ПЪРВА ЧАСТ

СТАРИЯТ ТРИЪГЪЛНИК

Седемдесет жени живеят

в женския затвор.

Сред тях желая да съм аз –

тогава старият триъгълник

ще може да си дрънка

по бреговете на Роял Канал.

Брендън Бихан

Глава 1

Рий попита Дженет дали някога е гледала квадрата светлина през прозореца. Дженет отвърна, че не е. Рий беше на горното легло, Дженет на долното. Двете чакаха килиите да се отключат за закуска. Беше поредната сутрин.

Изглежда, съкилийницата на Дженет беше изучавала доста квадрата. Рий обясни, че се появявал на стената срещу прозореца и започвал да се плъзга надолу и надолу, след което се спускал по масата им и накрая се озовавал на пода. Както можела да види Дженет, в момента той се намирал в средата на пода, ярък като слънце.

– Рий – каза Дженет. – Не ми се занимава с някакъв квадрат светлина.

– Аз пък казвам, че не може да не ти се занимава с квадрат светлина! – Рий издаде онзи тръбящ звук през носа си, с който показваше, че е развеселена.

– Добре. Каквото и да означава това, мамка му – каза Дженет и съкилийницата ѝ отново изтръби.

Рий беше свястна, но тишината я караше да изпитва безпокойство, досущ като малко дете. Беше влязла в затвора заради кредитни измами, фалшифициране и притежание на наркотици с намерението да ги продава. Не била особено добра в начинанията си, поради което се намираше тук.

Дженет беше прибрана за убийство – една зимна нощ на 2005 година бе наръгала съпруга си Деймиън в слабините с отвертка и защото беше друсан, той просто седна в един фотьойл и си остана там, докато кръвта му не изтече. Естествено, тя също се беше качила на черешата.

– Гледах часовника – каза Рий. – Засичах времето. На светлината ѝ трябват двайсет и две минути, за да се премести от прозореца до пода.

– Обади се на „Гинес“ – отвърна Дженет.

– Снощи сънувах, че ям шоколадов кейк с Мишел Обама и тя направо побесня. „От това ще надебелееш, Рий!“ А после също започна да яде. – Рий изтръби. – Не. Измислих си го. Всъщност сънувах онази моя учителка. Все ми казваше, че не съм в правилната класна стая, и аз все ѝ отговарях, че съм, тя казваше добре, започваше да преподава, после пак ми заявяваше, че съм объркала стаята, и аз отвръщах, че не съм. И целият час мина така. Направо вбесяващо. Ти какво сънува, Дженет?

– А... – Дженет се опита да си спомни, но не можеше. Покрай новата медитация като че ли спеше по-дълбоко. Преди се случваше да сънува кошмари с Деймиън. Обикновено той изглеждаше така, както на сутринта след като умря, с онази синкава кожа с цвета на разредено мастило.

Дженет беше питала д-р Норкрос дали според него сънищата ѝ не са свързани с чувството за вина. Докторът присви очи към нея по онзи „сериозно ли ми говориш“ начин, който я подлудяваше, но с който бе свикнала, след което я попита дали според нея зайчетата са с клепнали уши. Да, добре. Ясно. Както и да е, онези сънища никак не ѝ липсваха.

– Съжалявам, Рий. Нищо не се сещам. Каквото и да съм сънувала, изчезнало е.

Някъде на втория етаж на Крило Б се чуваше тракане на токове по цимент – някой надзирател правеше последна проверка преди вратите да се отворят.

Дженет затвори очи. Измисли си сън. В него затворът лежеше в руини. Тучни лози пълзяха по старите стени на килиите и шепнеха на пролетния ветрец. Таванът беше наполовина прояден от времето и само части от него все още се държаха. Двойка гущерчета пробяга по купчина ръждиви отломки. Във въздуха пърхаха пеперуди. Плътна миризма на пръст и гниещи листа изпълваше остатъците от килията. Боби, застанал до нея при една дупка в стената, беше впечатлен. Майка му беше археоложка. Тя бе открила това място.

– Според теб можеш ли да участваш в телевизионна игра, ако имаш криминално досие?

Видението се разпадна. Дженет изстена. Е, беше хубаво, докато го имаше. Животът на хапчета определено бе по-добър. Винаги можеше да си намери някое спокойно и тихо местенце. Трябваше да отдаде дължимото на доктора – с химия се живееше по-добре. Дженет отвори отново очи.

Рий се пулеше насреща ѝ. Затворът не беше най-доброто място, но за момиче като нея може би бе по-безопасно да е тук. Навън сигурно просто щеше да влезе в трафика. Или да се опита да пробута дрога на наркоман, който е всичко друго, но не и такъв. Както беше направила.

– Какво има? – попита Рий.

– Нищо. Просто бях в рая, а голямата ти уста го прати по дяволите.

– Какво?

– Няма значение. Виж, мисля, че би трябвало да има игра, в която да можеш да играеш само ако имаш криминално досие. Можем да я наречем „Лъжи за награди“.

– Това си го бива. Каква ще е играта?

Дженет седна, прозя се и сви рамене.

– Ще трябва да поработя върху това. Нали разбираш, да измисля правилата.

Домът им беше такъв, какъвто бе и щеше да си остане винаги – свят без край, амин. Килия с дължина десет стъпки, с четири стъпки между леглата и вратата. Стените бяха от гладък цимент с цвета на овесена каша. Навиващите се на рулца снимки и пощенски картички (които никой не поглеждаше) бяха закрепени със син пластилин на единственото разрешено място. До едната стена имаше малка метална маса, а до отсрещната – нисък метален шкаф. От лявата страна на вратата се намираше металната тоалетна, където трябваше да клечат и да се извръщат, за да си създадат някакво илюзорно уединение. Прозорчето на вратата, което бе с двойно стъкло и на нивото на очите, откриваше изглед към късия коридор на Крило Б. Всеки сантиметър и предмет в килията бе пропит с вездесъщите миризми на затвор – пот, плесен, лизол.

Против волята си Дженет най-сетне погледна слънчевия квадрат между леглата. Намираше се почти до вратата – но нямаше да стигне по-далеч, нали? Щеше да си остане затворен като тях, освен ако вратата не се отвореше от някой надзирател или дистанционно от Будката.

– И кой ще е водещ? – попита Рий. – Всяка игра си има водещ. А какви ще са наградите? Трябва да са добри. Детайли! Трябва да измислим детайлите, Дженет.

Рий беше надигнала глава, навиваше на пръст една изрусена къдрица и гледаше Дженет. В горната част на челото ѝ имаше белег, напомнящ отпечатък от скара – три дълбоки успоредни линии. Дженет не знаеше от какво е белегът, но можеше да се сети кой ѝ го е направил – мъж. Може би баща ѝ, може би брат ѝ, приятел или някой, когото никога не е виждала дотогава и никога нямаше да види отново. Сред обитателите на затвора Дулинг имаше – меко казано – много малко история в печеленето на награди. И много истории с кофти типове.

Какво можеш да направиш? Да се самосъжаляваш. Да мразиш себе си или всички. Да се надрусаш, като смъркаш почистващи препарати. Можеш да правиш каквото си поискаш (в доста ограничените ти рамки), но това няма да промени положението. Следващият ти ред да завъртиш голямото бляскаво Колело на късмета ще дойде чак при следващото изслушване за предсрочно освобождаване. Дженет искаше да вложи всичко от себе си за своето. Имаше син, за когото да мисли.

Чу се силен тъп звук – надзирателят в Будката отключи шейсет и две ключалки. Беше 6:30 и всички трябваше да излязат от килиите за сутрешно преброяване.

– Не знам, Рий. Помисли – каза Дженет. – Аз също ще помисля и после ще решим.

Спусна крака на пода и се изправи.

На няколко километра от затвора, на терасата на дом Норкрос, Антон Басейнджията почистваше басейна от мъртви буболечки. Басейнът беше подарък от д-р Клинтън Норкрос за жена му Лайла по случай десетата им годишнина. Видът на Антон често караше Клинт да се съмнява в мъдростта на подаръка си. Тази сутрин беше един от тези моменти.

Антон беше гол до кръста поради две основателни причини. Първо, денят се очертаваше горещ. Второ, коремът му беше твърд като камък. Антон Басейнджията беше целият в плочки. Ако решиш да стреляш по корема му, по-добре да го правиш под ъгъл заради рикошетите. Какво ядеше този тип? Купища чист протеин? Как тренираше? Като чистеше Авгиевите обори ли?

Антон вдигна очи и се усмихна под проблясващите стъкла на слънчевите си очила. Махна със свободната си ръка на Клинт, който гледаше от прозореца на голямата спалня на втория етаж.

– Господи – измърмори под нос Клинт и му махна в отговор. – Бъди по-човечен.

Клинт се дръпна от прозореца. В огледалото на затворената врата на банята се виждаше четирийсет и осем годишен бял мъж, бакалавър от Корнел, доктор по медицина от Нюйоркския университет, с шкембенце и тлъстини около кръста. Прошарената му брада го караше да прилича по-скоро на див еднокрак морски капитан, отколкото на мъжествен дървар.

Фактът, че възрастта и отпускащото се тяло го изненадват, му се струваше ироничен. Клинт никога не си бе падал по мъжката суетност, особено във варианта ѝ на средната възраст, а натрупаният професионален опит само беше подсилил тази нагласа. Клинт мислеше всъщност за големия повратен момент в медицинската си кариера, който бе настъпил преди осемнайсет години, през 1999 г., когато един перспективен пациент, Пол Монпелие, беше дошъл при младия доктор с „криза на сексуалната амбиция“.

– Какво имате предвид под „сексуална амбиция“? – беше попитал Клинт. Амбициозните хора се стремяха към повишения. Човек не може да стане вицепрезидент на секса. Евфемизмът бе странен.

– Ами... – Монпелие като че ли обмисли различни обяснения. Накрая избра едно и си прочисти гърлото. – Още искам да го правя. Да действам.

– Това не ми се вижда необичайно амбициозно – каза Клинт. – А напълно нормално.

Клинт току-що бе завършил психиатрия и все още беше напорист. Това бе вторият му работен ден и Монпелие беше едва вторият му пациент.

(Първият му пациент беше една тийнейджърка с тревоги около кандидатстването ѝ в колеж. Много бързо обаче се оказа, че момичето е изкарало 1570 точки по SAT. Клинт посочи, че резултатите ѝ са отлични и че няма нужда от лечение или второ посещение. И беше написал Излекувана! в края на жълтата страница, на която си водеше бележки.)

Пол Монпелие, който се бе настанил във фотьойла от изкуствена кожа срещу Клинт, носеше къс бял пуловер и измачкан панталон. Седеше, преметнал крак върху крак, с глезен на коляното, и попипваше модната си обувка, докато говореше. Клинт го беше видял да паркира лъскава червена спортна кола на паркинга пред ниската сграда. Издигането по хранителната верига във въгледобивния бизнес беше позволило на Пол Монпелие да си купува подобни играчки, но унилото му, дори изтерзано лице напомняше на Клинт за старите комикси с Бигъл Бойс, които тормозеха Скрудж Макдък.

– Жена ми казва... е, не с толкова думи, но смисълът е ясен, нали разбирате. Тоест подтекстът. Иска да престана. Да се откажа от сексуалната си амбиция. – Той вирна брадичка.

Клинт проследи погледа му. От тавана висеше въртящ се вентилатор. Ако Монпелие качеше сексуалната си амбиция там, тя щеше сериозно да пострада.

– Да се върнем назад, Пол. Как изобщо се повдигна темата между вас и жена ви? С какво се започна?

– С една моя забележка. Глупава и необмислена връзка. И Ронда – жена ми – ме изрита! Обясних ѝ, че не е заради нея, че... че имам нужда, нали разбирате? Мъжете имат нужди, които жените не винаги разбират. – Монпелие завъртя глава и изсумтя раздразнено. – Не искам да се развеждам! Част от мен смята, че тя е онази, която трябва да свикне с това. С мен.

Тъгата и отчаянието му бяха съвсем истински и Клинт можеше да си представи болката, която поражда внезапната промяна – постоянно да митарства, да яде сам блудкави омлети в евтини ресторанти. Депресията не беше клинична, но беше значителна и заслужаваше внимание и грижи, въпреки че си я беше навлякъл самият Пол.

Монпелие се наведе напред над оформящото се шкембе.

– Нека бъда честен. Наближавам петдесетте, доктор Норкрос. Най-добрите ми секс дни са в миналото. Отказах се от тях заради нея. Отдадох ѝ ги. Сменях памперси. Посещавах всички игри и състезания, събрах пари за колеж. Отговарях на всички точки от въпросника за брак. Защо да не можем да стигнем до някакво споразумение по този въпрос? Защо всичко трябва да е толкова ужасно и да причинява разколи?

Клинт чакаше, без да отговаря.

– Миналата седмица бях у Миранда. Жената, с която спях. Направихме го в кухнята. Направихме го в спалнята. Почти успяхме да го направим трети път под душа. Бях адски щастлив! Ендорфини! А после се прибрах у дома, седнахме на чудна семейна вечеря, играхме скрабъл и всички се чувствахме страхотно! Къде е проблемът? Това е изкуствен проблем, ако питате мен. Защо да не мога да имам някаква свобода? Толкова много ли искам? Толкова ли е безобразно?

За няколко секунди се възцари пълна тишина. Монпелие гледаше Клинт. Добри думи се въртяха в главата на Клинт като попови лъжички. Лесно можеше да ги хване, но въпреки това се въздържа.

На стената зад пациента му беше опряна сложена в рамка репродукция на Хокни, която Лайла беше дала на Клинт, за да „създаде уют“ в кабинета си. Той възнамеряваше да я окачи по-късно през деня. До репродукцията имаше отворени кашони с медицинска литература.

Някой трябва да помогне на този човек, помисли си младият доктор. И това трябваше да стане в някоя приятна и тиха стая като тази. Но дали това бе работа на доктор Клинтън Р. Норкрос?

В края на краищата той беше положил сериозни усилия да стане доктор, а не беше разчитал на спестявания за колеж. Бе израснал в трудни условия и бе плащал за образованието си по свой начин, понякога с повече от пари. За да стигне до сегашното си положение, беше правил неща, за които никога не бе разказвал на жена си и никога нямаше да го направи. Заради това ли беше всичко? За да лекува сексуално амбициозния Пол Монпелие?

На широкото лице на Монпелие се появи мека извинителна гримаса.

– Ох, господи. Не го правя добре, нали?

– Справяте се чудесно – каза Клинт и през следващите трийсет минути съзнателно загърби съмненията си. Разчепкаха ситуацията; разгледаха я от всички страни; обсъдиха разликата между желанието и нуждата; разговаряха за г-жа Монпелие и баналните ѝ (според Монпелие) креватни предпочитания; дори направиха изненадващо откровено отклонение към най-ранните сексуални преживявания на Пол Монпелие, когато мастурбирал, използвайки челюстите на плюшения крокодил на малкото си братче.

Верен на професионалните си задължения, Клинт попита Монпелие дали някога не е помислял да си причини вреда. (Не.) Попита как би се почувствал Монпелие, ако ролите са разменени. (Той заяви, че щял да ѝ каже да прави онова, от което има нужда.) Как се вижда Монпелие след пет години? (И тогава мъжът с белия къс пуловер се разплака.)

В края на сеанса Монпелие каза, че вече очаквал с нетърпение следващата им среща. Веднага щом той си тръгна, Клинт вдигна телефона. Каза да прехвърлят всичките му обаждания за психотерапевт в съседното градче Мейлок. Операторът го попита за колко време.

– Докато не съобщят за снеговалеж в ада – отвърна Клинт, докато гледаше как лъскавата червена кола на Монпелие излиза от паркинга, за да не дойде никога повече.

След това звънна на Лайла.

– Здравейте, доктор Норкрос. – Гласът ѝ го накара да изпита чувството, което изпитва (или би трябвало да изпитва) човек, когато казва, че сърцето му пее. Тя го попита как върви вторият му ден.

– Току-що мина най-побърканият човек в Америка – каза той.

– О? Баща ми ли е идвал? Обзалагам се, че го е побъркала репродукцията на Хокни.

Жена му имаше бърз ум, беше мила и толкова силна, колкото и бърза. Лайла го обичаше, но никога не пропускаше да го изкара от релси. Клинт си помисли, че сигурно има нужда от това. Може би повечето мъже имаха.

– Ха-ха – отвърна той. – Виж, за онова свободно място в затвора, за което спомена. Откъде чу за него?

Последваха една-две секунди мълчание, докато жена му смели въпроса. И му отговори с въпрос:

– Клинт, има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Клинт изобщо не беше помислял, че тя ще се разочарова от решението му да зареже частната практика и да я смени с държавна. Беше сигурен, че ще го подкрепи.

Благодари на бога за Лайла.

За да обере сивата четина под носа си, Клинт трябваше да изкриви лице така, че заприлича на Квазимодо. Снежнобял твърд косъм стърчеше от лявата му ноздра. Антон можеше да се перчи колкото си иска, но белите косми в носа очакват всеки мъж, плюс онези в ушите. Клинт успя да подкастри този.

Никога не бе имал телосложението на Антон – дори през последната година в гимназията, когато законът му даде независимост и той заживя самостоятелно и сам решаваше за себе си. Клинт бе по-дългокрак, по-слаб, без плочки на корема, но стегнат, също като сина си Джаред. В спомените му Пол Монпелие бе по-тлъст от човека, когото Клин виждаше тази сутрин в огледалото. Но въпреки това приличаше повече на него, отколкото на онзи младеж. Къде ли беше сега Пол Монпелие? Дали беше намерил решение на кризата си? Най-вероятно. Времето лекува всички рани. Разбира се, както е отбелязал един шегаджия, то и наранява всичко зараснало.

Клинт нямаше повече от обичайното – тоест здравословно, напълно съзнателно и основано на фантазии – желание да чука извън брака. За разлика от Пол Монпелие, неговото положение не беше някаква криза. А нормален живот във вида, в който го разбираше – обръщане на улицата след красиво момиче, инстинктивно поглеждане към жена с къса пола, докато тя слиза от колата, почти подсъзнателната страст по някой от моделите на телевизионната игра „Цената е добра“. Печално и може би малко комично беше как годините те отдалечават все повече и повече от тялото, което ти е харесвало, и оставят старите инстинкти (не амбиции, слава богу) в миналото, подобно на аромата на готвено много след като вечерята е приключила. А дали съдеше сам всички мъже? Не. Той беше просто член на племето. Жените представляваха истинските загадки.

Клинт се усмихна на отражението си. Беше гладко избръснат. Беше жив. Беше на същата възраст като Пол Монпелие през 1999 година.

– Хей, Антон. Иди си го начукай – каза той на огледалото. Перченето беше фалшиво, но поне направи усилието.

От спалнята зад банята чу изщракване на ключалка, отваряне на чекмедже и глухо тупване, когато Лайла остави колана с кобура в чекмеджето, затвори го и го заключи отново. Чу я как въздъхва и се прозява.

Тъй като можеше вече да е заспала, Клинт се облече тихо и вместо да седне на леглото и да си обуе обувките, ги взе, за да ги отнесе долу.

Лайла се прокашля и каза:

– Всичко е наред. Още съм будна.

Клинт не беше сигурен, че това е напълно истина – Лайла се беше проснала в леглото, след като бе разкопчала само горното копче на униформения си панталон. Дори не се беше пъхнала под завивките.

– Сигурно си уморена. Излизам. Всичко наред ли е на Маунтън?

Снощи му беше пуснала есемес, че имало катастрофа на Маунтън Рест Роуд: Не ме чакайте. Беше необичайно, макар и не нещо нечувано. Двамата с Джаред си бяха опекли пържоли на скара и бяха изпили по една „Анкор Стиймс“ на терасата.

– Една каросерия се отделила. На търговската верига за домашни любимци, нали я знаеш. Преобърнала се и блокирала целия път. Навсякъде беше заринато с котешки тоалетни и кучешка храна. Наложи се да ги разчистваме с булдозер.

– Звучи като лайняно шоу. – Той се наведе и я целуна по бузата. – Хей. Искаш ли да започнем да тичаме заедно? – Идеята му хрумна на момента и веднага му повдигна духа. Не можеш да накараш тялото си да престане да се отпуска и да дебелее, но можеш поне да се бориш.

Лайла отвори дясното си око – светлозелено в полутъмната стая със спуснати завеси.

– Не и тази сутрин.

– Разбира се, че не – отвърна Клинт. Прегърна я, като си мислеше, че тя ще му върне целувката, но Лайла само му пожела успешен ден и заръча Джаред да изхвърли боклука. Окото ѝ се затвори. Зелен проблясък... и после нищо.

Миризмата в бараката беше почти непоносима.

Голата кожа на Иви настръхна и тя трябваше да преглътне, за да не повърне. Вонеше на изгорени химикали, на пушек от стари есенни листа и развалена храна.

Една от нощните пеперуди беше в косата ѝ, сгушена и туптяща окуражаващо. Като дишаше колкото се може по-плитко, Иви се огледа.

Сглобяемата барака се използваше за забъркване на дрога. В средата ѝ имаше газова печка, свързана с жълтеникави тръби с две бели метални кутии. На плота до стената имаше табли, стомни с вода, отворен пакет херметически затварящи се найлонови торбички, епруветки, малка лула с обгоряла чашка и умивалник с маркуч, който излизаше под мрежата, която Иви бе дръпнала, за да влезе. Празни бутилки и смачкани консервени кутии по пода. Разнебитен сгъваем стол с логото на „Дейл Ърнхард-младши“ на гърба. Сива карирана риза, смачкана на топка в ъгъла.

Иви изтръска поне част от мръсотията по ризата и я навлече. Полите ѝ стигаха до задника и бедрата ѝ. До неотдавна дрехата бе принадлежала на един отвратителен тип. Петно с формата на Калифорния на гърдите подсказваше, че отвратителният тип обича майонеза.

Тя клекна до кутиите и издърпа пожълтелите тръби. После завъртя на един сантиметър кранчетата на бутилките с пропан.

Излезе от бараката, пусна мрежата и спря, за да вдиша дълбоко по-свежия въздух.

На стотина метра от нея покрай дървената подпорна стена имаше каравана до чакълена площадка, на която бяха паркирани камион и две коли. На въже за простиране висяха три изкормени заека – от единия все още капеше кръв, – както и няколко избелели къси панталони и дънково яке. Коминът на караваната бълваше пушек.

Погледна към рядката гора и полето, откъдето беше дошла. Дървото вече не се виждаше. Тя обаче не беше сама – пеперудите бяха покрили покрива на бараката и пърхаха с крилца.

Тръгна покрай подпорната стена. Сухи клечки се забиваха в стъпалата ѝ, един камък я поряза по петата. Тя обаче не забави крачка. Бързо се изцеляваше. Спря при въжето за пране и се заслуша. Чу мъжки смях, включен телевизор и десет хиляди червея в земята наоколо – обогатяваха почвата.

Все още кървящият заек обърна замъглени очи към нея. Тя го попита какво става.

– Трима мъже и една жена – каза заекът. Една муха отлетя от раздраните му черни устни, завъртя се и се насочи към отвора на увисналото ухо. Иви я чу да бръмчи вътре. Не я винеше – тя правеше онова, което правят всички мухи, – но ѝ беше мъчно за заека, който не заслужаваше такава гадна участ. Иви обичаше всички животни, но най-вече по-малките – онези, които щъкаха по поляни и подскачаха в шумата, онези с крехките криле и криещи се в дупки.

Обгърна с длан главата на умиращия заек отзад и нежно придърпа покритата със засъхнала кръв уста към своята.

– Благодаря – прошепна Иви и го остави да притихне.

Спящите красавици