В седем и половина вечерта Палмър спря още веднъж да хапне – домашно приготвена смес от стафиди и фъстъци плюс енергийно блокче от джоба на капака на раницата. Няколко часа преди това се беше заклел, че няма да си разреши истинска вечеря – гореща и пускаща пара в титановия тиган, докато не намери добро място, където да опъне палатката за нощувка.

Огледа се бавно, докато дъвчеше енергийното блокче. Още преди да тръгне, знаеше, че ще падне голямо бъхтене. Беше си мислил, че познава околността, но се оказа, че въобще не е готов за днешния преход. Май всички онези истории са верни, помисли си той малко кисело.

Сега, през втората седмица на юли, слънцето вече беше започнало да се спуска на западния хоризонт, но въпреки това още можеше да различи връх Десълейшън, който се издигаше на може би шест и половина километра в северна посока. Стърчеше там сам с гладкото като огледало синьо-черно езеро в подножието си. Зелените му склонове сякаш го примамваха. Шест километра, но при този терен като нищо можеше да са и шейсет.

– Мамка му – измърмори Палмър, прибра опаковката на блокчето в джоба си и тръгна отново.

Десълейшън беше връх без пътеки, който се издигаше на 990,6 метра. Това го изключваше от групата на 46-те наистина трудни за изкачване адирондакски върхове. Въпреки това почти вертикалният му наклон и отдалечеността му от други върхове го правеха достоен да си премери силите с него. Но онова, което го правеше толкова привлекателен за туристи, алпинисти и любители на Адирондакските планини, беше неговата отдалеченост. Разположен в района на езерото Десълейшън, на запад от пустошта на Петте езера, това беше може би най-дивата и отдалечена част в целия парк с площ шест милиона акра.

Отдалечеността не пречеше на Дейвид Палмър. Много обичаше да изчезва в пустошта и с дни да не вижда човешко същество. Всъщност излезе, че да стигне до планината, беше най-гадната част.

В началото въобще не беше лошо. Остави джипа си скрит сред дърветата в началото на пътеката към връх Болдуин, след това мина осем километра по частен дърварски път, докато той постепенно не изчезна. След това последваха километри през стари девствени гори. Дърветата бяха толкова високи, че под короните им винаги беше сумрачно, а земята беше мека и нямаше никакви шубраци.

После излезе от пустошта на Петте езера и гората остана далеч зад него, а той започна да се приближава към езерото Десълейшън. И тук лесните му крачки изведнъж се забавиха до пълзене. Земята ставаше все по-грозна, гола и трудна за ходене. Пустошта между него и планината се превърна в лабиринт от тресавища, захранвани от ледникови води, повалени дървета и малки, пълни с вода дупки. Трябваше да внимава при всяка крачка. Пътека естествено нямаше, нямаше дори животинска пътечка. Беше пълно с пресичащи се клисури и Палмър често трябваше да се осланя на ръчния си джипиес „Гармин Орегон“. Неведнъж се беше подхлъзвал на едва видими, покрити с предателски лишеи камъни. Слава богу, че бе решил да сложи туристическите обувки, иначе вече отдавна да си беше изкълчил някой глезен или дори по-лошо.

Спря отново, след като мина още осемстотин метра. Пътят му беше затворен от две паднали почти на кръст дървета и пролуката между тях се оказа твърде тясна, за да може да се промуши с тежката раница на гърба. Ругаейки под нос, свали раницата, намери най-голямата пролука между падналите стволове, избута раницата през нея, после и той се промуши оттам. Краищата на изсъхналите клони го мушкаха в крайниците и го драскаха по лицето.

От другата страна на отвора си сложи раницата и се погрижи връзките да са на място и стегнати. Сега, в края на деня, тя беше започнала да му се струва тежка и искаше да бъде сигурен, че багажът няма да се размести.

Прекара няколко мига, повдигайки рамене – първо едното, после другото, за да намести хубаво раницата. Макар повечето от планинарите днес да използваха раници с вътрешна рамка, Палмър още предпочиташе тези с външна – в случая „Келти Тиога“. Обикновено носеше много неща и смяташе, че раниците с външна рамка не само се подреждат по-лесно, но и се балансират по-добре.

Слънцето се беше скрило и околността бързо потъваше в мрак. Промяната беше наистина осезаема – все едно богът на природата бавно въртеше копчето на реостат. В черното небе се изкачваше пълна луна, придавайки странна, шарена, почти призрачна луминесцентна окраска на пейзажа, но Палмър нямаше да разчита на лунната светлина. Тя имаше свойството да маскира нещата, скривайки пропадания и дерета. Беше се научил по трудния начин да не ѝ се доверява. Протегна се за фенерчето, закачено на колана му, свали го и светна.

Вече минаваше девет. Когато отново тръгна, направи една сметка наум и реши, че скоростта му е паднала до осемстотин метра в час. Разбира се, можеше да продължи до езерото Десълейшън и да лагерува на брега му. Обаче най-малко до полунощ нямаше да стигне там и вече щеше да е твърде изцеден, за да му бъде приятно изкачването на другия ден. Не, трябваше да има място, някакво място в тази забравена от Бога пустош, достатъчно равно и голо, за да може да опъне всесезонната си палатка и да извади съдовете си за готвене. Топлото ядене и мекият спален чувал започнаха да му се струват недостижим лукс.

Докато напредваше предпазливо и лъчът на фенерчето се стрелкаше насам-натам, не за първи път му се дощя да беше отново в района с високите върхове на резервата. Вярно, там пътеките често бяха широки като автомагистрали и човек непрекъснато налиташе на други планинари, но поне наоколо имаше обикновена гора със сечища и поляни, а не тази неземна бъркотия от...

Спря се пред групичка храсти от глог. Беше толкова погълнат от мисли и сканирането на предателския терен пред себе си, че почти не усети странната миризма във въздуха. Пое си дъх. Беше слаба, но различима: леко мускусна, не като от скункс, но определено неприятна.

Палмър освети наоколо с фенерчето, но не видя нищо. Той сви рамене и продължи.

Луната се издигаше по-високо в небето, а светлината ѝ караше връх Десълейшън да сияе. Оставаха още четири километра и половина. Мамка му, може би в края на краищата щеше да се опита да си пробие път през храсталаците до езерото. Освен това трябваше да мисли и за връщането и да...

Ето я пак тази миризма. Сега беше още по-силна и отвратителна: на гранясало, на животно.

Отново спря и освети наоколо с фенерчето, но този път настръхна от безпокойство. Малки дръвчета и преплетените клони на паднали сплескани дървета отразиха светлината и му я върнаха. Яркият кръг светлина направи всичко наоколо катраненочерно.

Палмър поклати глава. Позволяваше призрачната безутешност на това място да проникне в него. През целия ден почти не беше виждал животни, като изключим една миеща мечка и няколко млади лисици. А това беше още в старата гора. Никое нормално животно, по-голямо от мишка, не би живяло по тези лайняни места. Обезсърчителният му преход трябваше рано или късно да свърши. И щом се натъпче с чили и усети любимия надуваем дюшек под спалния чувал, ще...

Миризмата отново се появи, този път по-силна от всякога, а с нея звук – дълбок гърлен шум – наполовина сумтене, наполовина ръмжене. Звучеше гневно – гневно и гладно.

Без да се замисли дори за миг, Палмър побягна. Тичаше толкова бързо, колкото тежката раница позволяваше, като пъхтеше от усилието, а лъчът на фенерчето подскачаше лудо напред. Дишаше тежко, зяпаше да си поеме въздух, прелиташе над паднали дървета и дупки с вода, а ръмженето и сумтенето зад гърба му ставаха все по-силни.

В този миг кракът му закачи един стърчащ корен и той се стовари тежко на земята. Голяма тежест, която нямаше нищо общо с раницата му, изведнъж го натисна отзад. Ужасна, раздираща болка, каквато не беше изпитвал през живота си, разпра лицето и врата му, докато вонята го заля като вълна. Последва още един взрив от болка, после още един... сетне всичко избледня, първо до червено, после до черно.

Три месеца по-късно

От предградията на Ню Хейвън пътят водеше на север към Уотърбъри, след това на запад покрай виещата се линия на междущатската магистрала I-84, влизаше в щата Ню Йорк и минаваше по моста „Нюбърг-Бийкън“, след който пресичаше нюйоркското шосе I-87. Оттук пътят ставаше много по-пряк, поемаше право на север, докато от лявата му страна не се показаха ниските, обрасли върхове на планината Катскил. Движението този петък следобед стана по-оживено с наближаването на Олбъни. Някъде към град Гленс Фолс отново се поразреди, защото всички тирове и камиони с платформи за болиди от „Формула 1“, предназначени за пистата „Уоткинс Глен“, изчезнаха. Движението се разреди още към езерото Джордж, което дори сега, толкова късно през годината, привличаше туристи и семейства, дошли за почивните дни.

Джеръми Лоугън влезе в първия паркинг след езерото, спря своя ретро „Лотос Ейлан“ и въпреки че следобедът обещаваше да бъде дълъг, а температурата се колебаеше около петнайсетте градуса, вдигна гюрука на купето, преди да продължи.

Бяха минали петнайсет години, откакто за последен път беше предприел това пътуване. Обаче този последен участък беше любимата му част и той бе решен да му се наслади. С всеки отминат град – Потърсвил, Шрун Лейк, Норт Хъдсън – движението намаляваше, а планините около него се надигаха като издърпани със сила от земята. Тъмната маса на високите върхове на планината Адирондак се извисяваше към небето – горда и неприкосновена, покрита със своята октомврийска одежда с отсенки в зелено, червеникаво-кафяво и златисто, карайки Катскилските планини, през които беше минал преди не повече от три часа, да изглеждат незначителни. Въздухът, който струеше около предното стъкло, стана прекрасно хладен и просмукан с миризмата на бор. Залязващото слънце оцветяваше голите върхове на по-високите планини, докато долините и седловините между тях, гъсто обрасли със смърчове, букове и брези, ставаха все по-тъмни и тайнствени.

Северният път, както наричаха тази отсечка от I-87, беше все така осеян с кръпки, чиито краища бяха запечатани с битум – такъв го помнеше. С малко въображение можеше да преживее отново последния път, когато беше предприел това пътуване. Джон Колтрейн и Бил Евънс едва се чуваха от намаленото почти докрай стерео, а Катрин, жена му, седеше на пътническата седалка. Имаше нещо в непрекъснато нарастващата маса и височина на заобикалящите го планини, в заревото на залеза и бързо нахлуващата нощ, което, изглежда, винаги съвпадаше с последната част на шестчасовото пътуване от Кънектикът. Това караше пулса му да се ускорява и събуждаше у него усещане за приключение.

Лоугън не си падаше много по заниманията на открито, въпреки че като млад беше приличен мухар, обучен от баща – маниак на тази тема, и можеше да завърши партия голф на игрище с осемнайсет дупки с резултат, по-малък от трицифрен. Нямаше търпение за неща като бягането за здраве или маратона. Подобни занимания му се струваха парализиращо тъпи – хамстер, който тича в своето колело. Обаче един дълъг уикенд друга двойка – и двамата асистенти в Йейл и регистрирани членове на Адирондакския планинарски клуб, ги бе убедила с Катрин да изкачат връх Уайтфейс, малко на север от езерото Пласид. Лоугън беше приел с неохота само за да открие, че тази миниваканция е истинско удоволствие. В изкачването на връх имаше нещо особено удовлетворително – да избереш маршрут, да откриваш обозначенията на пътеката, да се наслаждаваш на красотата на микроклимата, докато се изкачваш и тренираш за наистина стръмните участъци... и накрая да оставиш зад себе си пояса на дърветата и да криволичиш между каменните грамади до самия връх. Не само гледките бяха забележителни, но и чувството на удовлетворение от побеждаването на върха. Не, това не беше точно, защото тези планини не можеха да бъдат победени или опитомени. Може по-скоро да стигнеш до примирие и разбирателство с тях. Нещо, което никога не можеш да получиш от блъскане в колелото за хамстери. След Уайтфейс той и жена му се бяха връщали в продължение на няколко години подред, превръщайки се в скромни „ловци на върхове“: Алгонкуин, Каскейд, Портър, Джайънт и разбира се, връх Марси. Със своите 1629 метра – най-високият връх в щата Ню Йорк.

След това обаче техните кариери – неговата като учен и нейната като професионален челист – започнаха да им отнемат все повече време. А отпуските им бяха заети от негови пътувания в чужбина, за да допълни изследванията си, или от нейните седмици в Тангълуд, когато Катрин свиреше на тамошния музикален фестивал. Удължените уикенди сред високите върхове оставаха зад тях точно като Северния път сега в огледалото му за обратно виждане.

При Ъндъруд слезе от междущатската, качи се на щатската магистрала NY 73 и пое по нея, лъкатушейки през гъсти гори и покрай яростни водопади, които летяха надолу по каменни проломи. Мина през долината Кийн и самия град Кийн, след това се насочи право на запад към езерото Пласид и отвъд него градчето Саранак Лейк. Градовете бяха малко по-големи, отколкото ги помнеше. Край тях следата от човешка намеса в горите сякаш беше по-забележима, но тези промени бяха едва доловими и неустоимо му напомняха за минали идвания.

– Почти същото е, Кат – каза той, докато караше. – Както по времето на последното ни идване, когато изкатерихме Скайлайт и едва не се изгубихме в мъглата.

Често се улавяше, че разговаря с Кат, починала от рак преди почти пет години. Естествено, правеше го само когато беше сам – разбира се, като се изключи Кат. И разговорът не беше толкова едностранен, колкото можеше да се очаква.

При езерото Саранак зави по шосе № 3 и пое към езерото Тъпър. Сега само от време на време минаваше по някоя кола в противоположната посока, а фаровете ѝ намигаха във влажния горски въздух. Не познаваше много добре тази част от парка и започна да кара по-бавно, когато го заобгръща черен мрак. След още осем километра фаровете му осветиха отдясно отворена врата, изсечена в гъстата смърчова гора. На вратата или колоните, които я фланкираха, нямаше надписи, а само огромен метален символ: кълбест облак, реещ се над нагъната от вълнички водна повърхност.

Той зави, мина през нея и пое по осеян с дупки и дълбоки коловози черен път. Измина около шестстотин метра и изведнъж гората се разтвори и пред него се откри голяма, очукана триетажна постройка от тъмнокафяво дърво и грубо издялани камъни. Издигаше се под масивен островръх покрив с дървени керемиди в стила на швейцарските къщи. Той се спускаше от редицата комини по билото почти до земята. Целият втори етаж бе заобиколен от балкони с дървени парапети с подпорки от клони, както и третият, който беше по-тесен. От големите прозорци с червени рамки, които се издигаха на двойки, мамеше светлината на безброй лампи и огнища.

Това беше „Клаудуотър“ – целта на Лоугън. Това място не беше носило същото име преди. Преди шейсет години го знаеха като лятната къща „Рейншадоу“ – една от големите вили, построени в края на XIX век като летни резиденции на много богатите покрай бреговете на езерото в северната част на щата Ню Йорк и Нова Англия. А вила „Рейншадоу“, със своята типична архитектура „адирондакски рустик“ и огромния хангар за лодки с кубета на брега на езерото със същото име, беше най-известната и впечатляващата от всички.

През 1954 г. обаче всичко се промени. Сега „Клаудуотър“ беше много повече от свръхголямо място в провинцията за забавление на една от най-богатите манхатънски фамилии. И Лоугън беше изминал целия път от дома си в Кънектикът, за да се възползва в най-голяма степен от новата му функция.

Мина по автомобилната алея, която описваше полукръг точно пред сградата, паркира колата, слезе, изкачи се по стъпалата – изтъркани и невероятно широки, и мина покрай подредените в редица адирондакски столове във фоайето. Беше топло и гостоприемно, непряко осветено, което създаваше мека, златиста, леко мъглива атмосфера, напомняща дим от лагерен огън. Лоугън изпита странно приятното усещане на муха, потъваща в кехлибар.

Рецепцията от дърво с цвят на канела, блеснала от поне петдесет слоя лак, беше точно срещу него. Жената на средна възраст зад нея вдигна глава, докато той се приближаваше, и се усмихна.

– Аз съм Джеръми Лоугън – каза ѝ той. – Имам запазена стая.

– Минутка. – Жената започна да рови в един таблет. – А, да. Доктор Лоугън. Вие ще останете при нас шест седмици.

– Точно така.

– Чудесно. – Тя продължи още няколко мига да изучава таблета. – Доктор Джеръми Лоугън? – Жената внезапно вдигна глава, в очите ѝ проблесна разпознаване, преди бързо да го потисне. – Но тук пише историк?

– Освен много други неща съм и историк.

След малко жената кимна, после отново погледна в таблета.

– Виждам, че ви е запазена вила „Томас Коул“. Лично от господин Хартсхорн. Тази вила обикновено е запазена за музиканти или художници. Писателите винаги получават стаи в самия хотел.

– Ще гледам да не забравя да му благодаря.

– Намира се зад хангара за лодки. Няма и две минути път. Мога да ви заведа сега, за да ви я покажа. После ще закарате колата на паркинга пред вилата и да свалите багажа си.

– Благодаря, много сте любезна.

Тя се обърна, отключи дървения шкаф зад гърба си и взе голям ключ от дузина месингови закачалки. Заключи шкафа, излезе иззад рецепцията, отново му се усмихна и го поведе по утъпкания черен път до близка пътека в гората, осветена от ниски градински лампи със стъклени абажури в стил „Тифани“. Боровият аромат беше почти съкрушителен. На всеки петнайсетина метра от главната пътека се отделяше по-малка и продължаваше наляво или надясно. В началото на всяка се издигаше резбован стълб: „Албърт Биърстад“, „Томас Морън“, „Уилям Харт“.

Не след дълго жената зави по една подобна пътека след стълб, на който пишеше „Томас Коул“. Пред тях се показа полускрита от дърветата двуетажна вила в мисионерски стил , очарователно грубо направена, но явно модерна постройка. Фасадата беше от белени трупи, а основите – от необработени гранитни блокове.

Жената му подаде ключа.

– Сигурна съм, че вътре ще намерите всичко, от което имате нужда – каза тя. Погледна часовника си. – Вече е почти осем. Кухнята приключва в девет, така че вероятно е най-добре веднага да започнете да се настанявате.

– Благодаря – отговори Лоугън. Тя му се усмихна за пореден път, обърна се и закрачи по пътеката.

Лоугън прецени с ръка тежестта на ключа, изкачи се по стълбите, отключи входната врата и влезе. Щракна електрическите ключове до вратата и бързо огледа наоколо. Дюшеме от широки дъски, ретро килими, модерна работна маса с офис стол „Хърман Милър Айрън“, вградени библиотеки и шкафове от махагон, огромна камина от естествен камък и свободно стояща виеща се стълба, която водеше в спалнята и таванското помещение, също пригодено за спане. През отворената врата в далечния край на помещението се виждаше кухня с микровълнова фурна, котлони на готварска печка „Улф“ и охладител за вино. Интериорът беше естетически издържан и същевременно много функционален – съчетание на старо и ново.

Докато оглеждаше, Лоугън си позволи тиха, доволна въздишка.

– Кат – каза той на жена си, – мисля, че мястото е точно каквото трябва. А аз си дадох шест седмици. Ако не мога да я завърша тук, предполагам, че никога няма да го направя.

След това излезе, без да гаси лампите, за да си вземе багажа.

Вълче пълнолуние