Градът

БЕЛЕЖКИ ЗА ПЪРВОТО ПРЕДАНИЕ

Без съмнение, от всички предания първото ще бъде възприето най-трудно от обикновения читател. Не само осмислянето на терминологията му е мъчително, но и вътрешната му логика, и заложените в него идеи при първо четене изглеждат напълно чужди и неразбираеми. Може би причина за това е отсъствието, както и в следващото предание, на Кучета – те дори не се споменават. В това предание още от встъплението читателят попада в напълно странна ситуация с не по-малко странни действащи лица. Няма какво повече да казваме за преданието, освен че след като читателят си проправи с труд път през него, останалите предания може да му се сторят почти разбираеми.

Сърцевина на цялото предание е понятието „град“. Не съществува пълна яснота относно характеристиките и смисъла на съществуването на града, но преобладава мнението, че вероятно е представлявал малка по размери площ, приютяваща и изхранваща голям брой обитатели. Някои от причините за неговото съществуване са повърхностно обяснени в текста, обаче Баунс, посветил целия си живот на изследването на преданията, е убеден, че обяснението е просто хитра импровизация на древен разказвач, необходима му за обосноваването на невъзможна концепция. Повечето изследователи споделят становището на Баунс, че аргументите, изложени в преданието, противоречат на логиката. Някои, сред които и Роувър, подозират, че в случая може би се сблъскваме с древна сатира, чийто смисъл отдавна е забравен.

Повечето авторитетни икономисти и социолози възприемат организация от типа на града като структура, нелепа не само от икономическа, но и от социологическа и психологическа гледна точка. Изтъкват, че е невъзможно същество, притежаващо висшата нервна структура, необходима за създаването на култура, да оцелее в едни толкова ограничени предели. Отбелязват, че при подобен опит би възникнала масова невроза, която за съвсем кратък период от време би предизвикала гибелта на самата култура, построила града.

Роувър смята, че в това предание се сблъскваме с почти чиста митология, поради което нито една от описаните ситуации и твърдения не може да се приеме буквално. Вярва, че цялото предание е изпълнено със символика, ключът към която отдавна е изгубен. Ако обаче наистина става дума само за митологична концепция, а не за нещо друго, озадачаващ е фактът, че тя с течение на времето не е придобила опростената символична форма, присъща на митовете. В преданието редовият читател ще открие малко неща, които могат да бъдат окачествени като митове. Напротив, то може би е най-наситеното с конкретика, грубо изложена и заплетена, и в него няма и следа от възвишените чувства и благородните идеали, които се срещат в останалите предания от легендата.

Езикът на това предание е особено объркан. Фрази от типа на станалия вече класически израз „дяволите да го вземат това хлапе“ от дълги столетия озадачават специалистите по семантика. От дните, когато учените за пръв път се заеха с изследването на легендата, до ден днешен не е постигнат никакъв напредък в осмислянето на много от съдържащите се в нея думи и изрази.

За щастие, терминологията, свързана с Човека, бе в голяма степен разтълкувана. Множественото число е „хора“. Родовата характеристика – „човешки“. Самките са „жени“ или „съпруги“. Възможно е тези две понятия някога да са се различавали по смисловите си оттенъци, обаче днес ги възприемаме като синоними. Палетата са „деца“. Мъжкото пале е „момче“. Женското пале – „момиче“.

Освен понятието „град“ има и други понятия, за които читателят ще установи, че са в пълен разрез с нашия начин на живот и на мислене – „война“ и „убийство“. Убийството е процес, по всяка вероятност свързан с насилие, при който едно живо същество прекратява живота на друго живо същество. Колкото до войната, тя, изглежда, представлява масово убийство в мащаби, трудно достъпни за въображението.

Роувър, посветил се на изследването на легендата, вярва, че преданията са много по-древни, отколкото е общоприето да се смята. Според него, тъй като е невъзможно понятия като „война“ и „убийство“ да имат каквато и да е връзка с настоящата ни култура, те са се появили в някаква ера на дивачество, за която не са останали никакви свидетелства.

Тайг, един от малцината, споделящи становището, че преданията са основани на исторически факти и че расата на Човека наистина е съществувала в първите дни на появяването на Кучетата, смята, че в преданието се описва разпадът на културата на Човека. Вярва, че преданието в сегашния си вид е просто сянка на някакво по-голямо повествувание, на някакъв величествен епос, който някога е бил поне толкова голям, колкото текста на цялата запазена легенда. Тайг заявява, че не му се струва правдоподобно величествено събитие като сриването на могъща техническа цивилизация да може да бъде описано така сбито и лаконично от своите съвременници, че да се побере в рамките на настоящото предание. Твърди, че в случая пред очите ни е само едно от множеството предания, описващи цялото събитие, и при това по всяка вероятност едно от второстепенните.

I.

ГРАДЪТ

Гремп Стивънс, удобно седнал в градинския стол, следеше с поглед бръмчащата косачка и се радваше на меката и приятна слънчева светлина, проникваща в костите му. Косачката достигна края на ливадата, изкудкудяка като доволна кокошка, направи обратен завой и се зае с поредната тревна ивица. Чувалът, в който събираше прясно окосената трева, продължаваше да набъбва.

Косачката внезапно спря и възбудено изщрака. На едната ѝ страна се отвори с трясък капак, откъдето се подаде подобна на кран ръка. Стоманените ѝ пръсти зашариха из тревата, след малко с победен жест се издигнаха, стиснали здраво камък, положиха го в малък контейнер, след което ръката отново се скри в корпуса на машината. После косачката издаде бълбукащ звук и забръмча отново по откоса.

Гремп измърмори към нея с подозрение:

– Някой ден тази пущина ще пропусне някой ред и ще изпадне в истерия.

Отпусна се в стола и се загледа в окъпаното от слънце небе. Високо над главата му прелетя хеликоптер. В една от близките къщи оживя радиоприемник, от който се изля поток от ужасяващи звуци. Гремп потрепери и се сгуши в стола.

Младият Чарли отново се отдаваше на музикални удоволствия. Дяволите да го вземат това хлапе!

Косачката отново изкудкудяка и Гремп я стрелна със сърдит поглед.

– Автоматична била – каза той на небето. – Сега всяка проклета пущина е автоматична. Спипваш машината в ъгъла, шепнеш ѝ на ухото какво искаш и тя хуква да си върши работата.

Откъм прозореца се разнесе гласът на дъщеря му – толкова силен, че да надвика музиката.

– Татко!

Гремп раздразнено се разшава.

– Да, Бети?

– Татко, моля те да се отместиш, когато косачката стигне до теб. Не се прави на пт инат от нея. Не забравяй, че е само машина. Преди няколко дни те видях как нарочно не мръдна и я остави да коси около теб. Такова чудо не бях виждала.

Гремп не ѝ отговори. Леко отпусна глава с надеждата, че дъщеря му ще го вземе за заспал и ще го остави на мира.

– Татко, чуваш ли ме? – Гласът ѝ бе преминал в писък.

Той разбра, че хитрината му няма да мине.

– Чух те, разбира се. Тъкмо се канех да се отместя.

Изправи се бавно, като си помагаше с бастуна. Нека пък тя да се засрами от поведението си, като види колко стар и немощен е станал. Трябваше обаче да внимава да не преиграе. Ако тя разбереше, че той въобще не се нуждае от бастун, щеше да почне да му измисля разни занимания. От друга страна пък, престореше ли се на съвсем грохнал, тя щеше веднага да извика тъпия доктор пак да го тормози.

С недоволно мърморене премести стола си върху вече окосената част на ливадата. Косачката издевателски изтрака покрай него.

– Някой ден така ще те трясна, че ще ти потроша поне няколко предавки – каза ѝ Гремп.

Косачката му отвърна с подсвиркване и невъзмутимо продължи работата си.

Някъде откъм обраслата с трева улица се чу дрънчене на метал, последвано от измъчено пърпорене.

Гремп, който се канеше отново да седне, се изправи и внимателно се вслуша.

Звуците се разнесоха по-отчетливо. Пърпоренето идваше от калпав двигател. Дрънченето бе предизвикано от недобре закрепени метални части.

– Автомобил! – радостно излая Гремп. – Автомобил, дявол да го вземе!

Понечи да измине разстоянието до портата в галоп, но навреме си спомни, че е немощен, и движението му премина в бърз тръс.

„Това е само смахнатият Ол Джонсън – каза си. – Единственият, който още има кола. Инат е, затова я държи.“ Наистина беше Ол.

Гремп стигна до портата тъкмо навреме, за да види как разнебитеният и ръждясал стар автомобил се задава откъм ъгъла, като подскача по изоставената улица. От прегрелия радиатор със съскане излизаше пара, а тръбата на ауспуха, останала без заглушител още преди пет години, бълваше облаци синкав дим.

Ол, стиснал здраво волана, примигваше от напрежение, докато се опитваше да заобиколи най-опасните места. Задачата не бе лесна, тъй като улиците бяха обрасли с всякакви треви и бурени и не се виждаше какво има под тях.

Гремп размаха дружески бастуна и извика:

– Здрасти, Ол!

Ол натисна спирачката. Колата въздъхна, потрепери, покашля и накрая замря с ужасяващо стенание.

– Какво си налял в резервоара? – попита Гремп.

– От всичко по малко – отвърна Ол. – Керосин, малко старо масло за трактори, което открих в един варел, и спирт за разтриване.

Гремп огледа умиращата машина с нескрито възхищение.

– В доброто старо време и аз имах такава – каза той. – Сто и шейсет километра в час вдигах с нея.

– Тази още си я бива, стига да можеш да ѝ намериш гориво и части – каза Ол. – Преди три-четири години все още намирах бензин, ама отдавна вече не съм виждал и капка. Сигурно са престанали да го произвеждат. За какво ти е бензин, като си имаме атомна енергия, все това ми казват.

– Така е – потвърди Гремп. – Сигурно са прави, ама ядрената енергия на нищо не мирише. Язък, нищо не мирише така хубаво, както бензинът. С тия хеликоптери и какви ли не други измишльотини вече няма романтика в пътуването.

Хвърли поглед към буретата и кошниците, струпани на задната седалка.

– Това зеленчуци ли са? – попита той.

– Ъхъ – потвърди Ол. – Млечна царевица, малко ранни картофи и няколко кошници с домати. Реших да видя дали няма да се намери някой да ги купи.

Гремп поклати глава недоверчиво.

– Никой няма да ги купи, Ол. Днес народът яде само боклуците, отгледани чрез хидропоника . Уж било по-здравословно и по-вкусно.

– Аз пукната пара не давам за всички тези боклуци, дето растат в резервоари – заяви войнствено Ол. – Не мога да им търпя вкуса. И на моята Марта викам, че ако нещо не е расло в земята, нищо не чини.

След това се пресегна към ключа за запалване.

– Не знам дали въобще си струва труда да мъкна тези неща в града, като гледам как поддържат пътищата днес – продължи. – Или по-точно, как не ги поддържат. Преди двайсет години щатската автострада си беше хубав бетонен път и всяка година я кърпеха. Днес все едно я няма. Бетонът навсякъде се е напукал, а на места дъждът е отнесъл покритието. Навсякъде са поникнали трънаци. Тази заран трябваше да спра колата и да срежа едно дърво, паднало насред пътя.

– Лоша работа – съгласи се Гремп.

Колата оживя. Чу се избухване, последвано от задавени кашляния. Изпод нея отново излезе облак от гъст син дим. Тръгна и се понесе с дрънчене по улицата.

Гремп се върна при стола и установи, че е мокър. Автоматичната косачка, вече приключила с косенето, бе измъкнала маркуча си и поливаше ливадата.

Като ругаеше ожесточено, Гремп отиде в задния двор и се настани на пейката до вратата. Това място не му харесваше, но нямаше къде другаде да се скрие от механизирания изрод, шетащ пред къщата.

Не му харесваше, защото гледката, която се разкриваше от тази пейка, бе леко потискаща. Виждаха се само улици с празни изоставени къщи с неподдържани дворове, обрасли с дива растителност.

Все пак мястото притежаваше едно достойнство. Седнал на пейката, можеше да се преструва, че е леко глух и не чува шумната музика, бълвана от радиото.

Откъм предния двор се чу глас:

– Хей, Бил! Бил, къде си?

Гремп се обърна в посока към гласа.

– Тук съм, Марк. В задния двор. Крия се от тази проклета косачка.

Марк Бейли с куцукане се появи иззад ъгъла на къщата. Цигарата в устата му заплашваше да подпали рошавите му мустаци.

– Не си ли малко подранил за играта? – попита Гремп.

– Днес няма да ти правя компания, Бил – отвърна Марк и с усилие се отпусна на пейката до него. – Заминаваме – поясни.

Гремп го погледна.

– Заминавате ли?

– Да. И ние ще живеем в имение. Лусинда успя най-сетне да кандърдиса Хърб. Не го остави на мира даже за минутка. Така и не спря да му обяснява, че щом всички хора се изнасяли в онези хубави селски имения, и ние трябвало да направим същото.

– И къде точно отиваш? – попита с усилие Гремп.

– Не мога да ти кажа – каза Марк. – Не съм ходил там. На север, до някакво езеро. Или до някакви езера. Купиха десет акра земя. Лусинда искаше да купим сто, ама Хърб тресна с юмрук по масата и каза, че десет стигат. Като че ли цял живот един двор не ни е стигал.

– И нашата Бети непрестанно мрънка на Джони, ама той все още държи фронта – каза Гремп. – Просто ѝ каза, че не може да го направи. Че не му отива на него, дето е секретар на търговската камара, да напуска града.

– Хората са се побъркали – заяви Марк. – Напълно са откачили.

– Така си е – съгласи се Гремп. – Откачили са на тема селски имения, това е самата истина. Я погледни натам.

Махна с ръка в посока на улиците с изоставените къщи.

– Спомняш ли си времената, когато по-хубави къщи от тези нямаше? И съседите бяха свестни хора. Жените прекосяваха задните дворове, за да си разменят готварски рецепти. Мъжете пък уж излизаха да косят тревата, а след малко зарязваха косачките и се събираха на приказка. Добри хора бяха, Марк. Погледни обаче какво е останало от ония времена.

Марк се размърда неловко на пейката.

– Време е да тръгвам, Бил. Отбих се просто така, само за малко, без да се обаждам на нашите. Колкото да ти кажа, че заминаваме. Лусинда ме хвана да помагам за опаковането на багажа. Ще ми се скара, ако разбере, че съм излязъл, без да я питам.

Гремп със сковани движения се изправи и подаде ръка.

– Ще се видим ли пак? Ще дойдеш ли за една последна игра?

Марк поклати глава отрицателно.

– Боя се, че не, Бил.

Неловко и смутено си стиснаха ръцете.

– Нашите игри ще ми липсват, Бил – каза Марк.

– И на мен. Щом си заминеш и ти, вече няма да има с кого да играя.

– Сбогом, Бил – промълви Марк.

– Сбогом, Марк – отвърна Гремп.

Както си беше изправен, изчака приятеля си да докуцука до ъгъла на къщата. Почувства как студената лапа на самотата посяга към него и го докосва с ледени пръсти. Ужасна самота. Самотата на годините. Самотата на възрастните хора, оживели и след отминаването на своето време. Макар и сърдито, Гремп призна пред себе си, че е така. Беше остарял. Принадлежеше на друго време. Бе надживял времето си. Бе живял повече, отколкото трябва.

Със замъглен поглед посегна към подпрения на пейката бастун. После с бавни стъпки тръгна към разтворената врата, водеща към изоставената улица зад задния двор на къщата.

Годините бяха преминали много бързо. Бяха години, които донесоха семейните самолети и семейните хеликоптери и оставиха автомобилите да ръждясват в затънтени места, а неизползваните вече пътища да се разпадат. Години, в които хидропониката буквално помете обработката на земята. Години, които донесоха евтина земя, след като фермите изчезнаха като селскостопански единици. Години, които изпратиха градските хора на село, където с парите за едно градско дворно място човек можеше да стане собственик на много акри земя. Години, донесли такава революция в жилищното строителство, че всяко семейство можеше да си позволи просто да изостави стария си дом и да се премести в нов, готов или построен по поръчка, за по-малко от половината от цената на довоенна къща. При това новият дом можеше срещу незначителна сума да се преустрои – било за да се получи допълнителна жилищна площ, било просто за да се удовлетвори някоя прищявка на собственика.

Гремп въздъхна. Къщи, които могат да се променят всяка година. Все едно разместваш мебелите си. Що за живот беше този?

С бавни стъпки тръгна по прашната пътека – единственото, останало от това, което само допреди няколко години бе оживена улица в жилищен квартал. Улица на призраци, каза си Гремп. Стрелкащи се малки призраци, шепнещи в нощта. Призраци на играещи деца, призраци на паднали детски велосипеди, призраци на комбита с дървени кантове. Призраци на клюкарстващи домакини. Призраци на гласовити поздрави. Призраци на горящи огнища и на комини, димящи в зимните нощи.

Малки облачета прах изцапаха маншетите на панталона му.

От отсрещната страна на улицата се намираше домът на стария Адамс. Адамс някога много се гордееше с него. Облицовката му бе от сив камък, а по прозорците имаше стъклопис. Сега камъкът бе позеленял от мъх, а счупените зеещи прозорци сякаш образуваха зловеща гримаса. Ливадата бе обрасла с плевели и храсталаци, които почти закриваха верандата. Клоните на един бряст се опираха в покрива. Гремп си спомни деня, когато Адамс бе засадил бряста.

За миг застина неподвижно: самотен, без друга жива душа на тревясалата улица, затворил очи и стиснал дръжката на бастуна.

От мъглата на годините се разнесоха виковете на играещи деца и джавкането на псето на Конрад. Появи се и Адамс, гол до кръста и с лопата в ръце. Копаеше дупка за положената до него брястова фиданка с обвито в зебло коренище.

Май 1946 година. Бяха изминали четиресет и четири години. Войната бе приключила и с Адамс току-що се бяха завърнали у дома.

Чуха се тихите стъпки на човек, вървящ по прашната улица. Гремп се сепна и отвори очи.

Пред него стоеше млад човек. Може би трийсетгодишен. Може би малко по-млад.

– Добро утро – поздрави Гремп.

– Надявам се да не съм ви обезпокоил – каза младежът.

– Видяхте ли ме как стърча тук със затворени очи, досущ като някой глупак? – попита Гремп.

Младият човек кимна утвърдително.

– Бях се отдал на спомени – поясни Гремп.

– Наблизо ли живеете?

– От отсрещната страна на улицата. Това е последната улица в тази част на града.

– В такъв случай може би бихте могли да ми помогнете.

– Дано – отвърна Гремп.

Младежът започва да заеква от смущение.

– Ами... В момента извършвам едно – как да го кажа?, – едно сантиментално поклонение.

– Разбирам ви – каза Гремп. – И аз.

– Казвам се Адамс – продължи младият човек. – Моят дядо навремето е живял нейде тук. Дали случайно...

– Ей онази къща – посочи Гремп.

Двамата се загледаха в къщата.

– Беше хубава къща – започна да разказва Гремп. – Дядо ти засади ей онова дърво веднага след войната. Цялата война я изкарахме заедно и заедно се прибрахме у дома. Това бе такъв ден!...

– Жалко – каза младият Адамс. – Много жалко.

Гремп сякаш не го чу.

– А какво стана с дядо ти? – попита. – Отдавна не съм чувал нищо за него.

– Той почина – отвърна младият Адамс. – Почина много отдавна.

– Той май имаше някакво отношение към атомната енергия – вмъкна Гремп.

– Така е – отвърна гордо младият Адамс. – Започна да се занимава с нея веднага след като започнаха да я прилагат в промишлеността. Веднага след подписването на Московския договор.

– Веднага след като всички разбраха, че вече не могат да воюват – каза Гремп.

– Точно така – потвърди Адамс.

– Трудно е да водиш война, когато няма в какво да се прицелиш – каза Гремп.

– Имате предвид градовете, нали?

– Точно тях – потвърди Гремп. – В цялата тази история има нещо много любопитно. Размахвай колкото си щеш атомни бомби и пак не можеш да накараш хората да мръднат от мястото си. Дай им обаче евтина земя и семейни самолети и веднага се разбягват като зайци.