Сияйни висини

Пролог

Щяха да минат няколко часа преди тялото на момичето да бъде открито.

Сега вече беше късно; толкова късно, че отново можеше да се каже, че е рано – онзи замаян от съня, омагьосан час на полусенки и светлина между края на партито и раждането на новия ден. В този час реалността се размива, краищата й се размиват и тогава почти всичко изглежда възможно.

Момичето се носеше по корем във водата. Над трупа се простираше извисяващият се град, осеян със светлинки, също като светулки, всеки отблясък отделен човек, крехка точица живот. Луната грееше равнодушно над всичко това, също като око на древен бог.

Измамно спокойствие лъхаше от тази сцена. Водата обгръщаше момичето с тихо тъмно покривало, сякаш то си почиваше. Кичури коса обрамчваха лицето му като в мек облак. Диплите на роклята очертаваха краката му, сякаш да го защитят от утринния хлад. Само че момичето никога повече нямаше да изпита студ.

Ръката на момичето беше протегната, сякаш се опитваше да достигне любим човек или може би да предупреди някой за неизречена опасност или може би дори в знак на съжаление за нещо, което е направила. Момичето, разбира се, беше допуснало предостатъчно грешки в краткия си живот. Нямаше обаче откъде да знае, че всички тези грешки ще се стоварят върху него тази вечер.

Все пак никой не отива на парти с мисълта, че ще умре.

Мариел

Два месеца по-рано

Мариел Валконсуело седеше с кръстосани крака върху памучната кувертюра в тясната си стаичка на сто и третия етаж на Кулата. Навсякъде имаше безброй хора, разделени от нея само с няколко метра стоманена стена, може би две: майка й беше в кухнята, деца тичаха по коридора, от съседния апартамент се носеха гласовете на съседите – пак се караха. Мариел все едно беше сама, защото не им обръщаше абсолютно никакво внимание.

Приведе се напред и притисна старото си плюшено зайче до гърдите си. Воднистата светлина на холограма с недобър образ се плъзна по лицето й, освети нос със загатната гърбица и широка челюст, тъмни очи, сега пълни със сълзи.

Пред нея трепкаше образът на момиче с червеникаво-златиста коса и пронизващия поглед на очи със златни точици. По устните му трепкаше усмивка, сякаш то знаеше милиони тайни, за които другите дори не биха се досетили. Може и да ги знаеше. В ъгълчето на образа се виждаше малко бяло лого: „Некролози на Интърнашънъл Таймс“.

– Днес скърбим за загубата на Ерис Дод-Радсън – започваше гласът от некролога – на любимата млада актриса на Ерис. Мариел се питаше каква ли нелепа сума е платил господин Радсън за това удоволствие. Тонът на актрисата беше прекалено закачлив за случая; говореше така, сякаш обсъждаше любимите си упражнения във фитнеса. – Ерис ни беше отнета след трагичен инцидент едва на седемнайсет.

Трагичен инцидент. Това ли е всичко, което можете да кажете, когато млада жена падне от покрива при съмнителни обстоятелства? Родителите на Ерис сигурно искаха да разберат, че Ерис не е скочила. Сякаш някой, който я познаваше, би се усъмнил.

Мариел беше гледала видеото на некролога безброй пъти, откакто го публикуваха миналия месец. Вече знаеше думите наизуст. Ненавиждаше го – видеото беше твърде изкуствено, твърде внимателно направено и тя знаеше, че по-голямата част е лъжа – но нямаше почти нищо друго, с което да запомни Ерис. Затова притискаше към гърдите си разръфаната стара играчка и гледаше видеото за приятелката си, която беше загинала прекалено млада.

Холограмата се прехвърли на видеоклипове на Ерис на различна възраст: като едва прохождаща, как танцува с ярка като неонова светлина балетна поличка, малко момиченце на яркожълти ски се спуска по планински склон; тийнейджърка на ваканция с родителите си на великолепен облян от слънцето плаж.

Никой не беше купувал балетна поличка на Мариел. Бе виждала сняг единствено когато бе ходила до покрайнините или бе излизала на обществените тераси на по-ниските етажи. Животът й беше коренно различен от този на Ерис. Въпреки това винаги, когато бяха заедно, това нямаше абсолютно никакво значение.

– Ерис остави двама любящи родители, Каролайн Дод и Евърет Радсън; както и леля си Лейн Арнолд; вуйчо Тед Арнолд; братовчеди Мат и Саша Арнолд; и баба по бащина линия, Пеги Радсън. – Гаджето й, Мариел Валконсуело, не се споменаваше. А Мариел беше единствената от цялата тази жалка пасмина – освен майката на Ерис, – която я обичаше истински.

– Възпоменателната служба ще се проведе този вторник, първи ноември, в епископална църква „Сейнт Мартин“ на 947-ми етаж – продължаваше холографското съобщение и най-сетне тонът му стана малко по-сериозен и мрачен.

Мариел присъства на службата. Беше застанала най-отзад в църквата, едва се въздържа да не изпищи, когато видя ковчега близо до олтара. Той бе свидетелството за непреклонността на съдбата.

Видеото се прехвърли на непринудена снимка на Ерис на пейка в училище, кръстосала крака под плисираната пола от униформата, отметнала глава назад, докато се смее.

– Можете да направите своя принос в памет на Ерис към фонда за нова стипендия „Ерис Дод-Радсън“ за ученици в неизгодно икономическо положение при специални условия в подготвителна академия „Бъркли“.

Специални условия. Мариел се питаше дали фактът, че е била влюбена в момичето, на чието име бе създадена стипендията, можеше да мине за специално условие. Господи, беше й минало през ума да кандидатства за стипендията, само и само да докаже колко извратени са тези хора под блясъка на парите и привилегиите. Ерис щеше да каже, че въпросната стипендия е достойна за присмех, при положение че тя самата не проявяваше дори минимален интерес към училището. Един бал щеше да бъде напълно в неин стил. Ерис най-много обичаше забавленията, лъскавите рокли и обувките в комплект с тях.

Мариел протегна ръка, сякаш се опитваше да докосне холограмата. Последните няколко секунди от некролога бяха просто кадри, на които Ерис се смееше с приятели, с блондинката Ейвъри и няколко други момичета, чиито имена Мариел не помнеше. Обичаше тази част от видеото, защото Ерис изглеждаше толкова щастлива, и същевременно беше нещастна, че не е на записа.

Логото на фирмата, която бе подготвила видеото, се плъзна бързо по последния образ, след това холограмата избледня.

Това беше официалната история на живота на Ерис, подпечатана с тъпия печат на одобрение на „Интърнашънъл Таймс“, а Мариел я нямаше на нито един кадър. Безмълвно бе заличена от разказа, сякаш Ерис никога не я беше срещала. При тази мисъл тиха сълза се стече по бузата й.

Мариел беше ужасена, че може да забрави единственото момиче, което някога бе обичала. Беше се събудила посред нощ, обзета от паника, че вече не може да си представи начина, по който устните на Ерис се извиваха в усмивка или как щракаше ентусиазирано с пръсти, когато й хрумнеше нещо. Затова Мариел продължаваше да гледа видеото. Не можеше да се откаже от последната си връзка с Ерис.

Отпусна се на възглавниците и започна да се моли.

Обикновено молитвите я утешаваха, вдъхваха й спокойствие. Днес обаче мислите й бяха разпилени. Прескачаха ту насам, ту натам, хлъзгави, бързи, също като ховерите, които се стрелкаха по експресните отсечки на магистралата и тя не успяваше да огледа добре нито един.

Дали пък да не почете Библията? Посегна към таблета си и отвори текста, кликна синьото колело, което щеше да се спре на случаен пасаж – и примигна, обзета от шок, когато забеляза къде е попаднала. Второзаконието.

„Да го не пощади окото ти: душа за душа, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога“.

Мариел се приведе напред, стисна здраво таблета.

Смъртта на Ерис не беше злополука след като се е напила. Увереността й беше първична, непоклатима. Ерис не беше пила онази нощ – нали бе казала на Мариел, че трябва да направи нещо, да „помогне на приятел“, както сама се изрази – а след това, поради някаква необяснима причина, се беше качила на покрива над апартамента на Ейвъри Фулър.

Мариел не я видя повече.

Какво се беше случило в студения разреден въздух на онази невъобразима височина? Мариел беше сигурна, че е имало очевидци, които потвърждават официалната версия, че Ерис е била пияна, подхлъзнала се и е паднала. Кои бяха тези свидетели? Сред тях със сигурност беше Ейвъри, но колко още имаше?

„Око за око, зъб за зъб“. Фразата не спираше да звънти в ума й също като цимбали.

„Падане за падане“, добави умът в главата й.

Лида

– Каква обстановка предпочиташ днес в стаята, Лида?

Лида Коул знаеше, че няма смисъл да извива очи. Просто остана да седи, изпънала гръб на сиво-кафявото канапе при психолога, на което категорично отказваше да лежи, независимо колко пъти доктор Вандерстийн я подканяше. Сигурно беше напълно умопомрачен, ако си въобразяваше, че като легне, ще говори по-открито пред него.

– Всичко е наред. – Лида отметна китка, за да затвори холографския прозорец, който се отвори пред нея и разкри опции за десетки декори и цветови решения за стените – британска розова градина, горещата пустиня Сахара, уютна библиотека, – за да не търпи обстановката в стаята с бежови стени и килим с цвят на повръщано. Беше наясно, че това сигурно е тест, на който не спира да се проваля, но й доставяше някакво извратено удоволствие да кара лекаря да прекарва идващия час в това потискащо помещение с нея. След като на нея й се налагаше да страда по време на часа, значи и той трябваше да търпи.

Както обикновено, той не коментира решението й. Вместо това я попита:

– Как се чувстваш?

„Питаш как се чувствам ли“, помисли си злобно Лида. Първо, беше предадена от най-добрата си приятелка и от единственото момче, което някога беше обичала, същото момче, с което бе изгубила девствеността си. Сега те двамата бяха заедно, въпреки че бяха брат и сестра, след като той бе осиновен. Освен това беше хванала баща си да изневерява на майка й с една от съученичките й – Лида не можеше да намери сили да нарече Ерис приятелка. А след това Ерис бе умряла, защото Лида, без да иска, я беше блъснала от покрива на Кулата.

– Добре – отвърна остро тя.

Знаеше, че трябва да каже нещо повече от едно най-обикновено „добре“, ако искаше да се измъкне безпроблемно от часа. Беше ходила в рехабилитационен център; знаеше как да се справя в подобни ситуации. Пое си дълбоко дъх и опита отново.

– Искам да кажа, че се възстановявам при тези обстоятелства. Не е лесно, но съм доволна, че мога да разчитам на подкрепата на приятелите си. – Не че вече й дремеше за приятелите й. Беше научила по трудния начин, че не може да има доверие на нито един от тях.

– С Ейвъри обсъдихте ли случилото се? Знам, че е била горе с теб, когато Ерис е паднала...

– Да, с Ейвъри обсъждаме въпроса – побърза да го прекъсне Лида. Как ли пък не. Ейвъри Фулър, така наречената й най-добра приятелка, се беше оказала най-гадна от всички. Само че на Лида не й беше никак приятно някой да говори на глас за онова, което се бе случило с Ерис.

– Помага ли? – Лида чакаше доктор Вандерстийн да зададе друг въпрос, но той се мръщеше, отправил очи някъде наблизо, в нещо, което виждаше единствено той. Тя усети неочакван позив на гадене. Ами ако лекарят използваше детектор на лъжата? Само защото не ги виждаше не означаваше, че стаята не е пълна с безброй скенери за отчитане на жизнените показатели. Дори в момента бе напълно възможно той да следи сърдечния й ритъм или кръвното налягане, което сигурно се беше вдигнало до неподозирани стойности.

Докторът въздъхна уморено.

– Лида, виждаме се, откакто приятелката ти загина, и не стигаме доникъде. Какво ще е необходимо, за да се почувстваш по-добре?

– Но аз наистина се чувствам по-добре – опита се да протестира Лида. – Изцяло благодарение на вас. – Отправи на Вандерстийн усмивка, но той не се върза.

– Виждам, че не си взимаш лекарствата – заяви той и смени тактиката.

Лида прехапа устна. През изминалия месец не беше вземала нищо, нито един ксенперхеидрен, нито стабилизатори за настроението, нито едно приспивателно. Нямаше си доверие да изпие каквото и да било хапче след случилото се на покрива. Ерис може и да беше златотърсачка, курве, готово да съсипе чуждо семейство, но Лида не искаше...

„Не – напомни си тя и стисна юмруци. – Аз не я убих. Беше нещастен случай. Вината не е моя. Не е моя“. Не спираше да си повтаря тези думи, също като йога мантрите, които припяваше в Силвър Коув.

Ако повтаряше думите достатъчно често, те щяха да се превърнат в истина.

– Старая се да се възстановя сама. Знаете как беше преди, нали? – Лида мразеше да споменава рехабилитационния център, но започваше да се чувства притисната в ъгъла и не знаеше какво друго да каже.

Вандерстийн кимна с някакво подобие на уважение.

– Разбирам. Годината за теб беше дълга, чака те колеж и не искам това... това положение да се отрази негативно на оценките ти.

„Много повече е от просто някакво си положение“, помисли си с горчивина Лида.

– Според компютъра в стаята ти не спиш добре. Започвам да се тревожа – добави Вандерстийн.

– Откога следите показанията на компютъра в стаята ми? – извика Лида, за миг забравила спокойното си невъзмутимо държане.

Лекарят поне не скри, че е смутен.

– Преглеждам единствено данните за съня ти – отвърна бързо той. – Родителите ти ми дадоха писмено разрешение – мислех, че са те информирали...

Лида кимна отривисто. Щеше да се разправя с родителите си по-късно. Само защото бе все още непълнолетна не означаваше, че имат право да й се натрапват по този начин.

– Уверявам ви, че съм съвсем добре.