Въпреки всичко

1.

В един горещ юнски ден Кейт Мадисън караше десетгодишния си мерцедес през Гринуич, Кънектикът. Стигна до Мийд Пойнт Драйв и пое към адреса, който й бяха дали. Озова се пред висока желязна порта. Натисна звънеца и съобщи името си на мъжа, който й отговори. Миг по-късно вратата се отвори и тя бавно подкара колата навътре. Градините бяха забележителни, красиви стари дървета се извисяваха от двете страни на алеята. Кейт много пъти беше идвала в района, но не и в това имение. Собственичката беше известна личност, починала наскоро на деветдесет и две. Една от гранд дамите на нюйоркското общество, щедра жена, добре известна с филантропията си. Нямаше деца и от години беше в списъците с най-добре облечените жени, най-вече заради огромната си колекция френска висша мода, която й стоеше чудесно дори на преклонна възраст.

Сега всичко беше на разположение на две нейни племеннички, които намираха това занимание за далеч по-уморително, отколкото бяха очаквали. И двете вече минаваха шейсетте и живееха в други градове, а съпрузите им бяха изпълнители на завещанието.

Вече се бяха договорили със „Сотбис“ да продадат бижутата, с „Кристи“ за мебелите, а част от по-ценните произведения на изкуството бяха запазили. Останалото или беше дарено на музеите, или беше продадено чрез посредник в Ню Йорк. Сега оставаше само да приключат и с гардероба на леля си, който изпълваше три огромни стаи във възхитителната й къща. Покойната беше дребна, слаба и елегантна жена и племенниците й не можеха да си представят на кого биха станали дрехите й. Може би широките палта щяха да свършат някаква работа, имаше и някои превъзходни кожи, но роклите бяха миниатюрни.

Бяха се свързали с магазина на Кейт „Стил фабюлъс“, след като го бяха проверили в интернет. Препоръча им го приятелка от Ню Йорк, клиентка на Кейт, останала много доволна от работата им заедно. Кейт и „Стил фабюлъс“ имаха блестяща репутация в Ню Йорк – магазинът се смяташе за най-елегантния в града, намираше се в Сохо. Предлагаха дрехи, понякога закупени от аукциони, продаваха и неща на консигнация. Дрехите винаги бяха в безупречно състояние или чисто нови. Притежаваха някои великолепни винтидж образци, но повечето от нещата, които продаваха, бяха съвременни и все още модерни. Клиентите на Кейт обичаха магазина й.

Той беше нейна мечта от много години, преди да успее да я осъществи. По необходимост беше станала експерт в претърсването на магазините за препродажба и обичаше лова на красиви неща. Съпругът й почина, когато беше едва на двайсет и девет години, с четири малки деца. Тогава от пет години работеше за „Бергдорф Гудман“ – първо като продавачка, а после купуваше дизайнерски дрехи. Беше много опитна в модата, но истинска тръпка й беше откриването на уникални модели, някои – винтидж, а други – съвсем нови. „Стил фабюлъс“ работеше вече осемнайсет години, а Кейт често пътуваше до Париж, за да набавя редки неща от аукциони, които в повечето случаи другите пренебрегваха. Купуваше единствено най-запазените дрехи, в идеално състояние, защото трябваше да могат да се носят и да изглеждат шик. Харесваше също по-старите винтидж модели, но ги подбираше разумно или ги взимаше на консигнация, в случай че не се продаваха. Ако не изглеждаха добре, бяха демоде или в лошо състояние, не бяха за нейния магазин. Спомняше си много от красивите и изключителни дрехи, знаеше откъде бяха дошли и педантично си водеше бележки на кого ги беше продала. Цените й за облеклата на големите дизайнери бяха високи, но справедливи.

Кейт слезе от колата си, похлопа с тежкото месингово чукало и след миг един иконом с колосано бяло сако отвори вратата. Усети хладния въздух и с облекчение разбра, че къщата има климатична инсталация. В противен случай щеше да е неприятно в горещините да обикаля дрешниците, да оглежда тежките зимни дрехи и кожи, наред с всичко останало. Очевидно я бяха очаквали и икономът почтително я поведе към библиотеката с дървена ламперия. Успя да види, че по лавиците бяха подредени редки книги с кожени подвързии, много от които вероятно първи издания и струваха цяло състояние. Семейството продаваше и тях чрез „Кристи“. Наследниците бяха решили да запазят много малко от имуществото на леля си. Кейт с удоволствие оглеждаше къщата. Застана до отворения френски прозорец с гледка към идеално поддържаните градини. Не за пръв път беше в дом като този, за да оценява и купува предмети.

Минути по-късно се появи млада жена, извини се, че е закъсняла, и я поведе към заключените стаи-дрешници. Когато жената включи осветлението, гледката беше впечатляваща. Имаше редици с безупречни дрехи, много от които в пликовете си, виждаха се няколко лавици с великолепни кожи. Имаше и изработени по поръчка поставки за шапки, чанти, обувки; чекмеджета за шитото по поръчка бельо, сатенени нощници, шалове, ръкавици, отделен дрешник за вечерни рокли, много от които Кейт знаеше, че не би могла да продаде. Напоследък повечето й клиентки предпочитаха по-семпли дрехи. Би могла да вземе десетина от красивите рокли, но тук имаше поне двеста, в черни, пастелни и ярки цветове, всяка с чантичка и обувки.

В единия от дрешниците имаше френска висша мода от известни дизайнери, много от които вече не работеха. Колекцията струваше цяло състояние и беше истинска наслада за ценители. Кейт помоли за разрешение да направи няколко снимки, а жената й каза, че може да остане толкова, колкото й е необходимо. Кейт се усмихна. Искаше й се да прекара цяла седмица тук, не само няколко часа, но нямаше как да даде воля на желанията си. Трябваше да отдели дрехите, които би могла да продаде, да помисли за по-важните си клиенти, да реши какво би искала да има в магазина. При нея често идваха известни дизайнери, които искаха просто да разгледат дрехите, когато търсеха вдъхновение за следващите си колекции.

Кейт имаше и друг вид клиентела. Посещаваха я филмови звезди и известни личности, които вземаха под наем вечерни рокли за пред пресата, за премиери или церемонии, на които раздаваха награди. Вечерните рокли щяха да им свършат отлична работа. През годините често даваше под наем дрехи и за различни филмови продукции.

Докато работеше за „Бергдорф“, Кейт имаше клиенти, които консултираше и им помагаше да обновят гардероба си или да поръчат или открият специални дрехи за тях. Това й носеше допълнителни доходи, парите й трябваха за децата й и я вдъхновиха да си отвори собствен магазин. Спечеленото като моден консултант й осигури началния капитал за „Стил фабюлъс“, заедно със заема, който най-добрият й приятел, Лиъм, й помогна да вземе от банката, в която работеше. „Стил фабюлъс“ се разви повече от очакваното и за три години тя изплати всичките си заеми. Беше започнала бизнеса си с минимален капитал и внимателно контролираше бюджета си, но всичко се случи по възможно най-добрия начин.

Кейт винаги се обличаше простичко, но шик. Носеше черен ленен костюм на „Шанел“ с бяла яка и маншети и бяла камелия на ревера. Изглеждаше изискана и елегантна както винаги, притежаваше вроден нюх към модата. Беше висока и слаба, с дълга права руса коса, която носеше на стегната опашка или на кок. На петдесет и три изглеждаше с десет години по-млада. Пет пъти седмично ходеше на фитнес, за да поддържа фигурата си. Кейт Мадисън беше не само красива, но и най-добрата в бизнеса с препродажби, имаше точно око за нещата, които можеха да се продадат и които жените все още биха искали да носят. Никога не се спираше на дрехи, които, макар и да изглеждаха впечатляващо, скоро можеха да излязат от мода. Клиентките й обичаха облекла, които да могат да носят завинаги, някои от тях – култови модели на дизайнерите, които ги бяха сътворили.

В магазина на Кейт имаше много „Шанел“, „Ив Сен Лоран“ от Париж, „Диор“ от времето на Джанфранко Фере през осемдесетте и деветдесетте. А също и „Балмен“ от онези времена, когато Оскар де ла Рента изготвяше висшите им модни колекции, модели на Кристиан Лакроа, преди да затвори – висша мода и прет-а-порте. Както и „Живанши“ – от времето на великия дизайнер и по-скорошните му въплъщения като Аликзандър Маккуин и Рикардо Тиши. Имаше дизайнери, които другите бяха забравили, млади хора, починали през седемдесетте, осемдесетте и по-късно, в разцвета на таланта си, като Патрик Кели и Стивън Спроус. Кейт продаваше и американски марки прет-а-порте, които всички обичаха – „Донна Каран“, „Келвин Клайн“, „Майкъл Корс“, „Оскар де ла Рента“, „Каролина Ерера“. Понякога купуваше не заради името, а защото марката притежаваше стил – gueule или chien, както казваха французите. Онова ефимерно качество, което човек не може да опише, но което прави жената да изглежда специална, когато облече нещо такова, ако има достатъчно смелост.

Кейт откри и някои прекрасни ежедневни дрехи – обикновени малки черни палта, куртки, поли, панталони и пуловери, неподвластни на времето.

Кейт направи снимки на няколко красиви вечерни рокли от Париж. Беше преминала през първия дрешник, оставаха и още два.

До три часа вече беше видяла всичко, което й беше необходимо, от колекцията и беше заснела най-забележителните образци. Благодари на младата жена за съдействието и й обеща след няколко дни да й даде списък с цените, които щеше да предложи. С толкова много дрехи щеше да й е трудно да избере кое да вземе, но добре познаваше пазара. Кейт искаше от клиентите си двойно по-ниска цена от оригиналната, а после делеше наполовина с продавача. Така продавачът получаваше двайсет и пет процента от оригиналната цена, а също и Кейт. В случай на изключителни образци или нещо наистина класическо, можеше да поиска и по-висока цена, която винаги подлежеше на договаряне. Бизнесът беше доста непостоянен. За по-редките уникални образци тя съветваше да бъдат дарени на музеите в замяна на данъчни облекчения. Харесваше й да открива специални неща за клиентите си, а стоките често достигаха до нея по необичайни пътища, понякога от имения като това в Кънектикът. Беше успешен ден, видя забележителна колекция и знаеше какво точно би искала да получи от нея, беше наясно кои дрехи клиентките й биха искали да носят и щяха да се продадат добре. Имаше една редакторка от „Харпърс базар“, която обожаваше красивите кожи, а в имението имаше великолепни. Елегантната дама от Кънектикът щеше да направи щастливи много хора със съкровището, което беше оставила.

Успехът на Кейт беше забележителен – от малкото спретнато магазинче, което отвори преди години в Сохо, до модното място, в което се превърна по-късно. С времето беше взела пекарната от едната страна и малкия ресторант от другата и сега вече размерите му бяха съвсем прилични. Отгоре държеше три апартамента под наем, които използваше за склад за нещата, за които или нямаше място в магазина, или предпочиташе да не ги показва на всичките си клиентки, а ги пазеше за специални хора и събития.

Една редакторка от „Вог“ я откри на втората година и това много й помогна. Малко по малко стана известна, благодарение на списанията и на препоръките на нейни редовни клиенти. Превърна се в едно от най-добрите модни открития в Ню Йорк.

През годините Кейт успя да осигури добро образование в колеж и за четирите си деца, със стипендии и без заеми, като преди това учиха в частни училища също със стипендии. Майка й беше учителка по английски език и помагаше на децата, когато беше нужно. Кейт искаше децата й да получат добро образование, което щеше да им даде солидна основа, а те всички се бяха справили добре и сега имаха добра работа.

Преди години Кейт беше напуснала колежа още в началото, за да се омъжи за Том Мадисън. Родителите й напразно бяха протестирали, когато тя заряза ученето. Кейт беше твърдоглава и сигурна в желанията си, освен това бе лудо влюбена в Том. Тогава той беше на двайсет и шест и следваше право. Нямаха достатъчно пари, за да живеят нормално, и тя започна работа в „Бергдорф“, продаваше дизайнерски дрехи. Работи здравата до деня, в който роди Изабел, първото им дете. Беше на двайсет и една, а четири седмици след това се върна на работа. Заплатата й едва стигаше, за да изхрани и тримата, да плати наема и на бавачката, която се грижеше за Изи, докато тя работеше. Тогава започна да се рови из магазините за втора употреба за дрехи, които би могла да носи на работа.

Две години след раждането на Изи се появиха близнаците Джъстин и Джули. Тогава Кейт напусна работата в „Бергдорф“, за да си остане у дома с тях, но продължи да консултира частни клиенти. Том се дипломира, когато близнаците се родиха, и получи добра работа в голяма адвокатска кантора. След трите години, през които Кейт беше работила здраво, Том започна да се грижи за парите в семейството. Не живееха охолно, но се справяха и някак успяваха да имат достатъчно. Кейт знаеше как да разпределя спечеленото, беше изобретателна и находчива, а Том работеше упорито и се справяше добре с кантората. Живееха в малък апартамент във Вилидж, трите деца спяха в една стая, а те двамата в мъничка спалня, но бяха щастливи и се чувстваха благословени.

Шест години след близнаците се роди Уилям. По това време вече си бяха стъпили на краката. Кейт беше в средата на бременността, когато Том се разболя, а в продължение на няколко месеца лекарите не успяха да определят диагнозата. Определиха я като рядка и изключително агресивна форма на рак на панкреаса седмица преди раждането на Уили. Агонизира в продължение на три месеца и почина, като остави Кейт с тримесечно бебе, шестгодишни близнаци и осемгодишна дъщеря. Смъртта на Том ги съкруши напълно. Не бяха изгубили надежда до края, но на двайсет и девет Кейт се оказа вдовица с четири деца. Парите от застраховката на Том им помогнаха с издръжката за една година, а после Кейт започна като продавачка на пълен работен ден в „Бергдорф“. Работеше извънредно, докато майка й се грижеше за децата.

След пет години в „Бергдорф“ рискува и отвори „Стил фабюлъс“. Беше на трийсет и пет и много смела. С консултациите си и заплатата от „Бергдорф“ беше спестила достатъчно, за да започне от нулата, със заеми. Вземаше само стоки на консигнация, не можеше да си позволи да купува. Понякога си спомняше за онова време, не знаеше как се беше справила и откъде имаше тази смелост, но начинанието й се увенча с успех. Никога не забрави онези трудни години, когато изграждаше бизнеса си и отглеждаше децата си. Успяваше да им осигури всичко необходимо, а сега вече бяха големи хора, добре образовани и с добра работа. За Кейт истинският успех бяха децата й. Бяха много близки и се гордееше с тях.

Изи пое по стъпките на баща си. Постъпи в Нюйоркския университет с пълна стипендия. Живееше у дома, защото не можеха да си позволят общежитие. Специализира право в Колумбийския университет, а сега, на трийсет и две, работеше в престижна фирма на Уолстрийт.

Джъстин отиде в Браун, също със стипендия, и сега работеше на свободна практика като писател, пишеше статии за списания, подготвяше първия си роман. Беше на трийсет и живееше във Върмонт. И той, и Изи работеха, докато учеха. Джули, близначката на Джъстин, имаше проблеми с ученето в началото. Беше с лека дислексия, но баба й непрекъснато й помагаше с уроците. Джули обаче притежаваше забележителен артистичен талант, беше взела любовта към модата от майка си и постъпи в училището за дизайн „Парсънс“. Работеше за амбициозен млад дизайнер, който й плащаше добре. Не получаваше дял от славата за дрехите, които правеше, но се радваше на хубава заплата, с която можеше да се издържа. В началото живееше с четирима съквартиранти, но на трийсет най-сетне успя да си позволи собствен апартамент, който обичаше.

Най-младият син на Кейт, двайсет и четири годишният Уили, беше техничарят на семейството, когото всички дразнеха и наричаха зубрач. Уили завърши Калифорнийския университет, но после се върна в Ню Йорк. Имаше чудесна работа – занимаваше се с онлайн предприемачество – и всички се надяваха, че ще постигне голям успех.

И четирите деца на Кейт не бяха семейни. Преди две години годеникът на Изи я напусна заради момиче от богато нюйоркско семейство и наскоро двамата се бяха оженили. Изи все още не беше се справила с това и понякога проявяваше жлъч, която Кейт се надяваше да отшуми с времето. Не излизаше сериозно с никого и работеше здравата в адвокатската кантора. Надяваше се скоро да стане младши партньор.

Джъстин беше гей и живееше с партньора си, който преподаваше история и латински в местната гимназия в градчето във Върмонт, където имаха къща. Ричард беше на трийсет и шест и двамата се бяха срещнали на писателска работилница преди четири години. Кейт знаеше, че Джъстин е различен, още когато беше на единайсет години, и го подкрепи, когато на шестнайсет самият той го сподели с нея. Семейството на Ричард още не можеше да приеме фактите. Бяха консервативни хора от Юга и не одобряваха нищо в живота му, за разлика от обичта и подкрепата, които Кейт оказваше и на двамата.

Джули имаше редица връзки, но сред тях нямаше нищо сериозно. Твърдеше, че повечето от мъжете в модния свят са обратни, а и не й оставаше време, работеше твърде усърдно. От дете беше срамежлива и нямаше против да прекарва времето си сама. Нежна душа с огромен талант. Цялото й време отиваше за изработването на четири колекции годишно и не си позволяваше романси. На трийсет не бързаше да се омъжва.

Уили, „бебчето“, неофициално беше семейната „уличница“, според сестрите си. Сменяше момичетата постоянно и излизаше едновременно с толкова, колкото му беше възможно. Двайсет и четири годишен, той искаше само да се забавлява и избягваше сериозните връзки, но беше честен в това отношение с момичетата.

Джъстин и Уили страдаха много от липсата на баща до тях, въпреки усилията на Кейт да го замести. С тях й беше по-трудно. От време на време чуваше от учителите, че момчетата лъжат за смъртта на баща си и пред приятелите си твърдят, че работи в друг град или пътува. Джъстин страдаше по-малко от Уили и винаги караше Кейт да го води на вечерите за бащи и синове, организирани от училището. Все още помнеше баща си, макар спомените да бяха избледнели, но с Уили не беше така, той бе едва на три месеца, когато Том почина. В стаите на децата имаше негови снимки, докато растяха, а Кейт често говореше за него, опитвайки се да запази спомена жив.

Беше приела ролята си на вдовица. Децата я бяха ангажирали с години, докато пораснаха и отидоха в колежа. Беше преживяла няколко романтични връзки, но беше твърде отдадена на семейството си, да се грижи за него, за да си позволи дълготрайна сериозна връзка с когото и да било. Повечето от мъжете, с които се срещаше, не искаха да понесат товара от четири чужди деца. А Кейт не беше привлечена от неколцината, които изглежда приемаха идеята. Повтаряше, че с децата се справят чудесно, и в повечето случаи беше права. Понякога се чувстваше самотна, без съпруг или партньор, с порасналите и вечно заети деца. Кейт се справяше възможно най-добре със ситуацията и през последните години от време на време имаше само случайни срещи. Често си мислеше с усмивка, че сега, когато децата бяха пораснали и всичко с живота им беше наред, тя най-после имаше време за мъже, но така и не срещна някой, който да я привлече. Онези, с които се запознаваше, или бяха женени, или имаха страх от обвързване. Освен това магазинът отнемаше цялото й време, а тя обичаше работата си.

Дни като този, който беше прекарала в имението в Кънектикът, все още я забавляваха. Обичаше да намира красиви дрехи, да знае произхода им, както и кой ги беше носил. Дрехите, които откриваше и продаваше, бяха част от историята на модата. Все още се вълнуваше от специалните находки.

За нея семейството беше от най-голямо значение, децата бяха радостта на живота й. „Стил фабюлъс“ пък й даваше огромно удовлетворение и тя се гордееше с магазина, който беше ги издържал.

Нямаше търпение да се върне у дома и да прецени кои неща от имението ще купи и предложи на специалните си клиентки.