Реквием за американската мечта

Бележка върху американската мечта

По време на Голямата депресия – достатъчно съм стар, за да я помня – беше лошо: субективно много по-лошо, отколкото днес. Имаше обаче усещане, че някак ще я преодолеем – очакване, че нещата ще тръгнат към по-добро, че „може и да нямаме работа днес, но утре тя ще се появи отново и ще запретнем ръкави заедно, за да изградим едно по-добро бъдеще“. Това беше време на силен политически радикализъм, за който имаше надежди, че ще доведе до едно различно бъдеще – бъдеще на по-голяма справедливост, равенство, свобода, на разчупването на потисническите класови структури и т.н. Съществуваше общото усещане, че „някак си ще се оправим“.

Например повечето от близките ми бяха представители на работническата класа, останали без работа. Самият възход на профсъюзното движение беше отражение и източник на оптимизъм и надежда. И точно това липсва днес. Днес е налице общото чувство, че връщане назад няма – че всичко е приключило.

Подобно на повечето други мечти, американската мечта съдържа в себе си до голяма степен мит. Част от мечтата от деветнайсети век била историята на Хорейшо Алджър – „бедни сме като мишки, но ще работим здравата и ще намерим изход“, което до известна степен е било вярно. Вземете например баща ми, който пристигнал тук през 1913 г. от едно много бедно село в Източна Европа. Успял да започне работа в някакъв цех в Балтимор и постепенно стигнал дотам, че успял да влезе в колеж, да завърши и накрая дори да защити докторска дисертация. Станал представител на така наречената „средна класа“. Много хора можели да постигнат същото. По онова време имигрантите от Европа можели да постигнат нива на богатство, привилегии, свобода и независимост, които били немислими в родните им страни.

Но днес ние просто знаем, че това вече не е вярно. Всъщност социалната мобилност тук е по-малка, отколкото в Европа. Мечтата обаче продължава да живее, подхранвана от пропагандата. Чуваме я във всяка политическа реч – „гласувайте за мен и ще си върнете мечтата“. Всички използват сходни думи – можете да ги чуете дори от хора, които унищожават мечтата, независимо дали го знаят, или не. Но „мечтата“ трябва да бъде поддържана, иначе как ще накараш хората в най-богатата, най-силната страна в световната история с техните невероятни преимущества да посрещнат реалността, която виждат около себе си?

Неравенството е наистина безпрецедентно. Ако погледнете общото неравенство днес, то е като в най-лошите периоди от американската история. Но ако се вгледате по-внимателно, ще откриете, че неравенството произлиза от изключителното богатство на една нищожно малка част от населението, възлизаща на частица от процента.

В историята е имало периоди като Златната епоха през 90-те години на 19 в., 20-те години на 20 в. и други, когато ситуацията се е развивала по подобен начин, но сегашният период е екстремен. Ако погледнем разпределението на богатството, ще открием, че неравенството идва най-вече от свръхбогатите – буквално от една десета от процента на най-богатите. Това е резултат от изместване в социалната и икономическата политика, действащо вече повече от трийсет години. Ако проверите, ще откриете, че през тези години политиката на правителството е била променена напълно против волята на населението, за да осигури огромни облаги за много богатите. А за по-голямата част от населението реалните доходи на практика се намират в стагнация. Средната класа в онзи уникално американски смисъл се намира под жестока атака.

Основна част от американската мечта е класовата мобилност – раждаш се беден, работиш здраво, забогатяваш. Идеята, че всеки може да си намери добра работа, да си купи къща, кола, да прати децата си на училище...

Всичко това рухна.

Въведение

Вземете американското общество. Представете си, че го гледате от Марс. Какво виждате? В Съединените щати се изповядват ценности като демокрацията. В една демокрация общественото мнение трябва да има влияние върху политиката и правителството следва да води политика, определена от населението. Точно това означава демокрация.

Важно е да се разбере, че привилегированите и могъщи сектори никога не са харесвали демокрацията, при това с много основателни причини. Демокрацията дава властта в ръцете на народа и я отнема от привилегированите и силните. Това е принцип на концентриране на богатство и власт.

ПОРОЧНИЯТ КРЪГ

Концентрацията на богатство води до концентрация на власт, особено когато цената на изборите скача до небето и политическите партии се принуждават да бъркат още по-дълбоко в джобовете на големите корпорации. Политическата власт бързо се превръща в законотворчество, което увеличава концентрацията на богатство. Така фискалната политика, включваща данъците, дерегулацията, правилата за корпоративно управление и най-различните други мерки – политически мерки, целящи да увеличат концентрацията на богатство и власт, – дава още повече политическа власт да се прави същото. И ние виждаме точно това. Намираме се в този „порочен кръг“.

ОТВРАТИТЕЛНАТА МАКСИМА

Богатството винаги е имало прекомерно влияние върху политиката. И така е било от векове. Това е толкова традиционно, че е било описано още от Адам Смит през 1776 г. Чели сте прочутия му труд „Богатството на народите“. В него той казва, че в Англия „основните архитекти на политиката“ са хората, които притежават обществото. По негово време това са били „търговците и производителите“ и те са се погрижили интересите им да бъдат обслужени максимално добре, независимо колко „печални“ могат да бъдат последиците за английския или други народи. Хората, които Адам Смит нарича „господарите на човечеството“, следват „отвратителната максима“ „Всичко за нас и нищо за другите“. Те просто следват политика, която облагодетелства тях и вреди на всички останали.

Е, тази доста обща максима е била изучавана внимателно в Съединените щати. Това е политиката, която се следва все повече и при липсата на обществена реакция е точно онова, което бихме могли да очакваме.

Първи принцип:

ОГРАНИЧИ ДЕМОКРАЦИЯТА

През цялата американска история е налице постоянен сблъсък между натиска за повече свобода и демокрация, идващ отдолу, и усилията за елитно контролиране и властване, идващи отгоре. Това може да се проследи до самото основаване на държавата.

МАЛЦИНСТВОТО НА БОГАТАШИТЕ

Джеймс Мадисън, основният създател на Конституцията, е вярвал в демокрацията не по-малко от всеки друг негов съвременник. Въпреки това той е смятал, че системата в Съединените щати следва да бъде проектирана – и е проектирана по негова инициатива – по такъв начин, че властта да бъде в ръцете на богатите. Защото богатите били по-отговорните хора, които вземат присърце не само своите ограничени интереси, но и тези на цялото общество.

Именно затова структурата на формалната конституционна система поставя най-много власт в ръцете на Сената. Да не забравяме, че по онова време Сенатът не се е избирал – и положението е било такова допреди около век. Той е бил избиран от законодателната власт, имал е дълъг мандат и членовете му са били богати. По-отговорни хора. Хора, които – по думите на Мадисън – съчувствали на собствениците и техните права. А тези права трябвало да се защитават.

Сенатът имал най-много власт, но в същото време бил и най-откъснат от народа. Камарата на представителите, която била по-близка до народа, е имала много по-слаба роля. Главният изпълнител – президентът – по онова време е бил повече администратор с известни отговорности за външната политика и някои други въпроси. Картината е била много по-различна от тази, която познаваме днес.

Основният въпрос бил до каква степен следвало да се допусне реална демокрация. Мадисън обсъждал този въпрос доста сериозно – не толкова във „Федералистките документи“, които били по-скоро пропаганда, а по време на дебатите на Конституционния конвент, което е изключително интересно. Ако прочетете дебатите, ще видите, че според Мадисън основната грижа на обществото – на всяко уважаващо себе си общество – била „да защитава малцинството на богаташите от мнозинството“. Думите са негови. И той е имал доводи.

Мадисън отбелязал, че моделът, който имал предвид – Англия, естествено, – бил този на най-развитата икономически и политически страна на света. Да предположим, казал той, че всеки в Англия може да гласува свободно. Тогава мнозинството на бедните щяло да се обедини и организира, за да заграби имуществото на богатите. Бедните щели да направят онова, което днес бихме нарекли поземлена реформа – щели да раздробят големите имения и да раздадат на народа земята – същата земя, която неотдавна му била отнета от системата на заграждения . Иначе казано, щели да гласуват, за да вземат онова, което преди е било общо, и да го задържат за себе си.

Това, казал Мадисън, очевидно би било несправедливо. Ето защо конституционната система трябвало да бъде такава, че да възпира демокрацията – „тиранията на мнозинството“, както се нарича понякога – и да гарантира, че никой няма да посегне на имуществото на богаташите.

И тъй, системата била замислена така, че да не допусне опасността от демокрация. Разбира се, в защита на Мадисън следва да кажем, че той е човек от епохата преди капитализма. За него богатите от нацията би трябвало да са нещо като римски джентълмени от митологията на онова време – просветени аристократи, добронамерени фигури, посветили се на добруването на всички, и тъй нататък. Това виждане е било доста стандартно, както се вижда и от факта, че конституционната система на Мадисън всъщност е била възприета.

И трябва да добавя също, че през 90-те години на 18 в. Мадисън горчиво заклеймява опорочаването на създадената от него система, когато тя била завзета от безскрупулни спекуланти, които я унищожавали в името на собствените си интереси и т.н.

АРИСТОКРАТИ И ДЕМОКРАТИ

Имало и друга картина – поне на думи и отчасти като вяра, – изразена от Джеферсън, водещия теоретик на демократите. Не толкова с действията, колкото с думите си той прави разграничение между т.нар. аристократи и демократи. И се изразява доста красноречиво.

Най-общо идеята на аристократите е, че властта следва да се даде на специална класа особено изтъкнати и привилегировани хора, които да вземат решенията и да постъпват правилно. Демократите вярвали, че властта следва да бъде дадена на народа. В крайна сметка той е хранилището на вземането на решения и следователно на разумното действие и следва да се подкрепя, независимо дали решенията ни харесват, или не. Джеферсън подкрепял демократите, а не аристократите. Това становище е донякъде противоположно на възгледите на Мадисън, макар че, както казах, самият Мадисън доста скоро е видял накъде върви системата. И това разделение минава през цялата американска история до днес.

НАМАЛЯВАНЕ НА НЕРАВЕНСТВОТО

Интересното е, че този дебат има дълга традиция, която може да се проследи до първия труд върху политическа демокрация в класическа Гърция. Първата значителна книга върху политическите системи е „Политика“ на Аристотел – обширно произведение, изследващо много различни видове политически системи. Аристотел стига до заключението, че демокрацията е най-добрата от всички тях, но после посочва именно онзи недостатък, който изтъква и Мадисън. Аристотел не е мислел за цяла страна, а за града-държава Атина – и не бива да забравяме, че неговата демокрация е била за свободните мъже. Но същото важи и за Мадисън – неговите принципи са били за свободните мъже, а не за жените – и, разбира се, не и за робите.

Аристотел забелязал същото нещо, което забелязал и Мадисън много след него. Ако Атина стане демокрация за свободните мъже, бедните ще се обединят и ще отнемат имуществото на богатите. Дилемата е същата, но двамата предлагат противоположни решения. Решението на Мадисън било да ограничи демокрацията – тоест да организира системата така, че властта да бъде в ръцете на богатите, и да раздели народа по толкова много начини, че той да не може да се организира и да отнеме властта от богатите. Решението на Аристотел е обратното – той предлага онова, което днес бихме нарекли социална държава. Аристотел предлага да се намали неравенството – чрез обществени хранения и други начинания, подходящи за град-държава. Един и същи проблем и противоположни решения. Единият е – намали неравенството и проблемът ще изчезне. Другият – ограничи демокрацията. Е, тези противоположни тенденции са в основата на страната ни.

Неравенството има много последици. Само по себе си то е не само изключително несправедливо, но и въздейства много отрицателно върху обществото като цяло. Дори на такива неща като здравето. Има добри проучвания като тези на Ричард Уилкинсън и други, които посочват, че колкото по-голямо е неравенството в едно общество, било то бедно или богато, толкова по-влошено е здравето на членовете му. Дори на богатите – защото самото неравенство има разяждащо, вредно въздействие върху обществените отношения, съзнанието, човешкия живот и т.н. Е, тези неща трябва да се преодолеят. Аристотел е бил прав – начинът да преодолеем парадокса е чрез намаляване на неравенството, а не чрез ограничаване на демокрацията.

ГРЕХОВЕТЕ НА АМЕРИКАНСКОТООБЩЕСТВО

В ранните дни на Съединените щати е имало безкрайно бъдеще на увеличаване на богатството, свободата, постиженията и властта – стига да не обръщаш прекалено много внимание на жертвите. Съединените щати са били колониално общество, най-бруталната форма на империализма. Налагало се да не забелязваш факта, че получаваш един по-богат и по-свободен живот чрез унищожаването на местното население, първия голям „изначален грях“ на американското общество; трябвало също да не забелязваш и робството, втория голям грях (ние и до днес живеем с последиците от двата); след това да пропуснеш и жестоката експлоатация на труда, завладяването на чужди територии и тъй нататък. Пропуснем ли тези дребни подробности, в идеалите ни се появява истина. Основният въпрос винаги е бил до каква степен следва да допуснем реалната демокрация?

Ако се върнем на създаването на Конституцията, в края на осемнайсети век е имало противоречиви възгледи за организирането и изграждането на новото общество. Един особено важен елемент, който не бива да се забравя, е огромното влияние на робовладелските щати. Всъщност робството е било един от основните фактори за Американската революция. Към 1770 г. британски съдии – като лорд Менсфийлд в едно прочуто дело – вече обявили робството за мерзост, която не бива да се търпи. Американските робовладелци се досещали какво ги очаква. Ако колониите останели под британска власт, робството скоро щяло да бъде забранено – и има доста доказателства, че това е основен фактор за избухването на революцията, в която робовладелските щати и най-вече Вирджиния били изключително влиятелни. В Североизтока вече имало противници на робството, но те били слаби и Конституцията отразява това.

УРАВНОВЕСЯВАЩИ ТЕНДЕНЦИИ

Ако погледнем историята на Съединените щати, ще видим постоянна борба между тези две тенденции. От едната страна е тенденцията за демократизиране, която идва от народа, представлява натиск отдолу и е спечелила много победи. Вземете например жените, които са половината от населението – те получили право на глас през 20-те години на 20 в. (Преди да се изпълните с гордост, това е станало горе-долу по времето, когато правата на жените в Афганистан също били значително подобрени.)

Робите били освободени формално, но не и в действителност. На практика те не получили формална свобода до 60-те години на 20 в., като дори тя била доста ограничена. Значителни остатъци от робството са налице дори в съвременната система, но правата на собственост, на глас и на участие в обществения живот били ограничени през деветнайсети век. Тогава било положено началото на сериозните профсъюзни организации, които спечелили много победи.

Така имаме постоянна битка – периоди на прогрес и на регресия. Например 60-те години на миналия век бяха период на значителна демократизация. Големи слоеве от населението, които обикновено бяха пасивни и апатични, се организираха, станаха активни, започнаха да предявяват исканията си. И започнаха да участват все повече и повече във вземането на решения и т.н. Това беше цивилизационен период – мисля, че затова го наричат „бурните времена“. Той промени съзнанието по много начини. Права на малцинствата. Права на жените. Загриженост за околната среда. Опозиция срещу агресията. Загриженост за другите хора.

Всичко това са цивилизационни ефекти, предизвикали огромен страх...

Не успях – а трябваше – да предвидя силата на реакцията срещу тези ефекти от 60-те. Не успях да предвидя ответния удар, икономическите сили и техниките за дисциплиниране, които щяха да бъдат използвани срещу тях.

„Тайните заседания... от 1787 г.“ и други източници

Тайните заседания и дебати на Конвента във Филаделфия от 1787 г.

Г-н Мадисън: Животът е такъв, че във всички цивилизовани страни интересът на обществото е разделен. Винаги има длъжници и кредитори, имуществено неравенство и затова възникват различни възгледи и различни цели в едно управление. Това е основата на аристокрацията и ще я открием вкоренена във всяко управление, както в древността, така и днес. Дори там, където титлите са се запазили, откриваме благородния просяк, надменен и високомерен.

Човекът, който притежава богатство, който се изляга на канапето си или се вози във файтона си, не може да съди за желанията и чувствата на обикновения работник. Управлението, което сме се събрали да изберем, трябва да издържи векове. Днес интересът на оземлените е преобладаващ; но с течение на времето, когато се приравним с държавите и кралствата на Европа, когато броят на земевладелците стане сравнително малък поради търговията и производството, няма ли техният интерес да стане небалансиран при едни бъдещи избори? И какво ще стане с управлението, ако не се вземат мерки? Ако днес в Англия всички имаха право да участват в изборите, положението на земевладелците щеше да е несигурно. Би се стигнало до приемане на нов аграрен закон. Ако тези наблюдения са правилни, нашето управление трябва да гарантира постоянните интереси на страната против нововъведенията. Земевладелците трябва да имат дял в управлението, за да защитават тези безценни интереси, да балансират и да държат под контрол другите. Властта трябва да бъде конституирана така, че да защитава малцинството на богаташите от мнозинството. Ето защо този орган трябва да бъде Сенатът; и за да отговори на тези цели, той трябва да е постоянен и стабилен. Имаше най-различни предложения, но моето мнение е, че колкото по-дълго заемат постовете си сенаторите, толкова по-добре ще бъдат защитени тези възгледи.

Из писмо на Томас Джеферсън до Уилям Шорт от 8 януари 1825 г.

Хората се различават в мненията си според устройството и условията, в които са поставени. Някои са виги, либерали, демократи – наричайте ги, както поискате; други са тори, сервили, аристократи и т.н. Последните се страхуват от народа и искат да прехвърлят цялата власт върху по-висшите класи на обществото. Първите смятат народа за най-сигурно хранилище на властта и затова милеят за него и искат да му предадат цялата власт, която той е компетентен да упражнява. Това е разделението на възгледите, съществуващо в Съединените щати.

Аристотел, „Политика“, Книга ІІІ, гл. 8

Реалната разлика между демокрацията и олигархията е между бедността и богатството. Когато управляващите, били те малцинство или мнозинство, дължат властта си на богатството, това е олигархия. Когато управляват бедните, това е демокрация. Обикновено там, където управляващите дължат властта си на богатството, те са малко, а там, където управляват бедните, те са много, защото малцина са богати, но всички са свободни [ако са граждани на град-държава], и така богатството и свободата са основата, на която двете групи предявяват претенциите си за власт.

Не е задължително демокрация да има само там, където властта е у мнозинството. Не е задължително олигархия да има само там, където властта е в ръцете на малцина. Ако повечето граждани на града-държава бяха богати и имаха властта, никой не би нарекъл това демокрация, както и ако малка група бедняци контролират богато мнозинство, никой не би нарекъл това олигархия. Демокрация има там, където всеки свободен гражданин има власт, а олигархия – където властта е у богатите.

Демокрация е, когато има мнозинство от свободни бедни мъже, които имат правото да управляват, а олигархия е, когато властта е в ръцете на богатите и родените в заможни семейства, които са малцинство.

Аристотел, „Политика“, Книга VІ, гл. 5

Бедността е причината за дефектите на демокрацията. Ето защо следва да се вземат мерки, които да осигурят едно постоянно ниво на просперитет. Това е в интерес на всички класи, включително и на заможните; и следователно правилната политика е да се натрупват излишъци, които да се разпределят между бедните. Идеалният метод на разпределяне, ако се натрупат много излишъци, е да се отпуснат достатъчно средства за закупуване на земя или поне достатъчно, за да могат хората да започнат някаква търговия или да се занимават със земеделие.

Становище на лорд Менсфийлд по делото „Съмърсет срещу Стюарт“ от 14 май 1772 г.

Състоянието на робство по природа е такова, че не може да бъде въведено от Съда въз основа на доводи и позовавания на никакви принципи, били те естествени или политически. То трябва да произлиза от действащия закон; произходът му в никоя страна или епоха не може да бъде проследен до друг източник; дългото му използване запазва спомена за действащ закон много след като всички основания за налагането му са забравени. И в един толкова противен случай положението на робите трябва да се приеме стриктно; властта, за която претендира ищецът, никога не се е прилагала тук. На никого не бива да се позволява да поробва някого насила и да го продаде в чужбина, защото е дезертирал от службата си или поради каквато и да било причина. Не можем да кажем, че доводите, приведени от ищеца, са позволени или одобрени от законите на това кралство, поради което чернокожият трябва да бъде освободен.

Из речта на Малкълм Екс „Демокрацията е лицемерие“ от 1960 г.

Що за обществена или политическа система е тази, в която чернокожият няма глас в съда? Когато нямаш нищо, освен онова, което избере да ти даде белият? Братя и сестри, трябва да сложим край на това и то никога няма да бъде спряно, освен ако не го направим самите ние. Те атакуват жертвата и после нападателят обвинява жертвата, че го е нападнала. Това е американската „справедливост“. Това е американската „демокрация“ и онези от вас, които са запознати с нея, знаят, че в Америка демокрацията е лицемерие. Ако греша, вкарайте ме в затвора, но ако не можете да докажете, че в Америка демокрацията не е лицемерие, да не сте посмели да ме докосвате. Демокрацията е лицемерие. Ако демокрацията означава свобода, защо нашите хора не са свободни? Ако демокрацията означава справедливост, защо ние сме лишени от нея? Ако демокрацията означава равенство, защо не сме равни? Двайсет милиона чернокожи в тази страна са като момчета за всичко в дома на белия. Той дори ни нарича момчета. Нарича те момче, без да му пука колко си голям. Може да си професор, но за него си оставаш просто поредното момче.

Из речта на Мартин Лутър Кинг-младши „А сега накъде?“ от 16 август 1967 г.

В заключение, докато говорим за „А сега накъде?“, искам да кажа, че трябва откровено да приемем факта, че движението трябва да постави въпроса за преструктурирането на цялото американско общество. В страната ни има четирийсет милиона бедни хора. И един ден трябва да си зададем въпроса: „Защо в Америка има четирийсет милиона бедни?“. И когато започнете да си задавате този въпрос, започвате да се съмнявате в капиталистическата икономика. И аз просто казвам, че трябва все повече и повече да си задаваме въпроси за цялото общество. Ние сме призвани да помогнем на обезверените просяци на пазара на живота. Но един ден трябва да разберем, че постройката, която създава просяци, се нуждае от преустройство. Това означава, че трябва да се повдигнат въпроси. Виждате ли, приятели, когато се захванете с това, започвате да се питате: „Кой притежава петрола?“. И: „Кой притежава желязната руда?“.

Из речта на Гейлорд Нелсън за Деня на Земята от 22 април 1970 г.

Поздравявам вас, които с присъствието си тук днес демонстрирате вашата загриженост и ангажираност към проблем, който вече е нещо повече от въпрос на оцеляване. Сега основният въпрос е как оцеляваме.

Денят на Земята е драматично доказателство за национална загриженост, която не признава поколения и идеологии. Той може да е символ на едно ново общуване между млади и стари за нашите ценности и приоритети.

Възползвайте се от това широко ново съгласие. Не го изпускайте. Създайте нова национална коалиция, чиято цел е да постави брутното национално качество наравно с брутния вътрешен продукт.

Започнете всеобща кампания Деветдесет и вторият Конгрес да бъде „Екологичен конгрес“, който ще изгради мостове между нас и между човека и природата, вместо да строи нови магистрали, да издига язовирни стени и да създава нови оръжия, които да засилят още повече надпреварата във въоръжаването.

Денят на Земята може и трябва да покаже колко е неотложно решаването на проблемите, които още заплашват да разкъсат самата тъкан на нашето общество... расовите проблеми, войната, бедността и съвременните институции.