Библиотекарите и вълшебната лампа

1.

2006 г.

Единбург, Шотландия

Пивоварна „Макфарлан“ се намираше в закътано ъгълче на Стария град, на няколко преки от по-туристическите места по Кралската миля. Почернялата от сажди тухлена сграда с високи комини се издигаше на това място още от Викторианската епоха. Плътна миризма на малц се процеждаше от пукнатините на старата зидария и мразовитият есенен вятър понасяше опияняващия аромат по тъмна пуста улица до мястото, където стоеше Флин Карсън. Беше доста след три през нощта и пивоварната беше затворена, но за Флин това нямаше значение. Той не търсеше питие.

„Не че бих отказал едно – помисли си той. – Предвид обстоятелствата“.

Дългурест, вече на трийсет и няколко, но с момчешки вид, той се взираше замислено в пивоварната, а мразовитият ветрец разрошваше непокорната му кафява коса. Нощта беше толкова студена, че дъхът му излизаше на пара от устата. Той се сгуши по-плътно в палтото си и се хвана, че си мисли за зноя на амазонската джунгла, докато обмисляше следващия си ход. Беше дошъл от Музея на писателите на Лоунмаркет, на няколко минути път оттук; неоторизираната му визита там извън работното време беше разкрила, че някой се е добрал преди него до един ценен ръкопис. Флин беше сигурен, че знае кой го е изпреварил – и къде най-вероятно се е сврял.

Дънкан Макфарлан беше ексцентричният собственик на пивоварната и запален колекционер. Двамата с Флин бяха един вид конкуренти в преследването на един и същи изгубен ръкопис, но Флин представляваше Библиотеката, която имаше легитимен интерес от придобиването на въпросния артефакт за доброто на цялото човечество. Макфарлан следваше собствен дневен ред и именно това наистина безпокоеше Флин.

„Ако ръкописът съдържа онова, което си мисля...“

Изпълнен с опасения, че времето му изтича, Флин се запромъква по мрачната уличка, докато не намери страничен вход в пивоварната с надпис „Само за служители“. Беше заключен, естествено, но това не можеше да го спре. Боравенето с шперц беше едно от многото полезни умения, които бе придобил през последните няколко години. Беше забавно – навремето дори не би му минало през ума да влезе някъде с взлом, но това беше преди да стане Библиотекар. Сега нещата бяха различни. Той беше различен. Когато влизането в забравени гробници и погребани храмове ти стане едва ли не навик, проникването в шотландска пивоварна изглежда нещо съвсем тривиално.

И с малко късмет в нея щеше да има по-малко бездънни ями и коварни капани.

Въпреки че студът хапеше пръстите му, той се справи с ключалката само след два опита. Озърна се, за да се увери, че никой не го гледа, отвори вратата и тихо се вмъкна в сградата, доволен, че се е скрил от лошото време.

Озова се в голямо приземно складово помещение. Редиците дървени рафтове бяха заети от чували ароматни семена, малц и хмел. Още чували бяха натрупани на дървени палети. Един мотокар чакаше да ги превози, ако е необходимо. Бръмчащи вентилатори поддържаха помещението прохладно и сухо.

Флин погледна извисяващите се рафтове само бегло. Онова, което търсеше, едва ли щеше да се намира на тях.

Шумът на тежки машини, които работеха въпреки късния час, го отведе в помещението за автоматично бутилиране. Бутилки от кафяво стъкло, което да предпазва бирата от гибелното въздействие на слънчевата светлина, се точеха по конвейер, за да бъдат напълнени, затворени, маркирани, прибрани в кашони и разтоварени със скорост стотици на минута. Отделна линия правеше същото с големи метални бъчви, предназначени за пъбове из целия град и извън него. Под тавана минаваха лъскави стоманени тръби, отвеждащи пенлива бира до цистерни, медни казани и резервоари на горните етажи на пивоварната. Изолирани парни тръби пък се свързваха с огромни индустриални бойлери другаде в сградата. Дрънчащите бутилки вдигаха доста шум и почти пречеха на Флин да чува собствените си мисли.

А мисленето беше нещото, в което го биваше най-много.

Въпреки важната и неотложна задача той поспря за момент да се възхити на предприятието и историята зад него. Единбург имаше богато и славно наследство, когато ставаше дума за варене на бира – навремето, преди повече от век, над четирийсет подобни пивоварни бяха създали репутацията на града с чудесната си продукция. Дори самият град някога бил известен с прозвището Олд Рийки заради огромните количества пушек, бълван от захранваните с въглища пещи и бойлери на пивоварните. Нещо повече...

„Престани“ – сгълча се Флин. Мозъкът му беше сам по себе си Библиотека, преливаща от малко известна и езотерична информация, но сега не беше времето да се рови в мисловния ѝ каталог. Трябваше да остане съсредоточен върху непосредствената задача. Огледа се, като се чудеше накъде да тръгне. Надпис „Опитна зона“ привлече вниманието и интереса му.

„Това изглежда обещаващо“.

Отдалечи се от механизираната глъчка на залата за бутилиране и влезе в малко помещение, което напомняше на старомодна училищна лаборатория по химия – или може би бърлогата на луд учен от някой стар филм. Лабораторни съдове, включващи най-различни колби, стъкленици, мензури, панички, реторти и епруветки, бяха подредени върху покрити с петна плотове наред със старомодни бунзенови горелки и котлони. По рафтовете бяха наредени бутилки и буркани с химически реактиви.

– Да, това изглежда по-обещаващо – промърмори Флин, макар че сърцето му се сви. Боеше се, че лабораторията не е предназначена само за изпитване на нови видове мая или специфичните качества на някакъв нов бъркоч. „Ох, Дънкан, какви си ги намислил?“

И наистина, при по-внимателен оглед откри купчина пожълтели листа, пръснати по един тезгях. Сърцето на Флин се разтуптя, докато забърза да прегледа документите, изписани на ръка с избледняло мастило. Моментално разпозна сгъчкания забързан почерк, който принадлежеше до един от най-славните синове на Единбург – Робърт Луис Стивънсън, автора на „Островът на съкровищата“, „Дейвид Балфур“ и „Странният случай на доктор Джекил и мистър Хайд“.

Наред с бирата си Единбург с право се гордееше с литературната си история. Из целия град имаше паметници и мемориали на Стивънсън, а Музеят на писателите, от който идваше Флин, можеше да се похвали с изключителна колекция артефакти и вещи, принадлежали някога на светила като сър Уолтър Скот, Робърт Бърнс и Стивънсън. Флин забързано прерови листата, дешифрирайки нечетливия почерк на Стивънсън, за да потвърди онова, което вече подозираше:

Накрая дойде времето да приготвя сместа. Отмерих няколко капки от червената тинктура според процеса, описан по-горе, като добавих в нужната последователност праховете, които се бях погрижил да си набавя. Сместа, която отначало бе алена, започна да потъмнява и да изпуска зловонни пари, докато не стана тъмно пурпурна. С трепереща ръка поднесох чашата към устните си...

– Еха – промърмори Флин и усети тръпката на откривателството въпреки зловещите изводи, до които водеше наличието на ръкописа в лабораторията. „Това е“ – осъзна той. Оригиналната чернова на Стивънсън на „Джекил и Хайд“, смятана за унищожена от самия автор.

Според историята Стивънсън изгорил първата си чернова през 1885 г., защото жена му Фани намерила историята за прекалено ужасна и защото не възвисявала морала. През годините обаче упорито се носели слухове, че Стивънсън всъщност не унищожил черновата, а само я скрил от света, като оставил на страниците на по-късните си книги указания къде се намира. През последните десетина дни Флин беше следвал лъкатушещата (и изтощителна) следа, която го водеше от гроба на Стивънсън на върха на един хълм на Самоа до някогашните жилища на писателя на Хаваите, в Ню Йорк, Сан Франциско и Лондон, докато накрая не стигна до родния му град – и едно скрито отделение в първото писалище на Стивънсън.

Само дето Макфарлан беше стигнал до него пръв.

„Само да не бях изпуснал връзката в Хийтроу и Шарлийн да не бе настоявала да пътувам с редовен полет“ – помисли си той.

При вида на скъпоценния ръкопис, пръснат нехайно върху изцапания лабораторен тезгях, библиотекарят в него трепна и той набързо събра крехките листа, като се опитваше да се отнася колкото се може по-нежно с тях, доколкото му позволяваше времето, и ги сложи в найлонова торбичка, която прибра в износената кожена чанта, висяща на дълъг ремък на рамото му. После се огледа по-внимателно – хранейки отчаяни надежди, че не е закъснял прекалено, за да предотврати ескалирането на нещата.

„Моля те, кажи ми, че още не си забъркал еликсира“.

Но свидетелствата говореха за противното. Един електрически котлон още беше топъл. Под подметките му хрущеше счупено стъкло. От колбите и стъклениците се носеше химическа миризма, която изобщо не напомняше за бира. А по-скоро за сяра и жупел.

– Ох, по дяволите – въздъхна Флин. След като ръкописът бе у него, той се изкушаваше да си каже, че е дотук, но дълбоко в сърцето си знаеше, че работата му не е завършена. Библиотекарите не се ограничаваха със събирането и каталогизирането на изгубени документи и реликви; те бяха отговорни и за пазенето на древно познание и артефакти от неподходящи ръце. И се справяха с последиците, когато нещата се оплескваха.

Независимо колко опасно можеше да е това.

– Дънкан? – повика той. – Дънкан Макфарлан? Още ли сте... себе си?

Никой не отговори, но Флин знаеше, че не може да си тръгне от пивоварната, докато не разбере колко далеч е отишъл Макфарлан. Излезе от лабораторията и тръгна да търси безразсъдния пивовар, който сигурно се спотайваше някъде наоколо. Въздъхна уморено при мисълта, че ще му се наложи да претърси цялата огромна пететажна сграда, във всеки момент нащрек за Макфарлан, който като нищо вече можеше да не е той.

„Това не можеше ли да е микропивоварна?“

– Мистър Макфарлан? – извика той. – Аз съм Флин Карсън. Трябва да поговорим!

Тръгна по спиралната желязна стълба към горните етажи, като ги проверяваше един по един. Гравитацията, която се използваше за прехвърлянето на пивото от един етап към друг, диктуваше плана на пивоварната и Флин откри, че се движи през вертикален лабиринт от бълбукащи казани с ферментираща течност, стари медни бойлери и стоманени резервоари, всичките свързани с объркваща плетеница тръби и вентили. На някои тръби пишеше „Гореща течност“ и „Студена течност“, но Флин знаеше, че под „течност“ се има предвид просто водата, използвана в пивоварството. Сини пламъци загряваха огромния меден казан на втория етаж, в който неферментиралата жълта течност бавно вреше; процесът беше същият, използван от викторианските пивовари преди повече от век.

Мястото беше интересно и на вечно любопитния Флин му се прииска да имаше време да го изучи подробно, но първо трябваше да открие Макфарлан, който не се виждаше никакъв. Флин започна да се пита дали не си губи времето, но докато уморено изкачваше стъпалата с все по-забавящо се темпо, чу смях. Идваше някъде отпред.

Не, поправи се мислено той. Не смях.

Кикот.

„Това не може да е добре“. Познаваше кикота, особено онзи от сатанинския вид. „Има ли изобщо несатанински кикот?“ – запита се за момент той, докато стигаше до последния етаж на пивоварната и се подготвяше за най-лошото. „Защо никога не е лесно?“

В помещението имаше огромни цистерни от неръждаема стомана, в които малцовият ечемик се смесваше с вода и се загряваше с пара. Метално мостче за наблюдение минаваше на метри над главата на Флин. Нов изблик маниакален смях насочи вниманието му нагоре и той зърна някаква уродлива фигура да бърза по пътеката. Тежки стъпки отекнаха над него.

– Мистър Макфарлан?

– Макфарлан? – отговори му подигравателен глас. – Не, Макфарлан вече го няма. Остана само Хайд!

Прегърбена, смътно маймуноподобна фигура се показа зад металната тръба, захранваща една от цистерните, и излезе на лунната светлина, която струеше през близкия прозорец. Сплъстената разрошена червена коса и бакенбарди се допълваха от рунтави вежди. Кръвясалите очи, червени почти като гривата, сякаш щяха всеки момент да изскочат от орбитите си. Полегатото чело и издадената напред челюст го караха да прилича повече на липсващо звено от истинското Липсващо звено, с което Флин се бе сблъскал в Танзания миналия Ден на благодарността. Долните кучешки зъби стърчаха от устата като бивни. Бялата лабораторна престилка изглеждаше твърде голяма за сякаш закърнялата фигура, която стискаше кипяща колба в косматия си безформен юмрук.

Естествено, това не беше обичайният външен вид на Макфарлан.

„Точно от това се боях“ – помисли Флин.

– Просто трябваше да опитате еликсира, нали?

Както беше подозирал, истинската причина Стивънсън да скрие първата си чернова и да пренапише книгата си така, че да бъде „по-алегорична“, беше, че в нея се съдържаше тайната формула за прословутата отвара на доктор Джекил, на която писателят се натъкнал случайно по време на пътешествията си по света.

– И защо не? – отвърна създанието на мостчето, което беше запазило силния си шотландски акцент. – Какъв по-добър начин да се освободя от задушаващите ограничения на морала и да дам воля на истинския си аз? Никога не съм се чувствал по-свободен! – Заподскача като полудяла маймуна по висящата пътека. – И сега ще споделя блаженството си със света!

И вдигна колбата с кипящата пурпурна течност. Флин с ужас осъзна, че Макфарлан – или по-скоро животинската му алтернатива – възнамерява да изсипе еликсира на Джекил в сместа за бира. Ако се съдеше по размерите на огромната цистерна, вероятно ставаше въпрос за поне осемстотин барела бира, която скоро щеше да бъде бутилирана, пакетирана и разпратена по пъбове в цяла Шотландия и останалия свят. Това означаваше, че хиляди безчинстващи мистър Хайдовци – и дори повече, ако Макфарлан успееше да произведе още от еликсира. Най-чудовищната бира в историята щеше да предизвика хаос и касапници по цялата планета.

– Чакай малко! – каза Флин. – Идеята не ми се струва добра.

Макфарлан го изгледа отгоре от мостчето.

– Не можеш да ми казваш какво да правя. За какъв се мислиш?

– За Библиотекаря – отвърна Флин.

Създанието сбърчи объркано вежди.

– Библиотекар ли?

– Не – поправи го Флин. – Библиотекаря.

Вече повече от две хиляди години, още от времето на първата Александрийска библиотека, Библиотекаря защитаваше света от опасни тайни и магически реликви, които трябваше да бъдат съхранявани на сигурно място, докато човечеството не бъде готово за тях – което в много случаи нямаше да се случи никога. Флин съвсем не беше първият Библиотекар, нямаше и да е последният, но в момента той бе единственият по рода си и спирането на полудял пивовар да превърне хиляди жадни любители на бирата в чудовища попадаше изцяло в неговата компетенция.

Естествено, това изглеждаше по-лесно на думи, отколкото на практика.

– Няма значение! – изръмжа Макфарлан. – Вече никой не може да ме спре!

И изсипа колбата в тръбата, която водеше към цистерната, където тя се смеси със затоплената вода и малца. Мръсна ръка затвори капака и завъртя копчето за увеличаване на температурата.

– И това е само първата пратка! – изкиска се той. – Ще залея света с божествената си смес... и ще отприщя зверовете във всички ни!

– Не става – каза Флин. – Светът не се нуждае точно от такива духове.

Зорките му очи забелязаха клапан в долната част на цистерната. Той се втурна напред, сграбчи го с две ръце и го завъртя обратно на часовниковата стрелка. „Наляво отвърташ, надясно затягаш“ – напомни си, докато напрягаше сили. Упоритият метал отначало оказа съпротива, но накрая отстъпи.

– Не! – изкрещя вбесеният Макфарлан. – Не можеш да го направиш. Нямаш право!

– Тук не съм съгласен. Ако питаш мен, това попада изцяло в моята компетенция. – Клапанът се отвори и замърсената смес бликна от цистерната. Флин отскочи, за да не бъде съборен от наводнението. Лепкавият богат на захар разтвор потече по пода. Флин въздъхна с облекчение, когато видя как замърсената течност изчезва в отводнителните канали. Точно това вариво нямаше да съсипе ничия вечер.

– Проклет да си! – Макфарлан счупи празната колба в парапета, превръщайки долния ѝ край в назъбено оръжие. От устните му захвърча слюнка. – Ще си платиш, нахален библиофил такъв! Ще забъркам кръвта и мозъка ти в следващото вариво!

Скочи от мостчето, хвана се за тръбите и се заспуска надолу към Флин, който отстъпи към стълбата. Макфарлан се подхлъзна на мокрия под, но успя да запази равновесие и не се просна по очи. Това обаче го вбеси още повече.

– Ела тук, мръсен вандал такъв!

Размахал счупената колба, Макфарлан забърза след Флин, като шляпаше в лепкавите локви. Ноздрите му бяха разширени, от устните му се точеше лига. Мръсната лабораторна престилка се влачеше в кашата.

– Може би друг път – извика му Флин. – Когато не си прекалил с чашката!

Втурна се надолу по стълбата. Беше учен, а не побойник, така че в случая стратегическото отстъпление му се виждаше най-подходящо. Минали сблъсъци с безскрупулни ловци на съкровища, въоръжени до зъби наемници и от време на време с по някое митично чудовище го бяха закалили донякъде, но той все още предпочиташе да използва мозъка си пред юмруците и оръжията. Ръкописът бе у него и беше провалил замисъла на Макфарлан – засега това беше достатъчно. Оставаше му само да се измъкне невредим. По-късно щеше да мисли как да се справи с трансформацията на Макфарлан.

Еликсирът все някога трябваше да престане да действа, нали?

Когато стигна до приземния етаж, погледна през рамо и видя, че Макфарлан го настига. Рязката флуоресцентна светлина на помещението за бутилиране се отразяваше от неравните ръбове на счупената колба. Макфарлан се кискаше и предвкусваше как ще направи Флин на кайма. Библиотекар или не, на Флин за момент му се прииска Стивънсън все пак да беше изгорил ръкописа си.

– Чакай малко – каза той на Макфарлан. – Няма да е зле да поизтрезнееш, преди да си направил нещо, за което и двамата да съжаляваме.

Макфарлан се изсмя.

– Умът ми никога не е бил по-ясен. – И притисна Флин към движещия се конвейер. Току-що напълнени бутилки звънтяха по него, докато се движеха към машината за слагане на етикети. – Без съжаления, без вина... БЕЗ МИЛОСТ!

И се хвърли към Флин, който бързо се просна на пода, излази на четири крака под конвейера и се изправи от другата страна. Следвайки примера на Макфарлан, грабна една бутилка от поточната линия и я хвърли по лудия пивовар. Бутилката го улучи в гърдите и той залитна и отстъпи назад. Изръмжа яростно, хвърли счупената колба по Флин, но тя пропусна главата му с петнайсетина сантиметра и се разби в машината зад Библиотекаря.

– Ба! – процеди Макфарлан. – И с голи ръце ще те удуша, ако се налага!

Флин му вярваше, но нямаше намерение да му дава възможност да изпълни заплахата си. За да задържи превърналия се в чудовище пивовар на разстояние, замята по него бутилка след бутилка – конвейерът му осигуряваше неизчерпаем запас от снаряди. Бутилките се пръскаха с трясък една след друга и цялото помещение се изпълни с вонята на бира. Флин си помисли, че му замирисва на оцеляване.

Докато Макфарлан не изключи тока.

Приведен, полуделият научен експеримент забърза през помещението към контролното табло, монтирано върху голата тухлена стена. Косматата му ръка дръпна един шалтер и цялата поточна линия спря.

„Дотук с блестящата идея“ – помисли Флин.

Запрати последните няколко бутилки по Макфарлан, за да го забави, и затича по покрития с пяна под към склада. Докато поглеждаше към изхода, забеляза чакащия мотокар – и чувалите хмел и зърно на палетите.

Може би все пак не биваше да оставя Макфарлан да беснее...

– Къде си, досаднико? – Макфарлан се втурна в склада, обладан от жажда за кръв. Яростта беше изкривила и без това непривлекателните му черти. Той размаха юмруци. – Дотук с проклетото ти пречкане. Имам сериозно вариво за забъркване!

– Не и без рецептата на Стивънсън – извика му Флин от кабината на мотокара. – И из града също няма да вилнееш.

Запали двигателя и настъпи газта. Машината се понесе напред и се блъсна в огромната купчина хмел, която се събори върху Макфарлан и го погреба под тежестта си. Изненаданото чудовище успя само да нададе къс вой, преди да изчезне под лавината.

„Не стана точно като с Хайд в романа, но ако проработи...“

Флин натисна спирачката и слезе от мотокара. Пристъпи предпазливо към нападалите чували с надеждата, че само са изкарали Макфарлан от строя, без да го убият. Надеждите му се подсилиха от приглушения стон отдолу. Флин отмести няколко чувала, колкото да разкрие главата на Макфарлан – остави другите да притискат безумеца в случай, че убийствената мания още не го е напуснала напълно.

– Макфарлан?

Зашеметеното чудовище беше в безсъзнание, но само толкова. Флин загледа с изумление как зверското лице на Макфарлан започна да придобива обичайните си черти. Издадените вежди и челюсти се прибраха назад, щръкналата червена коса и очите придобиха по-нормален вид. В правите рижави кичури се появиха сиви косми. Само за секунди атавистичните черти на чудовището се смениха с безинтересното, много по-невзрачно лице на Дънкан Макфарлан – да се надяваме, че за по-добро.

„Това ли беше?“ – запита се Флин. Според книгата на Стивънсън Джекил бе вземал много дози от еликсира, преди да започне да се превръща в Хайд спонтанно, без помощта на сместа. Така че на теория Макфарлан не би трябвало да може да се преобрази отново без формулата от ръкописа. „Да се надяваме, че Стивънсън не е добавил това по-късно“.

Като отстъпи от изпадналия в несвяст пивовар, който сигурно щеше да има чудовищно главоболие, когато дойдеше на себе си, Флин се увери, че ръкописът все още е в чантата, след което се замисли за самата пивоварна. Доколкото знаеше, беше унищожил единствената замърсена серия, но можеше ли да е напълно сигурен в това? Струваше му се жалко и останалата освежаваща продукция на пивоварната да отиде на вятъра, но...

Извади телефона си и набра 999, което беше шотландският еквивалент на 911.

– Здравейте – каза, когато от другата страна му вдигнаха. – Искам да съобщя за проблем за общественото здраве. Имам основания да смятам, че пивоварна „Макфарлан“ е заразена с... токсични гъби. Няма да е зле да изпратите инспектори, които да проверят. – Хрумна му още нещо. – О, няма да е зле и да изпратите веднага линейка. Стана нещо като производствена злополука.

Побърза да затвори, преди да са го притиснали за подробности, и тръгна към изхода. Трябваше да се измъкне преди някой да е дошъл, но преди това написа съобщение на гърба на една товарителница и го залепи за вратата.

ЗАТВОРЕНО ПО ЗДРАВОСЛОВНИ ПРИЧИНИ

– Това би трябвало да свърши работа – каза и се прозя. – Всичко за един ден работа.

Време беше да се прибира у дома.