Планината помежду ни

Прелюдия

Хей...

Кое ли време е? Това тук би трябвало да покаже. Събудих се преди няколко минути. Тъмно е. Нямам представа колко дълго съм бил в безсъзнание.

Снегът се сипе през липсващото предно стъкло и замръзва по лицето ми. Едва мигам. Чувствам го като засъхнала боя по кожата си. Само дето няма нейния вкус.

Треперя... и сякаш някой е седнал на гърдите ми. Не мога дъх да си поема. Може би имам две-три счупени ребра. Възможно е да съм получил колапс на белия дроб.

Вятърът не стихва. Блъска по опашката... или поне по останалото от нея. Нещо, може би клон, дращи по плексигласа над главата ми като нокти по черна дъска. Мразовито течение пронизва гърба ми. Оттам, където беше опашката.

Надушвам миризма на керосин. Предполагам, че двете крила са все още пълни. Иска ми се да повърна.

Нечия ръка ме обгръща. Грубите пръсти са вкочанени. Има брачна халка, изтъркана по ръбовете. Това е Гроувър.

Беше мъртъв още преди да докоснем върховете на дърветата. Никога няма да разбера как успя да приземи това чудо, без да ме убие.

Когато излитахме, температурата беше малко над нулата. Не съм сигурен сега колко е. Струва ми се по-студено. Сигурно се намираме на над три хиляди метра височина. Приблизително. Не може да сме падали повече от сто и петдесет-двеста метра, след като Гроувър наклони крилото. Контролното табло е тъмно. Поръсено със сняг. През няколко секунди джипиесът премигва, после отново потъва в мрак.

Някъде тук имаше и куче. Цялото зъби и мускули. Къса козина. С размерите на кутия за хляб. Като диша, издава гневно гъргорене. Сякаш скоростта на движение го нахъсва. Чакай...

– Ей, момче... чакай... не. Не тук. Добре, оближи ме, само не скачай. Как се казваше? Страх ли те е? Как не... и мен ме е страх.

Не мога да си спомня името му.

Дойдох на себе си... колко ли дълго съм бил в безсъзнание? Я, куче. Заровило се е в палтото, под мишницата ми.

Казах ли ви вече за него? Не мога да се сетя за името му. Трепери, а кожата около очите му потръпва. Щом вятърът зафучи, скача и ръмжи.

Мислите ми са в мъгла. Двамата с Гроувър си приказвахме, той управляваше самолета, като че ли зави надясно, контролното табло беше осеяно в сини и зелени светлинки, под нас се стелеше тъмнина, нито една светлинка нямаше докъдето поглед стига, обаче... имаше и жена. Опитваше се да се прибере при годеника си за репетицията за сватбата им. Я да се огледам.

... А, ето я. В безсъзнание е. Учестен пулс. Очите са затворени, подпухнали. Зениците – разширени. Вероятно има сътресение. Виждат се порезни рани по лицето. Нуждаят се от няколко шева. Дясното рамо е извадено, а лявата бедрена кост – счупена. Няма разкъсване на кожата, но бедрото стои под ъгъл и опъва крачола на панталона. Трябва да го прегледам... само да си поема дъх.

...Температурата пада. Явно бурята най-после ни застигна. Ако не намеря нещо да се покрием, до сутринта ще сме вкочанени. Утре ще трябва да оправя тоя крак.

Рейчъл... не знам колко време ни остава, не знам дали изобщо ще оцелеем... но... вземам си думите назад. Не бях прав. Оставих се на гнева. Изобщо не трябваше да казвам онова. Ти си мислела за нас. Не за себе си. Сега те разбирам.

Права си. За всичко си права. Винаги има шанс.

Винаги.

1.

Летище Солт Лейк Сити

Дванайсет часа по-рано

Гледката е неприятна. Сив, потискащ януарски ден. От телевизионния екран зад гърба ми водещият в нюйоркското студио съобщава, че летището е затворено. Опрях чело във витрината. Долу на пистата мъже в жълти униформи карат цели композиции колички с багаж, които се вият между самолетите и завихрят облаци снежинки зад себе си. На крачка от мен уморен пилот седи на износения си от пътувания кожен куфар, нетърпеливо върти шапка в ръцете си и очаква да се отвори възможност да се добере до дома си и да прекара нощта в собственото си легло.

На запад облаци захлупват пистата. Нулева видимост. На моменти силният вятър прочиства небето и отваря прозорци надежда. Летището на Солт Лейк Сити е оградено от планини. На изток заснежени върхове пронизват стелещата се върху им пелена. Планините са моя страст от години. За миг се замислям какво ли има отвъд тях.

Полетът ми беше обявен за 6:07 следобед, но с тези закъснения, изглежда, ще остане последен. Ако изобщо излетим. Хвана ме яд на мигащия надпис „Закъсняващ“ и се преместих в отсрещния ъгъл. Настаних се на пода, отворих пациентските досиета и започнах да диктувам бележки, диагнози и предписания на диктофона си. За хората, които бях преглеждал в седмицата преди да замина. Лекувах предимно възрастни, но част от досиетата в скута ми бяха на деца. Преди години Рейчъл, съпругата ми, ме убеди да се фокусирам върху спортната медицина за деца. И се оказа права. Обичах да ги гледам как тичат.

Имах още работа, но индикаторът на батерията ми светеше в червено, затова отидох до магазина на терминала, където установих, че мога да купя две батерии АА за четири долара или дванайсет за седем. Дадох на продавачката седем долара и смених батериите в диктофона си, а останалите десет пъхнах в раницата.

Връщах се от медицинска конференция в Колорадо Спрингс, където бях поканен да взема участие по тема „Пресечната точка между педиатричната ортопедия и спешната медицина“. Разгледахме неотложните манипулации и специалния подход към страхливите деца. Мястото беше красиво, обсъжданите теми – важни за професионалното ми развитие, а още по-хубавото бе, че благодарение на това събитие отделих четири дни за любимото си занимание и катерих Коледжиат Пийкс близо до Буена Виста, Колорадо. Съчетах служебните с личните интереси. Много колеги лекари си купуват поршета, големи къщи или плащат скъпо членство в клубове, които рядко посещават. Аз обаче предпочитам дългите кросове по морския бряг и планинските преходи, когато мога да си ги позволя.

Този път отделих цяла седмица.

От Колорадо Спрингс пристигнах в Солт Лейк, за да хвана директния полет до дома. Самолетните полети винаги са ме удивлявали – излиташ на запад, за да се озовеш на изток. Тълпата на летището беше оредяла. В неделя вечер повечето хора отдавна се бяха прибрали при близките си. А неуспелите чакаха на изходите да бъдат повикани или убиваха време на бара с бира и начос или пържени крилца.

Походката й грабна вниманието ми. Дълги, стройни крака крачеха целеустремено, но същевременно с грация и женственост. Явно се чувстваше удобно и уверено в собствената си кожа. Беше висока около метър и осемдесет, тъмнокоса, привлекателна, без излишна суета. Може би трийсетинагодишна. Представете си Уинона Райдър в „Луди години“. Или пък Джулия Ормънд в римейка на „Сабрина“ с Харисън Форд. Излъчване, заради което много момичета в Манхатън хвърляха луди пари да придобият. Обзалагам се, че на нея й е струвало съвсем малко. А може и да е вложила много средства, за да изглежда като че нищо не е дала.

Приближи се, огледа множеството на терминала и си избра място на пода на три-четири метра от мен. Наблюдавах я с крайчеца на окото си. Тъмен костюм с панталон, кожено служебно куфарче и малък ръчен багаж. Вероятно се връщаше от кратка командировка. Остави чантите на земята, обу си маратонки „Найк“, после пак хвърли поглед на терминала, настани се на пода и започна да се разтяга. Като видях как прилепи глава, гърди и корем към бедрата си, а после и към пода между краката си, стигнах до извода, че го е правила и преди. Имаше мускулести крака като на инструкторка по аеробика. След няколко минути стречинг тя извади два-три жълти тефтера от куфарчето си, взе да прехвърля изписаните на ръка страници и се залови да пише на лаптопа си. Пръстите й се движеха като крилца на колибри.

След няколко минути лаптопът й изписука. Тя смръщи вежди, захапа молива между зъбите си и заоглежда стената за свободен контакт. Аз бях заел единия. Застана пред мен с висящия кабел в ръка.

– Нещо против да се включа?

– Заповядайте.

Пъхна щепсела в мрежата и седна с кръстосани крака на пода, заобиколена от тефтерите си. Аз продължих с моята работа.

– Ортопедична консултация от... – погледнах календара си, опитвайки се да си спомня деня – двайсет и трети януари. Лекуващ лекар: доктор Бен Пейн. Пациент: Ребека Питърсън. Лични данни: дата на раждане 6 юли 1995, досие номер ВМС2453, жена, индоевропейски произход, дясно крило със стаж във футболния отбор, голмайстор на Флорида, специални предложения да бъде привлечена от различни отбори в страната, според последна информация – четиринайсет оферти от Първа дивизия; оперирана преди три седмици; следоперативен период нормално протекъл, без усложнения, последван от интензивна физиотерапия; изпълнява всички възможни движения; тест за огъване на коляното на 127 градуса, подобрени показатели в теста за натоварване, както и за подвижност. Съвсем като нова е, а както самата пациентка твърди, дори още по-здрава. По сведения на Ребека движенията не са съпроводени с болка и тя може да поднови всякаква физическа дейност... освен скейтбординг. Препоръчително е да стои далеч от скейтборда поне до навършване на трийсет и пет години.

Прелистих на следващия случай.

– Първичен ортопедичен преглед от двайсет и трети януари. Докладва доктор Бен Пейн.

Изричам това всеки път, защото в електронния свят, в който живеем, всеки запис е отделен и ако бъде загубен трябва да бъде идентифициран.

– Пациент: Рашид Смит. Лични данни: дата на раждане 19 февруари 1979, досие номер ВМС17437, мъж, тъмнокож, начинаещ защитник в „Джаксънвил Джагуарс“, едно от най-бързите човешки същества, които някога съм срещал. ЯМР потвърждава, че няма разкъсване на коленните връзки, препоръчва се интензивна физиотерапия и въздържане от изяви в баскетболните състезания на Християнската младежка асоциация, докато не приключи кариерата си на професионален футболист. Ограничени движения заради болки и нестабилност, които се очаква да отшумят след терапията извън активния сезон. Разрешени са леки тренировки с намалено натоварване след блокиране на болката. Следва двуседмично наблюдение и прекратяване на членството в Християнската младежка организация.

Пъхнах папките в раницата си и забелязах, че тя се усмихва насреща ми.

– Лекар ли сте?

– Хирург – отвърнах и вдигнах купчината досиета. – Пациентите от миналата седмица.

– Изглеждате добре запознат не само със случаите им, а и с живота им. Извинете, че любопитствам. Неволно ви чух. – Тя повдигна небрежно едното си рамо.

– Нещо, на което ме научи съпругата ми – кимнах аз.

– А то е?

– Че хората са нещо повече от пулс и индекс на телесна маса.

Тя отново се разсмя.

– Вие сте от моя тип лекари.

– А вие? – посочих с глава тефтерите й.

– Водя колонка. – Тя махна с ръка над купчината листа пред себе си и продължи: – Пиша за няколко женски списания.

– На какви теми?

– Мода, актуални тенденции, повече хумор и сатира, някои лични истории, не се занимавам с криминална случаи и клюки.

– Мен хич ме няма по писането. Колко материала годишно пишете?

Тя килна глава наляво-надясно и обобщи:

– Четиресет, може би петдесет. – Погледна диктофона ми. – Повечето лекари, които познавам, мразят тези машинки.

Завъртях го в ръката си.

– Рядко се разделям с него.

– Като камък на шията ли?

– Нещо такова – засмях се аз.

– Изглеждате привързан към диктофона си.

– Неразделни сме. Вече не бих могъл да живея без него.

– Охо, надушвам някаква история тук.

– Рейчъл... съпругата ми – тя ми го подари. Заради мен трябваше да се преселим в Джаксънвил. Завръщане към дома. Там започнах работа. Плашеше я натовареният ми график. Не й се искаше да се превърне в „сламена вдовица“ , прикована на дивана пред телевизора с кофа сладолед „Хагендас“. Това... беше нашият начин да чуваме гласовете си, да бъдем заедно, да споделяме малките неща... между операциите, консултациите с пациенти и алармата на часовника в два през нощта. Стоеше при нея ден-два, тя записваше мислите и чувствата си, после предаваше щафетата на мен. Аз го носех ден-два, понякога три, после й го връщах.

– Мобилният телефон не върши ли същата работа?

– Различно е – свих рамене и минах на „ти“: – Пробвай някога и ще разбереш какво имам предвид.

– Откога сте женени?

– Женени сме... тази седмица ще станат петнайсет години. – Неволно погледнах ръката й. На лявата носеше годежен пръстен с диамант. Липсваше брачна халка. – На теб да не би да ти предстои?

– Опитвам се да се добера до вкъщи за репетицията на тържествената вечеря, която ще е утре – не сдържа усмивката си тя.

– Поздравления.

Тя поклати глава видимо доволна и се загледа в събралата се тълпа.

– Хиляди неща ми висят на главата, а аз си седя тук и си драскам бележчици за някаква си мимолетна модна тенденция, която дори не харесвам.

– Сигурно си добра писателка – вметнах.

– Търпят ме още – сви рамене тя. – Говори се, че има хора, които си купуват списанията само заради моите колонки, макар че досега не съм се запознала с никого от тях. Още ли живеете в Джаксънвил? – попита и изведнъж осъзнах, неустоимия й чар.

– Да. А ти?

– В Атланта. – Подаде ми картичката си. Ашли Нокс.

– Ашли.

– За всички, освен за баща ми, който упорства да ме нарича Ашер. Искал син, бил бесен на майка ми, когато съм се появила с грешните атрибути, или по-скоро без очакваните, затова променил само последните букви. И вместо на балет и софтбол ме влачеше на таекуондо.

– Чакай да позная... значи си една от онези странни птици, които ритат разни неща от главите на хората?

Тя кимна.

– Това обяснява стречинга и допирането на пода с гърди.

Отново просто кимна, сякаш нямаше желание да се докарва пред мен.

– Какъв дан?

Вдигна три пръста.

– Преди няколко седмици имах такъв пациент. Поставих му няколко пирона и винта в пищяла.

– Как се е подредил така?

– Ритнал опонента си, който го блокирал с лакът, и пищялът се прекършил.

– Виждала съм подобно нещо.

– Казваш го сякаш си го преживяла.

– Много активно се състезавах като момиче, чак до началото на двайсетте си години. Стигнах до национални шампионати. И някои с международно участие. Дала съм своя дял счупени кости и стави. По едно време в Атланта имах личен ортопед на постоянно разположение. А твоето пътуване какво е – по работа, за удоволствие или и за двете?

– Връщам се от медицинска конференция, бях в организационния борд, но... – ухилих се – намерих и време за катерене.

– Катерене?

– Планинско.

– Това ли правиш, когато не кълцаш хора?

– Имам две хобита – разсмях се аз. – Едното е тичането... така се запознах с Рейчъл. Започнах в гимназията. Трудно бих се отказал. Когато се върнахме в родния ми край, си купихме място на брега, за да се радваме на приливите и отливите. Второто е алпинизмът – захванахме се, докато следвахме медицина в Денвър. По-точно аз се захванах, а тя ми вливаше разум. В Колорадо има петдесет и четири върха с височина над четири хиляди метра, известни са още като „четирихилядници“. Има неофициален клуб на катерачите, покорили всичките. Ние започнахме да ги отхвърляме в студентските години.

– До колко ги докарахте?

– До двайсет. Току-що добавих връх Принстън – 4732 метра, един от групата Колиджиът.

Отговорът ми я накара да се замисли за момент.

– Това са почти пет километра над морско равнище.

– Приблизително.

– Колко време отнема катеренето на такъв връх?

– Обикновено един ден или по-малко, но условията в този сезон са, да кажем – раздвижих глава напред-назад, – по-тежки.

– Имаш нужда от кислород ли? – засмя се тя.

– Не, но аклиматизацията помага.

– Беше ли покрит с ледове и снегове?

– Да.

– А беше ли кучи студ, валеше ли, брулеха ли те ветрове?

– Обзалагам се, че си добра журналистка.

– Е... така ли беше?

– На моменти.

– И ти успя да се изкачиш и да слезеш жив?

– Очевидно – разсмях се аз.

– Значи си от онези странни птици? – попита тя, вдигнала едната си вежда.

– Кои по-точно?

– От типа „човекът сред дивата природа“.

Поклатих глава в несъгласие.

– Само неделни подвизи. Повечето време съм си у дома на морското равнище.

Докато оглеждаше трупащата се тълпа, тя попита:

– Съпругата ти не е ли с теб?

– Този път не.

Уханието, което се носеше от „Калифорния пица кичън“ по терминала, накара стомахът ми да закъркори и ме подтикна да се изправя.

– Би ли наглеждала багажа ми за малко?

– Разбира се.

– Веднага се връщам.

Върнах се със салата „Цезар“ и пица „Пеперони“ с размерите на голяма чиния точно когато високоговорителят изквака:

– Уважаеми пасажери, ако побързаме да се натоварим, може и да изпреварим бурята. Не сме толкова много, така че моля всички пътуващи от всички зони да се отправят към гейта за полет 1672 до Атланта.

На осемте гейта в близост до нас беше обявено закъснение. Притеснени лица се виждаха покрай стените и по пейките на терминала. Майка и баща тичаха и подвикваха през рамо на две момчета, които тътреха куфарчета с мотиви от „Междузвездни войни“ и пластмасови светлинни мечове.

Грабнах раницата и храната си и последвах други седем пасажери, сред които и Ашли, към самолета. Намерих мястото си, седнах и се закопчах. Стюардесите ни провериха и се отправиха към своите седалки. Не бях виждал по-светкавично качване.

Самолетът спря отново. По интеркома се разнесе гласът на пилота:

– Уважаеми пътници, чакаме на опашка за обработване на крилата против обледяване. Ако стигнат до нас, може и да изпреварим бурята. Между другото, напред има много свободни места. Всъщност, ако не пътувате в първа класа, самите вие сте си виновни. Има място за всички.

Пътниците започнаха да се местят.

Единственото свободно място се оказа до Ашли. Тя вдигна поглед и ми се усмихна, докато закопчаваше колана си.

– Мислиш ли, че ще се измъкнем оттук?

– Съмнявам се – отвърнах, надзъртайки през прозореца.

– Май си падаш песимист?

– Лекар съм. Което означава умерен оптимист.

– Добре казано.

Седяхме в самолета половин час, през което време стюардесите ни сервираха всичко, каквото си поръчвахме. Аз си избрах доматен сок с подправки. А Ашли се спря на каберне.

Отново се обади гласът на пилота. Тонът му не ми вдъхна надежда.

– Уважаеми пътници... както вече знаете, направихме всичко възможно да изпреварим бурята.

Забелязах, че говори в минало време.

– Диспечерите в кулата ни съобщават, че имаме прозорец от около час, преди бурята да затвори...

Разнесе се всеобща въздишка. Може би все пак имаше надежда.

– Наземният екип току-що ни информира, че една от двете цистерни против обледяване се е развалила. Което означава, че само един камион се опитва да обслужи всички чакащи самолети на пистата. Ние сме двайсети на опашката. С една дума, тази вечер няма да излетим оттук.

В самолета се разнесе дружно стенание.

Ашли разкопча колана си и поклати глава.

– Това е гаден номер.

Един здравеняк на седалката отляво измърмори под носа си:

– Кучи...

Пилотът продължи:

– Представители на нашата авиокомпания ви очакват в дъното на гейта. Ако имате нужда от ваучер за хотел, моля потърсете Марк – червена униформа и бронежилетка. След като вземете багажа си, ще бъдете откарани до хотела. Още веднъж искрено се извинявам.

Върнахме се отново на терминала и забелязахме, че всички надписи „Закъсняващ“ се замениха с „Отменен“.

От името на всички на терминала обобщих:

– Това не е добре.

Отидох до гишето. Една стюардеса гледаше втренчено в екрана на компютъра и клатеше глава. Преди да успея да си отворя устата, тя се обърна към телевизора, включен на синоптичния канал.

– Съжалявам, нищо не мога да направя.

На четирите екрана зад гърба ми огромно зелено петно се движеше в посока изток-югоизток от Вашингтон, Орегон и Северна Калифорния. Полето в долния край на екрана съобщаваше за сняг, поледица, температури около нулата и студени ветрове. Някаква двойка наблизо се прегръщаше и се целуваше страстно. Младежите се усмихваха щастливо заради допълнителния ден ваканция.

Марк започна да раздава ваучери за хотел и да упътва хората към лентата за багаж с нужда и без нужда. Аз имах един ръчен – малка раница вместо служебно куфарче – и един регистриран багаж. На път към лентата загубих от поглед Ашли, която се отби в магазина за биохрани. Докато се озъртах за нея, през плъзгащата стъклена врата забелязах светлините на частно летище на около километър разстояние. На стената на най-близкия хангар с блажна боя бяха изписани огромни букви: ЧАРТЪРИ.

В един от всичките хангари все още светеше. В този момент чантата ми се появи на лентата. Метнах я през рамо, обърнах се и се блъснах в Ашли, която тъкмо забеляза своя багаж.

– Виждам, че не се шегуваше. Да не си катерил Еверест? Наистина ли ти трябваше всичко това?

Багажът ми представлява съвсем нова керемиденооранжева раница от „Оспрей 70“. Използвам я вместо куфар, защото събира много неща, макар че е предназначена за алпинизъм, при това ми лепва като ръкавица. Натъпкал съм я с всичко необходимо за планински преход в зимни условия на Колиджиът Пийкс. Спален чувал. Надуваем дюшек на „Търмарест“, газов котлон „Джетбойл“ – може би най-подценяваната, но най-ценната част от оборудването ми след спалния чувал, – две шишета за вода от „Налджин“, няколко листа полипропилен и още някои джунджурии, които ми помагат да оцелявам и ми предоставят известно удобство, когато се налага да пренощувам на три-четири хиляди метра височина. Вътре има още и тъмносин костюм на дискретни райета и красива синя вратовръзка, подарък от Рейчъл, и чифт обувки от „Джонстън & Мърфис“, които обух веднъж по време на конференцията.

– Знам си възможностите и че не съм за Еверест. От четири хиляди метра нагоре започва да ми прималява. До тази височина съм добре. Всичко тук – повдигнах раницата – са основни принадлежности. Хубаво е да са ми подръка.

Тя се обърна да свали пъплещата към нея чанта, след което ме погледна с болезнено изражение. Явно мисълта, че може да пропусне собствената си сватба, се загнезди в съзнанието й и набързо изпари очарователното й излъчване. Протегна ръка. Ръкостискането й беше здраво и същевременно сърдечно.

– Беше ми приятно да се запознаем. Надявам се, че ще успееш да се прибереш вкъщи.

– Ами да, ти...

Тя така и не ме изслуша. Обърна се, прехвърли чантата си през рамо и забърза към стоянката на такситата, където вече се виеше опашка от стотици хора.