Късното шоу

1.

Балард и Дженкинс спряха пред къщата на „Ел Центро“ малко преди полунощ. Първото обаждане за смяната. Край бордюра вече беше спряла патрулна кола и Балард разпозна двамата униформени, застанали на предната веранда на къщата пред сивокоса жена по хавлия за баня. Джон Стенли беше старшият водещ офицер на смяната – „босът“ на улицата, – а партньорът му беше Джейкъб Рос.

– Мисля, че тази е за теб – подхвърли Дженкинс.

След две години партниране бяха установили, че Балард се справя по-добре от двамата с жертвите жени. Не че Дженкинс беше чудовище, но Балард някак усещаше по-добре емоциите им и реагираше по-адекватно. Противоположното беше вярно, когато попадаха на жертви мъже.

– Ясно – отвърна Балард.

Слязоха от колата и тръгнаха към осветената веранда. Балард държеше радиостанцията си. Качиха се по трите стъпала и Стенли ги представи на жената. Казваше се Лесли Ан Лантана, на седемдесет и четири. Балард не смяташе, че тук ще имат много работа. Повечето грабежи приключваха с доклад, може би обаждане да дойде колата на криминалистите, за да вземат отпечатъци, ако имат късмет и забележат признаци крадецът да е докосвал някоя повърхност, от която е възможно да се свалят годни отпечатъци.

– Мисис Лантана е получила тази вечер имейл, който я предупреждава за измама. Пише, че някой е опитал да плати за покупка от Амазон с нейната кредитна карта – каза Стенли.

– Но не сте били вие – каза Балард очевидното и погледна мисис Лантана.

– Не. Пазя тази карта само за спешни случаи и никога не я използвам онлайн – отвърна Лантана. – Заради това са засекли плащането. В Амазон плащам с друга карта.

– Добре. – Балард кимна. – Свързахте ли се с компанията, издала кредитната карта?

– Първо отидох да проверя дали картата е тук, или съм я изгубила, обаче портмонето ми липсваше от чантата. Откраднато е.

– Някаква идея къде или кога може да е било откраднато?

– Вчера пазарувах в „Ралф“, така че знам, че портмонето ми беше у мен. След като се прибрах, повече не съм излизала.

– С кредитна карта ли платихте?

– Не. В брой. В „Ралф“ винаги плащам в брой. Там обаче извадих картата от „Ралф“, за да ми направят отстъпките.

– Мислите ли, че може да сте забравили портмонето в магазина? Може би на касата, когато сте извадили картата?

– Не, не мисля. Много внимавам с нещата си. С портмонето и чантата най-много. И не съм склеротичка.

– Нямах това предвид, мила. Просто задавам въпроси.

Балард промени посоката, макар изобщо да не беше сигурна, че Лантана не е забравила портмонето си в „Ралф“, откъдето би могъл да го вземе всеки.

– Кой живее тук с вас?

– Никой – отвърна Лантана. – Само Космо, кучето ми.

– След като се върнахте от „Ралф“ вчера, някой чукал ли е на вратата ви и влизал ли е в къщата?

– Не, никой.

– И не са ви посещавали приятели или роднини?

– Не са, но и да бяха, нямаше да ми вземат портмонето, нали?

– Разбира се. Не искам да твърдя друго. Просто трябва да си създам представа дали някой е идвал и имало ли е някакво движение. Значи сте си били у дома през цялото време, след като се върнахте от „Ралф“?

– Да, бях си у дома.

– Ами Космо? Разхождате ли го?

– Разбира се. Два пъти всеки ден. Обаче заключвам къщата и не се отдалечавам много. Той е старо куче, а и аз не се подмладявам с времето.

Балард се усмихна съчувствено.

– По едно и също време ли се разхождате всеки ден?

– Да, имаме си дневен режим. Така е по-добре за Космо.

– Колко дълго се разхождате?

– Половин час сутрин обикновено, малко по-дълго следобед. Зависи как се чувстваме.

Балард кимна. Беше наясно, че за един крадец, който е решил да проучи района, е достатъчно да види жената, която си разхожда кучето, и да я проследи до дома ѝ. След това може да наблюдава, за да разбере дали живее сама, и да се върне на следващия ден, когато я види отново да излиза на разходка. Повечето хора не си дават сметка, че най-обикновените им действия от ежедневието ги правят уязвими за хищниците. Един опитен крадец може да влезе и да излезе от „обект“ за десет минути, максимум.

– Проверихте ли дали не липсва и още нещо, мисис Лантана? – попита Балард.

– Още не – отговори тя. – Обадих се в полицията веднага щом видях, че портмонето го няма.

– Добре, нека огледаме набързо, за да видим дали не липсва още нещо – каза Балард.

Докато Балард придружаваше Лантана из стаите на жилището ѝ, Дженкинс отиде да провери дали някой не е насилвал бравата на задната врата. В стаята на Лантана кучето спеше на специална възглавница. Беше мелез между боксер и нещо друго, а муцуната му беше побеляла от старост. Блестящите му очи проследиха Балард, но то не помръдна от мястото си. Наистина беше много старо. Само изръмжа заплашително.

– Всичко е наред, Космо – успокои го Лантана.

– Какъв е? – попита Балард. – Боксер и какво?

– Родезийски риджбек – отговори Лантана. – Така мислим.

Балард не беше сигурна дали множественото число се отнася за Лантана и кучето или за Лантана и някой друг. Може би за Лантана и ветеринаря.

Възрастната жена приключи огледа на къщата, като разрови чекмеджето с бижутата си и обяви, че не вижда да липсва нищо друго освен портмонето. Балард отново се замисли за „Ралф“, или пък че крадецът може да е решил, че няма достатъчно време, за да претърси цялата къща.

Дженкинс се върна при тях и каза, че няма признаци ключалките на предната или задната врата да са разбивани или манипулирани по друг начин.

– Докато разхождахте кучето, забелязахте ли нещо необичайно на улицата? – попита Балард възрастната жена. – Някой, на когото не му е там мястото?

– Не, нищо необичайно – отговори Лантана.

– Има ли наблизо строеж? Работници да обикалят наоколо?

– Не, наблизо няма строеж.

Балард поиска от Лантана да ѝ покаже електронното писмо, което е получила от издателя на кредитната карта. Отидоха до малка ниша в кухнята, където имаше лаптоп, принтер и поставки за писма, пълни с пликове. Очевидно на това място Лантана плащаше сметки и поръчваше стоки онлайн. Сега седна пред лаптопа и извика на екрана предупреждаващия имейл. Балард се наведе над рамото ѝ, за да го прочете. След това поиска от Лантана пак да позвъни на издателя на кредитната карта.

Обади се от стенния телефон, с много дълъг кабел, който беше в ниша наблизо. След малко подаде слушалката на Балард и тя излезе в коридора с Дженкинс, като изпъна спиралния кабел докрай. Свърза се със специалист по измамите от фирмата за сигурност, която обслужваше кредитната компания. Говореше английски с индийски акцент. Балард каза, че е детектив от полицията на Лос Анджелис, и поиска адреса за доставка, даден за покупката с кредитната карта, преди да бъде спряна, като възможна кражба. Специалистът по измамите отговори, че не може да даде такава информация без одобрение от съда.

– Как така? – попита Балард. – Занимаваш се с измамите, нали? Това е опит за измама и ако ми дадеш адреса, вероятно ще успея да направя нещо по въпроса.

– Съжалявам – отговори специалистът. – Не мога да направя такова нещо. За да го направя, трябва да имам позволение от нашия правен отдел, а нямам такова.

– Свържи ме с правния ви отдел.

– Няма ги. В обедна почивка са.

– Тогава ме свържи с шефа си.

Балард погледна Дженкинс и поклати ядосано глава.

– Виж, утре докладът бездруго ще попадне на масата с кражбите – каза Дженкинс. – Защо не оставиш отдела им да си свърши работата?

– Защото няма да я свърши – отвърна Балард. – Няма да тръгнат по следата и докладът ще потъне в купчината. Няма да е честно спрямо нея.

Балард кимна към кухнята, където седеше посърналата жертва на престъплението.

– Никой не говори за честно и нечестно – възрази Дженкинс. – Нещата са такива, каквито са.

След пет минути на телефона се обади шефът. Балард обясни, че ситуацията е неясна и че трябва да действат бързо, ако искат да хванат този, който е отмъкнал портмонето и кредитната карта на госпожа Лантана. Шефът отговори, че опитът кредитната карта да бъде използвана е бил осуетен и че системата за предотвратяване на измами е изпълнила предназначението си.

– Не е нужно да има „неясна“ ситуация, както се изразявате – завърши той.

– Системата ще изпълни предназначението си само ако хванем крадеца – възрази Балард. – Не схващаш ли? Да не попречиш да се използва кредитната карта е само част от решението. Това защитава корпоративния клиент, но не и госпожа Лантана, в чийто дом е влизал крадец.

– Съжалявам – отвърна шефът. – Не мога да ви помогна без документ от съда. Такъв е протоколът ни.

– Как се казваш?

– Ирфан.

– Къде си, Ирфан?

– В смисъл?

– Къде си? В Мумбай? В Делхи? Къде?

– В Мумбай съм, да.

– Заради това не даваш пет пари. Защото този тип няма да влезе в твоята къща в Мумбай, за да ти задигне портфейла. Много благодаря.

Върна се в кухнята и прекъсна разговора, преди безпредметният шеф да може да отговори, после се обърна към партньора си:

– Добре, да се връщаме в Кошарата. Ще напишем доклада и ще го оставим на масата с кражбите. Да тръгваме.

2.

Не стигнаха до управлението, за да напишат доклада за кражбата у Лантана. Обади се шефът на смяната и ги отклони към презвитерианския медицински център „Холивуд“ – трябваше да проверят сигнал за нападение. Балард паркира на място за линейки, но остави светлините на предната решетка на колата запалени. После с Дженкинс минаха през автоматичната врата на спешното отделение. Балард отбеляза времето – за доклада, който щеше да пише по-късно. Според часовника над приемното гише в чакалнята на спешното часът беше 12:41.

Там чакаше униформен стажант полицай с пребледняло като на вампир лице. Балард му кимна и той дойде при тях, за да им каже какво се е случило. Беше съвсем млад, без никакви нашивки, съвсем нов в полицията и Балард нямаше как да знае името му.

– Намерихме я в един парцел на „Санта Моника“, близо до „Хайленд“ – каза младокът. – Приличаше на захвърлена, а този, който я е захвърлил, вероятно я е мислел за мъртва. Обаче не беше и се събуди, дойде в полусъзнание за минута-две. Някой я беше обработил сериозно. Един от парамедиците смята, че може да има фрактура на черепа. Сега е там, отзад. Моят обучаващ офицер също е там.

Нападението можеше да се окаже отвличане и това повиши интереса на Балард. Погледна значката на униформения стажант и видя, че името му е Тейлър.

– Тейлър, аз съм Балард – представи се тя, – а това е детектив Дженкинс, също обитател на мрака. Как попадна в Голямата шестица?

– Всъщност това е първото ми дежурство – отговори Тейлър.

– Направо от академията? Е, добре дошъл. В Шестицата ще се забавляваш повече, отколкото навсякъде другаде. Кой те обучава?

– Полицай Смит, мадам.

– Виж, не съм майка ти. Не ме наричай „мадам“.

– Извинявам се, мадам, аз...

– При Смити си в добри ръце. Бива го. Успяхте ли да идентифицирате жертвата?

– Не. Нямаше чанта или друго, обаче опитахме да говорим с нея, докато дойдат парамедиците. Идваше в съзнание на пресекулки, не ѝ се разбираше какво говори. Стори ми се, каза, че се казвала Рамона.

– Нещо друго каза ли?

– Да. Каза „обърнатата къща“.

– Обърната къща?

– Това каза. Офицер Смит я попита дали познава нападателя, тя отговори, че не го познава. Попитахме къде са я нападнали и тя отговори „в обърнатата къща“. Не ѝ се разбираше много какво иска да каже.

Балард кимна и за момент се замисли какво би могло да означава това.

– Добре. Ще отидем отзад, за да видим какво се е случило.

Кимна на Дженкинс и тръгна към вратата, която водеше към вътрешността на спешното отделение и приемните секции. Беше облечена с въгленосив костюм на тебеширенобели ивици. Беше убедена, че формалното облекло отива добре на светлокафявата ѝ кожа и изрусените от слънцето кичури в косата ѝ и ѝ придава авторитет, който компенсира дребния ѝ ръст. Дръпна сакото си достатъчно назад, за да може сестрата зад гишето в приемната да види значката на колана ѝ и да отвори автоматичната врата.

*

Приемният център се състоеше от шест преградени със завеси пункта за оценка на състоянието и начална терапия на пациенти. Лекари, медицински сестри и лаборанти се движеха около нещо като команден или координационен пулт в средата на помещението. Беше организиран хаос – всеки имаше да свърши конкретна работа и сякаш някаква невидима ръка дирижираше действията им. Имаше много работа, но в презвитериански медицински център „Холивуд“ всяка нощ беше така.

Пред преграда 4 стоеше друг униформен полицай, така че Балард и Дженкинс тръгнаха направо към него. На ръкавите му имаше три нашивки – петнайсет години в отдела – и Балард го познаваше добре.

– Смити, вътре ли е докторът? – попита Балард.

Полицай Мелвин Смит вдигна очи от телефона си, на който набираше съобщение.

– Балард, Дженкинс, как е положението? – попита и добави: – Не. Сама е. Ще я качат горе, в операционната. Счупен череп, мозъкът отича. Трябва да ѝ отворят главата, за да спадне налягането.

– Чувството ми е познато. – Дженкинс поклати глава.

– Значи няма да говори? – попита Балард.

– Засега не – отвърна Смит. – Упоили са я и ги чух да коментират за изкуствено предизвикана кома, докато спадне отокът. Ей, Балард, как е Лола? Не съм я виждал от доста време.

– Добре е – отвърна Балард. – Вие двамата ли я намерихте, или ви се обадиха?

– Случайно са я намерили – каза Смит. – Някой се е обадил, но когато стигнахме на място, нямаше никого. Жертвата лежеше на паркинга. Когато стигнахме, първо решихме, че е мъртва.

– Извикахте ли някой да запази местопрестъплението чисто? – попита Балард.

– Не, там няма нищо освен кръв по асфалта, Балард – отвърна Смит. – Просто са я захвърлили там.

– Стига глупости, Смити! Знаеш, че трябва да огледаме. Защо вие двамата не отидете да оградите мястото? После ще седнете в колата и ще си пишете докладите или нещо друго.

Смит погледна Дженкинс, като старши детектив, за да получи одобрение.

– Права е – каза Дженкинс. – Трябва да запазим местопрестъплението.

– Разбрано – каза Смит. Тонът му обаче показваше, че според него само ще си изгуби времето.

Балард се мушна зад завесата на отделение 4. Жертвата лежеше по гръб на леглото, беше завита със светлозелена болнична престилка. От двете ѝ ръце и от носа ѝ излизаха маркучи. За четиринайсет години в отдела Балард беше виждала много жертви на насилие, но този случай като че ли беше един от най-тежките изобщо – сред жертвите, останали живи. Жената беше дребна и като че ли не тежеше повече от шейсетина килограма. Очите ѝ бяха отекли, затворени, ясно личеше, че орбитата на дясното око е счупена под кожата. Лицето беше допълнително деформирано от оток в дясната страна, където кожата беше ожулена. Виждаше се, че жената е била бита жестоко и влачена по земята — може би на паркинга – с лицето надолу. Балард се наведе над леглото, за да огледа раната на долната устна. Видя, че е дълбока следа от ухапване, което беше разкъсало тъканите жестоко. Разкъсаната плът беше закрепена на място с два временни шева. Тук щеше да се наложи намесата на пластичен хирург. Ако жената оцелееше.

– Исусе – изпъшка Балард.

Извади телефона от калъфа на колана си и включи камерата. Започна да снима, като започна с цялото лице, после снима раните една по една в близък план. Дженкинс я наблюдаваше мълчаливо – знаеше как работи.

Тя дръпна престилката настрани, за да види какви наранявания има по раменете и гръдния кош. На лявата страна на торса имаше няколко дълбоки рани, подредени в прави линии. Едва ли бяха от човешки юмрук.

– Виж – каза Балард. – Метален назъбен бокс?

Дженкинс се наведе напред и каза:

– Така изглежда. Може би.

Отдръпна се, отвратен от видяното. Джон Дженкинс имаше зад гърба си трийсет и пет години служба и Балард си даваше сметка, че когато нещата опрат до съчувствие, резервоарът му е празен. Беше добър детектив – когато искаше да бъде. Само че не се различаваше от повечето, останали на мястото си толкова дълго. Просто искаше да го оставят някъде на спокойствие, за да си гледа работата. Централата на полицията в града се наричаше АСП – Административна сграда на полицията. Хората като Дженкинс смятаха, че това означава „Абсурдно скапана политика“, или „Абсолютно слабоумна политика“ – все едно.

Нощните смени обикновено се отреждаха на тези, които по някакъв начин са влезли в конфликт с политиката или бюрокрацията на полицията. Дженкинс обаче беше един от малкото, които доброволно искаха да им дават нощните смени, от единайсет до седем. Жена му беше болна от рак и той предпочиташе да работи, докато тя спи, за да си е у дома, когато е будна и има нужда от него.

Балард направи още снимки. Гърдите на жертвата също бяха покрити с рани и синини, зърното на дясната беше разкъсано като устната, от зъби. Лявата беше пълна и заоблена, дясната – по-малка и плоска. Импланти. И единият се бе разкъсал и изтекъл в тялото ѝ. Балард беше наясно, че е нужен страховит удар, за да се случи такова нещо. Беше го виждала веднъж, но тогава жертвата не бе оживяла.

Покри жената с престилката и провери дланите за отбранителни наранявания. Ноктите бяха изпочупени и кървави. Около китките имаше дълбоки алени белези и разкъсана плът, което показваше, че е била вързана и държана в плен достатъчно дълго, за да се получат такива рани. Балард реши, че вероятно са часове, не минути. А може би дни?

Направи още снимки и едва тогава забеляза дължината на пръстите на жертвата и широчината на дланите; „Санта Моника“ и „Хайленд“ – би трябвало да се досети. Посегна към долния край на престилката и я вдигна. Увери се, че жертвата е биологичен мъж.

– По дяволите, нямаше нужда да виждам това – изсумтя Дженкинс.

– Ако Смити го е знаел и не ни е казал, значи е шибан задник – отвърна Балард. – Това променя нещата.

Отърси се от гнева и се върна към работата си.

– Преди да тръгнем от Кошарата, видя ли дали тази вечер някой от „Порока“ е на работа?

– А... да, имат някаква операция – отговори Дженкинс. – Не знам каква. Видях Пит Чепа да прави кафе в стаята за почивка.

Балард се отдръпна на крачка от леглото и върна снимките назад, докато не стигна до първата – лицето на жертвата. След това изпрати снимката на Пит Мендес в отдел „Порок“ в Холивуд. Добави текст:

Познаваш ли го? Рамона? Върти се около „Санта Моника“?

Мендес беше легенда в Шестицата, но по малко странна причина. По-голямата част от кариерата си беше прекарал като офицер под прикритие към отдел „Порок“ и като млад офицер често го пускаха да обикаля улицата като мъжка проститутка. По време на тези операции за примамване на клиенти му слагаха микрофон, защото записите после доказваха обвиненията и нерядко принуждаваха задържаните да правят самопризнания. Записан разговор от микрофона на Мендес все още забавляваше партитата за пенсиониране и сбирките на отдела. Мендес стои на булевард „Санта Моника“ и при него спира с колата си кандидат-клиент. Преди да договорят цената за услугите му, клиентът задава на Мендес няколко въпроса, включително колко голям е пенисът му в ерекция, макар и не с такива благопристойни думи.

„Към четиринайсет сантиметра“ – отговаря Мендес.

Кандидатът за клиент не е доволен и отминава, без да каже дума повече. Минута след това сержант от отдела напуска ъгъла си с колата и спира до Мендес. Разговорът помежду им също е записан.

„Мендес, тук сме, за да арестуваме нарушители – кара му се сержантът. – Следващия път, когато те попитат колко ти е голям чепът, преувеличаваш, така че да хлъцне“.

„Ми аз преувеличих“ – отговаря Мендес объркано.

Балард дръпна завесата, за да види дали Смит и Тейлър още са отвън, но ги нямаше. Отиде до пулта в средата на залата и кимна на една от сестрите зад приборите. Дженкинс я последва.

– Балард, Дженкинс, полиция Лос Анджелис – представи се тя. – Трябва да говоря с лекаря, който е обработил пациента в отделение четири.

– В момента е в две – отговори сестрата. – Веднага щом излезе.

– Кога пациентът ще бъде опериран?

– Веднага щом има възможност.

– Правят ли изследвания за изнасилване? Анални натривки? Ще ни трябват и парченца от ноктите. Кой може да ни помогне за това?

– Опитват да му спасят живота... Това е приоритетът. За останалото ще трябва да говорите с доктора.

– Точно това искам. Искам да говоря с...

Балард усети телефона в ръката ѝ да вибрира и се обърна настрани. Видя съобщение от Мендес. Прочете го на Дженкинс.

„Рамона Рамон, дракон. Истинско име Рамон Гутиерес. Беше при нас преди две седмици. Списък стари престъпления по-дълъг от чепа му преди операцията. Меко казано“.

– Предвид големината на неговия... – отбеляза Дженкинс.

Нощни кралици, травестити, трансджендъри – всички те в отдел „Порок“ бяха наричани общо „дракони“. Никакви фини разграничения. Не беше учтиво, но пък беше общоприето. Самата Балард бе служила две години в отдела като примамка. Познаваше контингента и знаеше жаргона. Говоренето по адрес на тези хора нямаше да се промени на колкото и часове обучение по чувствителност да бъдат подложени ченгетата.

Погледна Дженкинс. Преди да успее да отвори уста, той каза:

– Не.

– Какво не? – попита Балард.

– Знам какво се каниш да кажеш. Каниш се да кажеш, че искаш да задържиш този случай.

– Това е вампирски случай – трябва да се работи нощем. Ако го препратим към секс престъпленията, ще свърши както и кражбите – в купчината. Те работят от девет до пет и няма да свършат нищо.

– Въпреки това. Не е наша работа.

*

Това беше основният пункт на несъгласие в партньорството им. Работеха в среднощната смяна – „късното шоу“, – преминаваха от случай на случай, като ги викаха на всяко местопрестъпление, където имаше нужда от детективи, за да напишат първоначалните доклади или да определят дали не става дума за самоубийство. Обаче не разследваха нищо докрай. Сутрин пишеха докладите и предаваха случаите по компетентност на когото трябва. Грабежи, сексуални престъпления, кражби на коли и така нататък. Понякога Балард искаше да поеме случай и да го доведе докрай. Това обаче не влизаше в задълженията им, а Дженкинс не искаше да се отклони и на сантиметър от формулировката. Жена му беше болна и той искаше да си е у дома всяка сутрин, когато тя се събуди. Не желаеше да работи извънредно – за пари или каквото и да било.

– Какво друго можем да направим? – попита Балард умолително.

– Ще огледаме местопрестъплението и ще определим дали наистина е местопрестъпление – отвърна Дженкинс. – След това ще се върнем в Кошарата и ще напишем доклада за тази история и за кражбата у възрастната жена. Ако имаме късмет, няма да има повече сигнали и ще свършим с бумащината преди разсъмване. Да вървим.

Тръгна да се отдалечава, но Балард не го последва. Той се обърна рязко и се върна при нея.

– Какво има? – попита настойчиво.

– Който е направил това е голямо зло, Дженкс... – започна Балард. – Знаеш.

– Не тръгвай пак в тази посока, защото няма да дойда с теб. Виждали сме го стотици пъти вече. Един тип обикаля наоколо, не познава територията, вижда мацка да се разхожда и спира. Договаря се, отвежда я на паркинга, побеснява, когато под миниполата открива мъжки инструмент. Пребива нещастника почти до смърт и се маха.

Балард започна да клати глава още преди Дженкинс да е завършил с хипотезата си.

– Не и при тези ухапвания – каза тя. – Не и щом е имал метален бокс. Това говори за план, за нещо по-сериозно. Била е вързана дълго време. Около нас върлува голямо зло и искам да задържа случая и да направя нещо по въпроса, за разлика от друг път.

Формално той беше старшият партньор. Той определяше какво ще стане в такива ситуации. В управлението би могла да се примоли на шефовете, ако иска, но решението трябваше да бъде взето тук, в името на добрите партньорски отношения.

– Ще обиколя местопрестъплението, после се прибирам и започвам да пиша – каза Дженкинс. – Кражбата отива на масата с кражбите, а това – в „престъпление срещу личността“. Може би дори в „убийства“, защото това хлапе не изглеждаше никак добре. Точка по въпроса.

След взетото решение той пак се обърна към изхода. Дженкинс работеше в полицията на Ел Ей от толкова дълго, че наричаше специализираните отдели по различни типове престъпления „маси“. През деветдесетте бяха точно това – събрани заедно бюра, за да оформят дълги маси. Маса „кражби“, маса „престъпления срещу личността“ и така нататък.

Балард щеше да го последва, но си спомни нещо. Върна се при пулта на координационния център и попита:

– Къде са дрехите на жертвата?

– Опаковахме ги – отвърна сестрата. – Един момент.

Дженкинс остана до вратата и я изгледа особено. Балард вдигна пръст, за да му даде знак да почака. Сестрата извади от едно чекмедже прозрачен найлонов плик с вещите, открити у жертвата. Не беше кой знае какво. Някакви евтини бижута и дрехи с мъниста. На ключодържател с два ключа висеше малък пистолет за лютив спрей. Никакъв портфейл, никакви пари, никакъв телефон. Сестрата подаде плика на Балард.

Балард ѝ даде визитка и я помоли да предаде на доктора да ѝ се обади. После се върна при партньора си. Докато минаваха през автоматичната врата, телефонът ѝ иззвъня. Тя погледна дисплея. Беше дежурният на смяната, лейтенант Мънро.

– Лейтенант?

– Балард? С Дженкинс още ли сте в болницата?

Тя усети напрежението в гласа му. Нещо ставаше. Балард спря и даде знак на Дженкинс да се приближи.

– Тъкмо си тръгваме. Защо?

– Пусни ме на говорител.

Тя го пусна и каза:

– Добре, давай нататък.

– Петима на пода в клуб на „Сънсет“ – каза Мънро. – Някакъв тип в сепаре започнал да стреля по тези, с които е бил. Към вас пътува линейка с петата жертва, която по последни съобщения няма да оцелее. Балард, искам да останеш там и да видиш до какво ще успееш да се добереш. Дженкинс, изпращам Смити и стажанта му да те вземат. Със сигурност случая ще поемат „Грабежи и убийства“, но ще им трябва време, за да се мобилизират. На мястото съм изпратил патрул, за да запази местопрестъплението, да установи команден пункт и да опита да задържи свидетелите, но повечето са се разбягали, когато са затрещели изстрелите.

– Място? – попита Дженкинс.

– „Танцьорите“, до спортен клуб „Холивуд“ – отговори Мънро. – Знаеш ли го?

– Ясно – отвърна Балард.

– Добре. Дженкинс, отиваш там. Балард, ти също отиваш веднага щом приключиш с петата жертва.

– Лейтенант, трябва да запазим местопрестъплението от сегашното нападение – каза Балард. – Изпратихме Смити и...

– Не тази вечер – прекъсна я Мънро. – Всички се включват в „Танцьорите“. Всички криминалисти отиват там.

– Значи да зарежем местопрестъплението да се замърси? – попита Балард.

– Предай го на дневната смяна, Балард, нека те се тревожат за това утре – отвърна Мънро. – Трябва да затварям. Чухте задачите си.

Мънро затвори, без да каже и дума повече. Дженкинс изгледа Балард многозначително – „казах ли ти?“. И като по сигнал, чуха приближаваща сирена. Балард разпознаваше сирените на линейките и полицейските коли. Тази трябваше да е на Смити и Тейлър, които идваха да вземат Дженкинс.

– Ще се видим там – каза Дженкинс.

– Да – отвърна Балард.

Когато патрулката се спусна по рампата към входа, сирената заглъхна. Дженкинс се качи отзад и колата потегли. Балард остана с найлоновата торба в ръка.

Сега чуваше в далечината втора сирена, звукът ѝ се усилваше. Линейката с петата жертва. Балард погледна назад, към стъклената врата, и видя часовника на спешното. Показваше 1:17. От смяната ѝ бяха изтекли само два часа.