Обсидиановата стая

1.

Проктър бавно изплува от черните дълбини на безсъзнанието. Плуването беше дълго и както изглежда, му бе отнело много време. Най-накрая отвори очи. Чувстваше клепачите си натежали и единственото, което можа да направи, беше да не ги затвори отново. Какво се беше случило? За момент остана да лежи неподвижно, попивайки заобикалящата го среда. След това изведнъж осъзна, че лежи на пода на своята всекидневна.

Неговата всекидневна...

Имам да правя толкова много неща.

Изведнъж всичко се върна в паметта му с шеметна скорост. Помъчи се да се изправи. Не успя. Опита отново с още по-голямо усилие и този път успя да седне. Чувстваше тялото си като брашнен чувал.

Погледна часовника си. Единайсет и петнайсет преди обяд. Бил е в безсъзнание малко повече от трийсет минути.

Трийсет минути! Един господ знае какво се беше случило през това време.

Трябва да свърша много неща...

След героично усилие Проктър се изправи със залитане на крака. Подът се разлюля под тях и той се опря на масата. Разтърси силно глава в опит да я проясни. Остана неподвижен за миг, опитвайки се да събере физическите и психическите си сили. След това отвори единственото чекмедже на масата, извади от него един „Глок 22“ и го пъхна под колана на панталона си.

Вратата към апартамента му беше отворена и отвън се виждаше централният коридор на жилищата на прислугата. Той се упъти натам, опря се в касата на вратата, след това пое надолу по коридора, залитайки като пиян. Когато стигна до тясното задно стълбище, стисна здраво перилото и заслиза надолу към първия етаж на замъка, наполовина ходейки и наполовина залитайки. Съчетанието на това усилие с усещането за крайна опасност, което го беше обхванало, изостри сетивата му. Той мина по къс коридор и отвори вратата в края му, която водеше към общите помещения.

Тук спря, подготвяйки се да извика госпожа Траск. Обаче размисли. Неразумно беше да разкрива своето присъствие. А и вероятно госпожа Траск вече беше излязла, за да посети болната си сестра в Олбъни. Във всеки случай не тя беше изложена на най-голяма опасност, а Констънс.

Проктър стъпи на мраморния под, подготвяйки се да влезе в библиотеката, да се спусне с асансьора в мазето и да предприеме каквото е нужно, за да я защити. Но пред библиотеката отново се спря. През отворената врата видя, че една маса е обърната, а книги и различни документи са разпилени по килима.

Той се огледа бързо. Вдясно от него беше голямата бална зала на замъка. Покрай стените ѝ стояха шкафове, в чиито витрини бяха подредени най-различни странни неща, но сега в нея цареше пълна бъркотия. Един плинт лежеше на земята, а древната етруска урна, която преди стоеше на него, сега лежеше разбита на парчета. Свръхголямата ваза с прясно набрани цветя, за чиято смяна се грижеше госпожа Траск, която стоеше в средата на залата, сега беше счупена на мраморния под. А двете дузини лилии и рози лежаха разхвърляни в локва вода. В далечния край на залата, при вратата, водеща към трапезарията, вратичките на единия шкаф зееха широко отворени, увиснали на една страна и почти откъснати от пантите. Сякаш някой се беше хванал трескаво за него, за да не бъде повлечен.

Очевидно беше, че това бяха следи от страховита битка. Водеха от библиотеката през балната зала право към входната врата на замъка. И в света отвъд нея.

Проктър прекоси на бегом залата. В дългото тясно помещение след нея видя, че масата за хранене, на която доскоро Констънс беше заета да проучва фамилната история на Пендъргаст, сега представляваше олицетворение на безпорядъка: книгите и листовете бяха пръснати, столовете паднали на пода, а лаптопът – преобърнат. В далечния край на трапезарията, където към предното фоайе водеше врата, се виждаше нещо още по-тревожно: тежката входна врата, която рядко биваше незаключена, да не говорим за оставена отворена, сега зееше и позволяваше на яркото утринно слънце да прониква вътре.

Докато възприемаше тези картини с нарастващ ужас, Проктър чу откъм отворената врата приглушен женски глас, който викаше за помощ.

Без да обръща внимание на все още непреминалото замайване, той се втурна през помещението, вадейки пътьом глока изпод колана на панталона си. Притича под една арка, пресече входното фоайе, изрита входната врата да се отвори по-широко, след това се спря под портика, за да разузнае.

В далечния край на автомобилната алея беше спрял „Линкълн Навигейтър“ със затъмнени стъкла и работещ на празни обороти двигател. Предницата сочеше към „Ривърсайд Драйв“. Задната врата откъм неговата страна беше отворена. Малко по-навътре седеше Констънс Грийн с вързани зад гърба ръце. Беше с гръб към него и се бореше отчаяно. Не грешеше за нейната самоличност, защото виждаше бретона и маслиненозеления ѝ шлифер от „Бърбъри“. Мъж, който също беше с гръб към него, държеше главата ѝ и я тикаше яростно навътре, после блъсна вратата да се затвори зад нея.

Проктър вдигна пистолета и стреля, но мъжът прескочи предния капак на колата и се хвърли на шофьорското място, а куршумът го пропусна. Вторият куршум отскочи от бронираното стъкло, докато колата ускоряваше с пушещи гуми и се стрелна по „Ривърсайд Драйв“. През затъмненото задно стъкло се виждаше фигурата на Констънс, която продължаваше яростно да се бори. Колата се понесе с рев по булеварда далеч от Проктър.

В мига преди нападателят да скочи в колата, се беше обърнал към Проктър и очите им се срещнаха. Чертите на мъжа не можеха да се сбъркат: странните му двуцветни очи, бледото изваяно лице, добре подстриганата брада и пълният със студена жестокост поглед... Това беше Диоген, братът на Пендъргаст и негов неумолим враг, когото всички те бяха сметнали за мъртъв – убит от Констънс преди повече от три години.

Сега се беше появил отново. И държеше Констънс.

Изражението в очите на Диоген – яростта, тъмният и перверзен отблясък на триумф, бяха толкова страховити, че за миг дори стоик като Проктър изгуби кураж. Парализата му обаче продължи само милисекунда. Треперещ от ужас и серума на истината, той се втурна по автомобилната алея след колата и прескочи от раз подрязания жив плет в края на парцела.

2.

В своята младост Проктър беше изключителен бегач – по време на индивидуалното си обучение във Форт Бенинг бе поставил рекорд по издръжливост, който още не беше подобрен. Беше успял да запази върховата си форма през годините и се впусна да преследва линкълна с най-високата си скорост. Сега колата беше спряла на червен светофар на пряка и половина пред него. Проктър взе разстоянието за по-малко от петнайсет секунди. Но в този момент светофарът светна зелено и колата се стрелна напред със свирещи гуми.

Проктър стъпи на асфалта, прицели се в задните гуми на автомобила и стреля два пъти: първо по лявата, после по дясната. Куршумите попаднаха в целта – каучукът на двете гуми потрепери от ударите. Но още докато гледаше, те се надуха отново с взривно съскане. Самонадуващи се. Линкълнът с Диоген зад волана заобиколи с газ колата пред него и ускори нагоре по „Ривърсайд“, като криволичеше из трафика.

Проктър се обърна и се втурна обратно към замъка. Пъхна пистолета обратно под колана и извади мобилния телефон. Имаше само ограничена представа за контактите на Пендъргаст във ФБР и другите федерални служби. Между другото, ако сега се обадеше във ФБР, само щеше да забави нещата. Това беше работа на местната полиция. Набра 911.

– 911 слуша – отговори хладнокръвен женски глас.

Когато стигна до замъка, Проктър профуча през вратата и претича през общите помещения към задната част на сградата. За безопасност телефонът му беше свързан с фалшиво име и адрес и той знаеше, че тази информация вече се е появила на екрана на диспечера.

– Обажда се Кенет Ломакс – каза Проктър, използвайки псевдонима, докато отваряше фалшив панел в ламперията в задната част на коридора и измъкна комплекта за оцеляване, който беше приготвил точно за такъв извънреден случай.

– Току-що станах свидетел на отвличане.

– Моля, адреса.

Проктър съобщи адреса, докато прибираше пистолета в чантата, и пъхна в нея още няколко резервни пълнителя.

– Черен „Навигейтър“ със затъмнени стъкла пое на север по „Ривърсайд“. – Продиктува ѝ регистрационния номер, след това грабна чантата и хукна през кухнята към гаража, където беше подслонен Пендъргастовия „Ролс-Ройс Силвър Рейт“, модел 1958 година.

– Господине, моля не затваряйте, изпращам екип за прихващане.

Проктър запали двигателя, излезе от автомобилната алея и зави надясно по „Ривърсайд Драйв“. Остави трийсет милиметра каучук по асфалта, докато ускоряваше, и мина на червено първо на един, а след това на втори светофар. Движението не беше оживено и можеше да вижда на около осемстотин метра пред себе си. Напрягайки се в облачния ден, се взираше за линкълна и реши, че го е видял само на около десетина преки пред себе си.

Ускори още и започна да си пробива път между такситата, след това още веднъж мина на червено под съпровода на яростни клаксони. Знаеше, че тъй като става дума за възможно отвличане, диспечерът ще съобщи на детективския отдел, преди да повика униформените екипи. Освен това щеше да поиска още информация от него, затова, без да го изключва, хвърли телефона на пътническата седалка. След това включи полицейската радиостанция, монтирана под арматурното табло.

Даде още газ и преките започнаха да прелитат размазани край прозореца. Вече не виждаше линкълна пред себе си дори на правата отсечка точно преди „Уошингтън Хайтс“. Най-логичният му маршрут за бягство би бил по магистралата „Уест Сайд“. Обаче по тази отсечка на Северен Ривърсайд Драйв нямаше изходи към нея. Започна да чува сирени – полицията беше реагирала бързо.

Неочаквано видя в огледалото си за задно виждане как линкълнът изхвръква от 147-а улица на „Ривърсайд Драйв“ и поема на юг. Осъзна, че Диоген е влязъл в насрещното движение на еднопосочната улица и там е обърнал.

Със стиснати устни Проктър огледа движението около себе си, после рязко завъртя волана наляво. В същия момент използва ръчната спирачка, за да блокира задните колела и завъртя колата почти на място. Отново се понесе буря от яростни клаксони и свирещи гуми на заобикалящите го коли. Той изчака до края, освободи ръчната спирачка, когато автомобилът се завъртя на 180 градуса, и натисна газта. Огромната кола подскочи напред. В далечината вече успя да види проблясващите сигнални лампи на полицията, съпровождащи воя на сирените.

Видя как линкълнът на пет преки пред него рязко завива по Западна 145-а улица. В това нямаше смисъл: Западна 145-а улица бързо ставаше задънена в паркинга на щатския Ривърбанк Парк – по ирония на съдбата зеленото пространство беше изградено върху терена на някогашната пречиствателна станция за отпадни води, притисната между река Хъдсън и магистралата „Уест Сайд“. Да не би Диоген да има моторница, която да го чака в реката?

Отне му половин минута да промуши ролс-ройса през трафика и да вземе острия завой в Западна 145-а улица. Но беше жизненоважно да разбере какви са намеренията на Диоген, преди да предприеме каквото и да било. Наби спирачки и рязко спря колата, извади малкия мощен бинокъл от чантата и огледа околността: първо пътя, после паркинга и страничните алеи. Нямаше и следа от черен „Навигейтър“. Къде, по дяволите, беше изчезнал?

Проктър остави бинокъла. Докато го правеше, с периферното си зрение долови някакво движение в храсталака отдясно. Тук скатът правеше остър завой и се спускаше надолу към лентата на магистралата „Уест Сайд“, която се простираше от север на юг. Листата и клонките имаха вид на прясно скършени. Във въздуха се носеше тънък, вече разсейващ се облак прах, а в почвата личаха пресни следи от автомобилни гуми.

Проктър отново вдигна бинокъла. Там в далечината видя линкълна, който се движеше с висока скорост по магистралата. Изруга на глас. Тези няколко маневри бяха осигурили на Диоген поне осемстотин метра преднина.

Даде отново газ, изкара ролса от улицата, измина опасния, неравен път надолу по насипа и оттам изскочи на магистралата, където грубо се вмъкна в колоната приближаващи коли. След това грабна мобилния телефон от пътническата седалка.

– Обажда се Кенет Ломакс. Колата на заподозрения сега се движи на север по магистралата „Уест Сайд“ и се приближава към моста „Джордж Уошингтън“.

– Господине – попита диспечерката, – откъде знаете?

– Защото го преследвам.

– Господине, не го преследвайте сам. Оставете на полицията да се справи със случая.

Проктър рядко повишаваше тон, но сега си изпусна нервите.

– Тогава накарайте копелето да усети жегата, и то колкото може по-бързо! – Той захвърли телефона обратно на седалката, без да обръща повече внимание на диспечерката.

Понесе се с висока скорост по магистралата „Уест Сайд“, която заобикаляше зелената площ покрай река Хъдсън и се изкачваше и спускаше, следвайки контурите на терена. Вдигна с ролса повече от сто и осемдесет в час, но знаеше, че Диоген прави същото. Пред него се извиваше дългата и стройна арка на междущатската магистрала 95, чийто надлез прехвърляше моста „Джордж Вашингтон“. Вече не виждаше линкълна. Може би Диоген бе завил по спиралата, извеждаща от магистралата, за да поеме към Ню Джърси, Лонг Айлънд или Кънектикът? Или беше останал на магистралата по късия участък преди Манхатън и след това бе завил на север към Уестчестър?

Проктър отново изруга. Той завъртя бутона през полицейските честоти, чу отговорите на униформените екипи да внимават за черен „Линкълн Навигейтър“ със затъмнени стъкла, който се движи в северна посока по магистрала „Уест Сайд“. Всичко това беше хубаво, като изключим факта, че по един или друг начин в този момент линкълнът вече не беше на магистралата.

Преследването свърши.