Рогоносецът

Предговор

Това е първият сборник с разкази, който написах след „Хрониките на Клифтън“. Някои от тези истории са вдъхновени от случки, за които научих по време на пътуванията ми от Грантчестър до Калкута и от Крайстчърч до Кейптаун. Тези разкази са отбелязани със звездичка, докато останалите са плод на моето въображение.

Джефри Арчър

2017

Уникална

Предизвикателството

Преди много години един познат редактор на „Рийдърс Дайджест“ в Ню Йорк ме покани да напиша разказ от сто думи с начало, среда и край. И тъй като това предизвикателство явно не му се бе сторило достатъчно сериозно, настоя текстът да не бъде нито от 99, нито от 101 думи, а точно от сто.

Нещо повече, въпросният редактор поиска да получи разказа в рамките на двайсет и четири часа.

Първият вариант съдържаше 118 думи, вторият – 106, а третият – 98. Питам се дали ще се досетите кои две думи върнах в текста.

Резултатът бе разказът, който ще откриете на следващата страница.

Апропо, може би ще ви е любопитно да узнаете, че гореизложената предистория също съдържа точно 100 думи.

14 март 1921, Париж

Колекционерът запали угасналата си пура, взе лупата и огледа малката триъгълна пощенска марка от хиляда осемстотин седемдесет и четвърта година, известна сред филателистите по целия свят като „Нос Добра надежда“.

– Предупредих ви, че марките са две – каза продавачът, – което означава, че вашата не е уникална.

– Колко струва? – попита колекционерът.

– Десет хиляди франка.

Колекционерът бавно написа чек, после дръпна от пурата си, но тя бе угаснала отново. Той взе клечка кибрит, драсна я и я поднесе към пощенската марка.

Продавачът зяпна изумен, когато крайчецът на марката започна да дими.

Колекционерът се усмихна.

– Грешите, приятелю – каза той съвсем спокойно. – Моята е уникална.

Кой уби кмета?

Кортолия е живописно градче в сърцето на Кампания. Разположено е върху хълм, от който се открива великолепна гледка към Монте Табурно на изток и Везувий на юг. Популярните пътеводители го описват просто като „земен рай“.

Населението на градчето наброява 1472 души, число, което почти не се е променило през изминалия век. Три са основните източници на доходи за неговите жители: вино, маслини и трюфели. „Кортолия бианко“, ароматно бяло вино с приятен, леко тръпчив привкус, е сред най-търсените вина по света, тъй като производството му е ограничено и реколтата се продава още преди то да бъде бутилирано. Що се отнася до зехтина, единствената причина никога да не сте виждали бутилка маслиново олио от Кортолия по рафтовете на кварталния супермаркет, е обстоятелството, че водещите ресторанти, окичени гордо с две или три звезди на „Мишлен“, не използват никоя друга марка зехтин.

Черешката на тортата, която позволява на местните да живеят по начин, който поражда завистта на съседните градчета, са техните трюфели. Ресторантьори от цял свят пътуват до Кортолия, за да се сдобият с трюфели, които да предложат на най-претенциозните си клиенти.

Вярно е, че някои жители на Кортолия са напускали градчето в опит да потърсят щастието другаде, но най-здравомислещите сред тях бързо са се връщали. Не бива да забравяме и още нещо. Продължителността на живота в средновековното градче на хълма е осемдесет и шест години за мъжете и деветдесет и една за жените, което е с осем години повече от средното за страната.

В центъра на градския площад се издига статуя на Гарибалди, днес по-известен заради бисквитите, които носят неговото име, отколкото заради битките, които е спечелил. По периферията на площада са наредени само десетина магазина, два ресторанта и един вино-бар. Градският съвет ограничава броя им, защото се опасява, че разрастването им може да привлече туристи. В Кортолия няма жп гара, а два пъти седмично тук пристига автобус, за да качи онези, които са достатъчно глупави да пътуват до Неапол. На пръсти се броят жителите на градчето, които притежават автомобили, но те почти не ги използват.

Местните дела се ръководят от consiglio comunale, или градски съвет, съставен от шестима старейшини. Апропо, най-младшият сред тях, чиито предци живеят тук едва от три поколения, изобщо не се смята за местен. Собственикът на винарската изба, Лоренцо Пелегрино, председател на съвета (ex officio), Паоло Карафини, управителят на фирмата за производство на зехтин, и Пиетро де Роза, специалистът по трюфели, са доживотни членове на съвета, докато за трите останали места се провеждат избори на всеки пет години. И тъй като през последните петнайсет, че и повече години никой не се е кандидатирал срещу директора на училището, аптекаря и зарзаватчията, гласоподавателите са забравили как се провеждат избори.

В местния полицейски участък служи един-единствен полицай, Лука, който е подчинен на властите в Неапол и затова се опитва да не ги безпокои излишно. Тази история е посветена на единствения случай, в който се наложи Лука да се свърже с Неапол.

Никой не знаеше със сигурност откъде се взе Дино Ломбарди, но той се появи изневиделица една вечер, досущ като буреносен облак, който носи със себе си не само проливен дъжд, но и гръмотевици. Ломбарди бе висок над метър и деветдесет и имаше физиката на боксьор тежка категория, който не очаква противниците му да издържат повече от два, най-много три рунда.

Така започна царстването на Ломбарди, който подложи на терор по-слабите жители на градчето, собствениците на магазинчета, местните търговци и двамата ресторантьори, които убеди, че се нуждаят от закрила. От кого? Не стана ясно, тъй като никой не помнеше в Кортолия да е извършвано каквото и да било престъпление. Дори германците не си бяха направили труда да изкачат хълма по време на последната война.

В интерес на истината полицаят – навършил вече шейсет и отгоре годишна възраст – бе пред пенсия, а градският съвет все още не бе намерил негов заместник. Истинският проблем възникна, когато кметът, Марио Пелегрино, почина на сто и две и се наложи да се проведат избори за негов наследник.

Всички очакваха мястото да бъде заето от сина му Лоренцо. В такъв случай Паоло Карафини щеше да стане председател на градския съвет и всички останали щяха да се придвижат с едно място нагоре, а вакантното щеше да бъде заето от Умберто Катанео, местния месар. Така стояха нещата преди Ломбарди да се кандидатира за кмет. Никой не се съмняваше, че Лоренцо Пелегрино ще спечели изборите със смазваща преднина, затова всички останаха смаяни, когато местният глашатай, подпрян на две патерици заради гипсирания си крак, застана на стъпалата пред кметството и обяви, че Ломбарди е получил 551 гласа, а Пелегрино – 486. Като чу това, смаяното множество ахна изумено, защото никой сред събралите се жители на Кортолия не познаваше човек, който да е гласувал за Ломбарди.

Ломбарди мигом взе властта в ръцете си, настани се в кабинета на кмета и разпусна градския съвет.

Само след няколко дни начело на Кортолия Ломбарди обложи с данък върху продажбите трите основни предприятия в градчето, а впоследствие разпростря тази мярка и върху магазините и ресторантите. И тъй като това явно не бе достатъчно, започна да изисква подкупи под формата на комисиони както от продавачите, така и от купувачите.

В рамките на една година „раят на земята“ се превърна в „ад на земята“, като кметът с най-голямо удоволствие играеше ролята на Сатаната. И до такава степен се бе вживял в нея, че никой не остана изненадан, когато Ломбарди бе убит.

Лука Джентиле заяви пред градския съвет, че не е по силите му да разследва подобно престъпление, затова е принуден да уведоми началството в Неапол, като не пропусне да спомене, че заподозрените са точно 1472-ма и той няма никаква представа кой от тях е убиецът.

Неапол, като град, който разследваше убийства, изпрати един от най-талантливите си млади детективи да разкрие престъплението, да арестува виновника и да го доведе в града, където да го изправи пред съда.

Случаят бе възложен на Антонио Росети, който току-що бе повишен в лейтенант на крехката възраст от трийсет и четири години. Той обаче приемаше новото разследване за пречка, която ще го отдалечи, макар и за кратко, от фронтовата линия. Антонио увери шефа на полицията, че ще разреши случая колкото се може по-скоро и ще се върне в Неапол, за да се бори с истинските престъпници.

Нещата обаче се усложниха, тъй като Лука Джентиле почина от сърдечен удар преди лейтенант Росети да пристигне в Кортолия. Някои смятаха, че сърцето на Джентиле не издържало на напрежението, тъй като последното убийство в градчето било извършено в далечната 1892 г., когато poliziotto бил неговият прадядо. Единственият човек с известни познания по случая бе лекарят, извършил оглед на трупа. Той обаче живееше в съседното село.

Росети позвъни на доктор Бароне на път за Кортолия и остана много разочарован, когато научи, че тялото на Ломбарди е било кремирано, а пепелта му – разпръсната на вятъра от другата страна на хълма. Всичко това се бе случило броени часове след смъртта на Ломбарди, толкова силна омраза изпитваха местните жители към него. Доктор Бароне успя да му каже само, че двамата с Лука Джентиле огледали тялото преди то да бъде отнесено в черен найлонов чувал.

– Двамата с вас сме единствените хора, които знаят

как е било извършено убийството – заяви Бароне, докато връчваше на Росети доклада от аутопсията.

Лейтенант Антонио Росети пристигна в Кортолия по-късно вечерта и разбра, че градският съвет е решил да го настани в дома на кмета, докато открие убиеца.

– В края на краищата – заяви председателят на съвета – време е да приключваме с този въпрос, за да може младият човек да се върне в Неапол колкото се може по-бързо.

На следващия ден Антонио отиде в местния полицейски участък, който заемаше две малки стаи, една празна килия и една тоалетна. След като препрочете доклада на д-р Бароне, той реши да излезе от кабинета и да се поразходи из градчето с надеждата, че някой може да му предложи информация. Но макар че вървеше бавно и се усмихваше на всички, хората предпочитаха да го заобикалят, вместо да го заговарят. Очевидно не бе добре дошъл сред местните.

След това безплодно утро Антонио се върна в участъка и се зае да съставя списък на хората, които имат най-голяма изгода от смъртта на Ломбарди. Бързо стигна до нерадостния извод, че трябва да започне с членовете на градския съвет. Записа в бележника си: Вино, Зехтин и Трюфели. Реши да започне с Трюфели и позвъни на синьор Де Роза, за да си уговори среща по-късно следобед.

– Желаете ли чаша вино? – попита Де Роза още преди полицаят да е седнал.

– Не, благодаря. Не мога да пия, докато съм на служба.

– Така си е – съгласи се Де Роза. Това обаче не му попречи да си налее голяма чаша от местното бяло вино.

– Можем ли да започваме? – попита Антонио, отвори бележника си и погледна въпросите, които бе подготвил предварително. – Тъй като семейството ви живее в Кортолия от над двеста години...

– Триста – поправи го ловецът на трюфели.

– Надявах се да имате представа кой би могъл да убие Дино Ломбарди.

Де Роза напълни чашата си отново и я пресуши на един дъх, преди да отговори:

– Разбира се, че имам представа, лейтенант Росети! Та нали аз убих Ломбарди!

Антонио се изненада. Днес бе едва вторият му ден в Кортолия, а той вече бе получил самопризнания. Представяше си как се завръща триумфално в Неапол и се захваща със сериозните престъпници.

– Имате ли нещо против да подпишете писмени самопризнания?

– Разбира се, че не.

– Осъзнавате ли, синьор Де Роза, че ще се наложи да ме придружите до Неапол, да се изправите пред съда и да прекарате остатъка от живота си в затвор?

– Само за това мисля, откакто убих онзи мръсник. Но не се оплаквам, добре си поживях.

– Защо убихте Ломбарди? – попита Антонио, който смяташе именно мотива за най-важен елемент от разследването на едно убийство.

Де Роза напълни чашата си за трети път.

– Той беше зъл човек, господин лейтенант. Всяваше страх и ужас у всички, с които общуваше. – Замълча, отпи от виното и добави: – Направи живота на всички ни непоносим, включително моя.

– Как по-точно? – настоя Антонио.

– Не само обложи трюфелите ми с безбожно висок данък, но започна да иска комисиони и от най-старите ми клиенти. Ако го бях оставил да продължи в този дух, щях да фалирам. – Докато Де Роза разказваше, Антонио пишеше трескаво: – Миналата година приключих на загуба за първи път, откакто поех бизнеса от баща ми. Истината е, че Ломбарди получи това, което заслужаваше.

– Имам само още един въпрос – каза полицаят. – Как го убихте?

– Пронизах го с моя нож за трюфели – отвърна Де Роза без капка колебание. – Стори ми се уместно.

– И колко пъти го пронизахте?

– Шест или седем – призна Де Роза, взе един нож и показа как точно е извършил престъплението.

– Уверявам ви, синьор Де Роза, че злоупотребата с времето на полицията е сериозно престъпление.

– Разбира се, че е така – съгласи се с готовност Де Роза. – Но сега, след като си признах всичко, можете да ме арестувате и да ме пратите в затвора.

– Бих го направил с най-голямо удоволствие – каза Антонио, – но само ако Ломбарди бе пронизан с нож.

Ловецът на трюфели сви рамене.

– Има ли значение? Кажете ми как е бил убит Ломбарди и аз ще си призная.

За първи път в кариерата си Антонио Росети попадаше на човек, който изгаря от желание да си признае престъпление, което не е извършил.

– Ще си тръгвам, синьор Де Роза, преди да се забъркате в големи неприятности.

Ловецът на трюфели явно беше разочарован.

Антонио затвори бележника си, стана и излезе от стаята, без да продума повече. Едва сдържа усмивката си, когато мина покрай най-обгрижваните прасета, които бе виждал. Животните изглеждаха толкова доволни, сякаш знаеха, че никога няма да бъдат заклани.

Докато се връщаше в участъка, Антонио забеляза аптеката от другата страна на площада и си спомни, че трябва да си купи сапун и паста за зъби. Щом отвори вратата, над главата му иззвъня малко звънче. Полицаят се повъртя пред щанда и след няколко секунди от задната стаичка излезе млада жена, която го поздрави с думите:

– Добро утро, синьор Росети, с какво мога да ви помогна?

Когато си единственият човек в града, когото никой не познава, всички те познават.

И най-закоравелите престъпници от най-мрачните квартали на Неапол не бяха в състояние да оставят Антонио Росети без думи, но една фармацевтка от Кортолия успя да го направи с едно изречение. Тя чакаше търпеливо отговора му.

– Исках... исках един сапун – отърси се от вцепенението си той.

– Ще намерите богат избор от сапуни на третия стелаж зад гърба ви.

Антонио си избра сапун, но не взе паста за зъби, защото си търсеше повод да се върне тук колкото се може по-скоро.

Остави сапуна на щанда и положи усилия да не погледне жената в очите.

– Нима полицаите в Неапол очакват да получат всичко безплатно? – попита тя с усмивка.

– О, съжалявам – отвърна Антонио, извади бързо няколко монети от джоба си и ги остави на щанда.

Едва не хукна навън и бързо се върна в полицейския участък. Седна зад бюрото си и започна да пише доклад за срещата си с Де Роза, но установи, че му е трудно да се съсредоточи. А когато все пак приключи с писането, се върна към списъка с имена и задраска Трюфели. Реши да посети Паоло Карафини, собственика на компанията за производство на зехтин, но този път без да предупреждава никого. Излезе от полицейския участък в ранния следобед и тръгна към малката фабрика в покрайнините на града. Изпитваше задоволство, че ще мине отново покрай аптеката. Забави крачка, когато приближи витрината, и надзърна през нея. Младата жена стоеше зад щанда и разговаряше с възрастна дама, но вдигна поглед тъкмо когато Антонио минаваше покрай аптеката. Усмихна му се, което накара Антонио да отмине бързо-бързо.

Когато стигна във фабриката за зехтин „Карафини“, Антонио Росети помоли за среща със синьор Карафини.

– Имате ли уговорка? – попита го секретарката.

– Не – отвърна той и извади служебната си карта.

– Е, зная кой сте – отвърна секретарката, вдигна телефона и каза: – Полицаят е дошъл, за да се види с вас.

Антонио се усмихна тъкмо когато вратата в другия край на коридора се отвори и на прага се появи възрастен господин.

– Заповядайте, синьор Росети – покани го любезно той.

– Извинявам се, че идвам без предварителна уговорка – каза Антонио, когато последва синьор Карафини в кабинета му.

– Напълно ви разбирам – отвърна Карафини. – Нали се надявате да ме изненадате, макар да трябва да призная, че съвсем не съм изненадан.

– И защо? – попита Антонио, докато сядаше срещу него.

– Всички знаят, че разследвате убийството на Ломбарди. Очаквах да съм сред първите хора, с които ще разговаряте.

– Но защо?

– Защото никога не съм крил факта, че мразех този човек. Затова предполагам, че причината да не предупредите за посещението си е намерението да ме арестувате.

Антонио остави химикалката си.

– И защо ще искам да ви арестувам, синьор Карафини?

– Защото всички знаят, че аз убих кмета. Трудно ми е живея с мисълта, че съм извършил убийство. Това бреме се оказа почти непоносимо за мен...

– Защо го убихте?

– Съсипваше бизнеса ми. Ако беше останал на поста само още една година, нямаше да има какво да завещая на децата си. Благодаря на Бога, че синът ми е готов да поеме нещата в свои ръце, след като вляза в затвора. – Карафини се изправи и протегна ръце над бюрото в очакване полицаят да му сложи белезници.

– Преди да ви арестувам, синьор Карафини – каза Антонио, – бих искал да ви попитам как точно убихте Ломбарди?

Карафини не се поколеба.

– Удуших го – отвърна той, преди да седне отново.

– С какво?

Този път Карафини се поколеба.

– Има ли значение?

– Никакво – призна Антонио, – защото Ломбарди не е бил удушен.

– Но откъде знаете, той нали беше кремиран?

– Прочетох доклада от аутопсията и мога да ви уверя, синьор Карафини, че Ломбарди не е бил удушен.

– Кажете ми как е бил убит и ви уверявам, че убиецът скоро ще си признае, а това ще реши всичките ни проблеми.

– Няма да го направя! В никакъв случай! Затова кажете на приятелите си, синьор Карафини, че ще хвана убиеца на Ломбарди и ще го тикна зад решетките – заяви Антонио и затвори рязко бележника си.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато забеляза на бюрото на Карафини една фотография. Собственикът на фабриката за зехтин се усмихна.

– Сватбата на дъщеря ми – обясни той. – Тя се омъжи за сина на моя скъп приятел синьор Де Роза. Казват, че зехтинът и водата не бива да се смесват, но от зехтина и трюфелите се получава добра комбинация. – И той се засмя на шегата си, която едва ли използваше за първи път.

– А шаферката? – попита Антонио и посочи младата жена, застанала до булката.

– Франческа Фаринели, племенницата на синьор Пелегрино, която се надявах да се омъжи за втория ми син Марио, но, уви, не им било писано.

– Защо? – учуди се Антонио. – Изглеждат ми добра двойка.

– Така е. Но днешните италиански жени държат на собственото си мнение. За всичко е виновен баща ѝ. Не биваше да я праща в университет. – Антонио щеше да се засмее, ако не бе забелязал, че Карафини говори съвсем сериозно. – Съжалявам, че не можах да ви помогна, господин лейтенант.

– Аз също – отвърна Антонио.

Полицаят реши да се отбие в аптеката на път за участъка, където се канеше да напише поредния безполезен доклад. Остана разочарован, когато завари зад щанда мъж на средна възраст, който разговаряше с клиентка.

– С какво мога да ви помогна, синьор Росети? – попита той, когато Антонио влезе в аптеката.

– Трябва ми паста за зъби.

– Горният ред, вдясно.

Антонио тъкмо се канеше да плати, когато се появи Франческа с рецепта в ръка.

– Това би трябвало да свърши работа, синьора. Уведомете ме, ако състоянието ви се влоши.

– Благодаря, миличка – каза възрастната жена, преди да си тръгне.

– Да не би да сте дошли да арестувате баща ми? – попита Франческа.

– Не, в момента просто търся човек, който да заяви, че не е убил Ломбарди.

– Съжалявам, че трябва да го призная, но аз не съм го убил – заяви синьор Фаринели. – С удоволствие бих го направил, но за зла участ по същото време бях в Рим, участвах в конференция на фармацевти...

– Но аз не бях в Рим – усмихна се Франческа.

– Сигурно не ви е лесно. Пристигате в град, в който не познавате никого...

– Можеше да е и по-зле – отвърна Антонио. – Местните хора са много любезни, настанен съм в прекрасен дом...

– Питах се дали ще приемете поканата ни за вечеря?

– Много мило от ваша страна.

– Какво ще кажете за четвъртък? В осем?

– С най-голямо удоволствие – отвърна Антонио и се накани да си тръгне.

– Да не забравите пастата за зъби – подсети го Франческа.