Двубои

ПРЕДГОВОР

Обикновено не си падам по колективните начинания. Когато през 2005 г. обаче ме поканиха да се присъединя към група, основаваща нова асоциация, моментално се съгласих. Тя се казваше Международна асоциация на авторите на трилъри и идеята ме заинтригува. Най-после организация, изцяло посветена на трилъра! Включих се, станах съучредител. До такава степен се бях ангажирал, че приех да участвам в първия Управителен съвет, а няколко години по-късно станах и неин съпредседател. Трябва да кажа, че се наслаждавах на всяка минута от работата си за нея. Затова и веднага се съгласих, когато ме помолиха да редактирам този сборник.

Всичко в МААТ е различно. Самото ѝ мото е предупреждение: „Проваляме се, когато имитираме“. Едно от най-важните нововъведения на асоциацията е премахването на членския внос. Пълното членство (достъпно за активните автори на трилъри) отдавна е безплатно. За да се издържа, МААТ издава сборници. Всичко започна с „Трилър“ (2006) под редакцията на Джеймс Патерсън, първия сборник с разкази в този жанр, който днес се смята за една от най-продаваните антологии на всички времена. „Трилър II“ излезе през 2007-а под редакцията на Клайв Къслър, след това „Любовта е убийство“ през 2008-а под редакцията на Сандра Браун. Последва ги юношеското издание „Страх“ (2010) под редакцията на Р. Л. Стайн. МААТ също си създаде репутация в областта на аудиокнигите с „Ръкописът на Шопен“ (2007) под редакцията на Джефри Дивър, който спечели наградата „Най-добра аудиокнига на годината“, и „Медната гривна“ (2009).

И после дойде „Сблъсък“.

Съавторство на двойки големи писатели, с техните най-известни герои, в един и същи разказ. Двайсет и трима автори, единайсет приключения. Издаден през 2013 г. , „Сблъсък“ беше обявен за бестселър от „Ню Йорк Таймс“. Идеята придоби такава популярност, че сега я използваме пак с единайсет нови тандема от големи писатели с техните най-известни герои.

Само че този път е мъж срещу жена.

Двубои.

Страхотно забавление!

На страниците на тази книга ще прочетете уникални истории. Изумителни срещи. Къде другаде Котън Малоун на Стив Бери ще влезе във вълшебния свят на Диана Габалдон?! Или моят герой Джак Ричър срещу несравнимата Темперанс Бренан на Кати Райкс! После идва случайната среща на неуморимата филаделфийска адвокатка Бени Розато на Лиза Скотолини с бившия детектив от отдел „Убийства“ в Нюйоркското полицейско управление Джон Кори на Нелсън Демил.

Единайсет уникални истории.

До една – истинска наслада за ценителя.

Всяка започва с увод, в който подробно описвам процеса, през който са преминали тандемите при „стиковането“ на различните си герои. Много от съавторите изобщо не се познаваха. И никой от тях не беше писал заедно с друг от групата. Това действително си е чисто ново преживяване – и за писателите, и за читателите. Книгата завършва с биографии на авторите, които ще ви дадат възможност да научите повече за тези поразително даровити личности.

Тъй че се настанете удобно.

И се забавлявайте.

Двубоите започват сега!

Лий Чайлд

САНДРА БРАУН И Ч. ДЖ. БОКС

Сандра Браун започва да пише през 1981 г. Преди това работи като модел и в телевизията, включително като водеща на прогнозата за времето и репортерка в националната програма Пи Ем Магазин. И въпреки че е издала повече от седемдесет романа, излезли в тираж над 80 милиона екземпляра в целия свят, тя признава един свой недостатък.

Разказът я затруднява.

„Просто почти не съм писала в този жанр“ – казва Браун.

За щастие Ч. Дж. Бокс няма такъв проблем, което го направи идеалния съавтор за Сандра. Чък произхожда от Уайоминг и е работил като ратай в ранчо, земемер, риболовен гид, репортер в провинциален вестник, даже е бил собственик на международна компания за туристически маркетинг. Издал е над двайсет романа и разказът не му е непознат. Той също има герой, който е негова запазена марка, Джо Пикет, тъй че идеята беше да го свържем с Лий Кобърн на Сандра. По някакъв невероятен късмет в края на публикувания през 2011 г. роман „Смъртоносно“ на Браун Кобърн се озовава не къде да е, а в Джаксън Хол, щата Уайоминг.

Където е домът на Джо Пикет.

И нямало съдба, а?!

Оттук нататък всичко стана по-лесно.

Сандра и Чък заедно развиха сюжета. После Чък написа първия вариант и го прати за редакция и преработка на Сандра. Тази процедура продължи дотогава, докато и двамата останаха доволни от резултата. Думите на Чък обобщават всичко: „Човек може само да си мечтае да работи заедно със Сандра“.

Няма начин да не харесате тази неочаквана срещу между двама от най-коравите съвременни литературни герои. Те се завръщат в друго време и заглавието на разказа съдържа интересна недоизказаност.

„Онър и...“

ОНЪР & ...

К

огато излезе сутринта, Джо Пикет не очакваше да се изправи лице в лице с машина за убийства.

Беше нетипично топло за края на септември. Джо правеше услуга на друг ловен инспектор и обхождаше гъстата гора по западния склон на планината Гроу Вант над Джаксън Хол.

Когато чу високите отсечени звуци в далечината, дръпна юздите на Рохо, спря, наведе се напред и леко завъртя глава на югоизток, откъдето се бяха разнесли.

Докато конят си поемаше дъх след тежкото изкачване, Джо чуваше само пръхтенето му. После ниско сред дърветата отекнаха два силни екота и той разбра, че започналият съвсем нормално ден е станал потенциално опасен – по три причини.

Първо, звуците не бяха естествени. Ширеше се всеобщата заблуда, че в планината цари тишина, понеже почти няма хора. Всъщност в горите се разнасяха всевъзможни шумове. Лосове, гризли и черни мечки си проправяха път сред клоните и понякога събаряха сухи дънери. И не вървяха през храсталаците, а направо ги прегазваха. Като прибавите към това глъчката на катериците, крясъците на ястребите, вледеняващия вой на вълци и койоти, в планината си беше адски шумно.

Обаче тази какофония притежаваше естествен ритъм.

А сегашните звуци нарушаваха този естествен ритъм така, че всички сетива на Джо се бяха напрегнали до крайност.

Второ, звуците имаха странен източник. Беше почти сигурен, че е чул едновременно множество изстрели от няколко полуавтоматични оръжия, след което последва пауза. И после се разнесоха два гърмежа от едрокалибрено оръжие.

Нещо не се връзваше.

Той отлично познаваше изстрелите на ловците на едър дивеч. Истинските спортсмени се стремяха да изразходват колкото може по-малко патрони. Всичко се свеждаше до преследването и точността – не биваше да надупчиш животното като решето и да му развалиш месото. Пък и до откриването на сезона за лов на лосове в Гроу Вант оставаше цяла седмица.

И накрая, районът беше уединен и нямаше пътища. В цялата долина бяха пръснати хиляди хижи под наем, къмпинги и хотели, всичките леснодостъпни. Изкачването дотук обаче, толкова високо в планината, изискваше усилие и никой не би си правил труда без основателна причина.

Човекът на закона Джо Пикет се питаше каква ли е тя.

Можеше просто да си затвори очите, естествено. Това даже не беше неговият район. Намираше се в окръг Тетън само защото тукашният ловен инспектор Бил Лонг го помоли да провери няколко отдалечени ловни лагера, понеже той не можел да обходи всичките преди откриването на сезона за лов на лосове.

Правеше му услугата отчасти и за да заведе жена си Мерибет и трите си дъщери тийнейджърки Шеридан, Луси и Ейприл малко на почивка. Ако се съдеше по броя на пазарските торби, които трупаха в ъгъла на хотелската им стая, щеше да изгуби пари от цялата тази работа, вместо да спечели нещо извънредно, ала в неговата професия имаше толкова малко екстри за семейството му, че щом се откриваше шанс да им осигури няколко дена в Джаксън Хол, нямаше как да не се възползва.

Ако съобщеше на Бил Лонг за далечните изстрели, колегата му даже можеше да знае кой е стрелял и да даде логично обяснение.

А можеше и да не знае.

Обаче Бил определено не би желал Джо да изпадне в потенциално опасна ситуация в непозната планина без местно подкрепление. Така че може би трябваше...

Баам!

По дяволите.

Още един изстрел с едрокалибрено оръжие.

И този път го последва резкият, брутален звук от куршум, забиващ се в плът – съвсем различен от изсвирването на куршум, неулучил целта си.

Това променяше играта.

Той обърна коня на югоизток, мислено направи инвентаризация на оръжието си – пушката в калъфа на седлото и пистолета в кобура, – цъкна с език и каза:

– Да вървим, Рохо.

Подуши лагера още преди да го е видял. В храсталаците и вечнозелените клони се беше пропил мирис на мазнина от готвене на огън и пот на мръсни мъже.

И на барут.

Мирисът на стотици ловни лагери, които беше посещавал през годините.

Рохо изведнъж изпръхтя и се задърпа. Усещаше нещо, което Джо не беше забелязал.

Джо го смуши да върви напред.

Първото влизане в горски лагер винаги се съпровождаше с напрежение. Малките групи приятели се стремяха към пълно откъсване от ежедневния си живот. В лагера имаше оръжие, алкохол и обикновено цели облаци тестостерон. Ловците най-малко искаха някой от Управлението за защита на дивеча и рибата да ги разпитва и да им проверява разрешителните. А пък Джо най-малко искаше да ги изненада или да има заплашителен вид, защото те винаги бяха повече и по-добре въоръжени от него.

Това си беше част от работата.

– Ехо! – извика той. – Вашият ловен инспектор идва на приятелска визита!

Не последва отговор, макар да му се стори, че чува стъпки в гъсталака от отсрещната страна на лагера. Май някой бягаше...

– Ехо? – повторно извика Джо.

Рохо колебливо пристъпваше напред. Джо яздеше с изправен гръб. Без да поглежда, развърза кожения ремък, който стягаше приклада на пушката в калъфа. Надяваше се да не се наложи да я вади.

Мина между дърветата, излезе на открито и бързо обходи с поглед поляната. Четири мръсни палатки с вертикални стени, пънове на отсечени дървета, сгъваеми столове, голямо кръгло огнище, в което още тлееше огън. И пръснат навсякъде боклук. Примитивен и мръсен лагер, като по времето на златната треска. Или все едно вдигнат от трапери точно преди да ги връхлети зимата. Тези хора не му харесваха особено, реши той. Не уважаваха природата и не пазеха чистота.

Отвсякъде се издигаха стени от дървета. Отвъд тях от три страни се извисяваха отвесни планински склонове, завършващи с голи върхове. Сред стволовете се показваха гранитни зъбери, като кокалчета на свити пръсти, някои възседнати от грамадни орлови гнезда. Там, където започваше гората, имаше камара хладилни кутии и кашони с консерви. На стълб от ствол на крив бор с обелена кора висеше жълтото знаме на Гадсдън с гърмящата змия и надписа „Не ме настъпвай“ . От отсрещната страна на поляната се виждаше голяма недовършена постройка от дървени трупи. Стените бяха високи най-много метър и двайсет. Напомняше на грубо направена кутия за обувки. Отвън бяха подпрени инструменти – брадви и триони.

На прага на отворената врата имаше нещо, което приличаше на купчина мръсни дрехи. Едва когато се приближи, Джо видя, че там всъщност е проснат брадат мъж с широко отворени очи и дупка от куршум в средата на челото.

Тялото потръпваше в предсмъртни спазми и в неподвижния въздух се носеше възгорчив мирис на барут.

Фаталната рана беше нанесена преди секунди – явно резултат от последния изстрел, който бе чул Джо.

Той се опита да успокои бясно туптящото си сърце, като притисна дясната си длан към джоба на гърдите си.

Не помогна.

Извади пушката от калъфа, скочи от коня, отведе го при едно сухо дърво и го завърза, за да не избяга, както беше уплашен. Преди да съобщи за инцидента по радиостанцията или сателитния телефон, които бяха в чантата на седлото, трябваше да провери състоянието на жертвата.

Пое си дълбоко дъх и докато крачеше към мъжа, вдигна поглед над върхарите на дърветата. Космите на тила му бяха настръхнали. Не забеляза движение по склоновете, нито дори някое орле, надничащо от гнездото си. Но изпитваше усещането – все още само усещане, – че го наблюдават отвисоко.

Може би избягалият убиец се беше върнал?

Джо опря пушката на дървената стена и приклекна до брадатия мъж. Така поне щеше да е прикрит зад постройката.

Опипа мръсната шия на мъжа. Нямаше пулс. Човекът вече беше мъртъв и лежеше напълно неподвижно. Невиждащите му сиви очи се взираха напред и от дупката на челото покрай носа му се сгъстяваше черна струйка кръв. На Джо му се прииска да му затвори клепачите, но не чак толкова, че пак да го докосне.

Мъртвецът вонеше така, като че ли от седмици не се е преобличал. Носеше лекьосани дънки, тежки обувки, пластове бельо, ризи и дънково яке. Имаше сивкава кожа и дълга неподдържана брада. Джо огледа трупа и зърна проблясък на стоманена цев, която стърчеше малко изпод рамото му. Явно беше паднал върху карабината си.

Върху дулото беше монтиран коничен предпазител. Такива средства използваха военните, за да ограничат проблясъците от изстрелите – нещо напълно излишно за ловци. Също както това място нямаше вид на типичен ловен лагер, така и жертвата не приличаше на обикновен ловец.

Джо никога не беше попадал на ловци, които строят сгради от трупи или вдигат знамена.

Какво ставаше тук?

Знаеше, че не бива да мести трупа преди да го снима или да пристигне криминалист от окръг Тетън. Не можеше да определи дали мъжът е убит, докато е стоял изправен на вратата и се е проснал върху пушката си, или се е случило нещо друго. И се питаше дали множеството изстрели, които се бяха разнесли преди трите мощни гърмежа, са произведени с оръжието под трупа. Военен тип карабина 5,57 мм като тази определено можеше да издаде такива отсечени звуци.

Може пък да се заблуждаваше, че преди мощните гърмежи са стреляли по-голям брой оръжия. Мъртвият можеше бързо да е натискал спусъка на карабината и изстрелите да са прозвучали като от повече пушки.

Но по кого беше стрелял брадатият?

И кой му бе пръснал черепа?

Хвана се за недовършената стена, за да се изправи, а зад гърба му Рохо внезапно изпръхтя и се надигна на задните си крака. Джо се завъртя и видя, че конят му уплашено се дръпва, и то толкова силно, че събори върху себе си сухото дърво, за което беше вързан. Дънерът не го улучи, но при падането му няколко по-дълги клона одраскаха бутовете на животното. Подбелил очи от ужас, Рохо препусна обратно в посоката, от която бяха дошли.

– Стой! – извика Джо.

Не можеше да направи нищо друго, освен безпомощно да гледа как конят му – с подскачащи от двете страни стремена и развяваща се във въздуха зад гривата му юзда – се скрива в гората от северната страна на лагера. Направи няколко крачки натам, после спря. Нямаше как да го настигне. Можеше само да се надява, че конят няма да се отдалечи много и ще го хване по-късно.

И в този момент усети нечие присъствие отляво, светло петно на тъмния фон на дърветата.

Извъртя се.

От гората беше излязъл мъж.

Стоеше безмълвно и неподвижно, но леденосините му очи бяха вперени в него. Беше висок и строен и въпреки неподвижността си изглеждаше напрегнат до крайност. Носеше дънки, каубойски ботуши и изтъркано светло яке.

Джо моментално разбра, че този човек не е турист. Нито пък пришълец в Планинския запад. В дясната си ръка държеше голям ръбат полуавтоматичен колт 11,43 мм, модел 1911-а. Достатъчно мощен, за да е пробил дупката в челото на мъртвеца.

Добре че сочеше надолу. Джо знаеше, че мъжът може да се прицели в него много по-бързо, отколкото той да вдигне собствената си пушка, подпряна на недовършената дървена стена. И ако се съдеше по позата на мъжа – леко разкрачен, единият крак малко зад другия, с изправени рамене, – нямаше съмнение кой кого ще убие в случай на престрелка.

Той кимна с периферията на шапката си натам, където беше изчезнал Рохо.

– Гледайте какво направихте.

Онзи сви рамене.

– Конят на един ловен инспектор би трябвало да е дресиран по-добре.

Виж, това си беше жестока обида.