Хилядният етаж

На Лизи

Пролог

Ноември 2118

Смехът и музиката на хилядния етаж заглъхваха, партито приключваше, разпадаше се на малки групички – дори най-шумните най-сетне се качваха в асансьорите и се отправяха надолу към домовете си. Високите от пода до тавана прозорци тъмнееха като меко кадифе, макар в далечината слънцето вече да се издигаше безшумно и небето да избледняваше до охра, бледорозово и меки златисти оттенъци.

И тогава писък раздра тишината и едно момиче полетя към земята. Носеше се все по-бързо през хладния въздух на зазоряване.

Момичето щеше да се блъсне в твърдия цимент на Ист Авеню чак след три минути. Сега обаче косата й се вееше като знаме, копринената рокля плющеше около извивките на тялото, яркочервената й уста бе застинала в съвършено О, предизвикано от шока. Сега, в този момент, тя бе по-красива от когато и да било.

Казват, че преди смъртта животът на хората преминава пред очите им. Докато земята приближаваше с неподозирана бързина, момичето можеше да мисли единствено за изминалите няколко часа и че пътеката, по която бе поела, свършва тук. Само ако не беше разговаряла с него, ако не се беше проявила като такава глупачка.

Когато човекът от екипа по наблюдение откри останките й и нервно пусна доклад за инцидента, единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че от Кулата пада човек за пръв път през двайсет и пет годишната й история. Не знаеше нито коя е тя, нито как е излязла навън.

Не знаеше дали е паднала, или са я блъснали, дали – смазана под тежестта на неизречени тайни – е решила да скочи сама.

Ейвъри

Два месеца по-рано

– Прекарах страхотно тази вечер – подхвърли Зей Уогнър, докато изпращаше Ейвъри Фулър до вратата на семейния пентхаус. Бяха прекарали вечерта в нюйоркския „Акуериъм“ на 830-ия етаж, танцуваха на меките отблясъци на водата, край познати лица. Не че Ейвъри си падаше особено по „Акуериъм“. Само че, както обичаше да повтаря приятелката й Ерис, партито си е парти, нали така?

– И аз. – Ейвъри наклони глава към скенера на ретината и вратата се отключи. Усмихна се на Зей. – Лека нощ.

Той посегна към ръката й.

– Може ли да вляза? Нали вашите ги няма и...

– Извинявай – прошепна Ейвъри и прикри раздразнението си с престорена прозявка. Той цяла вечер си търсеше извинения да я докосва и тя трябваше да се сети, че ще стигнат и до този момент. – Ужасно съм скапана.

– Ейвъри. – Зей отпусна ръка и отстъпи крачка назад, прокара пръсти през косата си. – От седмици нищо не се променя. Ти изобщо харесваш ли ме?

Ейвъри отвори уста, но не каза нищо. Нямаше представа какво да отговори.

Нeщо трепна в изражението на Зей – може би раздразнение, може би объркване.

– Ясно. До скоро. – Той тръгна към асансьора, след това се обърна и погледът му отново се плъзна по нея. – Тази вечер си много красива – добави.

Вратите на асансьора се затвориха зад него с тихо прищракване.

Ейвъри въздъхна и влезе във внушителното фоайе на апартамента. Още преди да се роди, докато Кулата се строяла, родителите й наддавали стръвно, за да спечелят това място – целия последен етаж с единственото двуетажно фоайе в цялата сграда. Бяха безкрайно горди с него, но Ейвъри го ненавиждаше: тук стъпките й кънтяха на кухо, а всички повърхности бяха покрити с блестящи огледала. Накъдето и да погледнеше, виждаше отражението си.

Изрита обувките с високи токчета в средата на фоайето и тръгна боса към стаята си. Някой щеше да ги прибере утре сутринта – или робот, или Сара, стига да благоволеше да дойде навреме.

Горкият Зей. Ейвъри наистина го харесваше: беше забавен по един шумен и енергичен начин, който винаги я разсмиваше. Само че тя не изпитваше нищичко към него, когато се целуваха.

А пък единственото момче, което наистина искаше да целуне, беше недосегаемо за нея.

Влезе в стаята си и чу тихото жужене, докато компютърът се включваше и сканираше жизнените й показатели, за да нагласи температурата. Чаша леденостудена вода се появи на масата до старовремското легло с балдахин – вероятно заради шампанското, което все още бълбукаше в празния й стомах, въпреки че Ейвъри не си направи труд да попита. След като Атлас бе избягал от града, бе изключила говора на компютъра. Нали той го бе нагласил така, че да говори с британски акцент и го бе кръстил Дженкинс. Разговорите с Дженкинс без него й се струваха потискащи.

Отново чу думите на Зей: „Тази вечер си много красива“. Той, разбира се, се опитваше да й направи комплимент, макар да нямаше представа колко силно ненавижда тя тази дума. Цял живот чуваше колко е красива – казваха го и учители, и момчета, и родителите й. Сега вече фразата беше изгубила значението си. Атлас, осиновеният й брат, бе единственият, който се усещаше, че не трябва да й прави комплименти.

Семейство Фулър бяха посветили години и огромни суми, докато я заченат. Ейвъри не беше сигурна колко точно е струвало да я направят, макар да предполагаше, че стойността й е много малко по-ниска от тази на апартамента. Родителите й, и двамата средни на ръст, обикновени на вид, с редки кестеняви коси, бяха взели самолета до прочут учен в Швейцария, който да се порови в генетичния им материал. И някъде сред милионите комбинации на средната им ДНК бяха открили единствената възможност, довела до нея.

Понякога Ейвъри се питаше каква ли щеше да бъде, ако родителите й я бяха заченали по естествен начин или просто бяха проверили за болести, както правеха повечето хора от високите етажи. Дали нямаше да наследи тесните раменца на майка си и големите зъби на баща си? Не че имаше значение. Пиърсън и Елизабет Фулър бяха платили тъкмо за тази дъщеря с меденоруса коса, дълги крака и големи сини очи, която притежаваше интелигентността на баща си и бързия ум на майка си. Атлас винаги се шегуваше, че инатът е единственият й недостатък.

На Ейвъри й се искаше това да е единственото, което не е наред с нея.

Тръсна коса и я зави на хлабав кок, след това излезе решително от стаята си. В кухнята отвори вратата на килера и протегна ръка към скритата ръчка на механичния панел. Беше го открила преди години, докато с Атлас си играеха на криеница. Съмняваше се, че родителите й знаят за него – те двамата дори не влизаха тук.

Изтласка панела навътре и в тесния килер се спусна стълба. Тя хвана с две ръце полите на копринената си рокля в цвят слонова кост и се заизкачва, като инстинктивно започна да брои стъпалата на италиански: uno, due, tre . Запита се дали тази година Атлас е бил в Италия и дали изобщо е ходил в Европа.

На последното стъпало посегна към тайната врата, отвори я и излезе нетърпеливо в бруления от вятъра мрак.

През оглушителния вой на вятъра долови бумтенето на различни машини на покрива около нея, сгушени под непромокаемите си кутии или фотоволтаични панели. Босите й крака измръзнаха на металната платформа. От всички ъгли стърчаха железни подпори и образуваха над главата й прословутата Игла на Кулата.

Нощта беше ясна, нямаше облаци, които да навлажнят миглите й или да обсипят кожата й с капчици роса. Звездите блестяха като счупени късчета стъкло на фона на ширналото се нощно небе. Ако някой разбереше, че се е качила тук, щяха да я накажат до края на живота й. Бе забранено да се излиза над сто и петдесетия етаж – всички тераси над това ниво бяха защитени от силните ветрове от тежки прозорци от полиетиленово стъкло.

Ейвъри се запита дали някой друг освен нея някога е стъпвал тук. От едната страна на покрива имаше обезопасителен парапет, в случай че се качат работници, но доколкото тя знаеше, никой не бе идвал тук.

Така и не бе казала на Атлас. Това бе една от двете тайни, които не бе споделила с него. Ако научеше, той щеше да се погрижи тя никога да не излиза повече тук, а Ейвъри не можеше да понесе мисълта да се откаже от това удоволствие. Обичаше това място, обичаше вятърът да брули лицето й и да роши косата й, да насълзява очите й, да вие толкова силно, че да заглушава всичките й диви мисли.

Пристъпи по-близо да ръба и се наслади на усукването и прилошаването в стомаха, докато гледаше надолу към града, покрай металните релси, които се виеха надолу като флуоресцентни змии. Хоризонтът й се стори недостижимо далечен. Виждаше светлините на Ню Джърси на запад чак до улиците на старата част на града на юг, Бруклин на изток и оловносивите отблясъци на Атлантика.

Босите й крака бяха стъпили на най-високата сграда на света, цял един отделен свят. Колко странно, че точно в този миг под нея се намираха милиони хора, някои се хранеха, други спяха, трети сънуваха или се любеха. Ейвъри примигна и неочаквано се почувства ужасно самотна. Всички тези хора бяха непознати, до един, дори онези, които познаваше. Какво я интересуваха те... а интересуваше ли се изобщо от себе си, от каквото и да било, имаше ли изобщо нещо, което да я интересува?

Подпря лакти на парапета и потръпна. Една-единствена погрешна крачка и щеше да полети надолу. Не за пръв път се запита какво ли ще изпита, докато пада четири километра. Представи си, че ще е необичайно спокойно, ще усети чувство на безтегловност, докато стигне най-високата си скорост. Щеше да умре от сърдечен удар много преди да стигне земята. Затвори очи, наведе се напред, пръстите на краката й – ноктите й бяха лакирани в сребърно – се подадоха над ръба. В същия момент зад затворените й клепачи се появи проблясък и лещите й регистрираха входящо звънване.

Тя се поколеба; заля я чувство за вина, примесено с вълнение, когато видя името. Цяло лято се бе старала да се разсейва и с учебната програма във Флоренция, и напоследък със Зей. След малко обаче се обърна и изтрополи бързо надолу по стълбата.

– Здрасти – каза задъхано, когато се върна в килера. Шепнеше, макар да беше сама. – Не си се обаждал от много време. Къде си?

– На ново място. Тук ще ти хареса. – Гласът му беше съвсем същият, топъл, богат, както винаги. – Как е при теб, Ейвс?

Тъкмо това беше причината да се качи горе сред вихрите – за да избяга от мислите си, от онази част от себе си, която не бе създадена както трябва.

Звънеше Атлас, брат й – причината, поради която не искаше да целува друг.