.

Публикуваха списъка два пъти годишно – на Нова година и на Четиринайсети юли.

– Нали знаеш... баба ми – отговори тя без да вдигне глава, защото не искаше да изгуби мястото, докъдето бе стигнала.

В списъка имаше петстотин имена и тя се страхуваше, че името, което се надяваше да открие, няма да е там. Досега не беше го виждала, въпреки усилията й през последните десетина години и неуморната й работа по проекта.

– Колко дълго ще чакат? – промърмори тя разочаровано.

Баба й, Гаел де Барбет Паски, беше на деветдесет и пет години и не се притесняваше за списъка толкова, колкото внучката си, за която той се бе превърнал в свещена кауза. Списъкът съдържаше имената на носителите на ордена на Почетния легион, най-престижната награда във Франция.

Гаел никога не бе очаквала награда и не споделяше амбициите на Делфин, дори ги смяташе за излишни. Внучката й обаче настояваше, че това бе правилно. Цялото семейство знаеше колко усилия бе положила Делфин, за да реабилитират и признаят баба й. Гаел бе напълно в мир със себе си. Събитията, за които трябваше да я наградят, бяха се случили много отдавна, по време на войната. Тази част от живота й сега беше далечен спомен. Гаел рядко мислеше за тях, освен когато Делфин я разпитваше, което вече не се случваше често. Внучката й бе наясно с цялата история, а смелостта на баба й бе не само могъщата мотивираща сила в живота й, но и извор на вдъхновение. Баба й бе бляскав пример за всичко, което човек би трябвало да бъде. И независимо дали правителството щеше да я почете или не, тя бе герой в очите на Делфин, както и на много други хора по време на Окупацията на Франция преди седемдесет и девет години.

Докато четеше, Делфин застина за момент и ококори очи. Прочете пасажа отново, за да се увери, че не се е объркала, и вдигна очи към Жорж въодушевено.

– Мили боже... тук е... тя е в списъка!

Най-после се беше случило. Всичките й писма, годините грижливи проучвания и пламенните й тиради пред всеки член на правителството, до когото успяваше да се добере, накрая бяха свършили работа. Баба й щеше да бъде наградена с прочутия орден на Почетния легион.

В очите на Делфин проблясваха сълзи, когато вдигна глава към Жорж, а ръката й трепереше докато му показваше вестника. Гаел де Барбет Паски. Прочете името отново и отново, за да се увери, че нямаше грешка. Най-после беше там. Той й се усмихна широко и се наведе да я целуне. Знаеше колко усилия бе положила, за да постигне това. И най-после се бе случило, благодарение на нея.

– Браво! Отлична работа! – похвали я той, горд с нея.

Нямаше съмнение, че баба й беше забележителна жена и сега светът щеше да знае това, както и сънародниците й.

След минута Делфин стана от масата, за да се обади на баба си. Нямаше търпение да й съобщи новината. Беше сигурна, че тя не си бе направила труда да прочете вестника тази сутрин. Гаел не бе изпълнена с оптимизъм относно наградата. Но Делфин й доказа, че грешеше. Постоянството най-после се бе увенчало с успех.

Ръцете й още трепереха докато набираше номера на мобилния телефон, който бе подарила на баба си. Включи се гласовата поща, както ставаше обикновено.

– Тя никога не използва телефона, който й подарих – оплака се Делфин.

Гаел твърдеше, че устройството е прекалено сложно и не се нуждае от него, а и предпочиташе да използва домашния си телефон. Делфин звънна на стационарния телефон и изчака дълго време. Но и тук не последва отговор, а и телефонният секретар не бе включен. Делфин се върна до масата, изнервена от безпомощността си. Нямаше търпение да съобщи на баба си, че най-после са постигнали успех.

– Вероятно е отишла на църква сутринта – напомни й Жорж.

– Или пък разхожда кучето. Ще опитам отново след няколко минути.

Но и след десетина минути, и след половин час баба й не отговори. Накрая Делфин звънна на майка си, която се развълнува не по-малко от нея и избухна в сълзи, когато чу новината. Всички в семейството се надяваха Гаел да получи наградата, независимо от нейната скромност. И Делфин, и майка й бяха ядосани на Гаел, задето не си вдига телефона. Въпреки преклонната си възраст, тя бе здрава и независима жена. Ставаше рано и обикновено имаше планове, които я извеждаха от дома за през деня или вечерта. Беше в забележително добра форма, с отлично запазен разсъдък и изглеждаше много добре. Обичаше да се среща с приятели, да ходи на театър, по музеи или да се разхожда с кучето си из квартала и покрай Сена.

– Ще й звънна по-късно – каза Делфин на майка си и отново хвърли поглед върху списъка, сякаш за да се увери, че името на баба й си бе на мястото.

Това бе сбъдната мечта и напълно заслужена награда за Гаел.

Гаел Паски стана рано сутринта, както правеше винаги. Направи няколко упражнения за разтягане, приготви си препечена филийка и голяма чаша кафе с мляко, което изпи с удоволствие. Наслаждаваше се на ежедневните си навици. Изкъпа се и среса добре подстриганата си снежнобяла коса, която подчертаваше аристократичните й черти. После се облече, за да посети приятелката си Луиз. И двете живееха в Седми район, близо до площад „Пале Бурбон“. Гаел имаше малък, елегантен апартамент, а Луиз – къща на улица „Де Варен“. Кварталът на Гаел бе модерен, но кооперацията не изглеждаше тузарска. Тя притежаваше красиви картини и ценни антики. Беше създала уютно жилище с атмосфера, а когато излизаше, винаги извеждаше малкия си кафяв дакел Жозефин, подарък от внуците й. Бяха неразделни. Жозефин подскачаше въодушевено, когато видеше каишката, а Гаел я закопчаваше нежно около врата й, като й обещаваше чудесна разходка.

Въпреки възрастта си Гаел живееше сама и се справяше чудесно. През седмицата идваше прислужница, но тя предпочиташе да си готви сама и често излизаше с приятели. Преди седем години най-после се пенсионира на осемдесет и осем, макар никак да не й се искаше да го прави. Обичаше работата си като уредник на малкия изискан музей, създаден с нейна помощ, на който бе посветила почти петдесет години.

Гаел не пропускаше важните нови изложби в Париж. Обикновено ги посещаваше с приятелката си Луиз, която бе десет години по-млада от нея и също в отлично здраве. Дъщерята на Луиз живееше в Индия, а синът й – в Бразилия, и тя бе благодарна за компанията на Гаел. Двете жени бяха приятелки от петдесет и седем години, още откакто Гаел се върна във Франция след като шестнайсет години бе живяла в Ню Йорк. Луиз бе покровителка на музея, създаден с помощта на Гаел, и двете бяха близки приятелки и съюзници.

Гаел имаше две дъщери – една в Ню Йорк и една в Париж, както и трима внуци. Имаше повече късмет от приятелката си, тъй като семейството й беше близо до нея. Луиз виждаше децата и внуците си само веднъж годишно, когато им гостуваше, но въпреки липсата им бе жизнерадостна личност. Съпругът й навремето бе дипломат и на млади години двамата бяха живели в чужбина.

По-голямата дъщеря на Гаел беше инвестиционен банкер и финансов вълшебник – приличаше на покойния си баща и живееше в Ню Йорк. Малката й дъщеря, Дафни, бе гинеколог, омъжена за кардиолог. И двамата обичаха работата си, но колкото и да бяха заети, често канеха Гаел на гости. Тя вечно повтаряше, че не иска да им се натрапва, и прекарваше повече време с нещата, които харесваше, и приятелите си, повечето от които бяха по-млади, тъй като малко хора на нейната възраст бяха така активни и енергични като нея.

Внучката на Гаел, Делфин, бе журналистка, а по-малкият й брат учеше медицина, за да тръгне по пътя на родителите си. Най-малкият й внук учеше бизнес в добър университет. Гаел се гордееше безкрайно с внуците си.

Двете с Луиз се забавляваха чудесно и планираха развлеченията и пътешествията си заедно. Често пътуваха някъде за уикенда. Да видят изложба в Рим или опера във Виена, да посетят културно събитие в Лондон или Мадрид или да се разходят по крайбрежната алея в Довил. Гаел все още успяваше да води интересен живот, дори повече от този на по-младите си приятели.

Тя потегли с уверена крачка към дома на Луиз на улица „Де Варен“, а Жозефин ситнеше енергично до нея. Гаел винаги бе обичала празненствата около Нова година и твърдеше, че ги очаква с нетърпение. Гледаше положително на живота и живееше в настоящето, а не в миналото. Не виждаше смисъл да разсъждава върху останалото зад нея и предпочиташе да гледа напред.

Все още имаше стегната и слаба фигура и око за модата, макар да се обличаше консервативно и подходящо за възрастта си. Нещо в стила й обаче бе несъмнено френско, въпреки годините, прекарани в Съединените щати. Гаел бе абсолютна парижанка, до мозъка на костите си.

Тя стигна до улицата на Луиз, мина покрай музея на Роден и спря пред тежките стари порти, боядисани в бляскаво тъмнозелено. Приятелката й живееше във величествена къща от осемнайсети век, с вътрешен двор, заслони за файтони, превърнати в гаражи, и чудесно поддържана градина. Портиерът отвори тежката врата, когато Гаел удари с месинговото чукало, и я поздрави любезно. Прислужницата й отвори вътрешната врата. Тя остави палтото си в антрето и свали каишката на Жозефин, която се втурна щастливо в дневната, където Луиз седеше до камината заедно с превъзходно фризирания си бял пекинез Фифи. Двете кучета незабавно се заиграха, а Луиз се усмихна широко, когато приятелката й влезе.

– Честита Нова година! – извика Гаел и се наведе да я целуне, после се отпусна в удобното кресло до нея.

Бяха прекарали безкрайни приятни следобеди и вечери пред камината, унесени в разговори за музея, децата си или плановете си.

– Поздравления! – отвърна Луиз усмихната.

– За какво? – учуди се Гаел, която нямаше представа за какво говореше приятелката й. – Задето съм жива на деветдесет и пет и посрещам поредната Нова година? – засмя се тя. – В такъв случай, поздравления и за теб – каза тя на Луиз, която бе едва на осемдесет и пет години.

Луиз беше по-дребна и закръглена от Гаел и приличаше повече на мила баба, макар да бе не по-малко енергична от приятелката си. Двете кучета започнаха да се гонят лудо из стаята, след като Жозефин грабна една от играчките на Фифи.

– Не прочете ли вестника тази сутрин? – попита Луиз.

Това бе първото, което тя самата правеше всяка сутрин. И двете жени бяха добре информирани и наясно със световните събития. Четяха всички нови книги и ги обсъждаха. Дафни винаги твърдеше, че майка й я засрамвала, тъй като поради заетостта си в службата тя нямаше време да чете романи, а само медицински списания. Гаел бе запалена читателка, а и Луиз не падаше по-долу.

– Мразя да чета вестника по време на закуска – отбеляза Гаел. – Всички трагедии по света ме потискат, както и престъпленията против човечеството и природните бедствия. Днес не си дадох труда да го направя.

– А трябваше – загадъчно каза Луиз, щастлива заради приятелката си.

– Да не би президентът да е подхванал нова любов и да съм пропуснала поредния скандал? – развеселено попита Гаел.

– Не, скъпа – нежно отвърна Луиз. – С огромно удоволствие ще те поздравя първа, госпожо Кавалер.

Гаел се вторачи в нея. Не можеше да повярва.

– Не говориш сериозно. Не е възможно. Горката Делфин тормози правителството от години, но никога не повярвах, че е възможно това да се случи.

Луиз знаеше, че в тийнейджърските си години Гаел бе работила за Съпротивата и бе рискувала смело живота си по време на войната. А после бе обвинена несправедливо в сътрудничество с немците. Тази сянка я бе следвала цял живот, а внучката й беше се борила упорито да изчисти името й. И най-после бе успяла.

– Е, очевидно си била реабилитирана. Каквото и да им е казала Делфин, явно е свършило работа. Получаваш ордена и признанието, което заслужаваш.

Луиз безкрайно се гордееше с нея и знаеше, че и внучката на Гаел се чувства по същия начин. Сигурно летеше от радост.

– Откъде знаеш, че онова, което говореха, не е вярно? – тъжно попита Гаел, припомняйки си изминалите години. – Може да съм те лъгала.

– Никога не съм се съмнявала в думите ти. Познавам те. Най-после получаваш справедливост, Гаел. За всичко, което си извършила.

Гаел поседя мълчаливо, загледана в огъня, после вдигна очи към приятелката си.

– Всичко беше толкова отдавна. Какво значение има сега? Винаги съм знаела истината. А и не можах да спася толкова много животи... или да ги променя...

Като този на Ребека например, помисли си тя. Всичко започна с Ребека, приятелката, която загуби, когато бяха на седемнайсет години. Гаел още пазеше парче от панделката й в малка кожена кутийка в бюрото си и я гледаше от време на време. Ребека... любимата й приятелка.

– Трябва да се обадя на Делфин и да й благодаря – каза Гаел с натежал от спомените глас. – Тя се труди толкова усърдно за това.

Гаел бе зашеметена от новината. Луиз го забеляза и нежно я потупа по ръката.

– Заслужаваш го, Гаел – увери я тя отново. – Няма причина да се чувстваш виновна. Направила си всичко, което си могла. За всички тях.

Гаел кимна, потънала в мислите си. Искаше й се думите на Луиз да бяха верни.