Малката лодка

Първа част

„ПЪСТЪРВАТА“

1.

Стаята с терасата

На брега на река Темза, на пет километра от центъра на Оксфорд, където колежи като „Джордан“, „Гейбриъл“ и „Балиол“ организираха състезанията си по гребане и откъдето градът се виждаше само като струпване на островърхи покриви и кули, издигащи се над мъглата, стелеща се над Порт Медоу, се намираше манастирът на Годстоу с кротките монахини, занимаващи се с божии дела. А на отсрещния бряг бе разположена странноприемница на име „Пъстървата“.

Старата каменна сграда на „Пъстървата“ с множество стаи и лъкатушещи коридори предлагаше топлина и уют. Откъм реката имаше тераса, където два пауна (единият на име Норман, а другият Бари) се разхождаха между масите и без никакъв свян си клъвваха по нещичко от чиниите на клиентите, а от време на време вдигаха глави и надаваха възмутени крясъци. Странноприемницата разполагаше с малък салон за отбрана клиентела, където дребните аристократи, ако преподавателите от колежите се брояха за дребни аристократи, пиеха бира и пушеха лули; а също и с голям салон, където лодкари и полски работници седяха край камината, играеха дартс или клюкарстваха прави на бара, спореха или просто се напиваха кротко; а в кухнята жената на ханджията всеки ден печеше по един огромен бут на шиш, който чрез сложен механизъм от колелца и вериги се въртеше над огъня. Там живееше и момче име Малкълм Полстед.

Малкълм беше единственото дете на ханджията. Той беше на единайсет години, любопитен и добродушен, с набито телосложение и рижава коса. Учеше в основно училище „Ълвъркоут“ на около километър от странноприемницата и имаше предостатъчно приятели, но най-щастлив се чувстваше, когато с демона му Аста си играеха в малката лодка на име „Красивата дивачка“. Един негов познат многознайко реши, че ще е много смешно да промени няколко букви и така името на лодката от „Красивата дивачка“ да стане „Красивата токачка“. Малкълм търпеливо поправи надписа три пъти, докато накрая не се вбеси и не бутна глупака във водата, след което двамата сключиха примирие.

Като всяко дете на ханджия, Малкълм помагаше в странноприемницата – миеше съдове, сервираше пълни с храна чинии и халби с бира и прибираше празните. Не възразяваше срещу работата. Единственият дразнител в живота му беше момиче на име Алис, което помагаше като миячка в кухнята. Алис беше на петнайсет години, висока и кльощава, с права тъмна коса, която връзваше на стегната конска опашка. По челото и около устата ѝ вече се образуваха бръчици от постоянно мръщене. Тя започна да дразни Малкълм от деня, в който кракът ѝ стъпи в странноприемницата:

– Как се казва гаджето ти, Малкълм? Нали си имаш гадже? С кого излиза снощи? Целуна ли я вече? Целувал си се, нали?

Малкълм търпя дълго, но най-накрая Аста скочи на демона на Алис – хилава чавка, – бутна го в коритото с мръсната вода и го хапа, докато Алис започна да вика за милост. Момичето се оплака на майката на Малкълм, която обаче се тросна:

– Така ти се пада. Хич не ми се жалвай. И престани да говориш глупости.

От този момент нататък Алис спря да се заяжда с Малкълм и двамата не си обръщаха никакво внимание. Той оставяше мръсните чаши на дъската за сушене, тя ги измиваше, той ги избърсваше с кърпа и ги занасяше обратно в салона, без да каже и думичка, без да я погледне и без дори да мисли за нея.

Малкълм обичаше живота в странноприемницата. Най-голямо удоволствие му доставяха дочутите разговори, независимо дали бяха за корумпираните продажници от Речния съвет, безпомощните идиоти от правителството, или на по-философски теми, като например дали звездите са също толкова стари, колкото Земята.

Понякога разговорите от последния вид му ставаха толкова интересни, че оставяше наръча празни чаши на масата и се включваше, но само след като известно време слушаше внимателно. Много от професорите и другите гости го познаваха и му оставяха щедри бакшиши, но забогатяването не беше сред целите на Малкълм; за него бакшишите бяха дар от провидението и затова започна да се смята за щастливец, което му беше от полза по-късно в живота. Ако беше от момчетата, на които даваха прякори, то несъмнено щяха да го наричат Професора, но Малкълм не беше от тези момчета. Хората го харесваха, когато го забелязваха, но много често изобщо не го забелязваха и това също му беше от полза по-късно.

Другото любимо място на Малкълм се намираше от другата страна на моста в заобиколените от зелени ливади, спретнати овощни градини и зеленчукови лехи сиви каменни постройки на манастира „Света Розамунд“. Монахините си набавяха всичко сами – отглеждаха плодове и зеленчуци, имаха пчелни кошери и шиеха красиви одежди, които охотно спазаряваха за златни монети, но от време на време се намираше по някоя задача за услужливо момче или пък някоя стълба, която да се поправи под зоркия поглед на стария дърводелец господин Тапхаус, или да се докара риба от Медли Пондс малко по-надолу по реката. Добрите монахини често ползваха услугите на „Красивата дивачка“ за едно или друго. Малкълм многократно беше превозвал сестра Бенедикта до пощата, за да изпрати по цепелина ценни колети с епитрахили или филони на епископа на Лондон, който явно много бързо износваше одеждите си, след като се нуждаеше толкова често от нови. По време на тези плавания Малкълм научаваше много неща.

– Как успявате да опаковате тез колети така хубаво, сестро Бенедикта? – попита той един ден.

– Тези колети – поправи го монахинята.

– Тези колети. Как ги опаковате толкова хубави?

– Хубаво, Малкълм.

Малкълм не възразяваше, че го поправя. За тях това беше един вид игра.

– Мислех, че може да се каже „хубави“ – рече той.

– Зависи дали използваш думата като пояснение към действието „опаковане“, или говориш за самия колет, след като вече е опакован.

– Няма значение. Просто искам да знам как ги опаковате.

– Следващия път, когато трябва да приготвя колет, обещавам да ти покажа – каза сестра Бенедикта и удържа на думата си.

Малкълм много се възхищаваше на монахините за подредения начин, по който вършеха всичко – за спретнатите редици овощни дръвчета покрай слънчевата стена на градината, за хармонията, в която се сливаха гласовете им, когато пееха в прослава на Църквата, за добрините, които правеха на много хора. Обичаше да разговаря с тях и по религиозни въпроси.

– В Библията пише, че Бог е създал света за шест дни – каза той един ден, докато помагаше на старата сестра Фенела в манастирската кухня.

– Така е – потвърди сестра Фенела, която разточваше тесто.

– А защо тогава има вкаменелости, които са на милиони години?

– Защото в онези времена дните били много по-дълги – отвърна добрата монахиня. – Наряза ли ревена? Виж, ще свърша преди теб.

– Защо режем ревен с този нож, а не с някой от старите? Те са по-остри.

– Заради оксаловата киселина – обясни сестра Фенела, докато разстилаше тестото в тавата. – За ревена е най-добре да се реже с неръждаема стомана. Подай ми захарта.

– Оксалова киселина – повтори Малкълм. Думите много му харесаха. – Какво е филон, сестро?

– Церемониална одежда. Свещениците го обличат върху стихарите.

– Вие защо не шиете като другите сестри?

Демонът на сестра Фенела – катерица, която седеше на облегалката на един стол наблизо, го смъмри с добродушно цъкване на език.

– Всеки се занимава с онова, в което го бива – отвърна монахинята. – Мен не ме бива във везането. Виж какви дебели пръсти имам! Но другите сестри обичат сладкишите ми.

– И аз обичам сладкишите ви – каза Малкълм.

– Благодаря ти, миличък.

– Хубави са почти колкото сладкишите на мама. Само че тестото на мама е по-дебело от вашето. Сигурно го разточвате повече.

– Сигурно е така.

В кухнята на манастира нищо не се изхвърляше. Парченцата тесто, които оставаха, след като сестра Фенела изрежеше пая с ревен по краищата, се оформяха в грубовати кръстове, върбови клонки или рибки, или пък се разточваха, пълнеха се със стафиди, поръсваха се със захар и се печаха като кифлички. Тези украси носеха религиозно значение, но сестра Фенела („Виж колко са дебели пръстите ми!“) не я биваше много да оформя фигурките и те почти не се различаваха една от друга. Малкълм се справяше по-добре с тази задача, но първо трябваше хубавичко да си измие ръцете.

– Изяждат ли се кифличките, сестро? – попита той.

– О, изяждат се, и още как. Понякога гостите обичат да хапват нещичко с чая.

В манастира, разположен точно до моста над реката, се отбиваха най-различни пътници и монахините често ги подслоняваха. Отсядаха и в „Пъстървата“, разбира се, и в странноприемницата обикновено оставаха да пренощуват поне по двама-трима души, на които Малкълм поднасяше закуска, но те бяха предимно рибари и търговски пътници, както ги наричаше баща му: продаваха тютюн, железарски стоки или селскостопански машини. Гостите в манастира бяха от по-висша класа: лордове и благородни дами; понякога епископи и по-нисши духовници; високопоставени личности, които нямаха връзка с колежите в града и не можеха да отседнат там. Веднъж в манастира за шест седмици гостува една принцеса, но Малкълм я видя само два пъти. Изпратили я бяха там за наказание. Демонът ѝ беше невестулка, която съскаше на всеки срещнат.

Малкълм помагаше и с тези гости: грижеше се за конете им, лъскаше им ботушите, разнасяше писма и от време на време получаваше бакшиш. Всичките си пари събираше в ламаринен морж в стаята си. Когато натиснеше опашката, моржът отваряше уста и Малкълм слагаше монетата между бивните, един от които беше счупен и залепен отново с лепило. Не знаеше колко пари е събрал, но моржът тежеше доста. Искаше му се, когато събере достатъчно, да си купи пушка, но се съмняваше, че баща му ще позволи, и затова чакаше търпеливо. Междувременно опознаваше света чрез преминаващите пътници, и обикновените, и високопоставените.

Едва ли има друго място, мислеше той, където да научиш толкова много за света, колкото на малкия завой на реката със странноприемницата на единия бряг и манастира на другия. Предполагаше, че когато порасне, ще помага на баща си в салона, а след като родителите му остарееха, щеше да поеме цялата странноприемница. Сравнително доволен беше от тази възможност. Предпочиташе „Пъстървата“ пред която и да било друга странноприемница заради многобройните пътници, които минаваха през нея, и професорите и други важни хора, които също се отбиваха често на приказка. Но най-много му се искаше да прави нещо съвсем друго. Искаше да изучава науките, може би астрономия или експериментална теология, да прави важни открития за скритата природа на нещата. Да е ученик на някой философ – колко прекрасно би било. Но вероятността това да стане беше малка; основно училище „Ълвъркоут“ подготвяше възпитаниците си за занаятчии или, в най-добрия случай, чиновници, преди да ги пусне по широкия свят, когато навършеха четиринайсет години, а доколкото Малкълм знаеше, по света никъде не търсеха умно момче с малка лодка.

Един ден през зимата в „Пъстървата“ се появиха необичайни гости. Трима мъже пристигнаха с анбарна кола и веднага се запътиха към Стаята с терасата, която беше най-малката от трапезариите в странноприемницата и гледаше към реката и манастира на отсрещния бряг. Намираше се в дъното на коридора и не се използваше много нито през зимата, нито през лятото, тъй като прозорците ѝ бяха малки и въпреки името си нямаше врата, която да води към терасата.

Малкълм беше написал краткото си домашно (по геометрия) и тъкмо беше излапал порция печено говеждо с йоркширски пудинг и печена ябълка с млечен крем за десерт, когато баща му го повика в салона.

– Иди да вземеш поръчката на господата в Стаята с терасата – каза му той. – Вероятно са чужденци и не знаят, че напитките се поръчват на бара. Предполагам, че очакват да бъдат обслужени.

Очарован от тази новост, Малкълм отиде в малката стаичка и завари тримата господа (от пръв поглед разбра, че са изискани хора) да гледат през прозореца.

– Господа, какво ще обичате? – попита той.

Те се обърнаха едновременно. Двама си поръчаха кларет, а третият ром. Когато Малкълм се върна с питиетата, го попитаха дали могат да вечерят тук и, ако това е възможно, какво предлага странноприемницата.

– Печеното говеждо е отлично, господине. Знам, защото преди малко хапнах от него.

– О, le patron mange ici? – каза най-възрастният от господата, докато придърпваха столовете си към малката маса. Демонът му, красив бял лемур, седеше спокойно на рамото му.

– Аз живея тук, господине. Ханджията ми е баща. А майка ми е готвачката.

– Как се казваш? – попита най-високият и слабият от гостите, мъж с вид на учен и гъста прошарена коса, чийто демон беше зелена сипка.

– Малкълм Полстед.

– Каква е онази сграда на другия бряг на реката, Малкълм? – поинтересува се третият, мъж с големи тъмни очи и черни мустаци. Демонът му, непознато за Малкълм животно, лежеше на пода в краката му.

Вече се беше стъмнило и на другия бряг на реката се виждаха единствено осветените витражи на параклиса и вечно включената лампа над портата.

– Това е манастирът на сестрите от Ордена на света Розамунд.

– И коя е света Розамунд?

– Не съм ги питал. Но на един от витражите има неин портрет, на който стои в цвета на голяма роза. Предполагам, че затова се казва така. Ще трябва да питам сестра Бенедикта.

– Значи ги познаваш добре, така ли?

– Виждам ги почти всеки ден. Помагам им с това-онова.

– А тези монахини имат ли посетители? – попита най-възрастният мъж.

– Да, доста често. Идват всякакви хора. Господине, не искам да ви се меся, но тук винаги е студено. Искате ли да запаля камината? Или пък да дойдете в салона? Там е топло и уютно.

– Не, благодаря, Малкълм, ще останем тук. Но много бихме се радвали, ако запалиш камината.

Малкълм драсна клечка кибрит и огънят веднага се разгоря. Баща му редеше съчките много умело; Малкълм често го наблюдаваше. Имаше достатъчно дърва за цяла вечер, в случай че мъжете желаеха да останат толкова дълго.

– Имате ли много клиенти в момента? – попита тъмноокият мъж.

– Към дузина. Както обикновено.

– Добре – рече най-старият. – Донеси ни от печеното говеждо.

– Желаете ли да започнете със супа? Днес има лютива супа от пащърнак.

– Да, защо не? Три супи и три порции от прочутото ви печено говеждо. И още една бутилка от този кларет.

Малкълм не смяташе, че печеното им говеждо е чак прочуто – това беше просто израз. Той отиде да донесе прибори и да предаде поръчката на майка си в кухнята.

Аста, под формата на щиглец, му прошепна в ухото:

– Те вече знаят за монахините.

– Тогава защо питаха?

– Проверяваха дали ще кажем истината.

– Какво ли искат?

– Не приличат на учени.

– Напротив, приличат малко.

– Приличат на политици – заяви Аста.

– Откъде знаеш как изглеждат политиците?

– Просто усещане.

Малкълм реши да не спори с нея; имаше и други клиенти, които да обслужи, тъй че беше зает, а и вярваше на предчувствията на Аста. Той самият рядко имаше подобно предусещане за хората – ако се държаха любезно с него, ги харесваше, – но интуицията на демона му многократно се беше оказвала правилна. Разбира се, двамата с Аста бяха едно същество, тъй че нейната интуиция беше и негова, както и тя усещаше каквото и той.

Бащата на Малкълм лично сервира на тримата гости и им отвори бутилката с вино. Щом се върна в големия салон, той повика Малкълм с жест и попита тихо:

– Какво ти казаха онези господа?

– Питаха за манастира.

– Искат пак да говорят с теб. Смятат, че си умно момче. Дръж се възпитано. Знаеш ли кои са?

Малкълм поклати глава с ококорени очи.

– Единият е добрият стар лорд Нюгънт. Преди беше лорд-канцлер на Англия.

– Откъде знаеш?

– Познах го по снимката от вестниците. Хайде, върви. И да отговориш на всичките им въпроси.

Докато Малкълм вървеше по коридора, Аста му шептеше:

– Видя ли? Права бях. При това самият лорд-канцлер на Англия!

Мъжете бяха преминали на печеното говеждо (майката на Малкълм им сложи по едно допълнително парче) и разговаряха тихо, но се смълчаха, щом Малкълм влезе.

– Идвам да проверя дали искате още светлина, господа – каза той. – Мога да донеса нафтена лампа за масата.

– Чудесна идея, Малкълм, но след малко – отвърна мъжът, който беше лорд-канцлер. – Кажи ми, на колко години си?

– На единайсет, господине.

Май трябваше да каже „милорд“, но бившият лорд-канцлер явно не възразяваше и срещу „господине“.

Може би пътуваше инкогнито, и в такъв случай не би искал да се обръщат към него с официалното му звание.

– Къде учиш?

– В основно училище „Ълвъркоут“, от другата страна на Порт Медоу.

– Какъв ще станеш, когато пораснеш?

– Най-вероятно ханджия като баща ми, господине.

– Много интересна професия според мен.

– И аз така мисля.

– През странноприемницата минават всякакви хора.

– Точно така. Идват професори от колежите и лодкари от къде ли не.

– Тук знаете много неща, нали?

– Да, господине.

– Кой пътува по реката например?

– Реката е най-интересна, господине. Минават корабите на циганите, а през юли се провежда Конският панаир – тогава е пълно с лодки и пътници.

– Конски панаир... Цигани ли?

– Идват от цялата страна, за да купуват и продават коне.

Мъжът с вид на учен попита:

– А монахините с какво си изкарват прехраната? Да не би да правят парфюми или нещо подобно?

– Отглеждат много зеленчуци – отговори Малкълм. – Майка ми купува плодове и зеленчуци само от манастира. И мед. А, също така шият и бродират разни неща за духовниците. Филони и други подобни. Сигурно им плащат добре за тях. Трябва да имат достатъчно пари, щом купуват риба от Медли Пондс.

– Що за хора отсядат в манастира, Малкълм? – поинтересува се бившият лорд-канцлер.

– Ами благороднички... млади дами... по някой стар свещеник или епископ. Мисля, че идват тук на отдих.

– На отдих ли?

– Така ми каза сестра Бенедикта. Едно време, преди да е имало странноприемници като тази и хотели, хората отсядали в манастири, метоси и други места от този род, но в наши дни идвали предимно духовници и монахини от други места, за да се въз... възст...

– За да се възстановяват – довърши лорд Нюгънт.

– Да, господине, точно така. За да оздравеят.

Последен приключи с говеждото тъмноокият мъж и остави ножа и вилицата си успоредно в чинията.

– В момента в манастира има ли гости? – попита той.

– Мисля, че няма. Освен ако не стоят само вътре. Обикновено гостите обичат да се разхождат из градината, но напоследък времето е лошо, тъй че... Желаете ли десерт, господа?

– Какъв е?

– Печени ябълки с млечен крем. Ябълките са от градината на манастира.

– Не бихме пропуснали възможността да ги опитаме – каза мъжът с вид на учен. – Да, донеси ни печени ябълки с крем.

Малкълм започна да събира празните чинии и приборите.

– Отдавна ли живееш тук, Малкълм? – попита лорд Нюгънт.

– Да, господине. Тук съм роден.

– След като познаваш добре манастира, знаеш ли дали някога са подслонявали пеленаче?

– Бебе ли?

– Да. Малко дете. Или бебе. Да си чувал нещо такова?

Малкълм се замисли сериозно и рече:

– Не, господине, никога. Виждал съм благородни дами и господа, както и духовници, но никога бебе.

– Разбирам. Благодаря, Малкълм.

Като хвана столчетата на чашите между пръстите си, Малкълм успя да вземе и трите наведнъж, както и всички чинии.

– Бебе? – прошепна Аста на път за кухнята.

– Истинска загадка – промърмори доволно Малкълм. – Може да е сираче.

– Или нещо по-лошо – отбеляза мрачно Аста.

Малкълм остави чиниите на дъската за сушене, както обикновено не обърна капчица внимание на Алис и отиде да поръча десерта.

– Баща ти – каза майка му, докато разпределяше ябълките по купичките – смята, че един от онези мъже е бил лорд-канцлер.

– В такъв случай гледай да му сложиш голяма сочна ябълка – каза Малкълм.

– Какво те питаха? – полюбопитства тя, докато заливаше ябълките с крем.

– За манастира.

– Ще успееш ли да ги занесеш наведнъж? Парят.

– Вярно, но не са големи. Ще се справя, обещавам.

– Внимавай много. Ако изпуснеш десерта на лорд-канцлера, ще идеш в затвора.

Малкълм успя да занесе купичките, без да ги изпусне, макар с всяка следваща крачка да пареха все повече. Този път господата не го разпитваха, само си поръчаха кафе и Малкълм им донесе нафтената лампа, преди да отиде в кухнята и да приготви чашите.

– Мамо, нали знаеш, че в манастира понякога отсядат гости? Чувала ли си някога да са прибирали бебе?

– Защо питаш?

– Лорд-канцлерът и спътниците му се интересуваха.

– Ти какво има каза?

– Че май не са.

– Това е правилният отговор. А сега върви да донесеш още чаши.

В големия салон, под прикритието на глъчката и смеха, Аста прошепна:

– Майка ти се стъписа, когато я попита. Видях как Керин се събуди и наостри уши.

Керин беше демонът на госпожа Полстед, грубоват, но търпелив язовец.

– Просто се е изненадала – предположи Малкълм. – Сигурно и ти си изглеждала изненадана, когато ме попитаха.

– Как пък не! Изражението ми беше непроницаемо.

– Е, вероятно аз съм изглеждал изненадан.

– Да попитаме ли монахините?

– Добра идея. Ще ги питаме утре. Трябва да знаят, че разни хора разпитват за тях.