Беше почти четири сутринта, когато затрещяха изстрели и Аликс Филипс се втурна да търси укритие. Затварянето на консервна фабрика в Алабама остави хиляди хора без препитание. Профсъюзът се опитваше да спре закриването й от месеци, ала не успя и накрая в града избухна насилие, породено от отчаяние и безпомощност. Повечето работници бяха афроамериканци и мнозина от тях бяха потомствени работници във фабриката. Нощем из града и околността се ширеха вандализъм и кражби, двама младежи бяха убити. Беше повикана полиция от близките градове и навсякъде се носеше ужасната миризма на сълзотворен газ. Аликс правеше репортаж на живо, когато започнаха гърмежите, и Бен Чапман, операторът й, я накара да се махне от мястото, където стоеше. Дори му се наложи да я завлече встрани от опасността, когато ченгетата нахлуха в района, а подпалените от грабителите сгради избухнаха в пламъци. Тя тъкмо бе съобщила в репортажа си по националната телевизия, че нищо подобно не е виждано от бунтовете в Ел Ей през 1992 година.

– Да не си се побъркала? – изкрещя й Чапман.

Скриха се зад постройка зад ъгъла, а полицаите и членовете на Националната гвардия профучаха покрай тях. Бен и Аликс носеха пропуските си от пресата около вратовете си. Бяха тук цяла седмица. Лицето на Аликс бе омазано със сажди, а очите й сълзяха от сълзотворния газ във въздуха.

– Да не искаш да те убият? – извика той вбесено.

Работеха заедно от четири години и се разбираха чудесно, освен в подобни моменти.

Без страх за самата себе си, Аликс Филипс заставаше на предната линия при всяка схватка, бунт, демонстрация или опасност, за да представи положението реално пред зрителите си. Бен обичаше да работи с нея, но и преди бяха спорили по въпроса. Безстрашието й водеше до репортажи, които печелеха награди, и телевизията ги ценеше високо, особено когато твърде малко репортери бяха склонни да поемат рискове като нея. Да се излага на опасност бе в кръвта й. Но имаше моменти, когато здравият разум трябваше да надделее, а с Аликс никога не ставаше така. Попаднеше ли в центъра на интересна история, тя забравяше всичко друго. Работеше като телевизионна репортерка откак завърши колежа преди седемнайсет години. А на трийсет и девет вече си бе създала сериозна репутация, предавайки от всяка гореща точка по света. Покриваше новините и в чужбина, и в Щатите, приемаше специални назначения, продуцентите я обичаха, защото никога не отхвърляше опасна задача, а гениалните й преценки бяха известни по целия свят. Тя бе легендарна репортерка, от която колегите се възхищаваха, а зрителите обожаваха. Работата с нея бе привилегия, с която Бен се гордееше, освен когато Аликс прекаляваше и излагаше живота им на риск. Той беше смел човек, но не и глупав. Ала нищо не можеше да спре Аликс, която се заемаше страстно с всяка история.

Бен беше на четиресет и две и бе служил в армията допреди четири години. Беше морски пехотинец от елитния екип на тюлените, поради което беше подходящ за предпочитаните от Аликс задачи, а и той ентусиазирано бе приел да работи с нея. Други, по-предпазливи оператори, бяха отхвърлили предлаганата възможност. Аликс беше здрава, в отлична физическа форма, твърдоглава, почтена, смела и много умна. Репортажите й бяха безукорни, а неговият талант с камерата го правеше равностоен неин партньор. Продуцентите и публиката направо бяха влюбени в тях. Наистина бяха идеална комбинация и се допълваха един друг. И двамата бяха прочути с професионализма си и със задълбочените си предавания. Обиколиха целия Близък изток заедно, съобщаваха новини за военни преврати и граждански войни в Южна Америка и Африка, за природни бедствия, революции, а също така и за безброй важни политически разобличения в Съединените щати. Специалността им бяха неприятностите от всякакъв вид, представени завладяващо с образите на Бен и думите и присъствието на Аликс на екрана. Бен винаги я закачаше, че ако някъде по света възникне бедствие, тя ще намери начин да се добере дотам и да рискува живота и на двама им, както вече бе направила тази вечер сред бунтовете в Алабама.

Само минути след като се скриха, чуха експлозия. Аликс се втурна да види какво става, преди Бен да успее да я спре, и той я последва. Беше не по-малко ревностен в работата си от нея, но смяташе, че е длъжен да я защитава и пази, нещо, което тя пренебрегваше редовно.

– Няма ли поне веднъж да ме попиташ дали според мен е разумно да излезем от укритието, или е по-добре да почакаме? – оплака се той, когато я настигна.

И двамата бяха изморени, в продължение на дни не бяха спали повече от няколко часа.

– Разбира се, че не – ухили му се тя и се затича редом с група войници, изпратени да подкрепят поделението против размириците.

Но въпреки опасностите Бен обичаше да работи с нея. Бяха като бойни другари или партньори в престъпленията. Той беше висок метър и осемдесет, с мощни рамене и в забележителна форма. Аликс беше почти трийсет сантиметра по-ниска, със слабо, спортно тяло и дълга руса коса, въпреки това мислеше, че е не по-малко корава и физически издръжлива от него. Тренираше във фитнеса всеки ден, когато си бяха у дома в Ню Йорк, и обичаше да се боксира. Но двайсет години като тюлен плюс внушителните размери правеха Бен по-силния от двамата, независимо дали тя бе склонна да го признае или не. Аликс беше много красива, когато се издокараше, но се чувстваше чудесно и в камуфлажната униформа, покрита с мръсотия. Не й пукаше как изглежда, когато работеше. Единственото, което имаше значение, бе да представи историята, каквото и да бе нужно за това.

Размириците продължиха до седем сутринта, когато всички бунтовници и грабители бяха арестувани и отведени в затвора. Пожарите продължиха да горят и не бяха загасени още няколко дни. Малкото градче с фабриката все още бе под контрола на армията, когато Бен и Аликс се качиха на самолета за Ню Йорк, след като изминаха седемдесетте километра до Бирмингам с колата под наем. Градът, който бяха напуснали, бе почти напълно унищожен, а заради затварянето на фабриката повечето местни жители бяха вече безработни и им предстоеше да преживяват от социални помощи, а много от тях бяха загубили и домовете си. Тъжна история и Аликс обвиняваше местното управление в репортажа си, тъй като не бе осигурило достатъчно подкрепа и не бе готово да се справи с размириците и грабежите. Аликс намекна, че кметът е корумпиран, макар да не го каза направо, а градът – фалирал. На сутринта след бунтовете районът бе обявен за бедствен.

Тя бе замислена и мълчалива, докато летяха към Ню Йорк. Трудно й бе да си представи подобна бедност в Съединените щати, но я бе виждала и преди. Сърцето й се късаше, когато се натъкнеше на боси деца в дрипи или на бездомни.

– Какво ще правят сега? – тихо попита тя, като погледна Бен, докато стюардесата им поднасяше обяда в първа класа.

Заради тежката и опасна работа телевизията им плащаше първокласни билети, едно от предимствата на службата им, на което се наслаждаваха.

– Ще получават социални помощи или ще се махнат от града, ако могат – сериозно отговори Бен, припомняйки си мизерията, на която бяха станали свидетели.

Той също бе разстроен, макар да бе виждал много по-лоши неща във войните и ужасите, които бяха отразявали по света. Фактът, че и двамата нямаха близък човек, който да ги чака у дома, облекчаваше професията им. Бен смяташе, че вероятно ще са отново на път след няколко дни. Обикновено се случваше така. Щом някъде ставаше нещо опасно, изпращаха ги там. Приличаше на живота му в екипа на тюлените. Бен цял живот защитаваше хората и принципите, в които вярваше.

Опасни игри