Джак Никълсън

ВЪВЕДЕНИЕ

Човек никога не се възстановява напълно от раждането си.

Джак Никълсън

Джон Джоузеф – Джак – Никълсън-младши е роден на 22 април 1937 г. в Ню Джърси според официалния сертификат за раждането му, според който негови родители са Джон и Етел Мей Никълсън. На своя език , „Джак-спийк“, Джак нарича Етел „Мад“ (от „мадър“, „mother“ – майка). Етел Мей е стълб на семейството, човекът, който носи хляба. Много години тя работи като фризьорка в стая на втория етаж на малката семейна къща в Нептун Сити, докато успява да спести достатъчно пари, за да разшири бизнеса си и да го премести в по-добър квартал, а после да отвори верига салони за красота, носещи скромна печалба.

Джон Дж. Никълсън изобщо не прилича на нея – той няма пари и амбиции. От време на време работи случайна работа. Докато Джак е още бебе, за Етел Мей става все по-трудно да понася пиенето на Джон и в един момент го изритва от къщата. След това той живее ден за ден, спи по пейките в парка и се появява в къщата на Етел Мей само на празници, когато тя го кани да вечеря със семейството. Макар да го вижда рядко, Джак израства с мисълта, че този човек е истинският му баща.

През къщата по това време минават различни други мъже, един от които е Дон Фурсило-Роуз – чернокос, елегантен, модерен тип със страхотна усмивка. Бил е приятел на по-голямата сестра на Джак, Джун, точно преди тя внезапно да напусне семейния дом, за да гони мечтата си да работи в шоубизнеса. Чаровният красавец Фурсило-Роуз, десет години по-голям от Джун, е бивш музикант, свирил с различни импровизирани банди по крайбрежието на Джърси, където най-вероятно двамата са се срещнали за първи път .

Изглежда, на Етел Мей не ѝ е харесвало, че Фурсило-Роуз се навърта около дъщеря ѝ, и всеки път, когато ги хваща заедно, го предупреждава да стои настрана от непълнолетното момиче или ще го натика в затвора. След като Джун напуска дома, Фурсило-Роуз продължава да се отбива понякога, но никога не е бил приет топло от Етел Мей, от Лорейн или Шорти – другата ѝ дъщеря и нейния съпруг, но „Мад“ знае, че Фурсило-Роуз и Джун са станали много близки, така че понякога го оставяла да преспи в неизползваната стая на Джун. Бил, по негов си начин, част от семейството.

Малкият Джак също не харесвал Фурсило-Роуз, защото вонял на уиски и пури и защото винаги шепнел в ухото на Етел Мей, така че никой друг да не може да чуе. Фурсило-Роуз също не си давал труд да разговаря с него. Джак обаче обожавал Лорейн и Джордж У. Смит – Шорти. „Имах Шорти, а по-добър баща [като роля] от него едва ли някой има или му е нужен“.

Лорейн е противоположност на Джун във всяко отношение. Тя не е общителна и не е мечтателка, предпочита да е съпруга, която си стои у дома. Омъжва се за Шорти почти веднага щом става юридически възможно. Двамата си играят заедно, откакто тя е на седем, а той на единайсет. През свободното си време, а то е в изобилие, защото било трудно да се намери редовна работа, учил Джак на всичко, на което един истински баща би научил момче – да вдига дъската на тоалетната, когато пишка, как да лови ниските бейзболни топки по близките пясъчни терени. „Дръж си коленете прибрани, когато удрят топката. Изчакай да дойде до теб и я мушни в ръкавицата с другата си ръка“. В ранните си години Шорти ходел на уроци по танци при Джун, по нейно настояване, за да има партньор, който няма да я опипва, и от това той става необикновено гъвкав. В средното училище играл малко футбол, макар да бил твърде дребен, за да го пуснат в първия състав. Изкарвал си прехраната като спирач за железницата „Конрейл“, но го уволнявали толкова често, че не би могъл да нарече това „кариера“. В разгара на Втората световна война решил да постъпи в търговския флот заради трите хранения дневно, мястото за спане и редовната заплата, която винаги изпращал на Лорейн.

Джак няма спомен за Джун от онова време, но винаги ще помни историите за нея, които се разказват около масата на вечеря. „Сестра ми Джун е друга работа – казва той на списание „Ролинг Стоун“. – Напуснала е дома ни на шестнайсет. – Годината, в която е роден той. – Била танцьорка в „Ърл Карол“ и познавала Лъки Лучано. Омъжила се за един от пилотите изпитатели от американския екип, който проби звуковата бариера... След това отишла в Калифорния, намерила си няколко интересни работи, срещала се с интересни хора. И умряла. Много млада. Рак“.

Джак разказва това пред списанието, сякаш е резюме на сценарий, фантазия, която завършва трагично за Джун, красивата, но обречена принцеса. Джак също е тийнейджър, когато решава да напусне дома си и да се отправи на запад, за да следва собствените си мечти за слава в шоубизнеса. Казал, че иска да стане актьор. Подобно на Джун, той също има развинтено въображение, оковано от липсата на истински възможности.

Когато пристига в Лос Анджелис, остава за кратко при нея, докато си търси работа, после се изнася. След като посещава някакви курсове по актьорско майсторство, успява да си намери работа в независими филми. Ранните му „бунтарски“ роли го водят към по-големи, към по-добри сценарии, и макар че ще трябва да минат дълги и трудни години, за да се случи, в края на краищата става звезда. Хвалят го както фенове, така и критици заради привлекателното му екранно присъствие и защото винаги изглежда сякаш играе себе си, независимо от конкретната роля. Хората гледат филмите му, защото искат да видят него, колкото и самия филм. Публиката обича Джак – или екранния образ, който смята за Джак.

Актьорската игра му се удава лесно и за това има причина. Животът му в малкото американско градче е низ от заблуди. Нищо в Нептун Сити не е това, което изглежда. Всички в детството му са играли роли, при това добре. Джак не се е научил да играе от Марлон Брандо, дори не и от Станиславски. Научил се е от Джун, Лорейн, Джон, Шорти, Дон и, най-вече, от Етел Мей.

***

Всички велики кинозвезди, а Джак несъмнено е сред най-великите, са всъщност двама души – човешка личност извън екрана и прославен актьор, който играе ролите, заради които зрителите го обичат. Заради тази двойственост за публиката, а понякога и за критиците и историците на киното, е трудно да направят разлика между героите, които актьорите играят, и човека, който ги пресъздава. Трикът за киноактьорите е да ни убедят, че са нещо, което не са, и не са това, което са. Противоречието за изпълнителите, които се стремят да разкрият „истината“ пред зрителите, e в това, че трябва да изобразяват характери, които не са техни. Актьорството е изкуство на изкуственото.

Продължението на характера на Джак, ухилен, симпатичен, овладян, силен, речовит, достига до почти всичките му филми – преди деня през 1974 г., когато научава ужасната тайна на семейството си, реалността зад целия онзи „театър“ – нещо толкова дълбоко, толкова тъмно и толкова подвеждащо, че променя всичко в живота му и поради това всичко в актьорската му игра.

Последният филм, който прави, преди да открие тази тайна е „Последният наряд“ (The Last Detail) в който неговият герой Били Бадъски смята, че е неуязвим. Той е своенравен, комичен, наперен и природно инстинктивен. Той е невинен в началото на филма и остава такъв дори когато осъзнава противоречието в отговорностите си. В първия филм, който Джак прави след това, „Чайнатаун“ (Chinatown), героят му, Дж. Дж. Гитс, е детектив, символ на авторитета. Гитс също е своенравен, комичен и наперен, но е и уязвим, и природно разсъдъчен. За зрителите това е по-доброто, в смисъл на по-подкупващо изпълнение. Зрителите обожават привлекателната уязвимост у своите герои.

За Джак обаче разликата е нещо повече от повърхностна чувствителност. Актьорският му стил не се е развил. Джак изпълнителят се променя, защото се променя човекът Джак.

Междувременно прави „Пасажерът“, на Микеланджело Антониони – преди „Чайнатаун“, но пуснат на екран след него. Това е филм, чийто главен герой няма ясна идентичност и в продължение на целия разказ търси себе си. Това пътуване е нещо като преход между ролята на Бадъски и Дж. Дж. Гитс. Освобождаването на удачно назования Дейвид Лок е връзката между двете. Действието се развива на фона на гражданската война в Чад, което идеален метафоричен декор за филма: Лок открива в хотелската си стая труп и приема самоличността на покойника, буквално и фигуративно се превръща в него. В „Чайнатаун“ Гитс започва невинен, но в края на филма той е опитен – по Уилям Блейк. В реалния живот Джак е опитал забранения плод, когато е научил семейната тайна и е платил цената . Никой от героите му след това няма да е толкова лесен, простоват или невинен. Точно това обикновено се има предвид, когато става дума за разликата между ранните изпълнения на Джак в неговите „персонални“ филми и по-късните му роли в по-комерсиалните, „мейнстрийм“ филми.

След 1974 г., с едно-две изключения, Джак никога не е играл чисто романтична главна роля. И в реалния живот, макар за него жените да продължават да са източник както на удоволствие, така и на болка, истинската любов е нещо, за което не им се доверява, което не приема, за което не им вярва. Седемнайсетгодишната му връзка с Анджелика Хюстън, жената, успяла да се добере най-близо до него, е поредица „здравей“ и „сбогом“, гняв, разочарования и – от страна и на двамата – поредица изневери, пръснати из времето, когато са заедно. Многозначителен е фактът, че в края на краищата и двамата остават сами.

Това, което следва, е историята на Джак Никълсън кинозвездата и Джак Никълсън човека. Актьорът Джак прави шейсет и два филма, докато през това време човекът Джак продължава да играе ролята, с която опитва да се помири и която усъвършенства през целия си живот. На този, който е всъщност.

Себе си.

ЧАСТ I

ТРУДНАТА ЕЗДА

КЪМ „ВОЛНИЯТ ЕЗДАЧ“

На снимката: Денис Хопър, Питър Фонда и Джак Никълсън във „Волният ездач“ от 1969 г. на Хопър. Снимка: Getty Images

1.

Във вените ми тече кралска кръв...

Джак Никълсън

Джак Никълсън израства в Нептун Сити – малка община в област Монмът, Ню Джърси. Намира се на осемдесет километра от Манхатън, близо до Джърси Шор и Асбъри Парк, пъстрата Мека на карнавалните мечти и евтини атракциони, които така успешно пленяват въображението на местните хлапета от работническата класа в Южен Джърси. Асбъри Парк няма нужда от повече мистична атмосфера, отколкото вече има благодарение на богатата реколта безброй местни мечтатели, постигнали своето, сред които – освен Джак – Брус Спрингстийн и Дани Де Вито, а малко по-назад във времето най-успешното в комерсиално отношение филмово комедийно дуо на деня, изградило се в духа на бурлеската – класически кльощав праволинеен тип и симпатичен закръглен глупчо, Бъд Абът и Лу Костело .

Понеже къщата на Етел Мей е винаги пълна с жени, които идват да си правят фризурите и си отиват, и децата им, които водят със себе си, за да не плащат за бавачка, за младия Джак е трудно сред тази врява и женски клюки в шумната, миришеща на химикали къща да намери свой ъгъл. Както казва той по-късно, когато бил заобиколен от всичкия този естроген било „чудо, че не станах обратен“. Понякога, ако имало как, се измъквал и се разхождал с часове по пясъците на брега, шляел се безцелно между многото безвкусни евтини атракциони.

Двете други неща, които можел да прави сам, били да чете комикси и да колекционира бейзболни картички. Като момче Джак живеел в своите мечти за супергерои. Ескапизмът му помага да облекчи самотата, породена от факта, че е заобиколен от толкова много хора в къщата и че въпреки това през повечето време е сам. В резултат имал чести пристъпи на гняв, отчасти вик за някакво внимание към него самия. Както казва сестра му Лорейн, когато Джак не успявал да постигне своето, пристъпите му „тресяха къщата като земетресение“. Една Коледа Джак взел трион и срязал един от краката на кухненската маса. В отговор вместо коледен подарък Етел Мей му дала буца въглища. Джак крещял и се тръшкал, докато не му дала истинския подарък, след което се успокоил. Друг път, докато тя говорела по телефона, Джак легнал на пода и започнал да рита и да вика, докато не затворила. „По-късно – спомня си той – осъзнах с ранните си емоции, че не ме искат... чувствах, че съм проблем в семейството ми като дете. Ами, майка ми и баща ми са се разделили малко преди да се родя... за майка ми сигурно е било много трудно...“ Ще минат десетилетия преди Джак да си даде сметка защо е имал такова усещане.

Като всички момчета на неговата възраст Джак обожествява бейзболиста Джо Димаджо и е събрал всички негови картички. Веднъж пратили Джак до магазина за хляб и мляко, но той купил за всичките пари различни комикси, сред които и Батман. Обичал Батман най-много, защото способностите му са продължение на човешките, а не се свръхчовешки. И обичал и Жокера. Когато се прибрал, Етел Мей го напердашила и му взела всичките комикси.

Семената на секса явно са били посети у Джак на много ранна възраст. „Бях много навит. Спомням си, че бях сексуално възбуден, най-малкото мислено, от неща в детството, дори преди да навърша осем, във ваната. Искам да кажа, имах голям апетит“.

Разбира се, не можем да оставим настрана филмите. Младият Джак прекарвал почти всяка събота в местното кино „Палас“ и поглъщал жадно анимацията и епизодите от сериали, в чийто край изглеждало невъзможно героят да оцелее – изпълнените с напрежение финали, гарантиращи, че всички хлапета от публиката ще дойдат пак и следващата събота за нова порция целулоид, газирани напитки, пуканки и чудеса.

Макар че имало и трудни във финансово отношение времена, Джак си спомня: „Никога не съм се чувствал беден. В Нептун имаше малко по-неугледен, не особено богат район, с хора от ниските слоеве на средната класа, и по-заможен район. Етел Mей Никълсън беше достатъчно умна, за да ни премести в по-добрия район...“ Когато бизнесът ѝ процъфтява, през 1950 г., когато Джак е на тринайсет, тя мести цялото си семейство на решаващите три километра южно от езерото Спринг – по-добър квартал от другата страна на железопътната линия, наричан понякога Ирландската ривиера, на крайбрежието на Джърси. Нанесла се на Мърсър Авеню № 505 точно навреме, за да може Джак да се запише в средно училище „Манаскуан“ – едно от добрите учебни заведения в южната част на Ню Джърси.

Всички освен Джак били във възторг, когато Етел Мей купила първия телевизор в квартала – черно-бял сандък на крака. Джак предпочитал сутрешните прожекции в събота на голям екран пред размазаните бъбриви предавания на малкия трепкащ телевизор. Не бил впечатлен от екранизациите на „Приключенията на Супермен“ или „Самотния рейнджър“. За него те били по-добри в книжките с комикси или в раздвиженото му въображение, отколкото по телевизията. Дори когато другите хлапета от квартала се тълпели в дневната им, за да гледат новите звукови чудеса, Джак не давал пет пари.

Все още не бил навлязъл в пубертета – бил по-нисък от повечето други момчета и тлъстичък. По-късно щял да се отърве от тлъстините, но никога нямало да направи мускулите, които му се искало да има, и нямало да е достатъчно висок, за да играе баскетбол – любимия му спорт. Заради допълнителните килограми и дребния ръст другите ученици му измислили подигравателния прякор Чъбс . Страдал и от прекалено силно акне. Кожата му била осеяна с петна, които щели да я увредят завинаги – по лицето, раменете, гръдния кош, гърба, – така че през по-голямата част от филмовата си кариера той не позволява да бъде сниман без риза, освен ако осветлението не е подходящо и гримът не е положен майсторски.

В „Манаскуан“ е добър ученик – умен, разсъдлив и аналитичен, – но това, което за него означавало най-много, не е налице – ръст и физическа сила, за да играе бейзбол. Опитва и футбол, но се оказва твърде дребен и слабоват и за тази игра, така че се налага да се задоволи с длъжността „мениджър оборудване“ на бейзболния отбор, което означавало да носи топки, екипите и батите на играчите от отбора. „Искаше да е спортист и сигурно беше ядосан и разочарован, че не е малко по-едър, по-висок, дори малко по-голям по онова време. Винаги е бил най-малкият от групата ...“ – спомня си негов съученик. Вместо това пише за срещите на отбора. Открива, че писането му се удава с лекота. Обича описанията, улавя действието, сякаш играе на самия терен. Да напише добро изречение било като да вкара кош от центъра. Почти.

Към 1953 г., предпоследната му година, Джак, с ирландската си хубост – напук на акнето, – с новото си, по-слабо и мускулесто тяло и с острия си остроумен език се превръща от дребосък в едно от най-популярните момчета в класа. За първи път момичетата от училището започват да го забелязват – Чъби става Ник (съкратено от Никълсън), а огромната усмивка сега сякаш винаги е залепена за лицето му, като изрязана с отварачка за консерви. И макар учителите непрекъснато да подозират, че замисля лудории и пакости, наред с новопридобитата му арогантност, успяват най-много да го обвинят в това, че пуши. Пуши по два пакета на ден и никога няма да се отърве от това. Предупреждават го, че пушенето ще спре растежа му. Той се смее, но не израства повече от един седемдесет и два – по-нисък от Стив Маккуин, по-нисък от Пол Нюман, по-нисък от Робърт Редфорд, еднакъв на ръст с Робърт Де Ниро, по-висок от Ал Пачино и Боб Дилан.

След като не успява да се включи в никой от спортните отбори, се захваща с игра в училищните пиеси – това не изисква ръст и сила, за разлика от спорта. Опитва най-напред през пролетта на предпоследната година и открива, че не само му харесва, но и доста го бива. Първата му пиеса, „Вън от тигана“, на Франсис Суон, е комедия за млади момчета, които опитват да пробият като актьори на Бродуей. Пиесата има успешна премиера на Бродуей през 1941 г., след което младите герои на Суон се превръщат в дежурен материал за училищни продукции през четирийсетте и петдесетте, след което са заменени от по-съвременни. В „Тигана“ Джак получава малка роля, но се оказва достатъчно удовлетворителна, за да го накара следващата година да се запише училищния театрален клуб.

След училище, между репетициите, Джак работи като разпоредител в местното кино „Риволи“ в Балмър, за да припечели пари за цигари. Там светлината на деня и вниманието, което получава в училище, когато играе на сцената, отстъпват пред тъмнината на киносалона, където има възможност да гледа какво правят истинските актьори отново и отново, да изучава движенията им, да опитва да схване как правят каквото правят и как би могъл да го прави самият той. Също така работи на половин работен ден и като спасител на близкия плаж Брадли Бийч (винаги с риза, за да прикрива покритите си с акне гърди) и това му осигурява приятната задача да наблюдава хубави млади момичета, докато се пекат на слънце по бански.

В продукцията през последната година в училище Джак получава ролята на един от смахнатите в „Любопитния дивак“ на Джон Патрик, написана първоначално като сценарий за легендата на нямото кино Лилиан Гиш – за възрастна жена, изпратена в психиатрично заведение, където се оказва заобиколена от луди, ролята на един от които, Ханибал, играе Джак. Бил толкова добър, че при завършване на училището съучениците му го избират за „Най-добър актьор“ с гласуване.

Въпреки нарасналата генерирана от театъра популярност сред момичетата и въпреки че е спасител, той все още не може да си намери момиче, което да излиза с него. Винаги готов да пусне шега или насмешлив коментар, той се превръща в нещо като клоун на класа, а остроумието му е облекчение за много от разочарованията му. Ако не може да привлича момичетата с физически качества, поне може да ги приближи до себе си, като ги кара да се смеят, така че през последната година е заобиколен от най-хубавите от тях, които за него обаче са „гледай, но не пипай“. Сандра Хоуз, „Най-добра актриса“ от последната година в училище, принцесата на принца Джак, си спомня: „В училище ходеше с най-популярните момичета... защото беше забавно да си с него... макар че нямаше любовен живот... беше като че ли единственият, който можеше да мине и без приятелка... шегаджия, присмехулник, винаги пускаше смешки“. Вербалната му атлетика му спечелва нов прякор, Тъкача, заради умението му да заплита различни истории и накрая винаги да успява да ги свърже в едно цяло. Още тогава е имал навика да облизва устните си, докато говори.

Популярността му на симпатяга помага да го изберат за вицепрезидент на класа въпреки факта, че сега ежедневното му облекло е по-подходящо за начеващ бунтар – мръсните джинси и якето на моторист са се превърнали в негова униформа, след като е гледал „Дивият“ (The Wild One) на Ласло Бенедек, когато излиза през декември 1953 г., с Марлон Брандо в ролята на лошото момче, което кара мотоциклет и има убийствена усмивка, която пуска изцяло само веднъж в така наречения щастлив край на филма. Училищните власти се мръщят на дрехите на Джак, но предпочитат да се правят, че не виждат. Нали през юни ще завърши училище – безпредметно е да се правят проблеми в последната минута.

Завършва „Манаскуан“ през юни 1954 г. Дотогава е спестил достатъчно пари от работата в киносалона и като спасител, за да си купи на старо „Студебейкър“, модел 1947 г. (Джак обича да се хвали, че толкова го бивало да пресмята шансовете, че спечелил парите само от посещаването на пистата за конни надбягвания „Монмът“ по време на средното училище). Чак когато подавал документи за шофьорска книжка разбрал, че раждането му – винаги бил смятал, че е роден у дома, като сестрите му – не е записано никъде. И че за щатските власти Джак Никълсън не съществува. За да реши проблема, Етел Мей попълва „Просрочено съобщение за раждане“ и го внася в Департамента по здравеопазването на щата Ню Джърси. В него записва като дата на раждане на Джак 22 април 1937 г., на Шесто авеню № 1410, в Нептун Сити, Ню Джърси. Според този документ Джак наистина е роден у дома. Етел Мей записва себе си като майка, а Джон Джоузеф Никълсън като свой съпруг и баща на Джак.

С това Джак получава официалния документ, който му е нужен, за да получи право да шофира. Обаче, както ще открие по-късно, подобно на голяма част от семейната история, която смятал за истина и в която вярвал, оказва се, че нищо от това не е истина.

2.

Влязох в актьорския занаят, защото бях фен...

Джак Никълсън

„[Когато станах достатъчно голям] заминах на запад, за да видя кинозвездите и да работя в киностудиите... Когато казвам „фен“, нямам предвид, че бях ловец на автографи или нещо такова... Всички на моята възраст бяха фенове на Марлон Брандо“.

Решението на Джак да прекара известно време в Лос Анджелис е резултат на покана, дошла от най-неочаквано място – от сестра му Джун. Тогава тя живее в Ингълуд – част от област Лос Анджелис с ниски наеми, в покрайнините на Холивуд. Нейното пътуване на запад не е минало гладко. Въпреки несъгласието на Фурсило-Роуз два месеца след раждането на Джак тя решава да се махне от Ню Джърси и да гони собствена кариера в шоубизнеса. Включва се в една от последните останали пътуващи водевилни трупи, които обикалят от Филаделфия до Маями и обратно на север, до Чикаго. През 1944 г., на двайсет и пет, Джун се отказва от танцуването и започва работа във военен завод в Охайо. Там се запознава с Мъри Хоули – Боб – разведен летец изпитател (може да е преодолял звуковата бариера или да не е), който определено е от богато семейство, и се омъжва за него. През следващите няколко години им се раждат две деца, син и дъщеря, и те се преместват в Саутхамптън, Ню Йорк – територия за забавления на богатите от Североизтока. Всичко върви добре, докато един ден, без предупреждение, Хоули напуска Джун и децата и отива при друга жена. Покрусена, Джун се връща за кратко в Ню Джърси, после заминава за Лос Анджелис с двете си деца и с надеждата да започне нов живот.

Когато през 1954 г. Джак завършва училище, като подарък Джун го кани да прекара лятото с нея в Холивуд и му изпраща самолетен билет. Джак е във възторг от възможността не само да е със сестра си, но и да крачи по същите улици, по които крачи и неговият екранен идол Марлон Брандо.

Странно, но въпреки популярността си Джак не казва на никого от приятелите си в квартала че заминава на запад. Сякаш те не означават нищо за него, сякаш са направили живота му по-труден, особено момичетата. Когато тръгва за Калифорния, все още не е бил с момиче. Обещава на Етел Мей да се върне след два месеца и да се запише в Университета на Делауеър, от който, заради високите му оценки в училище, са му изпратили предложение за стипендия в областта на инженерните науки.

Много скоро Джун започва съжалява, че е поканила Джак, а той – че е приел поканата. Апартаментът ѝ е малък дори за нея и двете ѝ деца, а с Джак е още по-малък, особено след като той се върти вътре по цял ден намусен, ленив, след като спи до късно и яде каквото намери в малкия хладилник. Единственото време, когато не бил при нея, било когато отивал до Парк Холивуд, за да залага на конните състезания. В дните когато нямал пари за залагане се качвал на автобуса за Холивуд, за да разглежда известните улици. Не можел да се откъсне от синьо-зелените къщи там.

Градът на фабриката за сънища е построен от първото поколение киномагнати, които купили портокалови горички върху акри евтина земя, построили киностудия и малки къщички за служителите – от гримьорите до актьорите и актрисите. Появил се и дребният бизнес, който трябва да задоволява двете основни нужди на повечето студийни актьори и технически персонал – кафенета, където сутрин да могат да пушат и да поглъщат чаши горещ димящ кофеин на път за работа, и барове, в които да ходят вечер и да се забавляват, докато не затворят. В единайсет всяка вечер градът замирал. Правенето на филми започвало призори.

Към 1935 г. веселбата се премества на запад, върху ивица неразпределена земя между Холивуд и Бевърли Хилс, на булевард Сънсет, известна като Сънсет Стрип (Ивица). Нямало полицейско управление и местна власт, сексът и алкохолът били в изобилие. Много от кафенетата и баровете на Ивицата били собственост на самите актьори, а за тези, които не успявали да се чифтосват безплатно, навсякъде имало бардаци, чиято главна атракция били необикновено красивите момичета, повечето от които работели там вечер, а през деня изпълнявали епизодични роли в киностудиите – „старлетки“ (звездички), както предпочитали да ги наричат, в очакване на големия си пробив, които междувременно търсели начин да си плащат сметките.

Основните холивудски киностудии диктуват с желязна хватка от десетилетия какво може да се снима и какво може да се гледа – те произвеждат филмите, разпространяват ги, притежават салоните, които ги показват. Тази желязна хватка започва да се разхлабва през 1948 г., когато Върховният съд обявява Холивуд за „олигопол“ и поради това видът на филмите скоро започва да се променя. Появата на независимо кино слага началото на края на цензорския „Продуцентски кодекс“ и Холивуд, не непременно големите киностудии, започва да прави по-интересни филми, започва да изследва теми, достигащи отвъд изтърканото „момче среща момиче“, което доминира през Златната ера на киностудиите. В центъра на новите филми са новите звезди и никой не е по-впечатляващ от Марлон Брандо.

През юли 1954 г., след като Джак пристига в Холивуд, по кината излиза „На кея“ (On the Waterfront), с Брандо, който от Джони Страблър влиза в ролята на Тери Малой, като най-нов бунтар в американското кино, мъжествен, но и уязвим здравеняк, който търси собствената си изтерзана душа.

Брандо променя завинаги представата за американската кинозвезда, като сваля надолу възрастта и качва температурата на дефиницията за мъжественост на екрана. Изпълнението на Брандо в ролята на Тери Малой в „На кея“ въодушевява Джак Никълсън и цяло поколение млади момчета, поразени от звездомания, които точно като него искат да станат следващия Марлон Брандо.

*

В апартамента на Джун Джак се чувства притеснен – не харесва особено това, че тя непрекъснато оправя косата му и го пита дали е ял достатъчно, при положение че е изпразнил хладилника, дали си е сменил бельото, повече като майка, отколкото като сестра, но всичко това не го безпокои кой знае колко. „Имаше някои неща в отношенията ми с нея – споделя Джак след години. – Езикът на тялото. И си спомням, че си мислех, когато сестра ми се грижеше за мен, какво толкова я тревожи?“

Въпреки настояването на майка му есента да се върне и да се запише в университета, Джак е наясно, че вече няма връщане назад. Когато лятото свършва, той решава да размени шанса да получи висше образование срещу научаването на няколко уроци от самия живот. Наема малък евтин апартамент в Кълвър Сити, на няколко километра южно от Холивуд, където може да спи до късно следобед, ако иска, без Джун непрекъснато да му опява, а после да стане и да отиде да работи половин ден, за да плаща за апартамента – презарежда със стока в магазин за детски играчки на булевард „Холивуд“.

След работа хапва нещо в кафенето на Ромеро на „Уилшър“ – свърталище на новата порода бунтари, на които им се иска да станат актьори. Откритият характер на Джак му помага да се сближи с кръга им и той обича да сяда при тях и да говори за филми с монотонния си говор от Ню Джърси. Те обичали да го слушат, докато анализира сцената в „На кея“, когато Брандо, в ролята на Тери, вдига ръкавицата, която Ева Мари Сейнт, в ролята на Еди, изпуска случайно, докато двамата разговарят и разговарят. Тери я вдига и опитва да я сложи на своята ръка, сякаш иска да ѝ влезе под кожата. Сцената е още по-специална за Джак с това, че всъщност Сейнт изпуска ръкавицата неволно, докато камерата работи, и Брандо реагира на момента. Актьорската игра по Метода , за която епизодът е идеален пример с това „влизане в момента“, за него и останалите кофеинови кинокритици е направо нирвана.

И ако има късмет, дори би могъл да свали някоя от красавиците с прилепнали блузки и черни джинси, седнали на близка маса, подпрели глави на дланите си, заслушани унесено в думите му. Може и да си го е мислил, но така и не му стига кураж да опита.

Или е можел да отиде в някое от другите модернистични кафенета и барове в стил „Гуги“, където се отбиват още кандидати за слава – „Еднорог“, „Ренесанс“. „При Полѐт“, „Барни“, „Ако вали“ (където е можело да се играе дартс на спокойствие), „При Мак“, „Луан“. Обичал да движи с „чистаците“, както ги наричал на своя език – младите актьори от Лос Анджелис, чиято собствена модна култура вече витаела наоколо. „Бях от поколение, възпитано със студен джаз и Джак Керуак, ходехме с кадифени панталони и поло яки и говорехме за Камю и Сартър, и екзистенциализъм... висяхме будни по цели нощи и спяхме до три следобед... бяхме от малцината, които гледаха европейски филми... „чистаците“ от Лос Анджелис бяха много типични за културата в града – претъпкания бургер, 18-те хиляди аромата сладолед, преуспяващите за нула време хлапета...“

Или, ако не е имал никакви пари, е можел да отиде пеша на изток, до „Сънсет“, покрай „Ла Бреа“ до някой от многото клубове за билярд край брега, смушкани между ателиета за татуси и бардаци, и да събере достатъчно пари, за да си плати наема.

Към 1955 г. обаче, след като е прекарал година живот ден за ден и сам, сред кликите от кафенетата, Ел Ей започва да губи част от притегателната си сила. Да виси по цели нощи с момчетата било забавно, но не и достатъчно за него. Не успял да се сближи с никого, момче или момиче. Не искал да прекара следващите двайсет години в пиене на кафе, пушене на цигари и стряскане от собствения си глас. Искал да е там, където се случват нещата, някак да проникне в бизнеса, независимо каква точно неквалифицирана работа ще върши. Всичко би било по-добре от спане по цял ден и преливане от пусто в празно цяла нощ. По-скоро би се върнал на изток и би постъпил в университета, както все още настоявала Етел Мей. „Нямах [истински или смислени] приятели. Живеех сам... Имах работа, която някак ми допадаше – куриер. Живеех в апартамент в Кълвър Сити. Вече бях гледал двата филма, които въртяха в местните кина, и нямах кола... чувствах се мрачен като Винсент ван Гог...“

Всичко се променя един ден, когато приятел, с когото се познава от една от дупките за билярд, в която се отбива често, го води в офиса за работна ръка на „Метро Голдуин Майер“ в Кълвър Сити, където, казал му, може да кандидатства за работа и вероятно да получи работа, стига да не придиря каква е. Не би придирял, стига да диша същия въздух, който дишат и звездите от студията. По-късно си спомня: „Вече си бях купил [самолетен] билет да се върна на рождения си ден... казах си, „Нищо особено не се случва [в Ел Ей]. По-добре да се прибера и да стана сериозен. И докато съм купувал билета, съм получил работата в МГМ“. В последната минута, когато вече си събирал багажа, му позвънили, за да му кажат, че е нает на пълен работен ден като служител в офиса на анимационния отдел на МГМ.

Започва на 5 май 1955 г. със заплата трийсет долара на седмица. Работата му е да разпределя пощата от феновете на „Том и Джери“ – анимационния отговор на МГМ, с котка и мишка, на Мики Маус и Доналд Дък на Дисни. Скоро си дава сметка, че работата (и парите) не се различават кой знае колко от тези в магазина. Там работел с плюшени животни, тук с анимирани, но сега поне можел легитимно да обяснява, че е в шоубизнеса. Скоро свикнал да вижда всички звезди на МГМ да обикалят из многоетажното студио в Кълвър Сити, за което някога предполагал, че е отвъд седмото небе.

„Виждах всички. Често попадах в звуковите студиа... Монро, Богарт, Хепбърн, Спенсър Трейси, всички идваха там. За мен беше рай. Един ден залегнах на моравата, за да видя долните гащи на Лана Търнър...“ Джак наричал всички на малко име, от най-последният метач (дори по-ниско от него) до шефовете на върха, и думите му винаги вървели с усмивка.

Сега можел да си позволи по-добро място за живеене, малък апартамент над автосервиз, в Кълвър Сити, който делял с друг начеващ актьор, Роджър Андерсън – Склада – който също работел в МГМ като момче за всичко. Също като Джак, Андерсън искал да стане Брандо и след като завършил училище, дошъл в Ел Ей, за да забогатее в Холивуд. Апартаментът бил ужасен, чували как се отварят и затварят гаражните врати, а през пода се процеждала миризма на бензин, от което им призлявало и трябвало да държат прозореца отворен въпреки доста хладните нощи.

Понеже вече получавал редовна заплата, Джак не се поколебал да поиска от Мад заем, за да си купи кола. Общественият транспорт в Южна Калифорния тогава (и сега) е тъжна работа, и когато Мад си дала сметка, че той няма да се прибере у дома, му изпратила 400 долара. Веднага щом получил парите той си купил студебейкъра на старо.

Обичал колата и ходел навсякъде с нея, дори на пистата за конни състезания, докато един ден, след като заложил на предчувствията си, се върнал на паркинга и видял, че колата я няма. Било горчиво напомняне, че Холивуд не е само земя на мечти, но и реалност.

В МГМ Джак си паснал лесно с другите работници, но искал възможно най-бързо да се махне от анимационния отдел и да отиде при актьорите.

Една от по-апокрифно звучащите истории, която самият Джак разказва от години, е как станал първият му пробив. Твърди, че се качил в асансьора в МГМ, а в него случайно бил ветеранът продуцент Джо Пастърнак [„Дестри язди отново“ (Destry Rides Again), „Летен гастрол“ (Summer Stock), „Великият Карузо“ (The Great Caruso) и други], вторачил се в приятната физиономия на Джак и го попитал от упор иска ли да стане актьор, а той отговорил – не . По-късно обяснява, че бил ужасно притеснен и искал да каже „да“, обаче преди да успее да се поправи, Пастърнак слязъл от асансьора. По-късно Бил Хана, един от най-важните аниматори от анимационния отдел, който харесвал Джак, го чул да разказва историята и се разсмял, когато чул отговора „не“. След това обяснил на Джак един съществен факт от живота в Холивуд – никога не казваш „не“, на никого, независимо от предложението. За щастие Пастърнак не обърнал внимание на отговора (или не го е чул), защото през май 1956 г. уредил Джак да се яви на екранни проби в МГМ.

На които той се провалил ужасно.

Докладът, който изготвят за него, е силен – признава добрия му външен вид, страхотната усмивка, слабото атлетично тяло, красивите леко замъглени очи, Негативите обаче са по-силни – очебийна липса на опит – МГМ не смята участието в училищни пиеси за достатъчна квалификация, освен ако не става въпрос за красива млада блондинка, която иска да стане актриса – и монотонен глас с отчетлив акцент от Ню Джърси. Съветват го да взема уроци по говор и актьорски умения и му казват, че ще разгледат кандидатурата му пак след половин година.

Това е разочарование и Джак е потиснат. Хана съжалява за случилото се и свързва Джак със свой приятел, Джо Флин, поредния борещ се с трудностите на живота характерен актьор, който е отворил малка актьорска школа, за да се издържа, и тя се конкурира с десетки други подобни, сместили се между магазините по булевард „Холивуд“. По това време в Холивуд актьорските школи са почти колкото кафенетата. Повечето се посещават от ветерани от войната, за чието обучение плаща бюджетът по закона за подпомагане на ветераните. Флин, чиято достолепна физика и острият му език ще направят позната физиономия от десетки телевизионни ситкоми, докато не излита във висините с „Флота на Макхейл“ (McHale’s Navy), е спечелил много последователи сред курсистите си. Хана се уговаря с него да прослуша Джак.

Първото, което му казва Флин, е да не опитва да променя говора си, че точно той го отличава от всички останали кандидати с идеална дикция. Всяко изречение, произнесено от Джак, в края заглъхвало, като че ли двигателят на гласа му е останал без гориво, но това не било проблем. И Флин забелязал още нещо. Очите на Джак като че ли следвали думите му. Докато говорел, веждите му се издигали и спускали. Флин не бил виждал често толкова уникално изразително лице като на Джак. Той притежавал някаква харизматична привлекателност, нещо, което не можеш да научиш в актьорски курсове. „Мисля, че разбрах каква е силата на усмивката ми, когато бях на пет или шест – спомня си Джак. – След като започнах да се гледам в огледалото обаче си мислех, че трябва да държа устата си затворена. Иначе приличам на пиян гризач“.

Флин предложил на Джак да прескочи актьорските курсове и да си намери място, където да се занимава с истинско актьорство, за да натрупа реален опит. По това време МГМ поддържа нещо, наречено Актьорски кръг – малък 150-местен репертоарен театър на булевард „Санта Моника“, като начин за откриване на таланти. Флин казва добра дума за Джак и той е нает за продукцията „Чай и съчувствие“ (Tea and Sympathy) – пиеса, която е играна с успех на Бродуей през 1953 г. и е филмирана през 1956 г. За да получи ролята с две реплики, за която го искат, Джак се съгласява да мете подовете на малката сцена всяка вечер след представленията и да върши друга обща работа. Всичко това за щедрата сума от четиринайсет долара седмично.

Останалите от трупата са млади, симпатични надежди, до един неизвестни, на ръба на оцеляването: Майкъл Ландъм, който ще играе ролята на Малкия Джо в сериала „Бонанза“ и още два дълги сериала на Ен Би Си, Робърт Вон, който после ще стане „Човекът от U.N.C.L.E.“ (The Man from U.N.C.L.E.) на същата телевизия , Робърт Фулър, който ще играе каубой в няколко сериала – „Ларами“, „Керван“ (Laramie; Wagon Train) и Ед Бърнс. Ед Бърнс – Куки, – който получава редовна роля в „Сънсет Стрип 77“ (77 Sunset Strip) и става петнайсетминутна тийнейджърска сензация заради начина, по който реши косата си за шоуто.

Петият, истински актьор, отпада рано от продукцията. Той вече е играл в „Гигант“ (Giant) на Робърт Стивънс заедно с много якия и мъртъв Джеймс Дийн – новият актьор любимец на Джак, след като го е гледал в „Бунтовник без кауза“ (Rebel without a Cause). Петият актьор също е участвал в „Бунтовникът“, като е получил ролята по препоръка на Дийн. Името му е Денис Хопър.

Дори Джак, най-малко опитният в трупата, успява да получи работа след кратката си поява в „Чай и съчувствие“. Извикан е отново в отдела за кастинг на МГМ. След като са го гледали в пиесата, му дават малка роля в „Театър Матине“ (Matinee Theater) – следобедна шейсетминутна драма, излъчвана на живо от Ел Ей. Не защото Джак е бил велик в „Чай и съчувствие“. Телевизията жадно поглъща актьори, така че всеки останал без работа млад кандидат за звезда рано или късно попада в „Театър Матине“. Епизодът с Джак е излъчен на 3 септември 1956 г. Той е във възторг.

Две седмици след това го уволняват от МГМ заедно с всички останали на неговия етаж, защото студиото е решило да затвори анимационния си отдел.

Джак отново остава сам, без пари и препитание – поредният безработен холивудски актьор, който се моли за роли. Участието му в „Театър Матине“ му донася членство в AFTRA (Американската федерация на телевизионните и радио артисти) и поради това името му е вписано в указателя на актьорите на Академията – нещо като каталог на актьори и актриси. Получава няколко телевизионни участия на живо и предавания от рода на „Бракоразводен съд“ (Divorce Court), като понякога играе ищец, понякога ответник. Това всъщност е без значение – тези програми са абсолютно безлики и се забравят в мига, в който е решен „случаят“.

Докато едва свързва двата края, Джак продължава да се появява в обичайните актьорски свърталища. Всяка сутрин закусва в дрогерията на Шваб, легендарната дрогерия с млечен бар, с който актьор се случи да е там. Прекарва следобедите в „Ромеро“, а вечер най-често играе билярд. Един ден случайно среща бивша колежка от МГМ, Луанда Андрюс, и друг приятел, Джъд Тейлър, и те му казват, че се отваря свободно място в актьорския клас на Джеф Кори. Кори е доста успешен, обучаван по Метода шекспиров театрален актьор през трийсетте, пристига в Лос Анджелис и прави солидна филмова кариера до 1951 г., когато е изправен пред Комисията за борба с противоамериканските дейности към Конгреса, след което попада в кошмарния черен списък и не се появява в никакъв филм дванайсет години. За да се издържа през това време, води актьорски клас в гаража си. Сред учениците му са Робърт Блейк, Карол Истман – млада хубава жена, която иска да научи повече за актьорската професия, за да пише по-добри киносценарии, Робърт Таун, който има амбиции да пише и режисира, Сали Келерман, Джеймс Дийн (чието присъствие преди ненавременната му смърт моментално издига репутацията на Кори до митични висини) и много други актьори и сценаристи, които правят успешни кариери. Много от тях по-късно отдават успехите си на факта, че са учили при Кори.

Джак иска да се запише, но много скоро чува от Кори старата песен, която му повтарят всички освен Флин – за странния му глас и акцент. Кори настоява да се отърве от тях, твърди, че така звучи незряло. Джак се упражнява денонощно, докато Кори не остава достатъчно доволен, за да го приеме на единственото свободно място, останало в текущия клас.

Джак винаги е смятал Кори за един от най-добрите учители, които е имал – по актьорство и въобще. Спомня си как казвал: „Когато един актьор влезе в роля, трябва да осъзнае, че има 85 % общо с героя си... ако не можеш да излезеш от ролята до десет минути след изпълнението, значи имаш проблем, инвестирал си физически в нея и в известен смисъл това не е добре за теб като човек“. Джак го разбирал. Това бил актьорски език, който му бил понятен. Особено осемдесетте и пет процента. Само че... какво точно използваш, питал се. Как измерваш такова нещо?

Джак веднага си дава сметка, че останалите актьори в класа искат да имитират Джеймс Дийн, който пък, на свой ред, преди смъртта си, като че ли се бил стремил да имитира великия бог Брандо. Всички били с джинси, тениски, кецове, кожени или платнени якета с цип и говорели с наведени глави и вперен право напред поглед. През почивките и след часовете, седнали някъде на кафе, момчетата от групата разговаряли за другите си културни слабости – през петдесетте това били писателите и поетите от бийт поколението – Керуак, Киси, Гинсбърг. Джак веднага се заема да прочете книгите им, за да разбере какво харесват колегите му в тях.

Момичетата от класа на Кори били друга история – меки и пухкави, съсредоточени върху кариерата си, изпълнени с надежди да пробият в киното. И не проявявали никакъв интерес към секса, поне не и със загорелите кандидати за слава.

Освен едно от тях, Джорджиана Картър, руса южнячка със страхотна усмивка. Още като я вижда, Джак решава, че е за него, и започва да я преследва като обезумял. Тя си давала сметка какво прави той и нямала нищо против. „Харесвах го много – спомня си тя по-късно. – И много скоро не можех да дишам без него. Беше година по-млад от мен. Приличаше на малко момче и изглеждаше много добър“. Джорджиана с радост отнема девствеността на Джак.

Двамата бързо стават двойка, винаги пристигат и си тръгват от занятията при Кори уловени за ръце, а когато Кори премества ателието си в магазин в Холивуд, на „Уестърн“ и „Фърнуд“, Джак, Джорджиана и някои други предлагат помощта си за пренасянето на мебелите, боядисването на стени и каквото друго било нужно, при което се забавлявали отлично.

После един ден в класа идва нов човек. Присъствието му ще се окаже знаменателно. Той ще промени и своя живот, и живота на Джак завинаги по начин, какъвто никой не би могъл да предвиди.