Драконови зъби

Част I

ЕКСПЕДИЦИЯ НА ЗАПАД

Младият Джонсън се присъединява към експедицията на Запад

Уилям Джейсън Тертълиъс Джонсън, първороден син на корабостроителя от Филаделфия Сайлъс Джонсън, влиза в колежа Йейл през есента на 1875 г. Според директора на училището му в Ексетър Джонсън е „надарен, привлекателен, атлетичен и способен“. Директорът обаче добавя и че Джонсън е „своенравен, ленив и много разглезен, със забележимо безразличие към всяка мотивация извън собствените му удоволствия. Ако не открие цел в живота си, рискува нелицеприятно затъване леност и порок“.

Тези думи биха могли да се използват по адрес на хиляди млади мъже в Америка от края на деветнайсети век – млади мъже с напористи и строги бащи, големи пари и липса на конкретен начин да убиват времето.

Уилям Джонсън сбъдва предсказанието на директора на училището през първата си година в Йейл. През ноември го слагат на пробация за хазарт, после отново, през февруари, за инцидент с употреба на много алкохол и счупване на витрина на търговец от Ню Хейвън. Сайлъс Джонсън плаща сметката. Въпреки това безразсъдно поведение Джонсън остава учтив, дори стеснителен с момичетата на негова възраст, защото все още не е имал никакъв късмет с тях. На свой ред те имат всички основания да търсят вниманието му въпреки строгото си възпитание. Във всякакви други отношения обаче той си остава неразкаян.

Рано същата пролет един неделен следобед Джонсън разбива яхтата на съквартиранта си, като засяда в плитчините в протока на Лонг Айланд. Яхтата потъва за минути. Джонсън е спасен от минаващ наблизо траулер. При въпроса какво се е случило той признава пред стъписаните рибари, че не умеел да управлява яхта, защото било „толкова невероятно отегчително да се научиш. А и бездруго изглеждаше достатъчно лесно“. Запитан ребром от съквартиранта си, Джонсън признава, че не е поискал позволение да използва яхтата, защото „беше ужасно досадно да те търся“.

Когато му представят сметката за потопената яхта, бащата на Джонсън се оплаква пред приятелите си, че „цената на образованието за млади господа в Йейл напоследък е станала разоряващо висока“. Баща му е сериозният син на шотландски емигрант и полага доста усилия, за да скрие ексцесиите на потомъка си. В писмата си отново и отново настоява Уилям да открие някаква цел в живота си. Уилям обаче изглежда доволен от разюзданата си фриволност, а когато обявява намерението си да прекара наближаващото лято в Европа, баща му отбелязва: „Тази перспектива ме изпълва с кошмарен финансов ужас“.

Поради това семейството му се изненадва, когато през лятото на 1876 г. Уилям Джонсън ненадейно решава да замине на Запад. Джонсън никога не е обяснявал публично защо е променил решението си. Близки до него в Йейл обаче знаят причината. Решил е да замине на Запад заради облог. Ето неговите собствени думи, записани в дневника, който е водил педантично:

„Всеки млад мъж вероятно има архисъперник в някакъв момент от живота си и през първата ми година в Йейл аз също имах такъв. Харолд Ханибал Марлин беше на моята възраст, осемнайсет. Беше представителен, атлетичен, възпитан, ужасно богат и беше от Ню Йорк, с което смяташе, че превъзхожда момчетата от Филаделфия във всяко отношение. Намирах го за непоносим. Това мнение той ми връщаше подобаващо.

С Марлин си съперничехме във всичко – в класната стая, на игрището, в студентските номера, които погаждахме нощем. Нямаше нещо, за което да не се състезаваме. Спорехме непрекъснато и винаги заемахме противоположни позиции.

Една вечер, докато се хранехме, той каза, че бъдещето на Америка било в развиващия се Запад. Аз възразих, че не е така, че бъдещето на великата ни страна не може да зависи от онзи огромен пущинак, населен с диви племена.

Той отвърна, че не знам какво говоря, защото не съм ходил там. Това беше отворена рана – Марлин беше ходил на Запад, поне до Канзас Сити, където живееше брат му, и не пропускаше да изтъкне превъзходството си по този пункт.

И не бях успял да го неутрализирам.

– Не е кой знае какво да отидеш на Запад – казах му. – Всеки глупак го може.

– Но глупаците не са отишли... поне ти още си тук.

– Никога не съм имал желание да отида – отговорих аз.

– Ще ти кажа какво мисля – каза Ханибал Марлин и се огледа, за да види дали другите слушат. – Мисля, че те е страх.

– Мен? Абсурдно.

– О, да, страх те е. Едно приятно пътуване до Европа ти приляга много повече.

– Европа? Европа е за старци и прашасали учени.

– Помни ми думата. Това лято ще обикаляш Европа, може би с чадърче за слънце.

– Дори и да отида, това не значи, че...

– А-ха! Видя ли? – Марлин се обърна към седящите на масата. – Страх го е. Страх го е!

Усмихна се покровителствено, иронично, заради което го намразих още повече, и не ми остави избор.

– Всъщност – отвърнах ледено, – вече съм решил да пътувам на Запад това лято.

Това го изненада и самодоволната му усмивка замръзна.

– О...?

– Да – добавих. – Заминавам с професор Марш. Всяко лято взема със себе си група студенти.

Във вестника миналата седмица имаше обява. Спомнях си я бегло.

– Какво? Със стария дебелак Марш? Професора по кокалите?

– Точно така.

– Заминаваш с Марш!? Условията за групата му са спартански, а и разправят, че кара момчетата да работят до изнемога, безмилостно. Не мисля, че си по тази част. – Присви очи. – Кога заминаваш?

– Още не ни е казал датата.

Марлин се усмихна.

– Не си се доближавал до професор Марш и няма да заминеш с него.

– Ще замина.

– Няма.

– Казвам ти, вече е решено.

Марлин се усмихна снизходително.

– Имам едни хиляда долара, които казват, че няма да заминеш.

Губеше вниманието на масата, но с това си го върна веднага. През 1876-а хиляда долара бяха много пари дори и за богатите момчета.

– Хиляда долара казват, че няма да заминеш на запад с Марш това лято – повтори Марлин.

– Сър, току-що сключихме облог – казах аз. И в този момент си дадох сметка, че без да имам вина, ще прекарам цялото лято в някаква противна и гореща пустиня, в компанията на известен луд, за да копая стари кокали“.

Марш

Професор Марш имаше кабинет в музея „Пийбоди“, в кампуса на Йейл. Джонсън спря пред тежка зелена врата с табела с бели букви, на която пишеше „Проф. О. Ч. Марш. Посещения само с писмено съгласие“.

Почука. Не последва отговор и той почука пак.

– Махай се.

Джонсън почука трети път.

В средата на вратата се отвори малко капаче, показа се око и примижа.

– Какво има?

– Искам да видя професор Марш.

– А той дали иска да те види? – натърти окото. – Съмнявам се.

– Идвам заради обявата. – Джонсън вдигна вестника с обявата от миналата седмица.

– Съжалявам. Твърде късно. Местата са заети. – Капачето се затръшна.

Джонсън не беше свикнал да му отказват каквото и да било, особено глупаво пътуване, което самият той не искаше. Ритна вратата ядосано. Вторачи се в минаващите по авеню „Уитни“ файтони. Обаче първо гордостта, после хилядата долара го накараха да се овладее и да почука учтиво още веднъж.

– Много съжалявам, професор Марш, но наистина трябва да дойда с вас.

– Млади момко, единственото място, на което трябва да отидеш, е някъде другаде. Върви си.

– Моля, професор Марш. Приемете ме да дойда с експедицията ви.

Мисълта за унижението му пред Марлин беше ужасна.

Гласът му трепереше, очите му се напълниха със сълзи.

– Моля, изслушайте ме, сър. Ще направя каквото кажете, ще донеса мое оборудване.

Капачето се вдигна пак.

– Млади човече, всички носят свое оборудване и правят каквото кажа, но не и ти. Ти си жалка картинка. – Окото се вторачи в него. – Върви си.

– Моля, сър, трябва да ме вземете.

– Ако искаше да дойдеш, трябваше да отговориш на обявата миналата седмица. Всички други го направиха. Миналата седмица имахме трийсет кандидати, от които да избираме. Сега сме избрали всички освен... дали по някаква случайност не си фотограф?

Джонсън видя шанса си и го сграбчи.

– Фотограф? Да, сър, наистина съм фотограф!

– Добре! Трябваше с това да започнеш. Влизай.

Вратата се отвори широко и Джонсън за първи път видя набитата, мощна, впечатляваща фигура на Отнийл Чарлз Марш, първия професор по палеонтология в Йейл – беше среден на ръст и изглежда, се радваше на чудесно здраве.

Марш го въведе в музея. Въздухът беше изпълнен с фин бял прах, слънчеви лъчи го пронизваха като в катедрала. В огромното подобно на пещера пространство Джонсън видя мъже с бели лабораторни престилки, наведени над големи парчета скали. Отчупваха парченца вкаменели кости с малки длета. Работеха внимателно, забеляза той, после почистваха с малки четчици. В дъното сглобяваха гигантски скелет, конструкцията от кости се издигаше до тавана.

– Giganthopus marshiensis, най-голямото ми постижение – каза Марш и кимна към костите на звяра. – Засега, разбира се. Открита е през 74-та, в територия Уайоминг. Винаги мисля за нея като за момиче. Как се казваш?

– Уилям Джонсън, сър.

– С какво се занимава баща ти?

– Баща ми е в корабоплаването, сър. – Варовиковият прах се носеше във въздуха. Джонсън се закашля.

Марш го изгледа подозрително.

– Да не би да си болен, Джонсън?

– Не, сър. Чувствам се много добре.

– Няма да търпя болести около себе си.

– Здравето ми е отлично, сър.

Марш като че ли не остана убеден.

– На колко години си, Джонсън?

– На осемнайсет, сър.

– И от колко време си фотограф?

– Фотограф? ... О... от дете, сър. Татко... баща ми снимаше и се научих от него, сър.

– И имаш ли свое собствено оборудване?

– Да... не, сър... но мога да го осигуря. От баща ми, сър.

– Нервен си, Джонсън. Защо така?

– Нямам търпение да тръгна с вас, сър.

– Така ли. – Марш се вторачи в него, сякаш самият Джонсън беше любопитен анатомичен екземпляр.

Джонсън се почувства неловко заради втренчения поглед на професора и опита да направи комплимент.

– Чувал съм много вълнуващи неща за вас, сър.

– Така ли? Какво си чул?

Джонсън се поколеба. В действителност беше чувал само, че Марш бил маниакален, дори налудничав, и дължал позицията си в колежа само на обсесивния си интерес към вкаменелости, и на вуйчо си, известния филантроп Джордж Пийбоди, осигурил финансирането за музея „Пийбоди“, за професурата на Марш и за ежегодните му експедиции на Запад.

– Само, че студентите смятат за привилегия и приключение да ви придружат, сър.

Марш замълча за момент. После каза:

– Не харесвам комплиментите и празните ласкателства. Не обичам да ме наричат „сър“. Можеш да се обръщаш към мен с „професоре“. Що се отнася до привилегиите и приключенията, предлагам дяволски тежка работа, при това много. Ще кажа едно обаче – всичките ми студенти са се върнали живи и здрави. Добре. Ти защо толкова много искаш да дойдеш?

– Лични причини, съ... професоре.

– Всички причини са лични, Джонсън. Питам какви са твоите.

– Ами, професоре, интересувам се от изучаването на фосилите.

– Интересуваш ли се? Казваш, че се интересуваш? Млади човече, тези фосили... – направи широк жест с ръка към помещението – тези фосили не искат интерес. Те искат страстна всеотдайност, религиозно преклонение и научно въображение, те искат разгорещени дискусии и спорове, но не могат да съществуват само с прост интерес. Не, не. Съжалявам. Наистина. Не.

Джонсън се изплаши, че е загубил възможността си с тази случайна забележка, но Марш отново промени изражението си, усмихна се и каза:

– Няма значение. Трябва ми фотограф, така че си добре дошъл да дойдеш с нас. – Протегна ръка и Джонсън я стисна. – Откъде си, Джонсън?

– От Филаделфия.

Името произведе необичаен ефект върху Марш. Той пусна ръката на Джонсън и отстъпи назад.

– Филаделфия! Ти... ти... ти си от Филаделфия?

– Да, сър. Има ли нещо нередно във Филаделфия?

– Не ме наричай „сър“! И баща ти се занимава с кораби?

– Да.

Лицето на Марш почервеня. Тялото му се разтрепери от гняв.

– И предполагам, че си квакер? Ммммм!? Квакер от Филаделфия?

– Не, всъщност съм методист.

– Това не е ли много близо до квакер?

– Не мисля.

– Но живееш в същия град като него.

– Като кого, професоре?

Марш млъкна, загледа се намръщено в пода, после настроението му отново рязко се промени и той се раздвижи пъргаво. Беше изненадващо гъвкав и атлетичен.

– Все едно – каза и пак се усмихна. – Не се карам с никой жител на Града на братската любов, каквото и да говорят. Предполагам, че се чудиш къде ще замине моята експедиция това лято, за да търси фосили?

Точно този въпрос не беше минавал през ума на Джонсън, но за да покаже нужния интерес, той отговори:

– Чудя се, да.

– Знам, че се чудиш. Няма как иначе. Е, това е тайна – каза Марш, наведе се към Джонсън и изсъска: – Разбираш ли ме? Тайна. И ще си остане тайна, известна само на мен, докато не се качим на влака и не потеглим на запад. Е ли това напълно ясно?

Джонсън отстъпи под натиска на думите.

– Да, професоре.

– Добре. Ако семейството ти иска да знае къде заминаваш, ще кажеш Колорадо. Не е вярно, защото тази година няма да сме в Колорадо, но няма значение, защото бездруго няма да имат връзка с теб, а Колорадо е приятно място да прекараш лятото. Ясно?

– Да, професоре.

– Добре. Ето какво. Заминаваме на четиринайсети юни от гара Гранд Централ в Ню Йорк. Няма да се върнем преди първи септември, на същата гара. Обади се на секретаря на музея утре и той ще ти каже какви провизии трябва да осигуриш – заедно, в твоя случай, с фотографското оборудване. Ще са ти нужни материали за сто снимки. Въпроси?

– Не, сър... не, професоре.

– Тогава ще се видим на перона на четиринайсети юни, мистър Джонсън.

Стиснаха си ръцете. Дланта на Марш беше влажна и студена.

– Благодаря, професоре. – Джонсън се обърна и тръгна към вратата.

– Ах, ах, ах... Къде тръгна?

– Да изляза.

– Сам?

– Мога да намеря изхода...

– Никой, Джонсън, няма право да се движи без придружител в тези помещения. Не съм глупак, знам, че е пълно с шпиони, които умират да погледнат последните чернови на статиите ми или последните кости, появили се от скалите. Асистентът ми, мистър Гал, ще те изпрати.

Щом чу името си, един слаб сбръчкан мъж с лабораторна престилка остави длетото си и съпроводи Джонсън до изхода.

– Винаги ли е такъв? – прошепна Джонсън.

– Днес е чудесен ден, нали? – каза Гал и се усмихна. – Приятен ден, сър.

И Уилям Джонсън излезе на улицата.