Чудеса край малката река

Градът на ветровете

Беше едва шести ноември, а в Чикаго вече се бе разразила втората голяма снежна буря за сезона и господин Осуалд Д. Кембъл имаше чувството, че е стъпил във всяка възможна леденостудена локва бяла киша на път за клиниката. Когато най-накрая пристигна, беше използвал всяка ругатня в доста богатия си речник от ругатни, натрупан отчасти при краткия му престой в армията. Посрещна го момичето на регистратурата и му връчи формуляр.

− Получихме картона и документите за здравната ви застраховка, господин Кембъл, но доктор Обечек иска да разполага с актуални данни за новите си пациенти, затова бихте ли попълнили този формуляр?

Боже, помисли си Осуалд, пак формуляри! Но кимна любезно, седна и започна да пише.

ИМЕ: Осуалд Д. Кембъл

АДРЕС: Хотел „Де Сото“, Ленън Авеню № 1428, Чикаго, Илинойс

ПОЛ: Мъжки

ВЪЗРАСТ: 52 години

КОСА: Почти опадала... Рижа

ОЧИ: Сини

РЪСТ: 1,77 м

ТЕГЛО: 73 кг

СЕМЕЙНО ПОЛОЖЕНИЕ: Разведен

ДЕЦА: Не, слава богу!

НАЙ-БЛИЗЪК ЖИВ РОДНИНА: Бивша съпруга − Хелън Гуин, Хоуп Стрийт № 1457, Лейк Форест, Илинойс

МОЛЯ ПОСОЧЕТЕ ОПЛАКВАНИЯТА СИ: „Къбс“ имат нужда от нов играч за втора база.

Имаше още един куп въпроси, но той не отговори на тях, а само се подписа и върна формуляра на момичето.

По-късно, след като прегледът приключи и Осуалд зъзнеше в студената стая само по тънка сива нощница без гръб, една медицинска сестра му каза да се облече; докторът го чакаше в кабинета си. Не стига че беше премръзнал и още вкиснат заради мушкането и ръчкането по отверстията му, а отгоре на всичко, когато взе да си обува чорапите и обувките, те все още бяха мокри и леденостудени. Опита се да изстиска чорапите и осея пода с капки оцветена от тях вода. Чак тогава забеляза, че те са боядисали хубавичко и краката му в тъмносиньо.

− Прекрасно! − промърмори той. Изхвърли чорапите в кофата за боклук и тръгна с жвакане по коридора, обут само с мокрите обувки.

Чакането в кабинета беше отегчително и вече не го свърташе на едно място. Нямаше нищо за четене, а не можеше да запали цигара, защото беше казал на доктора, че ги е отказал. Размърда пръстите на краката си в опит да ги постопли и огледа кабинета. Накъдето и да се обърнеше, всичко беше сиво. Гледката през прозореца беше сива, сив беше и интериорът на кабинета. Толкова ли не са могли да боядисат стените в друг цвят? Последния път, когато посети военната болница, една жена изнесе лекция как цветовете влияят върху настроението. Що за идиот е избрал сивото? Бездруго не обичаше да ходи на лекар, но от застрахователната компания го задължаваха да се преглежда веднъж годишно, за да може поредният смешник да му каже онова, което вече знаеше. Този доктор поне беше дружелюбен и се разсмя на няколко от шегите му, но сега малко го подразни, защото се бавеше. Повечето лекари, при които го пращаха, бяха старци пред пенсия или току-що завършили младоци, нуждаещи се от опитни мишки, за да се упражняват. Този лекар беше стар. Поне на седемдесет години. Може би затова се бавеше. Сиви стени, сив килим, сива нощница, сив доктор.

Най-накрая вратата се отвори и лекарят влезе с резултатите от изследванията.

− Е, докторе, ще мога ли да участвам в Бостънския маратон тази година?

Този път лекарят не се засмя на шегата му и седна на бюрото със сериозно изражение.

− Господин Кембъл, онова, което ще ви съобщя, не е приятно. Обикновено в такива случаи предпочитам да присъства и член на семейството на пациента. Виждам, че сте посочили бившата си съпруга като лице за контакт. Искате ли да ѝ се обадите и да я попитате дали може да дойде?

Осуалд веднага спря да мърда пръстите на краката си и наостри уши.

− Не, няма нужда. Проблем ли има?

− Опасявам се, че да − отвърна лекарят и отвори папката. − Проверих резултатите няколко пъти. Дори се консултирах с колега специалист по белодробни заболявания, но за съжаление той потвърди диагнозата ми. Господин Кембъл, няма да увъртам. В сегашното си състояние няма да преживеете още една зима в Чикаго. Трябва веднага да заминете на място с по-топъл климат, защото в противен случай... мисля, че няма да изкарате до Коледа.

− Моля? − каза замислено Осуалд. − Наистина ли?

− Да. Със съжаление трябва да ви съобщя, че емфиземът много се е влошил от последния ви преглед. Белият ви дроб бездруго вече е бил тежко увреден от туберкулозата, която сте прекарали като дете. Като добавим дългите години тютюнопушене и хроничния бронхит, ще е нужна само една сериозна настинка, преминала в поредната пневмония.

− Наистина ли? − повтори Осуалд. − Не звучи никак добре.

Лекарят затвори папката, приведе се напред, погледна го в очите и каза:

− Така е. Честно казано, господин Кембъл, при това бързо развитие на болестта, дори да заминете някъде на по-топло, най-оптимистичната прогноза, която мога да ви дам, е година... може би две.

− Шегувате се!

Докторът поклати глава.

− Не, за съжаление не се шегувам. На този етап емфиземът натоварва сериозно сърцето и другите ви органи. Не засяга само белия дроб. Не ви казвам това, за да ви уплаша, а за да имате време да се подготвите. Да уредите въпросите с наследството си.

Макар да беше стъписан от новината, Осуалд за малко да се разсмее при думата „наследство“. През целия си живот не беше разполагал с повече от сто и петдесет долара в банката.

Докторът продължи:

− Повярвайте, иска ми се диагнозата да не беше толкова страшна. − Говореше искрено. Не обичаше да съобщава лоши новини. Едва се беше запознал с господин Кембъл, но веднага хареса симпатичния дребен мъж. − Сигурен ли сте, че не искате да се обадим на някого?

− Не, няма нужда.

− Как ще се отрази тази новина на плановете ви за бъдещето, господин Кембъл?

Осуалд го погледна.

− Доста неблагоприятно, бих казал.

Докторът прояви съчувствие.

− Разбира се. Просто се чудех какви планове за бъдещето имахте.

− Нищо конкретно... но определено не бях предвидил това.

− Разбира се, разбира се.

− Знаех, че не съм олицетворение на доброто здраве, но не предполагах, че съм на последни издихания.

− Както вече ви казах, трябва веднага да напуснете Чикаго и да отидете на място с възможно най-малко замърсяване.

Осуалд го погледна озадачено.

− Но домът ми е в Чикаго. Не знам къде другаде да отида.

− Имате ли приятели в... Аризона? Или Флорида?

− Не, всичките ми познати живеят тук.

− И... предполагам, че бюджетът ви е ограничен.

− Да, точно така. Разполагам само с инвалидната си пенсия.

− Флорида вероятно ще ви излезе прекалено скъпо по това време на годината.

Тъй като никога не беше ходил във Флорида, Осуалд отвърна:

− Вероятно.

Докторът въздъхна, облегна се назад и се замисли как би могъл да помогне.

− Да видим... Имаше едно място, където баща ми пращаше пациентите си с белодробни заболявания и доколкото помня, цените бяха съвсем прилични. − Той погледна към Осуалд, сякаш очакваше от него да знае за какво говори. − Как се казваше? Намираше се близо до Флорида... − Докторът изведнъж си спомни нещо и стана. − Знаете ли какво? В другата стая пазим старите картони. Ще отида да проверя дали случайно няма да открия нещичко.

Осуалд се втренчи в сивата стена. Да напусне Чикаго? Все едно да напусне Земята.

Вече се беше стъмнило и продължаваше да е ужасно студено, когато Осуалд си тръгна от клиниката. Когато зави покрай Ригли Билдинг, вятърът откъм реката го блъсна в лицето и отвя шапката му. Той се обърна и я проследи с поглед как се претъркулва няколко пъти, цопва в канавката и се понася като лодка надолу по улицата. О, по дяволите, помисли си Осуалд, когато студеният вятър развя малкото останала му коса и ушите започнаха да го болят. Нямаше друг избор, освен да хукне след шапката. Когато най-накрая я хвана и я сложи обратно на главата си, осъзна, че сега не само носи мокри обувки без чорапи и мокра шапка, но е изпуснал и автобуса. Докато пристигне следващият автобус, Осуалд беше напълно скован от студа, както и от шокиращата новина, която току-що му бяха съобщили. След като се качи, погледа му привлече реклама на универсалния магазин „Маршал Фийлдс“ над седалката: Направете предстоящата Коледа най-хубавата в живота си. Започнете коледното пазаруване по-рано. Изведнъж Осуалд осъзна, че в неговия случай, ако не започнеше по-рано с коледното пазаруване, вероятно изобщо нямаше да го довърши. Според доктора дори да доживееше тази Коледа, тя можеше да му е последната.

Не че Коледа означаваше кой знае какво за него, но все пак мисълта беше неприятна. Докато седеше и се опитваше да си представи как скоро вече няма да го има на този свят, автобусът се движеше с резки спирания и потегляния по задръстената в пиковия час Стейт Стрийт сред пронизителните клаксони на колите и изнервени хора. Качващите се на автобуса пътници не бяха в добро настроение. Една жена изгледа свирепо Осуалд и каза на приятелката си:

− Преди господата отстъпваха място на дамите.

Осуалд си помисли: Госпожо, ако можех да стана, щях да ви отстъпя място. Но все още не си чувстваше краката.

След около пет минути, когато успя да размърда пръстите на ръцете си, той извади от джоба си брошурата, която му даде докторът. На снимката на първа страница като че ли имаше голям хотел, но не се виждаше ясно. Брошурата беше избеляла и набръчкана от влага, но текстът под снимката се четеше.

ХОТЕЛ „УДБАУНД“

В СЛЪНЧЕВА АЛАБАМА

ИМА НОВ УПРАВИТЕЛ:

Хорас П. Дънлап,

бивш управител на „Гибсън Хаус“

в Синсинати, Охайо

В най-южния край на Алабама, на брега на живописна река, се намира селцето Лост Ривър − Изгубената река − където времето сякаш е спряло.

РАЗПОЛОЖЕНИЕ:

Уютният санаториум се намира между заливите Пердидо и Мобил в регион със субтропичен климат, особено подходящ за престой през зимата. Благодарение на долитащия от Мексиканския залив топъл бриз, климатът е мек през цялата година, а заради морската вода въздухът в района е наситен с озон, хлор и други жизненоважни елементи. Вместо мразовитата и сива зима на Севера тук ви очакват пъстротата и топлината на Юга, където мрачните дни са рядкост, а слънцето грее в лазурното небе почти през цялата година. Някога испанците наричали това кътче от страната Омагьосания пръстен.

ЛЕЧЕБНАТА СИЛА НА ПРИРОДАТА:

Много хора, страдащи от туберкулоза, ревматизъм, нерви, умора и претоварване, се изцеляват и възвръщат силите си след няколко месеца в този район; соленият бриз от Мексиканския залив възвръща апетита, дори да не сте се наслаждавали на храната от години. Това е идеалното място да си починете от забързания начин на живот и шума в големия град. Престоят тук ще успокои нервната ви система, колкото и разбита да е тя. Климатът е идеален за зимен курорт, а бистрата изворна вода в околността е неповторима. „Този регион е един от най-китните в Америка“, казва доктор Марк Обечек от Чикаго.

Осуалд предположи, че това е бащата на неговия лекар. Седнал в друсащия автобус, той прелисти страницата.

ОТЗИВИ ОТ ГОСТИ НА ХОТЕЛА:

Уважаеми господин Дънлап,

Всичко беше прекрасно − риболовът, разходките с лодка и излетите в гъстата борова гора, чуруликането на присмехулниците рано сутрин, благоуханният и топъл въздух.

Господин С. Смит, Чикаго, Илинойс

Под друга избеляла снимка пишеше: Изглед към реката от Голямата веранда.

Осуалд прелисти страницата.

Избягах от Севера, от брулещия вятър, от сняг и студове.

За да видя слънчевия Юг и да ме лъхнат топли ветрове.

(Стихотворение от госпожа Диан Баркли от Чикаго, вдъхновено от почивката ѝ в курорта през зимата)

Друга избеляла снимка: Господин Л. Дж. Гродики с голям улов от риба.

РАЙ ЗА РИБАРИТЕ:

Тук, във водите на Юга, гъмжи от риба. Сред видовете, които се срещат, са червена риба, сребриста и петниста пъстърва, щука, камбала, минокоп, барбун, костур, морска котка, гар и тарпон (наричан още сребърният крал). Има и стриди, скариди и миди в изобилие.

Надписът под друга избеляла снимка гласеше: Група господа от Чикаго на по цигара след вечеря от печени стриди.

Осуалд прелисти отново и на следващата страница имаше снимка, на която не се различаваше нищо: Розов храст, под който спокойно могат да се съберат трийсет души!

Когато спирката му наближи, той прибра брошурата в джоба си и се зачуди на кого му е притрябвало да стои под розов храст с още трийсет души, независимо колко спокойно се побират.

Когато стигна до пансиона за мъже „Де Сото“, където живееше от осем години, няколко от обитателите гледаха телевизия във фоайето. Те му помахаха.

− Как мина?

− Ужасно − отвърна Осуалд и се изсекна. − Може да умра преди Коледа.

Те се разсмяха, защото си помислиха, че се шегува, и продължиха да гледат новините.

− Не, говоря сериозно. Докторът каза, че състоянието ми е много тежко.

Осуалд изчака реакцията им, но вниманието им бе изцяло погълнато от телевизора, а той беше твърде уморен да обяснява. Качи се в стаята си, взе си вана, облече си пижамата и седна на стола. Запали цигара и се вгледа в синята неонова табела с формата на халба бира на „Блу Рибън“ от другата страна на улицата − любимия му бар в квартала. По дяволите, помисли си. В подобни моменти човек се нуждае от питие. Но преди година друг доктор му съобщи, че черният му дроб е съсипан и дори една чаша алкохол ще го убие. Е, и какво от това? Бездруго щеше да умре, тъй че да се напие до смърт не изглеждаше никак лоша идея. Поне щеше да си отиде бързо, а преди това да се повесели.

Помисли да се облече и да отиде в бара отсреща, но не го направи. Обещал беше на бившата си жена Хелън, че няма да пие алкохол, а не искаше да я разочарова отново, затова продължи да седи на стола и се отдаде на самосъжаление. Открай време нямаше късмет. За пръв път се разболя от туберкулоза, когато беше на осем години, заедно със 75 процента от момчетата в сиропиталището „Свети Йосиф“ и през целия си живот след това често постъпваше в болница заради хроничен бронхит и пневмония. Тъй като беше сирак, не знаеше кой и откъде е. Който и да го беше отнесъл на стълбите на църквата през онази нощ, не беше оставил никаква следа, само кошницата, в която беше положен, и консерва със супа „Кембъл“. Нямаше представа как е бил кръстен наистина. Осуалд беше следващото име в списъка с малки имена на „Свети Йосиф“. Заради супата му бяха дали фамилията Кембъл, а средният инициал Д. идваше от домат, тъй като супата била доматена. Не знаеше и от каква националност е. Но когато беше на дванайсет години, един свещеник огледа големия му нос, рижата коса и малките присвити сини очи и заяви:

− Кембъл, ако тази физиономия не е ирландска, ще си изям шапката.

Тъй че вероятно беше ирландец. Поредното доказателство за лош късмет, тъй като склонността му към алкохола бе заложена по рождение.

Но не беше само алкохолът. Нищо не му се удаваше с лекота. Уроците, спортът, момичетата. Не успяваше да се задържи дълго на една и съща работа и дори от армията се уволни преждевременно по болест. Имаше чувството, че всички освен него са дошли на белия свят с някакъв наръчник как да живеят. Откакто се помнеше, се чувстваше като чифт кафяви мокасини с бели чорапи в стая, пълна с лачени обувки. Така и не му провървя в живота, а сега той бе достигнал края си.

След около час в опити да извика колкото се може повече съчувствие към себе си, Осуалд внезапно осъзна, че въпреки старанието си всъщност не е особено разстроен! Поне не толкова, колкото би трябвало да се разстрои при мисълта, че е пътник. Честно казано, само две неща щяха да му липсват истински, когато си отиде − мачовете на „Къбс“ и Хелън, за съжаление точно в този ред, което беше и една от причините за развода им.

А Хелън беше може би единственият човек, на когото Осуалд щеше да липсва. Макар да се омъжи повторно и да роди две деца, тя все още беше най-близкият му човек. Преди ѝ гостуваше често за вечеря, но напоследък се виждаха рядко. Новият ѝ съпруг си падаше кретен, а двете ѝ деца се бяха превърнали от нахални момчета в нахални и хленчещи тийнейджъри, които само ѝ създаваха главоболия. Осуалд вече не можеше да ходи у тях, без да му се прииска да удуши поне един от двамата, затова просто не ходеше. Не можеш да казваш на хората как да възпитават децата си, особено след като другата причина за развода им беше, че тя искаше деца, а той не искаше. Прекарал първите седемнайсет години от живота си в една стая с пет други пищящи и крещящи момчета, Осуалд бе решил, че толкова деца му стигат за цял живот. Но въпреки привидната апатия, която изпитваше към предстоящата си кончина, и без да знае как се постъпва в подобни ситуации, предполагаше, че все трябва да съобщи на някого за прогнозата на лекаря. Предполагаше, че най-малкото трябва да каже на Хелън. Но след като помисли още малко, се запита дали е разумно. Хелън беше медицинска сестра и състрадателна личност и ако разбереше колко тежко е болен, вероятно щеше да настоява да отиде да живее у тях, за да се грижи за него. Защо да ѝ причинява подобно неудобство? Защо да я тревожи? Тя не го заслужаваше. И без това вече ѝ беше причинил достатъчно мъки. Тя си имаше свои проблеми, а и двамата вече не бяха онези млади хора, които някога се ожениха.

Не, заключи Осуалд, най-добре беше да замине и да я остави на мира. Тогава, ако му се приискаше да пийне алкохол, никой нямаше да знае, че не бива, и никого нямаше да го е грижа. Просто трябваше да си намери място, което може да си позволи с малката пенсия от 600 долара месечно.

Отиде, извади брошурата за хотел „Удбаунд“ от джоба на палтото си и я отвори на следващата страница, където Хорас П. Дънлап питаше читателя:

ЗАЩО ДА ХОДИТЕ ВЪВ ФЛОРИДА?

Защо да ходите във Флорида с нейните блата и липсата на хубава вода? Защо да ходите в Ню Мексико и да се излагате на повсеместния прах? Защо да изминавате четири-пет хиляди километра до Калифорния с нейните студени и неуютни къщи, след като можете да стигнете от Чикаго до окръг Болдуин само за двайсет и шест часа? На двата бряга на реката ще откриете величествени гори с разнообразни дървесни видове, сред които магнолия, лавър, амброво дърво, кубински бор, ясен, клен, ела и бял кедър, както и многобройни видове храсти и испански мъх, висящ от дъбовете. В района растат в изобилие и мандарини, орехи, кумкуат, круши, смокини и ябълки. Зимите тук приличат на пролетта и ранната есен на север. Можете да се наслаждавате на разходки сред природата през цялата година... Покрай реката гъмжи от патици, гъски, диви пуйки, гълъби, пъдпъдъци, еноти и катерици. В околността има многобройни кристално чисти извори, а питейната вода се добива на 5–10 м под земята. Заради мекия климат всички видове плодове и зеленчуци узряват с около две седмици по-рано, отколкото в останалата част от страната. Какво ще намерят тук онези, които имат здравословни проблеми? Ще намерят облекчение за бронхит, синузит и ревматизъм и ще се предпазят от пневмония. Страдащите от грип ще имат възможност да се излекуват бързо и лесно. За болнавите и крехки деца тук е идеално място да играят сред природата и да берат пъстри цветя по Коледа.

НАЕМЕТЕ УЮТНА СТАЯ

ИЛИ СИМПАТИЧНО БУНГАЛО!

Каним ви да посетите нашия красив регион, голям колкото Чикаго, но много по-малко застроен. Не преувеличаваме. Елате и вижте сами слънцето, цветята и цъфтящите портокалови дръвчета през декември.

На другата страница имаше песен с включени текст и ноти.

Китна Алабама

Текст и музика: Хорас П. Дънлап

Спуска се вечер

в южните земи.

Славеят пее

под небе от звезди.

Добри хора ще срещнете тук,

в китна Алабама, в топлия Юг.

В сянката на борове

реката ромоли,

а вечер изгрява луната

да я посребри.

Осуалд остави брошурата. Това беше вероятно едно от най-скучните места в Америка, но трябваше да признае на Хорас П. Дънлап, че е спретнал страхотна реклама. Утре щеше да се обади на добрия стар Хорас и да попита колко струва да наеме уютна стая или симпатично бунгало, както и къде се намира най-близкият бар.