ЧАСТ I

МЪГЛЯВИНИ

В ДЪЛБИНИТЕ

Юли 2017

Черно море

Мъждукащо сияние осветяваше южния хоризонт подобно блед емайл. Макар Истанбул да беше на повече от осемдесет километра, електрическият блясък, произведен от неговите повече от четиринайсет милиона жители, осветяваше нощното небе като море от китайски фенери. Един очукан черен товарен кораб пореше неспокойното море на път за светлините. Беше потънал до ватерлинията във водата и от време на време някоя голяма вълна заливаше палубата му.

На широкия мостик кормчията натискаше щурвала към левия борд, борейки се със силния вятър.

– Скорост?

Въпроса зададе брадат мъж, наведен над масата за карти. Сивите му очи бяха изцъклени и кръвясали, а говорът – леко завален. Дрехите му, покрити с петна от пот, подсказваха приоритети, различни от хигиената. Напълно според очакванията на екипажа два дни след като излязоха от пристанището капитанът вече беше отворил трета бутилка водка.

– Осем възела, капитане – отговори щурманът.

Капитанът изръмжа и започна да пресмята колко време ще им отнеме да минат през Босфора.

Вратата към крилото на мостика се отвори и през нея влезе въоръжен мъж в кафява бойна униформа. Той се обърна към капитана с изцъкления поглед със смесица от загриженост и презрение:

– Морето става все по-бурно. Вълните заливат палубите.

Капитанът вдигна поглед и се изкиска.

– Сигурен ли си, че не те, а твоята повърня ми цапа палубите?

Мъжът, който вече беше позеленял, не видя нещо смешно в отговора.

– Аз отговарям за товара. Може би трябва да се приближим до брега.

Капитанът поклати глава. Когато минути преди да отплават от Севастопол, собственикът на кораба му се обади, за да му нареди да изчакат закъсняла доставка, той изпита безпокойство. Малката група въоръжени мъже, която пристигна в очукан микробус, само засили подозренията му, докато я гледаше да разтоварва голям метален сандък. Той протестира, когато те настояха да го сложат в машинното отделение, но възраженията му преминаха в мърморене под нос, щом му дадоха чанта с чисто нови рубли. Сега стрелна с гневен поглед един от двамата въоръжени мъже, които придружаваха тайния товар.

– Махай се от мостика ми, глупако. Това е море за деца. „Кримска звезда“ може да пори пет пъти по-големи вълни и пак да закара скъпоценния ви товар без повреди.

Въоръженият възстанови равновесието си след поредната вълна и пристъпи към капитана.

– Товарът трябва да пристигне по разписание, инак ще се погрижа да чистиш висулки на някой ледоразбивач в Мурманск.

Мъжът излезе на крилото на мостика. Там се изпъчи предизвикателно, защото свежият вятър му помогна да потисне морската болест.

Капитанът не му обръщаше внимание, а изучаваше картите си, проследявайки напредъка на кораба.

Товарният кораб продължи да се клатушка кротко напред в продължение на още двайсет минути, преди щурманът да извика:

– Капитане, приближава ни съд, който сякаш държи курс, успореден на нашия.

Капитанът стана от масата и отиде при щурвала. Погледна екрана на радара, на който се виждаше зелената примигваща точка на съд, който ги наближаваше откъм кърмата. Малка, бледа зелена точка се показа за кратко пред по-голямата.

– Щурвал надясно, курс два-три-нула.

– Щурвал надясно, курс два-три-нула градуса. – Кормчията завъртя щурвала.

Товарният кораб с лекота пое по новия курс. Няколко минути по-късно стана ясно, че следващият ги съд е поел по същия курс.

Капитанът се смръщи.

– Вероятно някой неопитен капитан, който си търси водач да го преведе през пролива. Дръж курса.

Миг по-късно над вълните се понесе дълбок тътен, последван от лека вибрация, която разтърси палубите.

– Какво беше това? – попита въоръженият.

Капитанът се вторачи през прозореца на мостика, опитвайки се да се съсредоточи върху източника на шума.

– Капитане, взрив във водата – щурманът посочи с ръка към носа. – Право пред нас.

Капитанът фокусира мястото и успя да види падащ обратно воден гейзер на сто метра пред кораба.

– Двигател една трета напред. – Той се протегна за бинокъла.

Нямаше върху какво да го фокусира, като се изключи кипящият водовъртеж точно по техния курс. Той погледна през задния прозорец на мостика и забеляза, че светлините на съпътстващия ги кораб са се приближили. Всъщност бяха два плавателни съда: влекач, който теглеше шлеп.

Парлива миризма обгърна мостика. Първо слаба, после съкрушителна. Въоръженият мъж, застанал близо до вратата, първи почувства въздействието ѝ. Започна да кашля и да се дави, после изпусна оръжието си и падна на колене. Щурманът го последва, взе да се задушава и се стовари на палубата.

С притъпени от алкохола сетива, капитанът не почувства веднага невидимото нападение. Когато двамата му другари на мостика замлъкнаха и повече не помръднаха, той започна да схваща какво се случва. Някъде наблизо чу изстрел, после усети гърлото си да се свива. Пулсът му се ускори, докато се опитваше да диша. Залитна към щурвала, хвана микрофона на радиостанцията и с продран глас каза в него:

– Мейдей! Мейдей! Кораб „Кримска звезда“. Нападнати сме, моля, помогнете!

Объркването и страхът бяха изместени от всепоглъщаща болка. Капитанът се залюшка в продължение на няколко секунди, микрофонът падна от ръката му и той се свлече на палубата мъртъв.

– Капитане, никой не отговаря по канала за спешни случаи. – Младоликият трети офицер вдигна глава от комуникационния пост и се вторачи в слабия мъж, който изучаваше екрана на радара.

Дърк Пит кимна в знак, че е разбрал, но не отмести очи от екрана на радара.

– Добре, Чавес. Предай, че сме на път. После върви да събудиш капитана.

Пит се изправи в пълен ръст и се обърна към щурмана.

– Още не сме влезли в Босфора, така че можеш да ускориш. „Кримска звезда“ трябва да е на трийсет мили пред нас. Дръж курс нула-пет-пет градуса и изстискай всички сили от нея.

Кормчията кимна в знак, че е разбрал, и Пит звънна в машинното отделение, за да нареди на главния инженер да изцеди и последната конска сила за двата винта на кораба им. Понесе се нисък вой и корпусът на океанографския изследователски кораб потрепери, когато двата му дизелови двигателя заработиха с максимални обороти. Няколко минути по-късно капитанът на кораба – едър мъж с пясъчноруса коса – Бил Стенсет се появи на мостика. Следваше го третият офицер Чавес, който се върна на мястото си при комуникационния пост.

Стенсет потисна прозявката си.

– Имало мейдей?

– Един-единствен сигнал за бедствие от кораб на име „Кримска звезда“ – обясни Пит. – Записан е като плаващ под румънски флаг бълкер . Изглежда държи курс право към проливите. Намира се на трийсетина мили пред нас.

Стенсет погледна в екрана на радара, после усети как неговият собствен кораб увеличава скоростта.

– Знаем ли какъв е проблемът им?

– Чухме един-единствен сигнал за бедствие. Чавес направи няколко опита да се свърже с тях, но не получи отговор. – Пит почука с пръст по екрана. – Изглежда ние сме най-близкият плавателен съд в този район.

– Може турската брегова охрана да има наблизо средства за бързо реагиране. Чавес, обади им се.

Пит грабна едно преносимо радио от стойката за зареждане и тръгна към вратата, водеща в крилото на мостика.

– Чавес, когато свършиш с тях, би ли звъннал на Ал Джордино да му кажеш, че ще го чакам на кърмовата палуба след десет минути. Ще приготвя „Зодиака“ , в случай че има нужда от нас на борда. Обади се, когато можем да потеглим към тях.

– Тъй вярно – отговори Чавес.

Докато Пит се готвеше да излезе, Стенсет присви очи, за да фокусира закачения на стената хронометър. Стрелките показваха два сутринта.

– Между другото, какво правеше на мостика по това време?

– В стената на кабината ми се блъсна откачил се котвен кран и ме събуди. Обезопасих го и се качих тук, за да видя къде сме.

– Шесто чувство, бих казал.

Докато излизаше от мостика, Пит се усмихваше. Изглежда през годините бе развил способност да открива проблеми наоколо. А може би те го откриваха...

Директорът на Националната агенция за водно и подводно дело се спусна две равнища надолу и тръгна по главната палуба на изследователския кораб към кърмата. Ревът от машинното отделение показваше, че „Македония“ развива максималната си по документи скорост от седемнайсет възела, вдигайки бяла пяна покрай тюркоазните си бордове. Тя беше един от многото плавателни съдове на НАВПД, на които се възлагаше проучването на световните океани. От ветрилообразната кърма на „Македония“ Пит освободи въжетата на един „Зодиак“, обезопасен на специална стойка, и свали мушаменото му покривало. Провери дали резервоарът е пълен, после го закачи за въжето на лодбалката . Доволен от подготовката, се облегна на релинга и загледа напред, за да открие далечните светлини на „Кримска звезда“.

Дори не трябваше да съм тук, помисли си Пит. Беше се качил на „Македония“ предния ден в Истанбул, след като пристигна със самолет от офиса си във Вашингтон. Дошлата в последен момент молба на българското Министерство на културата да помогне при откриването на останките на отомански кораб, го беше примамила от другия край на света.

Двайсет минути по-късно изследователският кораб на НАВПД застана успоредно на черния бълкер, който дрейфаше тихо, подобно на осветен призрачен кораб. От мостика на „Македония“ капитан Стенсет оглеждаше търговския кораб с бинокъл за нощно виждане.

– Плавателният съд продължава да не отговаря – обади се Чавес. – Турските власти съобщиха, че един катер е вече на път, а от Истанбул ще изпратят спасителен хеликоптер с приблизително време на пристигане след двайсет и шест минути.

Стенсет кимна, като продължаваше да притиска бинокъла към веждите си. На кораба не се виждаха никакви признаци на живот. Той стрелна поглед към екрана на радара. На около осемстотин метра от бълкера се отдалечаваше малка зелена точка. Насочи бинокъл в тази посока и видя очертанията на плавателен съд без светлини. Взе преносима радиостанция.

– Мостик до Пит.

– Пит слуша.

– Товарният кораб продължава да дрейфа и не се виждат признаци на живот. Не виждам следи от крен или физически повреди. В случай че искаш да останеш на мястото си, турската брегова охрана и спасителен хеликоптер са на път.

– Не, може да има застрашен живот. С Ал ще се опитаме да се качим на борда. Край.

Пит се обърна към ниския мъж със сънливи очи, който стоеше до моторната лодка.

– Да я спуснем.

– Дано тревогата е истинска, защото се бях сгушил удобно на койката и точно сънувах, че съм в истанбулски харем и скоро воалите ще паднат...

Пит се усмихна.

– Момичетата от харема ще са ми благодарни.

Спуснаха зодиака отстрани на борда, слязоха по пилотския трап и освободиха повдигателното въже. Пит запали извънбордовия двигател и даде газ. Надуваемата лодка се завъртя и се понесе по развълнуваното море към товарния кораб. Пит подкара по протежение на корпуса и попадна на спуснат задборден трап близо до кърмата, към който насочи лодката.

– Мило от тяхна страна да оставят спусната стълба за добре дошли. – Джордино скочи на най-долното стъпало и върза зодиака за перилата. Подуши въздуха и се смръщи.

– Май великденският заек ни е оставил кошница с развалени яйца.

– Може би нещо в товара му? – предположи Пит. Обаче миризмата сякаш не идваше от кораба.

Двамата изтичаха нагоре по стъпалата, качиха се на борда и откриха, че противната миризма постепенно намалява. Под ярката светлина на палубните светлини коридорите изглеждаха празни, докато се придвижваха напред към жилищната надстройка. Палубните люкове бяха затворени и обезопасени и както беше казал Стенсет, корабът изглеждаше наред.

Когато стигнаха до трапа, който водеше до мостика, се поколебаха. На входа лежеше остриган млад мъж в черна бойна униформа. Сковано от смъртта, на лицето му бяха изписани смесица от объркване и болка, а отворените му сини очи сякаш търсеха причината. Вкочанените му ръце още стискаха АК-47.

– Стрелял е по някого. – Пит пристъпи внимателно към купчинката гилзи на палубата.

Джордино освети трупа с фенерче.

– Няма видима причина за смъртта му.

Прекрачиха трупа и продължиха нагоре по стъпалата към мостика, който беше на петото равнище. Тук попаднаха на друга страховита сцена. Въоръжен мъж в бойна униформа беше проснат до моряк близо до щурвала. По-възрастен мъж с брада, вероятно капитанът, беше рухнал близо до масата с картите. Джордино провери за признаци на живот, но изскочилите очи, посинялата кожа, изкривените устни бяха свидетелство за бърз, но болезнен край.

– Никакви външни рани – каза Джордино. – Точно като мъжа в подножието на трапа.

Пит подуши миризма на сяра и отвори един от прозорците на мостика.

– Може би изтичане на газ? Защо не провериш в жилищната надстройка за оцелели? Аз ще съобщя на „Македония“ какво намерихме и ще гледам да подкарам този плаващ ковчег.

Джордино се спусна до каютите на екипажа, които бях под мостика. Пит докладва на Стенсет, после пусна двигателите на товарния кораб и пое курс към Истанбул, съпровождан от „Македония“.

Бълкерът бавно набра скорост и започна да цепи безкрайните редици големи вълни, докато плаваше на юг. Пит точно проверяваше за някакво движение на кораба наблизо, когато откъм кърмата се чу силен трясък. Съдът се разтърси, а по командното табло на щурвала засвяткаха червени лампички.

– Какво беше това? – Гласът на Джордино беше накъсан от пукота на преносимата радиостанция.

– Малка експлозия на кърмата.

– Някой се опитва да го потопи?

– Възможно е.

Пит се зае да изучава навигационния монитор. Най-близката суша беше на осем мили. Той измени курса, надявайки се, че ако се наложи, може да остави кораба да заседне. На конзолата светнаха още червени лампички, което му подсказа, че няма да успеят. Някакви документи се плъзнаха от ъглова работна маса, потвърждавайки нарастващия крен, който усещаше под краката си.

– Корабът потъва – съобщи той по радиото на Джордино. – Ти как се справяш?

– Двама моряци мъртви на койките си. Мисля, че има още каюти на долното равнище.

Пит долови нещо с крайчеца на очите си. До него беше екранът на охранителната система, на който се виждаха на живо кадри от носа, кърмата и машинното отделение. Беше забелязал някакво движение точно там. Когато се вгледа по-внимателно, успя да различи просната фигура в края на монитора.

– Ал, свършвай и ме чакай след пет минути на палубата. Отивам да проверя машинното отделение.

Конзолата на щурвала грееше ярко от проблясващите лампички, докато водата напредваше в най-долните кухини на кораба. Носът вече беше започнал да се издига към небето, а кърмата да потъва. Пит хвърли поглед към далечните светлини на сушата, после изскочи от мостика. Стигна до главната палуба и по един трап се заспуска към машинното отделение. Откри, че подът му вече е покрит с вода, но двигателите продължаваха да работят с оглушителен рев. На премигващото осветление видя фигурата, просната върху сив сандък зад един генератор. Пит нагази във водата и откри млад мъж в омаслен комбинезон. Краката му се поклащаха в надигащата се вода. Лицето му имаше вече познатия му син оттенък, а очите му го гледаха с празен поглед, докато изведнъж примигнаха.

– Дръж се – каза Пит, – ще те измъкна оттук.

Прегърна омаломощения човек и го задърпа нагоре по стълбите. Огледа се за още оцелели, но машинното беше празно. С усилие се заизкачва с допълнителната тежест, а кренът на кораба го затрудняваше все повече. Стигнаха до врата, която Пит ритна, за да се отвори, а зад тях един генератор с пращене спря да работи, залят от надигащата се вода.

Джордино стоеше близо до релинга и се впусна да помогне.

– Това корито е на път да потъне. От „Македония“ ни наредиха веднага да го напуснем.

За кратко ги ослепи мощният прожектор на изследователския кораб на НАВПД, който плъзна лъча си по наклонената палуба. Пит погледна към кърмата. Вълните вече прехвърляха фалшборда. Метално скърцане и стържене звучеше отвсякъде, от време на време примесено с трясъци от разместващия се товар. Товарният кораб щеше да се задържи само секунди на повърхността.

Пит и Джордино повлякоха мъжа по задбордния трап. Силният крен на бълкера го беше издигнал в почти хоризонтално положение. Джордино започна пръв да слиза, държейки пострадалия за краката, а отзад Пит го държеше за яката. До тях корпусът на товарния кораб трепереше, сякаш се бореше да остане на повърхността.

– Имаме проблем – каза Джордино.

Пит погледна към зодиака. Той се беше изправил почти вертикално, а една част беше под водата. Когато корабът се беше наклонил, долният край на задбордния трап се бе озовал под водата, а въжето, с което бяха вързали надуваемата лодка, я беше повлякло, оставяйки я да подскача изправена във водата като коркова тапа.

Товарният кораб отново се накрени, носът му се стрелна към небето, а кърмата започна да потъва във водата. Можеха да изчакат още няколко секунди и просто да стъпят във водата, но така рискуваха да бъдат всмукани от потъващия кораб. Дори да успееха да се измъкнат с плуване, човекът от машинното, който беше в полусъзнание, щеше да се удави.

– Дръж го, аз ще измъкна зодиака – извика Пит. Направи крачка в празното и се гмурна в морето.

Заплува към стърчащия вертикално от водата „Зодиак“ и студената вода го накара да настръхне. Когато заработи с крака, за да се гмурне, усети до себе си корпуса от фибростъкло на надуваемата лодка. Тя изведнъж отскочи от него, когато бълкерът започна последното си пътуване. Пит зарита силно, за да се издигне, търсейки опора по повърхността на надуваемата лодка. Протегна ръка в черната вода и усети заострения ѝ нос. Хвана се за него и се изтегли напред, докато с другата ръка потърси носовото въже.

То беше здраво обезопасено във вътрешността на лодката, така че единствената му надежда беше да го отвърже бързо от корабния трап. Започна да се издърпва с ръка срещу водното течение, а множеството мехурчета затрудняваха и без това слабата видимост. Нарастващото водно налягане стисна ушите и белите му дробове, докато се насилваше да се спуска надолу по въжето. Протегнатата му ръка най-сетне се удари в стърчащата площадка на задбордния трап и стисна клина, за който беше вързано въжето. То бе опънато от налягането, но той намери края му и започна да го разхлабва, докато не се освободи с рязко дръпване.

Трапът го блъсна отстрани, когато зодиакът се стрелна към повърхността. Ударът едва не му изкара въздуха, но въпреки това Пит не изпусна въжето. Товарният кораб продължаваше да се плъзга край него, затова той не усещаше, че изплува, докато ушите му не заглъхнаха. Секунда по-късно беше изстрелян над вълните от инерцията на изплуващата надуваема лодка. След като се съвзе, доплува до борда на зодиака. Подгизналият Джордино протегна ръка над борда и му помогна да се прехвърли вътре. Там му се усмихна:

– Радвам се, че не изчака да удари дъното, докато освободиш въжето.

Пит пусна изтощена усмивка.

– Исках да ти осигуря малко забавление. Как е нашият приятел?

– Ако говориш руски, той може лично да ти каже. Глътна малко морска вода, докато бяхме във водата, но всъщност изглежда по-добре, след като повърна.

Морякът седеше на пода на зодиака и се държеше за една от пейките. Макар кожата му да беше бледа, очите му изглеждаха ясни и дишаше с лекота. Той погледна към Пит и му кимна.

Около тях водата беше покрита с най-различни останки от кораба. Наблизо се чу шум от двигатели. Вторият „Зодиак“ на „Македония“ ги наближи бързо и взе лодката им на буксир, за да ги върне в изследователския кораб. Членът на екипажа на товарния кораб бързо беше закаран в болничното отделение, а Пит и Джордино се качиха на мостика.

Капитан Стенсет ги поздрави с две големи чаши горещо кафе.

– Момчета, май си оставихте твърде малко време за напускане на кораба.

Джордино отпи с наслада от топлата напитка.

– Времето беше добро за нощно къпане, затова решихме да се гмурнем.

– Само един оцелял?

– За съжаление – отговори Пит. – По другите членове на екипажа нямаше следи от рани. Приличаше на изтичане на някакъв химикал или газ.

– Това има ли нещо общо с взрива?

– Не съм сигурен – каза Пит. – Беше доста зад трюма.

– Не изглеждаше толкова стар, че да става дума за застрахователна измама – отбеляза Джордино. – Ако е така, остават нещастен случай или осуетено отвличане.

Разговорът им беше прекъснат от обаждането на приближаващия се хеликоптер на Турската брегова охрана.

Стенсет се обърна към Чавес.

– Кажи им, че „Кримска звезда“ потъна и се намираме на мястото, където това стана. Ще се радваме на помощта им за издирване на оцелели.

Миг по късно се чу плющенето на витлата на спасителния хеликоптер. Пит и Джордино излязоха на крилата на мостика, докато от машината оглеждаха малкото петно с плаващи отломки от кораба. Яркият му прожектор се съсредоточи върху няколко трупа във водата.

Джордино поклати глава.

– Целият екипаж е загинал с изключение на един.

Вторачен в търкалящите се по повърхността вълни, Пит кимна.

– Да, кораб на смъртта, който отнесе своята тайна със себе си. Поне засега.