Дизайнерът

1.

Копър беше омъжена от осемнайсет месеца и не считаше, че е експерт в брачните връзки. Въпреки това знаеше кога един брак не върви. И беше сигурна, че нейният определено не отива на никъде.

Докато слушаше как съпругът ѝ взема интервю от един френски партизанин, тя си мислеше за съветите, на които бе попаднала в женските списания. Нямаше майка и близки приятелки, с които да споделя, затова те бяха единственият ѝ източник на мъдрост. Не беше от жените, които „мрънкат, досаждат, изискват или се оплакват“. Със сигурност не беше и от тези, които „постоянно искат да им се купуват нови рокли“, но въпреки това успяваше да не изглежда „мръсна и раздърпана“. А що се отнася до съвета да не се сервира „противна храна в нечисти чинии върху покривки с петна“, правеше всичко по силите си да спазва и това, въпреки ограниченията във военен Париж.

Но колкото и да се стараеше да избегне всички тези смъртни грехове за добрата домакиня, това не означаваше, че Копър знаеше къде ходи мъжът ѝ до два след полунощ, или чие е размазаното на яката на униформата му червило, или защо бе започнал да се държи с нея като с предмет.

– Има ли нещо за ядене? – попита Еймъри Хийткоут и ѝ метна няколко листа с надраскани бележки.

Като негова асистентка, в задълженията ѝ влизаше и тази задача – да печата записките му, за да могат да ги изпратят по каналния ред в Америка, а като негова съпруга му осигуряваше уютен дом, обграждаше го с удобства, грижеше се за нуждите му и го бранеше от неудобствата на живота дори извън дома. По всички възможни начини.

– Има вино, хляб и кашкавал.

Съпругът ѝ изглеждаше недоволен.

– Нищо друго?

– Ще попитам хазяйката.

Хората в освободен Париж бяха трогателно щедри към американците, но при положение че самите французи гладуваха, беше изключително трудно да се намерят каквито и да е продукти.

Копър отиде до хазяйката и се върна с голямо парче салам и четири сварени яйца. Еймъри и Франсоа Жиру пушеха на малката им тераса с изглед към улица „Риволи“, по която все още се виждаха белезите и разрушенията от уличните битки. Двамата наблюдаваха четирима американски патрули, които флиртуваха с групичка млади французойки, чийто смях се носеше по улицата.

– Знаеш ли как наричаме вашите войници? – попита Жиру. – Казваме им войниците с дъвките.

– Не звучи добре от ваша страна. Не е признак на благодарност – каза Копър.

Жиру погледна надолу и смръщи лице.

– Мотаят се из Париж и раздават дъвки и бонбонки. Ние не сме деца.

– Просто се опитват да бъдат любезни с вас.

– Аз съм французин и комунист, мадам. Не искам да бъда под ничий ботуш – нито немски, нито американски.

– Питам се дали някога ще ни простите, че ви освободихме – каза Копър. Френската гордост след години унижения, нещастия и беди под окупацията на нацистите беше като таралеж: бодлива отвън и чувствителна отвътре.

– Преди време улиците ни бяха пълни с военно сиво, а сега са пълни с каки.

През последните четири часа Жиру ги бе бомбардирал с истории, една от друга по-страшни и велики, за героизма му и за ролята му в освобождаването на Франция, но когато усети поспадналия им интерес, попита:

– Искате ли да видите нещо забележително този следобед?

– В какъв смисъл забележително? – заинтригува се Еймъри.

Жиру изгаси цигарата Кемъл.

– Колаборационистите си мислят, че могат да се скрият от нас, но ние знаем къде са. Намираме предателите един по един и раздаваме правосъдие.

– Значи йpuration sauvage?

– Така му казваме, да. И днес ще накажем някого.

Еймъри веднага наостри уши.

– Разбира се. Искам да видя. Ще изчакаме Фричли-Баунд. Той ще иска да дойде с нас. – После се обърна към Копър. – Къде е той?

– Къде мислиш? – отвърна тя.

След освобождаването на града от немците бе започнало едно безкрайно парти и Джордж Фричли-Баунд, известен още като Свирепият негодник, така и не намираше сили да устои на нито един от купоните. Беше британски журналист, пристигнал преди няколко седмици. Като стар възпитаник на Итън, той беше постоянно пиян, но Копър и Еймъри се бяха привързали към него.

Свирепият негодник можеше и да не се върне за обяд, затова започнаха без него.

Хлябът беше по-корав от салама, а виното прекалено студено, но бяха гладни.

– Кой е този предател? – попита Еймъри.

Жиру режеше колбаса с военния си нож и говореше мрачно:

– Някой, който стори огромно зло на Франция. Ще видите.

– Ще го убият ли?

– Може би.

Копър сгърчи лице. Вече се бяха нагледали на толкова много ужас и жестокости след нахлуването на Съюзниците – огромната вълна от хора и машини бавно се търкаляше напред през Европа и вървеше към Берлин. Париж все още стенеше и плачеше, след като беше пометен от нея. Еймъри изглеждаше необезпокоен от множеството осакатени и обезобразени до неузнаваемост хора, от все още топлите трупове. Но все пак той беше военен кореспондент, обръгнал на подобни жестокости.

Копър го обичаше, но не можеше да не признае, че съпругът ѝ беше най-студеният човек, когото познаваше.

Пет минути по-късно Свирепият негодник се появи – мъртвопиян, придружен от двама войници.

– Добро момче е, за разлика от останалата английска сган – каза задъхано единият. Фричли-Баунд беше голям мъж, а стъпалата до апартамента бяха доста. – Но не знае кога да спре. Къде да го оставим?

Те поеха Фричли-Баунд от мъжете, с които беше пил, и го сложиха на леглото му. Не се случваше за първи път и Копър вече знаеше, че е добре да го обърнат на една страна и да му оставят наблизо гърне, така че лесно да може да го стигне.

Тогава най-неочаквано Фричли-Баунд отвори кърваво-червеното си око и ги огледа.

– Изложих ли се?

– Не повече от обичайното – отговори му Еймъри. – Но изпускаш нещо много важно. Жиру ще ни води да видим как Опозицията раздава правосъдие и наказва предател.

– Мамка му. На онези ще им хареса. – Опита се да седне, но после се хвана за гърдите. Лицето му, досега като пурпурно-червена маска, изведнъж побеля. Наложи се да го хванат, за да не се строполи на пода.

После вдигна поглед към Копър.

– Моля те, старо мое приятелче.

– Не, Джордж. Не искам да гледам как убиват някого.

– Моля те, направи го за мен.

– Не.

– Може да е големият удар на стария Джордж. На две страници от вестника. Щастлив редактор. Спасение на кариерата. – Той стисна ръката ѝ. – Апаратът е в гардероба, ей там. Трябва да е останала лента за няколко снимки.

– По дяволите, Джордж – каза ядосано тя. – Не можеш да продължаваш така.

Той размаха голямата си ръка, за да се съгласи с нея или за да протестира, така и не стана ясно, а после се отпусна назад, блед като труп.

Еймъри я погледна въпросително.

– Последното желание на един умиращ човек. Ще откажеш ли?

– И така да беше, пак бих отказала. – Копър се засили към гардероба и буквално се удари в него. – Няма да слагам нова лента. Ако филмът е свършил, не ме интересува.

Тя разгледа очукания „Ролифлекс“ (струваше ѝ се странно и дори смешно, че Фричли-Баунд не изпускаше немския апарат, който бе влязъл в производство години преди войната). Бяха останали около шест пози.

– По дяволите!

– Можеш да си останеш у дома, ако искаш – каза Еймъри и Фричли-Баунд се разбуди с грухтене.

– Не. Смело момиче. Спасението на Свирепият негодник. Благодарен до гроб.

– За кой път вече? – попита тя сърдито. – Всички ме използвате за нещо. Вече ми дойде до гуша. Хайде, да вървим.

Колко пъти бе вършила работата на Фричли-Баунд, защото беше прекалено пиян? Беше правила снимките му, дори беше писала статиите му. Единственото, което Джордж правеше, бе да нанесе няколко корекции с молив и трепереща ръка и да ги изпрати на шефовете си. И тя не получаваше нищо освен благодарност до гроб и убеждението, че спасява кариерата му.

Фричли-Баунд беше бедствие, която тепърва щеше да ги удари. Съвсем скоро от вестника му щяха да разберат с какво всъщност се занимава и това щеше да е краят.

Джипът се носеше по неравните пътища и Копър подскачаше на задната седалка, докато гледаше как Париж лети край нея. Въздухът беше наситен с тежката миризма на коне и техните изпражнения. Лишеният от петрол град се бе върнал в деветнайсети век и се бе качил на каруци и каляски, които задръстваха булевардите. Единствените коли бяха малкото на брой таксита или джипове като техния, пълни с войници, журналисти или хора, посветили се на военен туризъм.

Сградите изглеждаха като надупчени от варицела лица. Подминаваха изгорени камиони, размазани немски танкове край парка Тюйлери, но въпреки това Париж изглеждаше великолепен.

В сравнение с Лондон в началото на годината Париж изглеждаше весел, окъпан в зеленина, блеснал със златистите орнаменти на сградите. Горда и величествена, Айфеловата кула се издигаше високо над покриви и дървета към ясното индигово небе. Трикольорът се развяваше навсякъде. Улиците бяха пълни с момичета на велосипеди.

– Не можеш да кажеш, че тук е имало война – отбеляза Копър.

– Не е и имало – отвърна иронично Еймъри. – Много по-лесно е да се предадеш, отколкото да отвърнеш на удара.

Жиру го изгледа мръсно.

– А вие, мосю? – намеси се троснато той. – Мога ли да попитам защо вие не участвате в битките?

Еймъри се засмя. Очевидно въпросът не го притесни. Както винаги! Всъщност едва ли имаше нещо, което да го смути, но Копър веднага се втурна да го защитава.

– Съпругът ми е освободен от военна служба. Има слабо сърце.

– Слабо сърце? – повтори Жиру и огледа елегантното му тяло. Беше висок около метър и осемдесет и пет.

– Да, като малък е страдал от ревматизъм.

Жиру се усмихна. Копър беше виждала тази недоверчива саркастична усмивка много пъти. И не ревматизмът като дете бе спасил Еймъри от фронта, а фактът, че имаше баща банкер. Беше от богато семейство от Ню Инглънд, беше завършил университета Корнел, следователно приемаше за даденост, че е много повече от останалите хора и че ги превъзхожда във всяко едно отношение.

Копър, която имаше съвсем различен произход и бе успяла да завърши само колеж по машинопис, беше много по-чувствителна към несправедливостите. Беше му позволила да я прелъсти един летен следобед в Лонг Айлънд. Еймъри беше първият мъж в живота ѝ и за нейна изненада, той се ожени за нея само след шест месеца. Семействата им бяха крайно недоволни. От страна на семейство Хийткоут, всички бяха потресени, че не се е оженил за момиче от богато и влиятелно семейство, имаше толкова много нови пеперудки, които правеха дебюта си на пазара за женитба. Бащата на Копър, вдовец ирландец и работник във фабрика, казваше, че Еймъри е отроче на същите онези хора, които притискат с ботуша си лицата на бедните в земята и ги карат да работят до изнемога. Един от братята ѝ заяви напълно откровено, че вероятно Еймъри е противно копеле, което не умее да се държи добре с една жена.

Но Еймъри открито бе заявил възхищението си от отношението на семейството ѝ към капиталистите. Както повечето интелектуалци от класата на богатите, той предпочиташе да заема лява позиция по политически въпроси.

Може би всичко между тях беше просто привличане на противоположностите. И вероятно защото тя бе отворена към секса по начин, по който много момичета от обкръжението му не бяха. Привличаше я с красивия си външен вид, беше като кинозвезда. Имаше гъста руса коса и очи с цвят на електриково-, почти виолетовосиньо – никога преди не беше виждала такива очи. У него имаше някаква вродена изисканост и в същото време общуваше лесно и свободно с хора от един различен свят, който тя не познаваше, но на който тайно се възхищаваше.

Беше отишъл в Англия като военен кореспондент, защото не искаше да си остане у дома и да се крие от войната, и бе използвал връзките на семейството си, за да осигури акредитация за двамата. Това трябваше да е тяхното велико приключение. Казваше, че всеки има право да отнесе по нещо за себе си от тази война. В неговия случай наградата „Пулицър“.

Пишеше роман, който според него щеше да е най-великото произведение за войната след Хемингуей (когото той откри още с пристигането си в Париж). Каквито и да бяха недостатъците му, съпругът ѝ имаше брилянтен ум. В това нямаше никакво съмнение. И именно брилянтният му ум беше причината Копър да се държи за този брак вече осемнайсет месеца, макар да се беше простила с повечето от илюзиите си за Еймъри, с особено наивните ѝ очаквания, че ще ѝ бъде верен. По отношение на жените той беше истински негодник. Братята ѝ се бяха оказали прави.

Една вечер, когато беше много пиян, Еймъри ѝ каза, че баща му изневерявал на майка му през целия им брак и че майка му се научила „да приема нещата каквито са“. Намекът му беше, че и тя трябва да направи същото.

Копър отпусна глава назад и вятърът пое косата ѝ. Дълга, гъста, златисточервена. Заради цвета на косата ѝ сега, на двайсет и шест години всички ѝ казваха Копър , а не Уна, както беше истинското ѝ име. Косата ѝ контрастираше с бялата ѝ кожа и сиво-зелените ѝ очи, които издаваха келтския ѝ произход.

Жените, които виждаше по улиците на Париж, изглеждаха много по-хубаво облечени от американките. Носеха обувки с високи платформи и екстравагантни шапки, имаха широки, почти мъжки рамене и се качваха на колелетата си с увереност и самочувствие. Полите им бяха къси, показваха без притеснение глезените си. Как успяваха? През последните четири години купонната система у дома и в Англия означаваше обикновени, грозни, дори груби дрехи за жените. Как французойките успяваха да изглеждат шикозни, елегантни и женствени при толкова повече лишения? Имаше някаква стара галска тайна и изведнъж Копър категорично реши, че ще я открие. По дяволите това „не искайте от мъжете си нова рокля“.

Копър се наведе напред и извика, за да я чуят през свистенето на вятъра.

– Искам френска рокля.

Еймъри обърна към нея гръцкия си профил, едно от безспорните му предимства.

– Какво?

– Искам рокля от Париж. Искам рокля от Париж.

Лицето му издаваше отвращение.

– Никога не съм мислел, че си от жените, които държат толкова много на облеклото си.

– Е, искам нови дрехи – настоя тя. – Омръзнаха ми тези военни униформи в цвят каки.

И наистина ѝ беше писнало от маслиненозелените униформи, които изпълваха гардероба ѝ. Чувстваше се като една ходеща обида за този красив град, като плашило, като нещо, което даваше повод на парижани да се изсмеят.

– Какво ще кажеш, Жиру? – попита го Еймъри.

Жиру се обърна през рамо и го погледна с кисела гримаса.

– Жени. Всички са едни и същи. Имам точния човек за теб. Но първо работата, после удоволствието.

– Спри тук – заповяда Жиру.

Еймъри паркира на мястото, където го бе инструктирал французинът, до група млади мъже, които чакаха на един ъгъл в Монмартр. Бяха облечени в раздърпани дрехи, прекалено тънки за хладното време.

– Тези от Съпротивата ли са? – попита Копър мъжа си.

– Така изглежда.

Копър насочи камерата към тях и мъжете с радост позираха с издути гърди, размахваха кепета и подсвиркваха весело. Тогава някой подвикна от долната част на улицата и всички тръгнаха натам. Еспадрилите им шляпаха по камъчетата. Жиру обърна глава към Копър и Еймъри и им даде знак да го последват.

– Сега ще видите какво се случва с колаборационистите – каза той.

Побягнаха надолу след малката групичка. Обикновена улица с обикновени къщи. Мъжете бяха обградили млада майка, която точно излизаше от една от къщите и буташе количка. Тя веднага се обърна и се опита да влезе обратно в къщата, но мъжете я помъкнаха по стълбите заедно с количката.

– Това е жена! – възкликна Копър.

Мъжете я дърпаха и влачеха агресивно, със сила. Копър беше ужасена от плача на бебето, който се чуваше над виковете и писъците. Еймъри я стисна за ръката, за да я спре да не се приближава.

– Не се намесвай!

Палтото и баретата на жената бяха вече в канавката. Русата ѝ къдрава коса, освободена от шапката, се разпиля около изкривеното ѝ от ужас лице. Беше на не повече от двайсет години.

Някой грабна бебето от количката. Майката се молеше, протягаше ръце към бебето си, но друг я удари през лицето и тя се свлече на земята. Изправиха я на крака и започнаха да разкъсват дрехите ѝ. Сърцето на Копър се качи в гърлото.

– Какво е направила? – попита тя.

– Беше любовница на един от Гестапо – отвърна Жиру, който строго наблюдаваше отстрани. Цигарата висеше между устните му, очите му бяха присвити срещу дима. – Детето е негово.

– Какво ще ѝ направят?

– Погледни я само колко е дебела. Свиня разплодна – каза злобно той. – Яла е масло, докато ние гладувахме.

Жената вече беше почти гола, притискаше ръце към гърдите си и криеше лицето си. Тялото ѝ беше бяло и меко, но отпечатъците от пръстите им оставяха червени следи.

Улиците, които допреди малко бяха почти празни, изведнъж се изпълниха с народ. Хората излизаха от къщите и се присъединяваха към издевателството, други крещяха от прозорците. Вълната от омраза удари като силен горещ вятър. Един мъж държеше пищящото бебе високо над главата си, сякаш всеки миг щеше да го хвърли на каменистата улица.

Майката отчаяно се опитваше да се добере до детето си, но я бутаха, блъскаха, всеки я удряше или скубеше зверски за косата. От носа и устата ѝ се стичаха струйки кръв. И изведнъж крясъците се издигнаха до оглушителен рев. Някой беше донесъл кухненски стол и примка от въже.

– О, не! – извика Копър. Изскубна се от ръката на Еймъри и хукна напред.

– Копър, върни се! – изкрещя той.

Копър някак успя да си проправи път през тълпата, бореше се с насъбралите се хора като полузащитник на футболно поле. И когато достигна до жената, обви ръце около раменете ѝ и се опита да я предпази. Десетки ръце я издърпаха назад и я хвърлиха на земята.

– Луда ли си? – извика ядосано Еймъри, хвана я и я издърпа встрани. – Можеше да те убият.

– Ще я линчуват. Направи нещо!

– Нищо не може да се направи.

Копър се обърна към Жиру.

– Спри ги!

Той вдиша дима от цигарата си.

– Вие сте смела, но глупава, мадам.

Тълпата избута с викове жената към стълба на една улична лампа. Тя вдигна отчаяно ръце към детето си. Без надежда. Копър не можеше да затвори очи и да накара всичко това пред нея да изчезне. Избутаха жертвата си към стола и надянаха примката на врата ѝ. Един нисък възрастен мъж се промуши през тълпата. Носеше кухненски ножици. Набръчканото му сухо лице беше безизразно.

– Това е Ле Блан, сладкарят. Гестапо уби двамата му синове.

Старият мъж стисна в ръка част от косите на жената и започна да реже с резки болезнени движения. Тълпата викаше и го насърчаваше.

– Collaboratrice! Putain!

В началото жената викаше от болка при първите удари на ножицата, но после млъкна, сякаш се бе примирила със съдбата си. Отпусната ѝ глава се накланяше с всяко дръпване, докато старият човек кълцаше. Работеше бързо. И когато и последният златен кичур падна на земята, тълпата зарева възторжено.

Мъжът, очевидно недоволен от резултата, продължи да реже докато и последният косъм не падна от оголената ѝ като на кукла без коса глава. После се наведе, изплю се в лицето ѝ и се върна обратно в магазина си. Хората го потупваха с благодарност докато минаваше през тълпата. Копър се молеше всичко да свърши дотук.

– Дайте ѝ бебето! – изкрещя тя на групата мъже.

Те започнаха да си подават бебето, смееха се и накрая стигна до жената. Тя го притисна до гърдите си. Малкото изглеждаше добре, но пищеше от ужас, лицето му бе пурпурно. Майката сложи детето до гърдите си и то засмука гладно, а малкото му телце трепереше от конвулсиите на хлипанията му.

Жиру подбутна Копър.

– Хайде, давай, Жана д’Арк. Направи си снимката.

Копър тръгна напред. Стискаше камерата, гледаше жената, целият ѝ фокус бе върху вкамененото ѝ от шок лице. Красотата ѝ... нямаше и следа от нея.

– Съжалявам – каза Копър.

Жената я погледна със зачервени очи и безизразно лице. Копър направи две снимки. Тълпата започна да се разотива, спектакълът беше приключил. Само неколцина останаха да гледат полуголата жена, която кърмеше бебето си като една обезчестена Мадона. Вратата на дома ѝ беше залостена и Копър забеляза, че пердетата на всеки един прозорец бяха спуснати. Жената щеше да остане там, да търпи омразата на хората, докато семейството ѝ събереше кураж да излезе и да я прибере. Дрехите ѝ бяха разпилени по улицата, количката – счупена.

– Край на разходката – каза лаконично Жиру.

Копър вдигна разкъсаната блуза на жената и я сложи около раменете и гърдите ѝ, опитвайки се да прикрие голотата ѝ, доколко беше възможно. Еймъри ядосано я дръпна назад.

– Глупачка! Какво по дяволите си мислиш, че правиш?

– Как можеш да стоиш там, да гледаш и да не направиш нищо?

– Не бездействам, ако това искаш да кажеш. Правя репортаж. А ти дойде тук да направиш снимките за Фричли-Баунд, а не да се изправяш срещу една обезумяла тълпа да защитаваш някоя си.

– Направих снимките – отвърна сърдито тя. – И ако утре има махмурлук, ще напиша и статията вместо него.

– Дяволски си импулсивна! Винаги действаш преди да мислиш. От теб се искаше само да ни придружиш. Колко пъти трябва да ти обяснявам, че не бива да се забъркваш?

– Това беше отвратително!

– Извади късмет, че не обезглавиха малкото копеле – намеси се спокойно Жиру. – Знаеш ли какво правеше Гестапо със затворниците?

– Тя просто се е влюбила и е родила дете. Това е вината ѝ.

Той се изкиска.

– Женска логика, нали?

– Възпитана съм да мразя фашизма – изстреля тя обратно към него. – Баща ми и братята ми бяха бити и хвърлени в затвора от такива изверги. Но твоите така наречени партизани с нищо не са по-добри от издевателите на Хитлер.

Жиру я изгледа замислено и с подозрение. После метна фаса си на земята.

– Добре. Отиваме да ти купим рокля.

– Не искам вече – отвърна тя, докато вървяха към джипа.

– Защо? Защото на една курва ѝ обръснаха главата ли? Заслужаваше много по-лошо от това.

– Не вярвам, че този мъж има нещо общо със Съпротивата – каза тихо Копър. – Мразя го.

– Напълно реално е да обичаш Париж и в същото време да мразиш французите – отговори спокойно той.

Отправиха се към центъра на града. Копър използва останалите пози във фотоапарата, за да направи снимки на неща, които уловиха погледа ѝ: оставени букети на места, където бяха загинали граждани или войници; хора, които пиеха спокойно кафето си и се наслаждаваха на слънчевите лъчи, а прозорците зад тях бяха надупчени от куршуми; няколко мъже, които сваляха надписа над немското кино. Копър бавно започваше да възвръща самообладанието си.

След около двайсет минути пристигнаха пред витрината на спретнат скромен магазин на красива улица близо до Шанз-Елизе. Копър видя името Лелонг и настроението ѝ се подобри. „Люсиен Лелонг“ беше онова съкровено нещо, за което винаги бе копняла: пудра, парфюми, рокли, които ухаеха сладко и издаваха приятен шумолящ звук, когато се движиш.

– Чувала си за „Лелонг“? – попита я Жиру, забелязал изражението ѝ.

– О, да, чувала съм за „Лелонг“. – Беше почти готова да прости на Жиру за отвратителното преживяване с жената и бебето. Да имаш нещо, каквото и да е, с марката „Лелонг“ – символ на класическата френска мода, беше истинска мечта.

И после надеждите ѝ се сринаха.

– Но аз не мога да си позволя рокля от този магазин.

– Не се притеснявай за това. Практикувам жиу-жицу.

– Жиу-жицу?

Той потупа с пръст върха на носа си.

– Знам как да приложа натиск на нужните места.

Салонът напълно отговаряше на очакванията на Копър: боядисан в перлени цветове, с грейнали полилеи и сива коприна по стените.

– Толкова е красиво – въздъхна тя.

Сякаш войната, заедно с грозните дрехи и униформи, си бе отишла завинаги. Тук имаше изискани семпли рокли, официални тоалети, с подходяща шапка и аксесоари. Самият въздух ухаеше различно, а от невидимите колони се носеше тиха музика. Няколко продавачки стояха мълчаливо зад щандовете, нямаше клиенти.

Копър опипа с пръсти материята на едно изключително красиво сако. Асистентката, която бе най-близо до нея, ѝ се усмихна със стъклена усмивка.

– Мога ли да помогна с нещо, мадмоазел?

– Тук сме, за да се срещнем с мосю Кристиан – отвърна рязко и сухо Жиру и ги поведе по стълбите в дъното на салона.

Изкачиха се до втория етаж, където се намираше ателието, окъпано в светлината, нахлуваща през многото прозорци. Беше пусто и тихо. Около дузина недовършени тоалета бяха окачени с карфиците върху дървени манекени, но нямаше нито една шивачка. Всички инструменти и уреди за шиене бяха изоставени, сякаш хората бяха побягнали по средата на работата си.

Жиру отвори една врата и влязоха в малък салон със завеси от сив китайски креп, стени в перлено бяло и бронзови стенни лампи. Имаше няколко големи огледала за онези, които искаха да се огледат във възхитителния си нов тоалет. Имаше само един човек, който гледаше през прозореца. Пердетата не позволяваха на Копър да го види добре. Беше облечен в раиран костюм.

Когато ги забеляза, обърна бледото си лице към тях. Изражението му беше като на човек, който очаква да се случи нещо неприятно.

– Това е мосю Кристиан – обяви Жиру. – Довел съм ви клиенти, mon vieux .

Мосю Кристиан, човек на средна възраст, който беше започнал да оплешивява, излезе иззад пердетата. Приличаше на изплашено същество, което някой насила бе накарал да напусне убежището си.

– Очарован съм – каза той, пое ръката на Копър в топлата си мека длан и се наведе учтиво към нея.

– Радвам се да се запознаем – отвърна Копър с чувство на крайно неудобство. – Много съжалявам, че ви обезпокоихме в личното ви пространство.

Той махна небрежно с ръка.

– За мен е удоволствие, мадам...?

– Хийткоут.

Личеше, че му беше трудно да произнесе съгласните.

– Мадам Ийт-Кот.

После я огледа от горе до долу с леко наклонена настрани глава.

– Какви предпочитания имате?

Преди Копър да успее да отговори, Жиру се намеси.

– Пълен комплект с шапка и аксесоари.

– О, не мисля, че мога да си позволя всичко това – засмя се нервно Копър. – Искам само една рокля, може би...

– За Люсиен Лелонг ще бъде истинско удоволствие да ти направи този подарък – каза Жиру. – Нали така?

Мосю Кристиан сбръчка лице.

– Подарък? – Копър беше ужасена и ѝ идваше да потъне в земята от срам. – Не, не мога да приема, по никакъв начин.

– Къде са клиентите? Магазинът е празен – попита Жиру с презрение и оголени зъби без да ѝ обръща внимание. – Може би защото клиентите ти бяха нацисти, жени и любовници на големите риби от черния пазар. Вероятно за такива хора е по-здравословно да си седят у дома тези дни.

Бузите на мосю Кристиан порозовяха и той захапа с неудобство долната си устна като смъмрено дете. Копър се обърна към Жиру:

– Не съм искала нищо такова, мосю Жиру. Не очаквам нищо безплатно. Просто ми кажете колко ще струва.

– Нищо няма да струва – продължи да настоява Жиру. – В продължение на четири години модна къща „Лелонг“ си сътрудничеше с нацистите и сега трябва да си платят за престъпленията.

– „Лелонг“ държеше нацистите настрана през тези четири години – каза мосю Кристиан, а лицето му рязко почервеня. – Благодарение на „Лелонг“ в Париж все още е останал някакъв откутюр.

– Кого го е грижа за тези глупости? – възрази грубо Жиру. – Вие и Шанел, и останалите буржоазни паразити обслужвате богатите и разглезени декаденти, независимо какъв език говорят. Всички вие сте предатели.

– Позволете ми да не се съглася, мосю – каза мъжът. Гласът му потъна, говореше едва чуто. Очевидно човекът мразеше конфронтациите, но в него имаше едно тихо достойнство. – Ние имаме друго мнение по въпроса, но това няма значение и при всички положения за мен ще е голямо удоволствие да обслужа мадам.

– Не мога да приема – каза Копър и изгледа зловещо Жиру.

– Мадмоазел, за мен ще е една така желана промяна от пълното бездействие. По цял ден стоя без работа и без нито един клиент – каза той с лека ирония. – Ако може господата да излязат, за да взема мерките ви.

– Защо да излизам от стаята? – изрева Жиру.

Мосю Кристиан завъртя очи.

– Недопустимо е да се вземат мерки в присъствието на мъже.

– Моля? Дори и съпругът ѝ ли не може да остане? – възрази заканително Еймъри. – Тя ми е съпруга, по дяволите!

Вместо отговор, мосю Кристиан погледна към вратата и затвори очи. За всички беше ясно, че не само няма да вземе мерките, но дори няма да отвори очи преди мъжете да излязат. В неговата неподвижност имаше някакъв авторитет, безмълвна заповед и Копър истински се развесели, когато Еймъри и Жиру излязоха с гръм и трясък от стаята, затръшвайки вратата зад гърба си.

Мосю Кристиан отвори очи с въздишка.

– Сега, ако може мадам да махне фотоапарата? И горните дрехи?

Копър реши, че малко по-късно ще обсъди лично с него въпроса за заплащането. Свали тежкия фотоапарат, който висеше на врата ѝ, и съблече гащеризона си. Мосю Кристиан сгъна дрехите ѝ сякаш бяха одежди на кралица и огледа фигурата ѝ, стиснал замислено брадичката си между палеца и показалеца.

– Жалко – каза накрая.

– Кое е жалко? – попита Копър. Странно, но не изпитваше никакъв срам под преценяващия поглед на дизайнера, макар че беше полугола.

– Пропорциите ви. – Той уви шивашкия метър около гърдите ѝ и прехапа долната си устна. – Но не е непоправимо. – Измъкна една картонена кутия и извади два големи обли предмета. – Винаги ги препоръчвам на клиентки, които природата е ощетила в тази област.

– Фалшиви гърди?

– Пенопласт. От преди войната. Много трудно се намира сега.

– Не, благодаря. Ще карам с каквото имам.

– Може би сте права – каза той и ги прибра. – Но не приличате на французойка, мадам.

– Това хубаво ли е или лошо?

– Липсата на извивки обикновено се счита за пречка, която бихме се опитали да компенсираме с подплънки.

– Моля, не, никакви подплънки.

– Но във вашия случай, с тези дълги крака, високата талия, жизнеността... – Той направи крачка назад и пак я огледа, опрял лакът в дланта на другата си ръка. Пръстите му замислено играеха по бузата му. – Имате атлетична фигура.

– Мразя да спортувам. Но американските момичета са доста активни в това отношение.

– Така е, наистина. Има нещо момчешко... не е нещо лошо, ако ме разбирате... Всъщност... – Започваше да се вълнува все повече и повече, докато я обикаляше и оглеждаше от всички страни. – Всъщност е доста стимулиращо. Предизвикателство. Косата е добре. Лицето също. Краката безупречни.

– Радвам се, че одобрявате поне нещо.

– Спомням си онези времена, когато едно показване на глезен се считаше едва ли не за престъпление. Сега искаме да видим целия крак. Е, да започваме.

Той се захвана за работа. Докато Кристиан вземаше мерките, тя също си позволи да го огледа. Имаше дълъг нос и чувствителни меки устни. Забеляза излъсканите му черни обувки, колосаните твърди ръкавели, усети аромата на одеколон.

Вратата се отвори и една от асистентките подаде притеснено лице през вратата.

– Pardon, monsieur Christian, но онзи мъж Жиру краде всичко, до което може да се докопа. Пълни джобовете си.

– Остави го да граби каквото иска – каза дизайнерът нетърпеливо. – Върви долу.

Вратата се затвори. Мосю Кристиан записваше в тефтера си цифра след цифра.

– Мога ли да попитам как едно американско момиче се оказва в Париж по време на война?

– Съпругът ми е военен кореспондент. Използва връзките си, за да ме акредитират и да мога да дойда с него.

– Не много жени биха тръгнали с желание на такова пътуване.

– О, аз винаги съм готова за приключения. Пътувах с баща ми и братята ми още от времето, когато се учех да говоря. Дори ми дадоха мой собствен плакат.

– Плакат?

– Да, на него пишеше: „Справедливо заплащане за честен целодневен труд“.

– Добре казано.

– Мисля, че беше внушаващо и доста напредничаво за времето си.

– А съпругът ви е красив млад мъж – каза мосю Кристиан. – Наистина, един от най-красивите мъже, които съм виждал.

– О, да, привлича окото, но на мен ми е лесно да откъсвам очи от него от време на време. Това, което не ми е лесно, е да си стоя вкъщи, докато той се забавлява навън. Освен това, без мен е напълно безпомощен.

– Забавлява се? – повтори той с повдигната вежда. – Трябва да ви кажа, че сте първата ми клиентка от Америка, мадам Ийт-Кот. Но ако всички са като вас, светът трябва да се подготви за голям шок.

– О, обзалагам се, че е така – съгласи се тя.

– Изправете се, моля. Ръката на таза, главичката встрани. Добре. Имате чудесна осанка и стойка. Това ми помага толкова много. Европейските жени са слаби, но го постигат с цената на гладуване. Това им придава един такъв вид... като на ощипани и са някак отпуснати. При вас виждам нещо съвсем друго. Елегантност, слабо телосложение, което се дължи на мускулатурата. И въпреки това няма нищо общо с мъжка структура. Всъщност е една съвсем нова идея.

– Има много като мен в Ню Йорк – засмя се Копър. – Има ги по всяка улица, повярвайте ми.

– А мога ли да попитам какво ще се случи, когато се уморите да придружавате съпруга си?

– Искате да кажете, ако се изплаша?

– Искам да кажа, когато пожелаете нещо за самата себе си.

– Е, за целта... винаги има кухня и домакинска работа. Има толкова много неща, които тепърва предстои да се научават за прахосмукачката. А усъвършенстването на американския пай винаги е било мечта от детството ми. И да родя шест бебета с розови бузи, точно като майка ми.

– Шегувате се с мен?

– Така е – призна тя. – Простете ми. Засега пътешествието ми харесва и не мисля чак толкова напред.

– Забележително – каза той. – Ще направя някои скици. Дали ще ви е възможно да се отбиете след ден-два?

– Разбира се. Благодаря.

– Няма за какво. Сега може да се облечете.

Когато си казваха довиждане, той се наведе отново над ръката ѝ, така че тя почти успя да види отражението си в оплешивяващото му теме. Очевидно бе успяла да оправи настроението му и той я харесваше, а тя бе доволна, че бе направила нещо за него. Кристиан беше един галантен, макар и резервиран мъж, а бе очаквала арогантно и грубо отношение, каквото в представите ѝ беше нормално за един преуспяващ парижки дизайнер.

Той я изпрати до стъпалата и се загледа как се отдалечава. Копър усещаше проследяващите я лешникови очи.

– Карате ме да се чувствам неудобно. Излагате ме пред хората – Копър веднага нападна Жиру, който я чакаше. – Как можахте да накарате този мил, сладък мъж да ми ушие цял тоалет?

– Този „мил, сладък мъж“ обличаше жените на нацистите.

– Не мисля, че е имал голям избор.

– Всеки има избор, мадмоазел. Диор направи своя.

– Диор?

– Това е фамилното му име. Кристиан Диор. Той е един от най-добрите в „Лелонг“. Другият е Пиер Балмен, но казват, че Диор е по-добър.

Тя забеляза, че джобовете на Жиру бяха издути. От единия се подаваха ножици, а от другия буквално се изсипваха розови дантели.

Този човек придава едно съвсем ново значение и тълкуване на освобождаването на Париж, помисли си горчиво Копър.