Завръщане към залеза

ПЪРВА ЧАСТ

ПЪТУВАНЕТО

Когато в треска яростна горим,

въртим се лудо и не спим,

утеха бледа получаваме

сменим ли позата, а болката е там.

Пролог

Западна Монтана, 1991

Алис Бодин се облекчи зад рехавата редица от борове. За тази цел й се наложи да си пробива път през дълбокия до коленете сняг, а голият й задник (с татуировката с водното конче, която си беше направила в Портланд) зъзнеше на виещия вятър.

Беше извървяла почти пет километра по черния път, без да види нито една кола или камион, и се зачуди защо си бе направила този труд.

Някои навици, помисли си тя, докато си обуваше дънките, просто не се променяха.

Бог й беше свидетел, че беше се опитала. Опитала се бе да промени навиците си, правилата, условностите и очакванията. А ето я сега тук, след по-малко от три години от самопровъзгласената й еманципация от скучното ежедневие, да влачи полузамръзналия си задник към дома.

Намести раницата на раменете си и тръгна по собствените си стъпки в снега, за да се върне на пътя. В раницата беше цялото й имущество: още един чифт дънки; тениска с „Ей Си/Ди Си“; пуловер с „Грейтфул Дед“, останал от някакво забравено гадже по време на пребиваването й в Лос Анджелис; сапун и шампоани, които беше свила по времето на милостиво краткото си битие като чистачка в стаите на „Холидей Ин“ в Риджби, Айдахо; презервативи; запасите й от грим; петнайсет долара и трийсет и осем цента; и каквото беше останало от дозата свястна трева, дето беше отмъкнала от оня тип, с когото се забавляваха в къмпинга в Източен Орегон.

Повтаряше си, че се е запътила към дома заради липсата на средства и заради решението никога вече да не пере оплесканите със сперма чаршафи на някой идиот. Освен това осъзнаваше колко лесно би могла да се превърне в някоя от ония жени с мъртвите очи, които беше виждала да блуждаят из сенчестите участъци на толкова много улици из толкова много градове, през които беше минавала.

Трябваше обаче да признае, че беше стигнала твърде близо. Ако огладнееш достатъчно, ако ти е достатъчно студено и си достатъчно изплашена, мисълта да продаваш тялото си – това си беше само секс, в края на краищата – за цената на един обяд и за свястна квартира, започва да ти изглежда приемлива.

Но истината беше (а имаше случаи, когато приемаше истината), че съществуват някои правила, които не би нарушила. Истината беше, че искаше вкъщи. Искаше майка си, сестра си, баба си и дядо си. Искаше си стаята с нейните си плакати по целите красиви розови стени и с прозорците с гледка към планините. Искаше аромата на кафе и бекон в кухнята сутринта, както и усещането да язди кон в галоп.

Сестра й беше омъжена. Дали пък тъпата й и напълно традиционна сватба не беше последната капка, заради която се бе махнала? Даже вече можеше да има дете (и сигурно имаше) и вероятно пак си беше дяволски съвършена, както винаги.

Но на нея дори и това й липсваше, дори досадното съвършенство на Морийн.

Така че продължи напред, още километър и половина. Износеното вълнено яке, което беше купила в Гудуил, едва я пазеше от студа, а ботушите, които имаше от повече от десет години, шляпаха през снега върху тесния банкет.

Май трябваше да се обади вкъщи от Мисула, каза си тя. Трябваше просто да преглътне гордостта си. Дядо й можеше да дойде да я вземе, а и той никога не се караше. Само че вече се беше видяла как крачи – дори наперено – по пътя към ранчото.

Беше си представяла как всичко спира, просто спира. Работата в ранчото, конете, дори добитъкът в полето. Старата хрътка Блу щеше да се втурне, за да я поздрави. А майка й щеше да пристъпи на верандата.

Завръщането на блудната щерка.

Дъхът на Алис излезе на пара в студа и се разнесе от режещия вятър.

Добре знаеше какво би трябвало да направи, но автостопът от Мисула й се стори като знак. И я отведе на двайсет километра от дома.

Можеше да не стигне до свечеряване и това я тревожеше. В раницата си имаше фенерче, но батериите му бяха изтощени. Имаше и запалка, но мисълта да си спретне лагер без палатка или одеяло, без храна и без вода (последната я беше изпила преди три километра) я подтикна да продължи смело напред.

Опита се да си представи какво щяха да й кажат. Щяха да се зарадват да я видят – трябваше. Може би щяха да са й ядосани заради начина, по който се беше махнала, само с една надменна бележка. Но тогава вече беше на осемнайсет и достатъчно голяма, за да прави каквото си поиска, а това не включваше колеж, брачен затвор или работа в ранчото.

Беше поискала свобода и я беше взела.

Сега беше на двайсет и една и беше избрала да се прибере у дома.

Може би нямаше толкова много против да работи в ранчото. Може би дори би могла да тръгне на някакви курсове.

Беше зряла жена.

Зъбите на зрялата жена всеки момент щяха да затракат, но тя продължи напред. Надяваше се баба й и дядо й да са наоколо... Побиха я тръпки, когато си помисли, че не може да е абсолютно сигурна, че те все още са живи.

Разбира се, че бяха, каза си Алис. Това бяха само три години. Баба й нямаше да е сърдита или поне не задълго. Може би щеше само малко да я смъмри. Я се виж колко си кльощава! И какво, за бога, си направила с косата си?

Развеселена от тая мисъл, Алис придърпа скиорската си шапка плътно върху късата си коса, която беше боядисала толкова руса, колкото бе успяла. Харесваше й да е руса, харесваше й колко по-зелени така изглеждаха очите й.

Но най-много й харесваше мисълта за прегръдката на баба, а след това да седне на отрупаната трапеза – Денят на благодарността вече беше почти настъпил – и да разкаже на цялото си превзето семейство за приключенията си.

Беше видяла Тихия океан, беше се перчила по „Родео Драйв“ като филмова звезда, два пъти се беше снимала като статистка във филм. Истинските роли в истински филми бяха се оказали нещо много по-трудно, отколкото си бе представяла, но беше опитала.

Доказа си, че може да се справя сама, да върши, вижда и изживява разни неща. И отново би могла да го направи.

Разстроена, Алис примигна и избърса сълзите, които потекоха от очите й. Нямаше да се моли. Нямаше да им се моли да я приемат отново, да я приемат у дома.

Боже, просто искаше да се прибере вкъщи.

Слънцето й подсказа, че няма да успее преди мръкване, а освен това долавяше мириса на сняг във въздуха. Може би... може би ако поемеше през дърветата и през полето, щеше да стигне до имота на Скинър.

Спря, изморена и изтощена. По-безопасно щеше да е да остане на пътя, но ако тръгнеше през полето, щеше да съкрати разстоянието с километър или може би два. Освен това имаше и две хижи, стига да можеше да си спомни посоката. Просто бунгала за почиващи сред природата, но можеше да влезе вътре, да напали огън и дори да намери някакви консерви с храна.

Погледна към безкрайния път, след това към покритото със сняг поле и заснежените планини, които се издигаха към небето, сивкаво-сини от здрача и приближаващия се сняг.

По-късно Алис щеше да си спомни за тази нерешителност, за тези няколко минути колебание, докато стои на режещия вятър върху банкета на пътя. Няколкото минути, преди да направи първата си крачка към полето, към планините; крачката, която щеше да я отведе към удължаващите се сенки на боровете, далеч от пътя.

Макар това да беше първият шум, различен от собственото й дишане, от стъпките й и свистящия сред дърветата вятър, който чу след повече от два часа, първоначално не обърна внимание на бръмченето на двигателя.

Когато го осъзна, си запробива път през снега и усети как сърцето й заблъска лудо, докато пикапът бавно се приближаваше към нея.

Пристъпи напред и вместо да вдигне палец, както беше правила безброй пъти, размаха ръце в молба за помощ.

Да, нямаше я три години, но бе родена и отгледана като селско момиче. Като момиче от Запада. Никой не би подминал тук жена, която маха с ръце за помощ на самотен път.

Докато колата забавяше, за да спре, Алис си помисли, че никога не беше виждала нищо по-красиво от онзи ръждясал син форд с поставка за оръжия, с покрито с брезент ремарке и стикер на „Свободните мъже“ на предното стъкло.

Когато шофьорът отвори прозореца и се показа, й се наложи да преглътне сълзите си.

– Май имаш нужда от помощ?

– Определено бих се повозила. – Усмихна му се плахо и го прецени с поглед. Имаше нужда да я откарат, но не беше глупава.

Мъжът беше облечен с поовехтяло кожено палто, върху късата си тъмна коса бе нахлупил широкопола каубойска шапка.

Изглежда добре, помисли си Алис, а това винаги помага. Трябваше да е поне на четиресет. Тъмните му очи гледаха достатъчно приятелски.

Можеше да чуе кънтри музиката от радиото му.

– Закъде си? – запита той с провлачения местен говор, който също й звучеше като музика.

– Към ранчото на Бодин. Точно на...

– Разбира се, знам къде са Бодинови. Съвсем на път ми е. Скачай вътре.

– Благодаря. Благодаря. Наистина го оценявам. – Свали раницата си и я издърпа след себе си, като се качи в колата.

– Да не ти се е повредила колата? Нищо не видях по пътя.

– Не. – Постави раницата в краката си, почти загубила способността си да говори заради удоволствието от топлината, която лъхаше от климатика в пикапа. – Пътувам от Мисула на стоп, но преди десетина километра хората трябваше да се отклонят.

– Вървяла си десет километра?

Тя блажено затвори очи, докато ледените блокчета, в каквото се бяха превърнали пръстите на краката й, започнаха да се топят.

– Това е първата кола, която виждам от два часа – каза тя. – Никога не съм си представяла, че ще трябва да извървя целия път. Наистина съм щастлива, че сега не ми се налага.

– Дълъг път за дребно и само момиче като теб. А и скоро се смрачава.

– Знам. Имам късмет, че се появи.

– Имаш късмет – повтори той.

Алис не видя юмрука. Дойде толкова бързо, толкова неочаквано. Лицето й сякаш избухна от удара и тя се свлече.

Не усети втория удар.

Бързо, тръпнещ от възможността, която просто му беше паднала в ръцете, той я извлече от пикапа и скри отпуснатото й тяло под брезента.

Завърза ръцете и краката й, запуши й устата, после просна старо одеяло отгоре й.

Не искаше да я остави да измръзне до смърт, преди да я е отнесъл у дома.

Оставаха им само няколко километра.

1.

Наши дни

Зората пукна, розова като роза, и обля с деликатния си цвят покритите със сняг планини. Разнесе се рев на лос от стадото, което правеше сутрешния си преход през мъглите, изкукурига петел.

Бодин Лонгбоу отпиваше последните глътки от кафето си, застанала на прага на кухненската врата, загледана и заслушана в съвършеното начало на ноемврийския ден.

Единственото нещо, което би могло да я накара да се почувства още по-добре, беше един допълнителен час. Още от дете желаеше за двайсет и пет часово денонощие и дори си беше записала какво би могла да направи, стига да разполагаше с още само шейсет минути.

Тъй като въртенето на земята не я удовлетворяваше, тя се приспособи и рядко спеше до по-късно от пет и половина. Когато съмнеше, вече беше приключила със сутрешните си задължения – точно шейсет минути: беше се изкъпала, сресала и облякла; беше проверила имейлите и съобщенията си; беше изяла закуската си от кисело мляко, което се опитваше да се убеди, че обича, с мюсли, което не обичаше повече от киселото мляко, като едновременно с това проверяваше графика на таблета си.

Понеже графикът вече беше записан в главата й, проверката не беше необходима, но Бодин обичаше да е прилежна.

Сега, след като беше приключила с дейностите от преди зазоряване, можеше да отдели няколко мига, за да се наслади на сутрешното си двойно еспресо лате с пълномаслено мляко и капка карамел, който все си обещаваше, че най-сетне ще откаже.

Останалата част от семейството скоро щеше да се появи – баща й и братята й щяха да са приключили с наглеждането на добитъка и да са проверили как върви работата в ранчото. Беше почивният ден на Клементайн и Бодин знаеше, че майка й ще влезе засмяна в кухнята и ще приготви съвършената закуска. След като тримата мъже се нахранят, Морийн щеше да въведе кухнята в ред, преди да потегли към ваканционното селище „Бодин“, където работеше като отговорник по продажбите.

Морийн Бодин Лонгбоу беше постоянен източник на удивление за дъщеря си.

Бодин беше адски сигурна, че майка й никога не беше желала допълнителен час в денонощието, такъв очевидно не й беше и необходим, за да върши всичко, да поддържа солиден брак, да помага в ранчото и във ваканционното селище, и всичко това – без да спира да се наслаждава пълноценно на живота.

Още разсъждаваше над това, когато Морийн влетя. Късата й кестенява коса обрамчваше лице, красиво като розова пъпка. Яркозелените очи й се усмихнаха.

– Добро утро, миличка.

– Добро утро. Изглеждаш великолепно.

Морийн плъзна ръка по тесния си ханш и елегантната рокля в горско зелено.

– Днес съм затрупана от срещи. Трябва да направя впечатление.

Отвори вратата на килера и взе бяла престилка от куката.

Не че някоя капка от мазнината на бекона би се осмелила да капне върху роклята, помисли си Бодин.

– Ще ми направиш ли едно лате? – попита Морийн, докато си връзваше престилката. – Никой не го прави толкова хубаво като теб.

– Разбира се. Тази сутрин имам среща с Джеси – каза Бодин. Джесика Бейзов от три месеца отговаряше за организацията на събитията в курорта. – За сватбата на Линда-Сю Джексън. Линда-Сю ще дойде в десет.

– Ммм. Татко ти ми каза, че Рой Джексън ревал над бирата си заради цената на сватбата на неговото момиче, но аз знам, че майката на Линда-Сю е решена да мине всякакви граници, че и оттатък. Би наела и ангелски хор за дъщеря си, ако можехме да й го осигурим.

Бодин старателно кипна млякото за латето.

– Срещу точната цена Джеси вероятно може и да се справи.

– Тя работи здравата, нали? – Морийн сложи огромен тиган върху печката с осем котлона и се зае да пържи бекон. – Харесва ми това момиче.

– Ти всички харесваш. – Бодин подаде латето на майка си.

– Така животът е по-щастлив. Ако търсиш, във всеки можеш да намериш нещо хубаво.

– Адолф Хитлер – предизвика я Бодин.

– Е, предвид какъв е бил, той ни е начертал граница, която повече никога не бихме искали отново да преминем. А това е нещо хубаво.

– Никой не е като теб, мамо. – Бодин се наведе – беше по-висока от майка си – и я целуна по бузата. – Имам достатъчно време да ти помогна с подреждането на масата преди да тръгна.

– О, миличка, и ти трябва да закусиш.

– Хапнах малко кисело мляко.

– Но ти го мразиш.

– Мразя го само когато го ям, но е полезно за мен.

Морийн въздъхна, извади парче бекон, за да го изцеди, и добави други в тигана.

– Понякога мога да се закълна, че според мен спрямо себе си ти се справяш по-добре с майчинските задължения от мен.

– Ти си най-добрата майка – отвърна Бодин и извади чинии от шкафа.

Чу врявата секунди преди вратата да се отвори. Мъжете в живота й нахлуха заедно с две кучета.

– Избършете си обувките.

– Хайде де, Рийни, все едно ще забравим. – Сам Лонгбоу свали шапката си. Никой не се хранеше на масата на Морийн с шапка.

Стърчеше почти два метра висок, беше дългокрак, кокалест, хубав мъж с посребрени слепоочия в черната коса, с характерните бръчки, които се разклоняваха от ъгълчетата на дълбоките му кафяви очи.

Левият му преден зъб беше счупен и според Бодин така усмивката му беше още по-чаровна.

Чейс, с две години по-голям от Бодин, закачи каубойската си шапка и съблече работното си яке. Беше взел ръста и телосложението от баща си – обща черта за всичките деца на Лонгбоу, – но в лицето приличаше на майка си.

Рори, с три години по-малък от нея, имаше от чертите и на двамата – тъмна кафява коса и ярки зелени очи върху двайсет и две годишната версия на лицето на Сам Лонгбоу.

– Можеш ли да приготвиш за още един, мамо?

Морийн изви вежди към Чейс.

– Винаги мога да нахраня още един. Кой е?

– Поканих Кал на закуска.

– Добре, сложи още една чиния – нареди Морийн. – Калън Скинър отдавна не е сядал на масата ни.

– Върнал ли се е? – запита Бодин.

Чейс й кимна в отговор и се запъти към машината за кафе.

– Снощи си дойде. Настанил се е в хижата, както говорихме. Една топла закуска ще му дойде добре.

Докато Чейс отпиваше от черното си кафе, Рори добави щедри количества мляко и захар към своето.

– Не прилича на холивудски каубой.

– Малкият е разочарован – подкачи го Сам, докато миеше ръцете си на мивката. – Рори се надяваше той да се появи с подрънкващи шпори, със сребърна лента на шапката и с лъснати обуща.

– Нищо такова нямаше. – Рори набучи малко бекон на вилицата си. – Не изглеждаше много по-различен от когато си тръгна. Малко по-възрастен, може би.

– Не е и с година по-възрастен от мен. Остави малко от тоя бекон и за нас – скастри го Чейс.

– Има още – спокойно каза Морийн и надигна лице, когато Сам се наведе, за да я целуне.

– Красива си като кутия със сладкиши, Рийни. И също толкова хубаво ухаеш.

– Цялата ми сутрин е запълнена със срещи.

– Като заговорихме за срещи, трябва да тръгвам – каза Бодин и погледна часовника си.

– О, миличка, не можеш ли да останеш и да поздравиш Калън? От почти десет години не си го виждала.

Осем години, помисли си Бодин и трябваше да признае, че беше любопитна да го види. Обаче...

– Просто не мога, съжалявам. Все ще се видим... И с теб също – добави и целуна баща си. – Рори, трябва да обсъдя нещо с теб в офиса.

– Там ще съм, шефе.

Тя изсумтя и се отправи към преддверието, където вече беше приготвила куфарчето с нещата си за деня.

– До следобеда ще завали сняг – извика, докато си навличаше палтото, шапката, шала, след което си сложи ръкавиците и излезе в студената сутрин.

Изоставаше с минута, така че бързо се отправи към пикапа си. Знаеше, че Калън се прибира, беше присъствала на разговора, когато семейството й обсъждаше да го наемат за главен коняр.

Откакто го помнеше, той беше най-близкият приятел на Чейс, а тя все не можеше да реши дали е проклятието на живота й, или е първата й несподелена любов.

Бодин не можеше да се сети точно в коя категория спадаше, когато напусна Монтана. Сега, докато шофираше по покрития с буци сняг път на ранчото, й хрумна, че Калън беше по-млад от Рори, когато напусна дома си.

Някъде около двайсетте, пресметна тя, и несъмнено беше ядосан и разочарован, задето бе изгубил по-голямата част от земята. Земята, която баща й беше купил от Скинърови, когато (да го каже учтиво) неговият баща бе изпаднал в затруднение.

А беше изпаднал в затруднение, защото не спираше да играе комар. Пълен провал като комарджия, беше чула да споменава баща й веднъж, пристрастен към играта както някои бяха към бутилката.

Калън сигурно обичаше стопанството, макар да се състоеше само от петдесетина акра земя, къща и няколко допълнителни постройки, но бе заминал, за да си търси късмета.

Според Чейс беше натрупал добри пари и накрая се беше заел да се грижи за коне, които участваха във филми.

Баща му беше починал, майка му бе вдовица, а сестра му беше омъжена с малко дете и още едно бебе на път. И той се прибираше.

Беше чула достатъчно, за да знае, че онова, което беше останало от земята на Скинър, не струваше толкова, колкото бяха задълженията по ипотеките и заемите им. А домът стоеше празен, откакто госпожа Скинър се беше преместила при дъщеря си и семейството й в красивата им къща в Мисула, където Савана и съпругът й притежаваха занаятчийски магазин.

Скоро предстоеше още една среща за закупуването на онези петдесет акра и докато шофираше, Бодин се зачуди дали парцелът щеше да е по-добър като ранчо или като част от ваканционното селище.

Къщата трябва да се поправи, мислеше си тя, и би могла да се дава под наем на групи. Или да се използва за събития. Малки сватби, корпоративни партита, семейни събирания.

Или пък можеше да се спести от времето и разходите, да се събори и да се построи отново.

Разсъждаваше над това, докато караше под извития знак на курорта „Бодин“ с детелина за емблема.

Забеляза, че осветлението в една от сградите е включено от човека, който беше първа смяна и подготвяше обекта за отваряне. Тази седмица предстоеше разпродажба на кожени и ръчно изработени изделия, което щеше да примами някои от гостите в късната есен. А благодарение на търговския нюх на Рори можеха да дойдат и хора, които нямаха резервации в курорта, но можеха да останат за обяд във „Фийд баг“.

Спря пред дългата ниска сграда с широката предна веранда, където се намираше рецепцията.

Това винаги я караше да се гордее.

Курортът беше създаден преди раждането й от майка й, баба й и прабаба й. Баба й, Кора Райли Бодин, беше ръководила всичко.

Онова, което беше започнало като обикновено ранчо за гости, се беше разраснало в луксозен курорт, който предлагаше петзвездна кухня, персонализирано обслужване, приключения, глезене, събития, забавления, и всичко това – разпръснато на повече от трийсет хиляди акра, включително и действащото ранчо. И в допълнение, мислеше си тя, докато слизаше от пикапа, всичко беше гарнирано с безценната красота на Западна Монтана.

Побърза да влезе вътре, където двойка курортисти се наслаждаваха на кафето си до големия пращящ огън.

Долови есенното ухание на тиква и карамфил и махна с ръка на рецепционистката, веселата червенокоска, която познаваше още от гимназията. Възнамеряваше да влезе в офиса си и да се захване за работа, но вместо това отиде до бюрото, щом Сал й даде знак.

– Исках да знаеш, че Линда-Сю току-що се обади, за да каже, че малко ще закъснее.

– Винаги закъснява.

– Да, обаче този път предупреждава, вместо просто да го направи. Ще иде да вземе майка си.

Плановете й за деня претърпяха първата пукнатина.

– Майка й ще идва ли на срещата?

– Съжалявам. – Сал й се усмихна нещастно.

– Това е повече проблем на Джеси, но благодаря, че предупреди.

– Джеси още я няма.

– Няма проблем. Дойдох по-рано за срещата.

– Винаги така правиш – подметна й Сал, а Бодин се обърна и се отправи към офиса си. Офис на управителя на курорта.

Харесваше размера му. Достатъчно голям за срещи с персонала или с управителите, достатъчно малък, за да създава интимна и дружеска обстановка по време на същите тези срещи.

Имаше си двоен прозорец, който гледаше към павираните пътеки, към онази част от сградата, където се намираше ресторантът „Фийд баг“, към още по-луксозния „Дайнинг хол“ и към полетата и планините.

Преднамерено беше поставила старото бюро на баба си така, че да е с гръб към този прозорец, за да не се разсейва. Имаше два кожени фотьойла с високи облегалки, които някога бяха украсявали кабинета в ранчото, и малък диван, който някога беше на майка й, а сега бе претапициран със здрава дамаска в ярко лятно синьо.

Окачи палтото, шапката и шала си на закачалката в ъгъла и прокара ръка през косата си – черна като на баща й, стегната в дълга права опашка, която падаше на гърба й.

Приличаше на дядо си – баба й винаги го беше твърдяла. Бодин беше виждала на снимки приликата си с младия Рори Бодин, загинал във Виетнам преди двайсет и третия си рожден ден.

Той имаше ясни зелени очи, широка уста и плътна горна устна. Черната му коса беше вълниста, докато нейната беше съвсем права, но имаше високите му скули, малкия му чип нос и бялата ирландска кожа, която се нуждаеше от тонове крем за слънце.

Харесваше й да си мисли обаче, че в бизнеса беше наследила вещината на баба си.

Отиде до кафемашината, която според нея правеше поносимо кафе, и занесе чашата на бюрото си, за да прегледа бележките за първите две срещи за деня.

Тъкмо привършваше едновременно с обаждане по телефона и с имейла, когато Джесика влезе.

Също като Морийн и Джеси носеше рокля, само че яркочервена, с късо кожено сако в цвят на сметана. Ниските боти с високи токове нямаше да издържат и пет минути в снега, но си отиваха с червената рокля, все едно бяха боядисани със същата боя.

Бодин трябваше да й признае безупречния недостижим стил.

Русата коса на кичури на Джесика беше стегната в гладък кок, както беше обичайно в работните й дни. Също като ботите, и червилото на устните й пасваше съвършено на роклята и подчертаваше изпъкналите й скули, тънкия прав нос и ясните леденосини очи.

Седна, докато Бодин приключваше разговора, извади телефона от джоба си и превъртя екрана.

Бодин затвори телефона и се облегна.

– Координаторката на Асоциацията на писателите от Запада ще се свърже с теб за тридневен наем и коктейл.

– Имат ли дати? И колко души ще са?

– Очаква се да са деветдесет и осем. Пристигането е на девети януари, тръгват на дванайсети януари.

– Този януари?

Бодин се усмихна.

– Имали са друга резервация, която се е провалила, така че бързат. Проверих и можем да се справим. Точно след празниците работата ни намалява. Ще им запазим „Мил“ заради залите за съвещания и за коктейла, както и вилите, които поискаха за четиресет и осем часа. Координаторката – Манди – изглежда организирана, макар и малко отчаяна. Тъкмо изпратих на теб, на майка ми и Рори имейл с подробностите. Бюджетът им би трябвало да стигне.

– Добре. Ще говоря с нея и ще обсъдим менюто, транспорта, дейностите и всичко останало. Писатели?

– Аха.

– Ще предупредя в „Кръчмата“. – Джесика си записа още една бележка на телефона. – Никога не съм организирала събиране на писатели, което да не е приключило с тлъста сметка в бара.

– Добре е за нас. – Бодин посочи малката кафемашина. – Налей си кафе.

Джесика просто надигна зелената термочаша на курорта „Бодин“, която винаги носеше със себе си.

– Как живееш без кафе? – зачуди се искрено Бодин. – Или без кока-кола. Как я караш само на вода?

– Защото освен това има и вино. И йога, и медитация.

– Всички тези неща те приспиват.

– Не и ако се прилагат както трябва. Наистина трябва да се занимаваш повече с йога. А медитацията сигурно ще ти помогне да намалиш кофеина.

– Медитацията само ме кара да се сещам за всички други неща, които бих предпочела да върша. – Бодин се облегна и се завъртя на стола. – Наистина харесвам това сако.

– Благодаря. В почивния си ден бях в Мисула да поразпусна. Което е почти толкова добро за ума и духа като йогата. Сал ми каза, че Линда-Сю щяла малко да закъснее – страхотна новина – и майка й щяла да дойде с нея.

– Да, това е най-новото. Ще се справим. Наемат четиресет и четири вили за три дни. Репетиция на вечерята, на сватбата, сватбения прием... Практически превземат целия Зен Таун в деня преди сватбата в допълнение към другите дейности.

– Сватбата е само след четири седмици, така че нямат много време да си променят идеите и да измислят повече щуротии.

Широките устни на Бодин се извиха в самодоволна усмивка.

– Срещала си се с Доли Джексън, нали?

– Мога да се справя с Доли.

– По-добре ти, отколкото... който и да е друг – каза Бодин. – Да прегледаме нещата.

Прегледаха целия списък от горе до долу, графиците, времето, декорацията, снабдяването на вилите, специалните удобства за булката и младоженеца, сватбеното парти, менютата, транспорта, срещите и дейностите.

Продължиха с другото парти в седмицата преди Коледа, когато Сал подаде глава през вратата.

– Линда-Сю и майка й.

– Идвам веднага. Сал, чакай. Поръчай малко мимози.

– Ето това е приказка.

– Умно – отбеляза Джесика, когато Сал изчезна. – Обгрижвай ги и ги накарай да омекнат.

– Линда-Сю не е толкова лоша. Чейс беше гадже с нея за около пет минути в гимназията. – Бодин се изправи и намести тъмнокафявата си жилетка. – Мимозите обаче никога не са излишни. Хайде, на позиция.

Красивата, приятно закръглена Линда-Сю прекоси рецепцията, скръстила ръце под гърдите.

– Не можеш ли да си го представиш, мамо? Всичко украсено за Коледа, дърветата, лампичките... Огънят ще пращи ето така. А Джесика обещава „Мил“ да блести.

– И по-добре. Казвам ти, че ще ни трябват от ония големи свещници, Линда-Сю, поне дузина. Онези златните, дето ги видях в онова списание. Не лъскаво злато, а стилно.

Докато говореше, Доли пишеше в дебелия като тухла булчински бял сватбен тефтер, който мъкнеше навсякъде.

Погледът й изглеждаше леко налудничав.

– И червено кадифе – тъмночервено, не ярко – простряно на пътя, където ще спре шейната, не бяло. Така роклята ти ще изпъква по-добре. И ти казвам, че ни трябва арфистка – ще носи червено кадифе със стилно злато и ще свири, докато хората идват и се настаняват.

Джесика въздъхна.

– Ще ни трябват повече мимози.

– Чух те. – Бодин лепна усмивката си и смело пристъпи напред.