Да опожаряваш е наслада

ПРЕРОДЕНИЯТ

След време ще превъзмогнеш комплекса за малоценност. Може би. Нищо не можеш да направиш. Трябва само да внимаваш да вървиш нощем. Слънцето определено е ужасно. И летните нощи не помагат особено. Така че най-добре е да изчакаш за захладнее. Първите шест месеца си в разцвета си. На седмия водата ще се просмуче и ще започне разлагането. Към осмия месец ще започнеш да ставаш безполезен. В началото на десетия ще лежиш изтощен и ще ридаеш без сълзи, защото ще си разбрал, че никога вече няма да се движиш.

Но преди това да се случи има толкова много неща за обмисляне и довършване. Много мисли за преразглеждане, много стари предпочитания, които да прехвърлиш в мозъка си, преди черепът ти да хлътнe.

Всичко е ново за теб. Ти си прероден. Утробата ти е обточена с коприна, благоуханни туберози и лен, преди раждането ти не се чува нито звук освен сърдечния ритъм на милиардите насекоми на земята. Утробата ти е дърво, метал и и сатен; то не предлага прехрана, то е само неумолимо пространство застоял въздух, джоб в пръстта майка. И сега има само един начин да оживееш. Трябва да се появи емоционална длан, която да те зашлеви с опакото си, за да те накара да се размърдаш. Желание, страст, нужда. Тогава потрепваш и се надигаш, за да удариш глава в покритото с коприна дърво. Чувството бушува в теб, зове те. Ако не е достатъчно силно, ще се отпуснеш уморено и няма да се събудиш отново. Но ако растеш с него, ако по някакъв начин си пробиеш път нагоре, ако работиш упорито, бавно, дни наред, ще намериш как да разместиш тежката пръст бучка по бучка и една нощ разбиваш мрака, освобождаваш се и се измъкваш нагоре, за да видиш звездите.

Стоиш, оставяш чувството да те води като тънка потръпваща антена, улавяща радиовълни. Изправяш рамене, правиш крачка като прохождащо бебе, олюляваш се, посягаш за опора – и се опираш на мраморна плоча. Под треперещите ти пръсти съвсем сбито е изрязана историята на живота ти: РОДЕН – УМРЯЛ.

Писнало ти е от дърво. Опитваш се да се изправиш, отново да вървиш естествено. Трудно е. Но ти не се безпокоиш. Чувството в теб е твърде силно и ти продължаваш напред от страната на паметниците към здрачните улици, сам на посърналите тротоари, покрай тухлени стени, по каменни пътеки.

Чувстваш, че нещо е оставено недовършено. Пропуснал си някое цвете, трябва да видиш някое място, някое езеро те очаква да се гмурнеш в него, не си уловил някоя рибка, не си целунал някои устни, не си забелязал някоя звезда. Връщаш се някъде, за да завършиш недовършеното.

Всички улици са станали непознати. Вървиш през градче, което никога не си виждал, съновидение на езерен бряг. Вече стъпваш по-уверено и можеш да крачиш доста бързо. Спомените се връщат.

Познаваш всяко паве на тази улица, всяко място, където асфалтът се е разтопил между бетонните плочи под палещата лятна жега. Знаеш къде връзваха конете, потни в зелената пролет, на тези железни стълбове – толкова отдавна, че ти е като в мъгла. Познаваш това кръстовище, над което лампата виси като светещ паяк, който преде мрежа от светлина на самотно място. Бързо се измъкваш от паяжината в сенките на чинарите. Ограда танцува дървено под пръстите ти. Тук си тичал като дете с пръчка, преправена на пушка, в ръка, тук е отеквал смехът ти.

Къщите, с хората и спомените за хора в тях. Миризмата на лимон на старата госпожа Ханлон, която живееше тук, помниш ли? Кльощавата дама със съсухрени ръце и съсухрени венци, когато зъбите й блестят върху шкафа и се усмихват порцеланово. Хокаше те съсухрено всеки ден, че си стъпкал петуниите й. Сега е напълно съсухрена като стара обгоряла хартия. Помниш ли как изглежда горяща книга? Точно така изглежда сега тя в гроба си – свита, пласт по пласт, изкривена в черна гниеща и няма агония.

Улицата е тиха, чуват се единствено нечии стъпки. Човекът завива на ъгъла и най-неочаквано се сблъсквате.

И двамата отскачате назад. Оглеждате се за момент и разбирате нещо един за друг.

Очите на непознатия са дълбоко хлътнали огньове. Той е висок и слаб, с безукорен тъмен костюм, рус и с огнена белота в изпъкналите скули. След момент той леко се покланя и се усмихва.

– Нов сте – казва. – Не съм ви виждал досега.

Тогава разбираш какво е той. Той също е мъртъв. Той също ходи. Той е различен, също като теб.

Долавяш неговата различност.

– Къде сте се разбързали толкова? – учтиво пита той.

– Нямам време за приказки – отговаряш с пресъхнало гърло. – Просто отивам на едно място. Моля, дръпнете се от пътя ми.

Той те сграбчва здраво за лакътя.

– Знаеш ли какво съм аз? – Навежда се към теб. – Не разбираш ли, че сме от един легион? От ходещите мъртви. Ние сме братя.

Дръпваш се нетърпеливо.

– Аз... Нямам време.

– Нямаш – съгласява се той. – И аз нямам време за губене.

Опитваш се да се махнеш, но не можеш да се отървеш, защото той тръгва с теб.

– Знам къде отиваш.

– Нима?

– Да – казва той. – На някое място от детството. При някоя река. При някоя къща или някакъв спомен. При някоя жена може би. При колибата на стар приятел. О, знам, и още как, знам всичко за тези от нашия вид. Знам. – Кима към редуващата се светлина и мрак.

– Наистина ли?

– Винаги това е причината ние, изгубените, да вървим нанякъде. Открих го. Странно, като се замислиш за всички книги за мъртви, за вампири, бродещи трупове и тъй нататък. Авторите на тези достойни томове нито веднъж не са се докоснали до истинската причина защо мъртвите ходят. А причината е винаги една и съща – спомен, приятел, жена, къща, глътка вино, всичко, свързано с живота и... ЖИВЕЕНЕТО! – Стиска юмрук, сякаш за да задържи думите си. – Живот! Истински живот!

Без да кажеш нищо, ускоряваш крачка, но шепотът му те следва.

– Трябва после да дойдеш при мен, приятелю. Ще се срещнем с останалите. Тази нощ, утре, всяка нощ, докато най-сетне победим!

– Кои са другите?

– Другите мъртви. – Гласът му е мрачен. – Обединяваме се срещу нетолерантността.

– Нетолерантност?

– Ние сме малцинство. Ние, наскоро умрелите, наскоро балсамираните и погребаните сме малцинство в света, преследвано малцинство. Те създават закони срещу нас. Нямаме права!

Бетонът под краката ти забавя ход.

– Малцинство?

– Да. – Той хваща заговорнически ръката ти, стиска я все по-силно с всяка следваща декларация. – Желани ли сме? Не! Харесвани ли сме? Не! От нас се страхуват! Гонят ни като овце в мраморна кариера, крещят ни, замерят ни с камъни – също като евреите в Германия! Мразят ни заради страха си. Това е погрешно, казвам ти, и несправедливо! – От гърдите му се изтръгва стон. Той вдига яростно ръце и удря въздуха. Стоиш неподвижно, задържан от страданието му, и той го запраща към теб. – Нима е честно? Не. Питам те. Честно ли е ние, малцинството, да се разлагаме в гробовете си, докато останалият свят пее, смее се, танцува, играе, подскача и се напива! Нима е честно те да обичат, докато ние лежим с изстинали устни, да милват, докато нашите пръсти са станали на камък, да се гъделичкат, докато нас ни забавляват червеите? Не! Това заявявам! Абсолютно нечестно! Казвам за тях – долу, долу, задето измъчват малцинството ни! Заслужаваме същите права! – извиква той. – Защо трябва ние да сме мъртви? Защо да не са другите?

– Може би си прав...

– Мятат ни долу, хвърлят пръст в белите ни лица и слагат камък на гърдите ни, за да ни затиска, носят цветя в стари консервени кутии и ги заравят в дупчица веднъж годишно. Веднъж годишно ли? Понякога дори това не правят! О, как ги мразя само, как се надига в гърдите ми ненавистта към живите. Глупаци. Проклети глупаци! Танцуват цяла нощ и правят любов до сутринта, а ние сме изоставени да лежим, изпълнени със съсипваща и безпомощна страст! Нима това е правилно?

– Не съм го поглеждал по този начин...

– Е, ние ще ги оправим! – изсумтява той.

– Как?

– Тази нощ хиляди от нас се събират в Елисейския парк и аз ще съм водачът! Ще унищожим човечеството! – извиква той, изправя рамене и вдига глава в сковано непокорство. – Пренебрегваха ни твърде дълго и ще ги избием. Това е справедливо. Щом ние не можем да живеем, и те нямат право да живеят! И ти ще дойдеш, нали, приятелю? – с надежда пита той. – Привлякох мнозина, говорих с десетки. Ще дойдеш и ще помогнеш. Ти самият си огорчен и гневен от това балсамиране и потискане, иначе нямаше да си навън сега. Ела при нас. Тази нощ гробищата ще се пръснат като презрели ябълки и мъртвите ще се изсипят, за да удавят селата! Ще дойдеш ли?

– Не знам. Да. Може би – отвръщаш. – Но сега трябва да вървя. Търся едно място. Ще дойда.

– Добре – казва той. Отдалечаваш се, оставяш го в сенките. – Добре, добре, добре!

А сега нагоре, бързо. Слава богу, че нощта е хладна. Ако беше горещо, щеше да е ужасно да си над земята в твоето състояние.

Ахваш радостно. Ето я, в цялото си рококо великолепие – къщата, в която баба приютяваше квартирантите си. В която като дете седеше на верандата на Четвърти юли и гледаше как ракетите се издигат на огнените си стълбове, а фойерверките пръскат искри и в ушите ти кънтяха гърмежите на месинговото оръдие на чичо Байън, който обичаше шума и купуваше фойерверки за петдесет долара само за да ги гръмне с ръчно свитата си цигара.

Сега, застанал тук, разтреперан от това повторно преживяване, разбираш защо вървят мъртвите. За да видят отново неща като тези. Тук, където росата падаше върху ливадата, а ти се боричкаше с другите деца, мачкаше мократа трева и чувстваше сладостта на момента, на настоящето – сега, ТАЗИ НОЩ! Няма утре, утрешният ден е нищо, вчера мина и замина, живееш сега, тази нощ!

В тази величествена стара къща се случваха невероятните съботни вечери. Печен боб в гъст сос, платформи от бекон. О, да, всичко това. И огромното черно пиано, което крещеше от болка, когато се упражняваше на музикална стоматология върху белите му зъби...

А ето там, там, помниш ли? Това е домът на Ким. Онази жълта светлина, зад ъгъла – това е нейната стая. Осъзнаваш ли, че сега тя може да е там, да рисува картини или да чете книга? За момент поглеждаш към онази къща, към верандата, към люлката пред вратата, на която седяхте в августовските вечери. Помисли си. Ким, жена ти. След малко ще я видиш отново!

Отваряш портата с трясък и бързаш по пътеката. Мислиш да повикаш, но вместо това тихо се промъкваш зад ъгъла. Майка й и баща й ще откачат, ако те видят. А още по-лошо, ще ужасиш Ким.

Ето я стаята й. Осветена в мека светлина, квадратна и празна. Засити се с гледката. Нима не е чудесно да я видиш отново?

Дъхът ти рисува по прозореца символа на безпокойството ти; студеното стъкло се замъглява и размазва точните и чудни детайли от нейното съществуване.

Мъглата изчезва и стаята й се появява. Розовата покривка върху ниското меко легло, паркетът от черешово дърво, полиран до блясък, мъхнатите килими, досущ като спящи кучета. Огледалото. Малката тоалетна масичка, където тя изпълнява своето вълшебство с небрежна пантомима. Чакаш.

Тя влиза в стаята.

Косата й е светеща лампа, стегната отзад; изглежда уморена, клепачите й са отпуснати, но очите й си остават сини дори в тази несигурна светлина. Роклята й е къса и прилепнала по тялото й.

Затаил дъх, притискаш ухо до студеното стъкло, заслушваш се и сякаш от дълбините на морето чуваш песен. Тя пее толкова тихо, че думите се превръщат в ехо още преди да са изпети. Чудиш се какво ли си мисли, докато пее и реши косата си пред огледалото.

Студената саламура в теб се раздвижва. Няма как тя да не чува студеното туптене на сърцето ти!

Без изобщо да се замисляш, почукваш по стъклото.

Тя продължава да реши нежно косата си. Мисли, че ти си просто есенният вятър по прозореца.

Почукваш отново, по-настойчиво, малко уплашено.

Този път тя оставя гребена и става да провери, спокойна и уверена.