Покана за задгробен живот

Пролог

Три дни

Мястото беше подходящо за телевизионен репортаж с религиозни нотки. Миланската катедрала се издигаше богато украсена и заострена – цяла гора от островърхи църковни кули и шпилове, много красиви на фона на небето.

Репортерът от новинарския канал на РАИ грижливо четкаше гъстата си коса, вторачен в огледалото, което държеше неговата продуцентка Даниела Персано. Времето в края на март се оказа необичайно топло. Беше избрал неподходящо сако за топлия ден и се потеше, а това го правеше раздразнителен.

Огледа площада и туристите, които гледаха глуповато настройките на цифровите си фотоапарати.

– Гледай да не попадат в кадър – изръмжа той.

– Да, да – съгласи се тя. Бяха заедно от години и бе наясно с настроенията му.

Вече бяха записали достатъчно интервюта с местни жители и туристи, за да запълнят времето. Имаше нужда само от няколко завършващи кадъра.

– Готови сме, когато ти кажеш – каза Персано.

Той стисна микрофона, вторачи се в обектива и започна, когато видеооператорът вдигна пръст.

– Аз съм Морено Стази, в Милано съм, за да говоря с обикновените хора за кризата, която помита града, страната и по-голямата част от света. Катедралата – този древен символ на религия и култура, където хората идват, за да се молят и медитират – е най-доброто място за обсъждане на катаклизма, пред който сме изправени, на предстоящите трудности.

Той спря и попита:

– Така добре ли е? Да не е твърде мелодраматично?

– Не, добре е – увери го Персано, като се опитваше да бъде позитивна. – Продължавай.

Той прочисти гърлото си.

– Този часовник, този интернет часовник, който е в главите на всички ни, отброява трите останали дни. До какво? Това терзае нашите умове. Затова днес задавам на хората тук въпроси: Изпитвал ли си блаженство? Имаш ли си приятел или любим човек? И какво според теб ще се случи със света в неговия последен ден?

Той отдръпна микрофона от устата си и го подаде на Персано.

– Само минутка. – Запали цигара и дръпна няколко пъти, преди да я загаси върху тока си, след което я остави върху един камък. – Добре, а сега да заснемем завършващите кадри.

– Почни, когато искаш.

Той облиза устни, за да ги навлажни, и прие подходящото изражение, за да продължи от мястото, където спря.

– Пред катедралата чухме различни хора, някои уплашени, други обнадеждени, а трети са просто объркани. Никой не знае какво ще се случи в неделя следобед, но едно е сигурно. Мнозина ще посетят тази сутрин литургията и ще се помолят на Бог, защото той никога не е бил толкова важен през съвременната ни история. Аз съм Морено Стази с репортаж от Милано.

– Добре – каза Стази и запали отново цигарата си. – Дай го на Антонио за редакция.

– Антонио? – стресна се продуцентката.

– Защо не?

– Мислех, че знаеш.

Той поклати глава и внезапно изпита страх.

– Антонио се самоуби снощи.

Стази дръпна дълбоко от цигарата си.

– Божичко, още един.

1.

Месеци по-рано

Кучетата подушиха, че идват. Започнаха да лаят и вият, когато мъжете вече бяха доста надолу по коридора и им оставаше да преодолеят още три заключени врати. Когато двамата влязоха в помещението с клетките, бигълите вече бяха изпаднали в полуда и изправени на задните си крака, притиснали месести носове в мрежата, надаваха трескав, пронизителен лай.

По-дребният от двамата притисна с длани ушите си, направи гримаса и повиши глас:

– Можеш ли да ги накараш да спрат?

С ръце на хълбоците по-високият сериозно се обърна към животните:

– Моят приятел Томас иска да спрете да лаете – гъгнивият му ливърпулски акцент беше смекчен от годините в Америка.

Думите му не оказаха никакво въздействие.

Мъжът сви рамене.

– Не мога да ги спра, но те ще се успокоят сами.

Той отключи вратата и поведе Томас към съседната група помещения. Те бяха шумоизолирани и лаят стана приглушен. Томас се отпусна леко, когато светна луминисцентното осветление и беше в състояние да попие познатите гледки: операционна маса, апарати за анестезия, монитор за сърдечна дейност, стерилни хирургически комплекти, лекарства.

– Видя ли? – възкликна Алекс. – Казах ти, че е истинска операционна зала.

– Масата е твърде малка.

– Аз ще се приготвя.

Томас си свали сакото и започна да събира нужните му неща от лавици и чекмеджета, и да ги подрежда върху операционна количка.

Алекс следеше с очи оплешивяващия мъж, особено привлечен от неговите дълги, женствени пръсти. Беше ги забелязал още преди, защото му напомниха ръцете на пианист, които могат да се разтегнат най-малко с една десета.

– Има всичко, нали?

– Задръж – изсумтя Томас. – Къде е комплектът за гръбначна упойка?

Алекс му посочи един от шкафовете.

Томас счупи стерилния печат, разгъна комплекта и си сложи чифт хирургически ръкавици, за да вземе тънката игла на Квинке .

– Предназначен е за големи животни – мрачно отбеляза Алекс. – Трябва да свърши работа, нали?

– Размерът е подходящ.

– Добре. Хайде да побързаме. Аз ще приготвя епруветките.

Докато Томас завършваше подреждането на работното си място, Алекс събра епруветки за мостри и ги надписа с черен маркер. На първата написа: „А.У. Изходно ниво“, а на втората „А.У. 2:00 минути“. Следващите четири епруветки бяха обозначени с интервали от петнайсет секунди, а последната с „А.У. 3:00 минути“. Той си представи как на следващата сутрин в собствената си лаборатория ще обработва шест скъпоценни епруветки с неговия собствен ликвор.

Томас беше завършил със своята подготовка, но стоеше неподвижен, вторачен в операционната количка.

– Готови ли сме? – попита Алекс.

– Така мисля.

– Тогава какво има?

– Алекс, виж...

– Нищо няма да ми стане. Не се тревожи. – Думите се изплъзнаха от устата му повече заповедни, отколкото успокоителни. – Само не забравяй ризата ми, разбра ли?

Томас кимна.

Алекс се съблече до кръста. Беше висок и слаб, ребрата му се брояха. Видя, че Томас се беше вторачил в голямото петно набръчкана кожа на рамото и гърба му.

– Не ти ли казах за изгарянията ми?

– Не.

– По-нататък ще наваксам. – Събра с ръка своята дълга до раменете коса и я хвана с ластик. – Готов ли си?

Томас покри хирургическата маса със зелен чаршаф.

– Трябва да легнеш на дясната страна, обърнат към вратата.

Алекс видя, че в тази поза ще е с лице към големия часовник и неговия плъзгащ се напред секундарник.

– Добре.

Масата не беше предвидена за хора и се налагаше да балансира с глава, опасно люшкаща се от ръба на масата. С прилепени плътно към гърдите колене беше в безопасност, но не можеше да се каже, че позата му е удобна. Удобството обаче не беше най-важното в случая. Томас прикрепи електродите за следене на сърдечната дейност към гърдите му и мониторът заработи. При всеки удар на сърцето издаваше приятно писукане. Когато започна да му обяснява какво се готви да направи, Алекс го прекъсна. Не искаше текущ коментар на ставащото, а да се оттегли в себе си.

Контролирай дишането си.

Намери своя център.

Ти си петънце във вселената, прах по вятъра.

Почувства как изненадващо студеният тампон с повидон йод почиства гърба му, след това как стерилният операционен чаршаф залепва на торса. Томас не можеше да спре да говори.

– Ще почувстваш убождане.

Острата болка в кръста от иглата на спринцовката с лидокаин продължи няколко секунди и изчезна.

– Трябва да заемеш стегната ембрионална поза: коленете докрай нагоре, брадичката на гърдите. Ще вкарам иглата между трети и четвърти поясен прешлен.

– Томас, по дяволите. Спести ми това. Правил съм повече лумбални пункции от тебе. – Пое си дълбоко дъх, задържа го малко и издиша. – Продължавай.

Почувства натиск, но не болка и любопитното осъзнаване, че десетсантиметрова игла прониква между гръбначните прешлени на път към неговия гръбначен мозък. Чу се ясно доловим пукот, когато жилавата обвивка, заобикаляща гръбначния мозък, беше пробита.

Томас изтегли сондата и на върха й увисна капка от бистрата гръбначна течност на Алекс, задържала се там заради повърхностното напрежение.

– Сега събирам изходното ниво.

Лепкави капки се плъзнаха в пластмасовата епруветка.

– Добре ли си?

– Никога не съм се чувствал по-добре – изръмжа Алекс в отговор.

Томас вкара сондата обратно в кухината на иглата, за да спре тече, и съобщи:

– Взех пробата.

Алекс си пое дълбоко дъх и когато издиша, прозвуча като въздишка.

– Добре, шоуто започва.

Той забърка из предните джобове на джинсите си, протягайки малко крак, за да позволи на ръката да се напъха, като внимаваше да държи продупчения си гръб колкото е възможно по-неподвижен.

– Трябваше да ги извадя предварително – отбеляза ядосано.

В ръката си държеше две неща: прозрачен найлонов плик и ролка изолирбанд.

Томас беше зад него, така че Алекс не можеше да види лицето му, но чу как дребният човек вдишва през носа с колебанието на кон, който не иска да излиза от обора си. Явно се нуждаеше от още окуражителни думи.

– Томас, готов ли си?

– Не искам да го правя.

– Това вече го обсъдихме и затова сме тук.

– Знам, но ме е страх.

– Няма от какво. Всичко ще бъде наред.

– Промених си мнението.

– Вече ти платих.

– Ще ти върна парите.

Долови слабостта в гласа на Томас и изпита отвращение. Мразеше това качество у човека, но разбираше, че ако покаже гнева си, може само да навреди.

– Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. Аз съм здрав и силен. Мога с лекота да изтърпя три минути. Четири обаче биха били проблем.

– А ако нещо се обърка?

– Нищо няма да се обърка. Просто се погрижи да получиш първата проба на втората минута и след това на всеки петнайсет секунди до третата минута. После ме свести и ще идем да пием по бира. Тази нощ ти и аз ще напишем малко история. Това не те ли вълнува?

– Не знам. Може би.

– Добре. Хайде да свършваме. Запази спокойствие и внимавай за часовника.

Не изчака отговора. По-добре да върви напред и да докара нещата до естествения им завършек. Секундомерът наближаваше горната част на кръга. Без друга мисъл Алекс нахлузи найлоновата торба на главата си, закрепи я и я запечата плътно около врата си с парчета изолирбанд. Секундната стрелка премина над дванайсетицата.

– Нулева точка! – извика той през найлона.

Торбата веднага се замъгли заради кондензацията.

Томас пристъпи към горната част на масата, за да може да наблюдава едновременно лицето на Алекс и монитора за сърдечната дейност. Онова, което видя, го ужаси. Гледката на зяпащата за въздух уста, засмукала найлона, после издухването и повторното засмукване.

– Сигурен ли си, че искаш да го направиш? – извика Томас.

Той кимна. Беше сигурен.

Двайсет и три години.

Това идваше в продължение на двайсет и три години. Все още виждаше пламъците и чуваше съскането на горящата пластмаса.

Борбата с паниката от задушаването беше по-трудна, отколкото си беше представял. Трябваше да остане спокоен, неподвижен. Да се насили да отстъпи.

Ужасът беше съкрушителен. Горещият мокър найлон влизаше в устата му. Целият въздух от торбата вече беше изразходван. Тялото му беше програмирано за оцеляване и той искаше да вдигне ръка и да разкъса найлона, обаче неговият разум беше по-силен. Трябваше да стигне до края. Трябваше да знае.

През замъгления найлон виждаше размазания образ на Томас, вторачен в дивите му очи и паникьосан като него. Чуваше далечни викове, но мозъкът му не ги отбелязваше. Беше близо – усещаше идването му.

Бъди силен!

Наоколо падна сива сянка, все едно беше завъртян реостат, и ужасът избледня.

Мрак. Чист мрак без дори фотон светлина.

Обгърна го и той заплува в него. Беше отново ембрион и мракът беше неговата околоплодна течност.

Усещаше дишане, светлина. Вдигна ръка и докосна челото си. Лицето и косата му бяха мокри. Плика го нямаше. Лежеше по гръб, дългите му крака се полюшваха от края на масата. Почувства се крайно безпомощен и объркан, и тогава видя Томас, седнал на стол до него, смутен, насълзен, с кислородна маска в скута.

– Взе ли пробите?

Томас не отговори.

– Взе ли ги? – Той седна на масата. Главата му пулсираше. Съзнанието му не трябваше да е толкова празно, колкото беше. Нещо не беше наред.

– Не.

Не можеше да повярва.

– Как така „не“?

Томас плачеше.

– Не можах да стигна до края. Мислех, че ще умреш.

– Колко време бях в безсъзнание?

– Четиресет секунди... може би петдесет.

– И това е всичко?

– Съжалявам. Не можах. Свалих торбата, дадох ти кислород.

Алекс се изправи на несигурните си крака и се надвеси над дребния човек.

– Нима искаш да ми кажеш, че минах през този ад за нищо?

– Помислих си, че ще умреш!

Връхлетя го най-големият пристъп на гняв, който някога беше изпитвал. Никога досега не беше удрял човек, но усети юмрука си да се свива сам и ръката му да се изтегля назад. Юмрукът се стрелна напред с цялата му тежест, вложена в удара, и се стовари странично върху лицето на Томас в центъра на бузата. Болката от удара изстреля ръката му нагоре и върна здравия му разум.

Какво бе направил?

Томас нададе болезнен вик на изненада, докато падаше настрани, отстъпвайки пред гравитацията. Другата страна на главата му беше първата част от тялото, която се удари в пода. Тя се блъсна силно в заобления ръб на лабораторната маса. Чу се гнусният звук на трошаща се кост, той промълви едно просто „ох“, след това се свлече на пода. Имаше конвулсии в продължение на не повече от десет секунди, след това застина.

Алекс клекна до него и го повика по име, разтърси го за раменете, но тялото беше безжизнено. Една от зениците му вече се беше разширила почти напълно – студена черна чиния. Другата бързо я следваше. Нарастващата маса кръв задушаваше мозъчния ствол.

Пулсът на шията едва се долавяше. Можеше да опита дихателна и сърдечна реанимация, но му трябваше помощ. Пръстът му се зарея около 9 в 911. В този момент видя часовника и започна да изважда приблизителния брой секунди от удара в главата. Гневът му се върна. Беше му неприятно това жалко създание да умира в краката му.

Изправи се и видя лумбалната игла на количката, все още лъщяща от неговите телесни течности. Напълни една спринцовка с физиологичен разтвор, проми я два пъти и след това събра неизползваните епруветки за пробите, като през цялото време не изпускаше часовника от поглед.

Една минута отмина, друга започна да я следва.

Обърна Томас настрана и запретна ризата му. Гръбначният му стълб беше костелив като опашката на влечуго. Напипа пространството между два прешлена и проби кожата с иглата.

Веднага удари в нещо твърдо. Опита отново и отново. Не можеше да извие безжизненото тяло достатъчно, за да се отворят пространствата между прешлените. Опита пак. Друго сухо почукване. Ръцете му започнаха да треперят.

Секундарникът започна да доближава границата на втората минута. Отчаяно опита отново, после се отказа с отвращение.

Ето там – пластмасово куфарче на една от масите. Той го отвори. Инструментът от неръждаема стомана заедно с акумулаторчето си легна тежко в ръката му.

Изправи се над Томас, мислейки свирепо, в борба със своите чувства.

Две минути и десет секунди. Времето изтичаше.

Дръпна спусъка на хирургическата бормашина и тя заработи с вой, карайки ръката му да вибрира и да се чувства жива. Той се наклони напред и остави бормашината да се рее на два сантиметра от черепа на Томас.

Направи го, заповяда си.

Затвори очи и натисна силно.