Друг свят

Има типове онлайн, които се кълнат, че била рай. Още се събират като тайфа старчета, разправят си истории за епични бури, чудовищни зверове и кървави битки. Поприказвай с който и да е геймър над двайсетте и в някой момент ще чуеш: „Много си млад, за да го схванеш. Изобщо не си видял „Друг свят“.

Имай предвид обаче, че повечето от тези идиоти изобщо не са опитвали оригиналната игра. Дори на върха на популярността си, тя така и не се сдоби с повече от шепа абонати. Едва години след като издателят дръпна щепсела, стана известна в гийк средите като най-великата игра на всички времена.

Винаги съм мислил, че е боклук. Вече не.

Нужен беше един двайсет и няколко годишен тех милионер на име Майло Йолкин, за да възкреси играта. Днес по обед неговата фирма пусна версия за ранен достъп до „Друг свят“ 2.0. Две хиляди геймъри късметлии бяха избрани да я тестват и някак си се оказах един от тях. Всички играчи на оригиналната игра бяха сбърканяци като мен, но доколкото мога да преценя, в тази нова група играчите имат малко общо помежду си, ако не се смятат дълбоките им джобове. Самата програма е безплатна – просто трябва да купиш изключителния нов комплект с шлем, който върви с играта. Произведени са само две хиляди и всеки струва над два бона.

Нямам идея как е изглеждала старата „Друг свят“ на екрана на компа при излизането си преди десетина години. Но трябва да призная, че когато свалих новата версия и нахлузих шлема на главата си, не очаквах толкова добра графика. Знам, че всичко е КГИ , но очите ми са напълно убедени в неговата реалност. Имам пластмасова тухла, стегната на лицето ми, от тактилните ми ръкавици капе пот и по-скоро бих умрял, отколкото да ме видят в префърцунените боти, които нося. Щом се върна в реалния свят, тялото ми е сляпо, глухо и безпомощно. Вече съм в Другия свят от над седемнайсет часа и няма никакъв шибан начин да го напусна.

Разбира се, този свят се опитва да ме убие от първата секунда, когато се отправих да го проучвам. Дотук съм се натъкнал на няколко наистина шантави гадости – лавина, удари на мълнии, свлачище и някаква полярна мечка мутант, която успях да заколя и изям само с помощта на кама и двете си голи ръце. Все пак, нищо не може да се сравни с това, което току-що открих.

Стигнал съм до каменна пътека, която се губи в пещера, изсечена в ледник. Прокарвам длан по една от ледените стени. Усещам, че я има, но върховете на пръстите ми не могат нито да потвърдят, нито да опровергаят, че повърхността е толкова гладка или толкова студена, колкото изглежда. Не трябваше да се стискам, когато купих ръкавиците, но най-добрите бяха толкова скъпи, че щяха да доведат до овърдрафт. Сигурен съм, че щях да се навия, ако знаех, че луксозните ръкавици си струват. Но слуховете изобщо не ме подготвиха за Другия свят.

Щом погледна нагоре, виждам слънце досущ като това, което винаги съм знаел, че грее в небето. Светлината му пронизва леда около мен и целият ледник блести като вълшебен скъпоценен камък. Чувам вода да шурти някъде дълбоко в ледника. Зад мен отеква рязък пукот и се обръщам малко прекалено бързо. Стомахът ми хлътва и горещ бълвоч опарва гърлото ми. Все още не са измислили как да се справят с гаденето при движение. Затварям очи, преглъщам и изчаквам, докато замайването отшуми.

После вдишвам дълбоко и отварям отново очи. Пустото ледено поле, което току-що прекосих, се е проснало до хоризонта. Някъде в далечината е градът Имра, откъдето започнах пътуването си. Явно оттам започват всички приключения в Другия свят. Създаваш аватара си, минаваш през една врата и изведнъж се озоваваш извън портите на Имра. През няколкото минути, докато бях там, гледах парад на аватари, минаващи през тях.

Всички те все още са там, предполагам. Казват, че оригиналната игра можела да става доста мръсничка, но не мисля, че изобщо е имало нещо такова като Имра. Градът явно е един КГИ Содом. Изкушавах се да поразгледам наоколо, но ми се стори, че дизайнерите очакват да го направим. Затова поех в обратната посока. Далече от града. Надолу по планински склон. В пустошта. През ледените полета. Според мен, когато ти е даден шанс да проучиш най-невероятния пясъчен сандък, създаван някога, не бива да си позволяваш забавяне заради няколко анатомично коректни неиграещи персонажа.

Сега стоя тук пред ледената пещера и вятърът свисти наоколо ми. Жалко, че не мога да почувствам нищо, освен здравия мраз на въздух от климатика. Ако вдишам твърде дълбоко, мога да помириша и препарата, който използва чистачката на майка ми. Но очите ми горят от снежен блясък и пръстите на краката ми са изтръпнали. Преди да вляза в ледника, обръщам се за последен път и оглеждам замръзналия бял пейзаж зад себе си. Няма никакви признаци на движение, но зная, че не съм сам. Някой ме е проследил дотук. Винаги е била страхотна в камуфлажа и не съм я зърнал досега. Но не ми трябват очите, за да ми кажат, че Кет също е в Другия свят. Усещам присъствието ѝ... и ми е доста трудно да сподавя напиращото идиотско хилене.

В реалния свят Кет не ми е говорила от месеци. Опитах почти всичко и играта беше последно средство, към което да прибягна. В петък оставих екипировка в шкафчето ѝ в училище с бележка, с която я уведомих, че ще съм се включил днес на обед. Не мисля, че би могла да устои на изкушението да е една от първите, които ще видят новата страна на чудесата на Майло Йолкин. Тъй че ми стана доста неприятно, когато не я зърнах извън Имра. Но вече ми изглежда, че инвестицията ми се изплаща. Ако ме питате, няколко хиляди долара от парите на майка ми е нищожна цена за удоволствието от компанията на Кет.

Навлизам в пещерата и спирам. Вътре дебне някаква загърната в сянка фигура, която видях едва сега. Някой или нещо пази входа. Вадя камата си и се подготвям за удар. Всичко наоколо ми може да е фалшиво, но звукът от туптящото ми сърце е истински. Щом очите ми се приспособяват, виждам слаб мъж, облечен в нещо, приличащо на модерен костюм. Той е с около трийсет сантиметра по-висок от мен и има шал, увит около главата му в бедуински стил. Частта от мършавото му лице, останала непокрита, е абаносовочерна. В едната си ръка мъжът държи чвореста тояга. На врата му виси амулет с прозрачен камък в средата. Когато мъжът не се раздвижва, посягам да открадна тоягата му, но хватката му остава здрава. Чак когато се опитвам да взема амулета, осъзнавам, че се опитвам да обера статуя. Почуквам с кокалчетата на пръстите си по кухата ѝ гръд. Като че ли е направена от глина.

Предполагам, че глиненият мъж е знак, че съм на вярната пътека. Открит свят или не, разработчиците изобщо не биха поставили тук статуя без никаква причина. Трябва да има нещо интересно в края на пътеката. Когато го открия, имам предчувствие, че статуята ще оживее и ще ми покаже какво може да прави с тоягата си. Но защо да се безпокоя за това точно сега, когато мога да се вслушам в пращенето на камъните под обутите ми в боти крака? Или да погледам късовете лед, подскачащи в леденосинкавия поток, течащ покрай пътеката? Гледката сама по себе си заслужава всеки един петак от шестте бона, с които натоварих кредитната карта на мама.

Гмуркам се по-надълбоко в ледника, от време на време хвърлям крадешком поглед през рамо с надеждата да засека промъкващата се зад мен Кет. Мисля си за двама ни сами в ледена синя пещера, с един гигантски глинен човек, пазещ входа. Вече повече от година двамата не сме били насаме. Мисълта толкова много ме радва, че когато завивам на един ъгъл и виждам него, за малко да го сбъркам със скала.

Седи на трон, изваян от гранит. Тялото му е от сив материал, който прилича на камък, и от главата му изникват няколко впечатляващи рога. Обликът му е човешки, въпреки че размерите са в много по-голям мащаб. Който и да е той, като че ли няма нужда от облекло. От него се излъчва зной и топящите се ледени стени оформят сфера около тялото му. Ровът разтопена вода в нозете му е бистър, но не мога да преценя дълбочината му. На отсрещната страна на залата има висока метална врата, която всъщност не се вписва добре в околния декор. Гложди ме да разбера какво има зад нея, но е съвсем явно, че първо ще трябва да мина покрай типа.

Доближавам се и главата му се надига. Не мога да преценя дали ме вижда, защото няма лице, но имам чувството, че не е много доволен. Според това, което съм прочел онлайн, земите на Другия свят се управляват от полубожества, известни като елементали. Този може да е един от тях. Някои елементали са услужливи. Повечето обаче са враждебни. Предполагам, че съществото пред мен не държи особено да се сприятелява.

– Не очаквах посетители.

Гласът му прогърмява в слушалките ми и се налага да намаля силата на звука.

Новият издател на „Друг свят“ от месеци се фука с изкуствения ѝ интелект от следващо поколение, но има нещо, което ме кара да мисля, че този тип не е част от играта. А ако не е елементал или НИП , тогава не съм единственият проучвател наоколо. Който и да е той, изградил си е внушителен аватар.

– Предполагам – казвам в микрофона си. – Май си забравил да се облечеш. Знаеш ли, жребец като теб би бил доста популярен в Имра. Чувал съм, че на онова място тече непрекъсната оргия. Какво правиш тук навън, след като екшънът е там?

– Бих могъл да те попитам същото – отвръща той.

– Е, да. Ами, алергичен съм към кефа. И мангото. Към котки с дълъг косъм също.

– Колко забавно – процежда той и ме оглежда от глава до пети. – Можеше да си кой ли не. И това ли избра? Какво си – селянин? – Звучи толкова... разочаровано. – Липсата на въображение е ужасен недъг.

Хвърлям поглед на бозавокафявия си халат, ушит от най-доброто налично киберзебло. Винаги когато ми се даде избор, спирам се на нещо подобно.

– Мога да измисля и по-лошо – казвам му. – Не е зле да правиш нещата прости. Знаеш какво казват: колкото по-бляскав аватарът, толкова по-малък... – Млъквам в мига, в който той става. Чаталът му е само гладка издутина. Прилича на някои от екшън аватарите, които често изтезавах като дете. – Знаеш ли, липсва ти нещичко там долу. – Махвам към липсващите му части. – Имаше няколко удивителни предложения при комплектоването. Може би си струва едно преправяне.

– Оценявам загрижеността ти, но имам всичко, което ми трябва – заявява той и тръгва към мен. – Ледените полета не са място за гости. Боя се, че трябва да напуснеш и да се върнеш в град Имра.

– Накарай ме. – Просто изригва само. Което се случва по-често, отколкото бих искал. Езикът ми изрича думите по-бързо, отколкото мозъкът ми може да ги одобри.

– Да те накарам? – пита той невярващо. – Може би не си наясно, че „Друг свят“ е предназначена за играчи от осемнайсет нагоре? Излъга ли, когато се регистрира?

Не съм, но защо, по дяволите, му пука?

– Спести ми лекцията и се приготви за тупаник – казвам. – Боря се със средата вече от седемнайсет часа и е време за лягане. Имам нужда от малко ПВП екшън, който да ме приспи.

Аватарът пристъпва и скоро се извисява над мен. За пореден път съм изумен от детайлите. Мога да видя дори вените, пулсиращи в гръдта му, и макар да съм осемнайсетгодишен хетеросексуален, дори аз признавам, че цицките на типа са произведение на изкуството.

– Допускаш, че „Друг свят“ е като игрите, които познаваш. Уверявам те, че не е. Ти влезе в светилището ми и не си добре дошъл.

Типът засиява отвътре като жар. Щом главата му грейва, най-сетне се появяват черти на лицето му и едва не подскачам. Не изглежда приятелски настроен.

Вместо да побягна, изваждам камата си.

– Тогава по-добре ме изритай.

Преди да съм успял да се задвижа, три огнени стрели изсвистяват покрай рамото ми. Не улучват чудовищния аватар и затъват в замръзналия сводест таван над него. Секунда по-късно взрив разтърсва цялата пещера. Намирам укритие и гледам как срутващият се отгоре лед затрупва чудовището. Обръщам се и виждам тънка фигура зад мен. Облечена е в прилепнал по тялото костюм от отразяваща материя. Трудно е да я видя, въпреки че стои на открито, но бих познал лицето където и да било.

– Ти предизвика онзи тип нарочно, Саймън – укорява ме Кет. Гласът си е съвсем нейният и това ме разгорещява. – Мислеше ли, че имаш някакъв шанс да спечелиш битка с онази тъничка малка кама?

– Твърдо не. Помислих, че ще се появиш и ще ме спасиш – казвам ѝ. – Исках да видя какво си облякла. Много е хубаво.

– Да вървим, тъпако – заповядва тя. Никога не е могла да приеме комплимент. – Той скоро ще излезе оттам.

Озъртам се през рамо. Загадъчната врата зад аватара сега е блокирана, тъй че няма сериозна причина да се остава. Кет вече се оттегля по пътеката и затичвам да я догоня, следвам я към входа на пещерата. Едва когато се озоваваме вън на леденото поле, осъзнавам, че нещо е различно.

– Глинения мъж го няма – казвам, след като разбирам какво липсва.

– Какъв глинен мъж? – пита тя.

– Все едно. – Не е важно, а има много повече да ѝ казвам. – Чуй... – Тъкмо докато го изричам, земята под нас започва да тътне и след няколко мига целият свят наоколо ни се тресе.

– Не сега, Саймън – спира ме тя.

– Кет. – Сграбчвам ръката ѝ и я дръпвам към себе си. Няма накъде да се бяга. Гейзер от лава изригва изпод леда и се излива към нас. Скапаните ми тактилни ръкавици и боти изведнъж стават толкова нагорещени, че ги издърпвам и ги запокитвам през спалнята. Задържам шлема с надеждата да видя Кет за последен път. Виждам само искри.

Реалност

Неделя е и никой не ми досажда, така че спя до обед. Малко съм объркан, когато се събуждам в подредената си с вкус спалня с масивни дъбови мебели. Отмятам карираната завивка, която е дръпната до брадичката ми. Първоначалният ми инстинкт е да посегна за шлема си и да се разкарам по дяволите от Ню Джърси. Не притежавам кола, но благодарение на играта това вече е без значение. После си спомням, че вече имам планове за днес.

Измъквам се от леглото и ровичкам в един стар сандък в дъното на килера, докато намеря банския си „Спийдо“, който носех през часовете по плуване в началното училище. Смъквам боксерките си и го надявам. После отключвам вратата на спалнята и се запътвам по коридора. Спирам пред едно огледало в дневната, за да се уверя, че зарзаватът ми е безопасно напъхан. Банските покриват едва колкото да не ме арестуват. Доста добра гледка е, трябва да призная. Бяла като тесто кожа, буйна черна коса и три дена неподстригван тил. Смятам, че съм готов за действие. Но преди да се заловя за работа, отделям един миг да се възхитя на носа си.

Дядо ми беше благословен със същия гигантски шноз. От това, което съм чел, бил е нещо легендарно. Ако беше живял двеста години по-рано, сигурно са щели да пеят песни за него. Но разцветът му е бил през шейсетте, тъй че вместо това носът му е вдъхновил прякор. Наричаха дядо ми Кишката. За онези от вас, които смятат френските пържени ястия за етническа храна, „кишка“ е наденица. Доста непривлекателна на вид наденица, бих могъл да добавя, с форма, която е или фалическа, или фекална, според нивото ви на зрялост. И все пак, според всички описания дамите са обичали дядо ми. Твърдят, че точно това вероятно го е убило.

Така и не видях носа му лично. Всъщност нямаше нищо да знам за него, ако не беше една книга, която намерих в библиотеката „Брокенхърст“, озаглавена „Гангстерите на Керъл Гардънс“. Майка ми отраснала в онази част на Бруклин, но ако я слушаш какви ги разправя, детството ѝ е било само пресни каноли, градински партита и помпозни бат мицвахи. Тъй че представете си изненадата ми, когато прелиствах книгата и се натъкнах на снимка на Кишката. Не знаех кой е той в онзи момент. Бях на тринайсет и дори не знаех прякора на дядо ми. Просто видях, че прилича точно на мен.

Спрете тук за минутка и си представете как пропадам в онази заешка дупка. Докато тупна на дъното, всичко стана логично. През целия си живот винаги съм подозирал, че някакъв критичен къс информация е бил скриван от мен. Години наред бях убеден, че не е възможно да съм биологично дете на родителите си. Дълбоко в сърцето си бях убеден, че една от чистачките ме е родила в килер за метли и красивата ми, с малък нос майка милостиво ме е взела. Всеки път, когато някоя от слугините ми се усмихнеше, винаги се чудех дали е възможно да е тя.

Вече знам. Въоръжен със снимка на гангстер, за когото изобщо не бях чувал, започнах да ровя за истината. Намерих част от нея в една кутия, скътана на тавана. Вътре имаше четири годишника на Бруклинската гимназия. Прелистих един и ето я... Айрин Даямънд. Не я разпознах отначало. През цялата гимназия изобщо не приличаше на жената, която познавам. Изобщо не бих предположил, че момичето е майка ми, ако не беше кишката, разположена в средата на лицето ѝ. Айрин Даямънд имаше същия проклет нос, който виждам всеки път, щом погледна в огледалото. Много бих искал да разбера колко е платил баща ѝ, за да го оправят.

Докато бях по-малък, майка ми често ме наблюдаваше, когато мислеше, че не гледам. Опитваше се да се усмихне, щом я засека, но разбирах, че беше ужасена от това, което виждаше. Сега вселенската справедливост на всичко това ме разбива. Бягала е от носа си през целия си живот... и накрая той се озова на лицето на единствения ѝ син.

Може и да съм се разстроил малко в деня, в който намерих онези годишници, но не се разкапах. И никога не споменах на родителите си за откритието си. Дори тогава знаех, че тайните имат сила. Разбирах, че майка ми беше крила истинската си самоличност по сериозни причини. Нищо нямаше да ми достави по-голямо удоволствие от това да изкрещя истината от покривите. Но прецених, че ще дойде ден, когато тайната на майка ми ще ми да е от полза. Тъй че през последните няколко години я държах скътана на сигурно за бъдеща употреба.

Сега обичам да гледам носа си. Следобедното слънце, струящо през прозорците на дневната, истински го откроява. Гигантското позлатено огледало пред мен е едно от двете, които майка ми е купила, както обяснява на гостите, по време на медения си месец в Париж. Нямам представа къде е намерила огледалата, но съм виждал снимки от медения ѝ месец в Орландо. Стаята ѝ изглежда все едно Мария Антоанета ще затанцува валс из нея всеки момент. Но кишката на лицето ми е там, за да ми напомня, че мястото ми не е на този свят. Аз съм внукът на един двубитов гангстер, който е чупил пръсти за престъпната фамилия Гало и вероятно е заровен на дъното на канала Гоуанъс.

– Ауу! – писва някаква дама зад мен. После чувам стъпки, тичащи навън през вратата. Някоя нова от персонала, предполагам. Останалите са предупредени за мен. Не съм сигурен какво са им казали, но едва ли биха се стъписали да заварят един метър и осемдесет и пет висок хлапак с нула мускулна маса и гигантски нос, застанал в старите си прашки от началния курс насред официалната дневна.

– Съжалявам – извиквам. Не очаквах някой вътре да ме види. Къщата рядко е празна, макар че можеш да се шляеш из нея с часове, без да се натъкнеш на жива душа. Не оставайте с погрешно впечатление – обикновено съм облечен, когато се шляя. Но днес съм си наумил специално забавление за съседите.

Все още е малко режещо хладно, когато пристъпвам навън, но пролетта е избуяла. Оттатък улицата наскоро насадените розови храсти на съседите са цъфнали. Пъпките започнаха да се разтварят миналата седмица, поради което сега съм тук, почти гол в този мразовит следобед. Цветът им е червено-лилав, цвят, който майка ми смята за вулгарен. Още щом започнаха да се показват, тя подаде молба до асоциацията на домовладелците да се разпореди да ги изкоренят. Тъй като е президент на асоциацията – и безскрупулен адвокат – молбите ѝ винаги минават. Какво ще кажете за това? Американската мечта в действие. Айрин Даямънд започна живота си като дъщерята на дребен престъпник, а сега властва над природата.

Хората оттатък улицата са нови за квартала ни. Миналата есен се преместиха тук от Сингапур, за да работят за един от местните технологични конгломерати. За разлика от майка ми не са прекарали години в сключване на съюзи над ордьоври, което значи, че им липсва онова, което родителите ми наричат лостове за давление. Но са дружелюбни към мен, тъй че отивам да им дам нещо, за което да се оплачат – нещо, което ще притесни „най-скъпото ми мамче“ достатъчно, та да държи устните си стиснати на следващото заседание на асоциацията на домовладелците.

Издърпвам шезлонг от страната на басейна зад къщата ни. Краката му проравят кални дири в девствената трева чак до предния двор, където го намествам съвършено – недалече от улицата и точно срещу прозорците на дневната на съседите. Запотил съм се и тестената ми кожа лъщи, щом лягам по корем. Вклинявам задницата на банския между бузите на задника си и се опитвам да заема артистична поза. Няма смисъл да си вулгарен.

Очите ми са затворени и слънчевата топлина плъзва по кожата ми, когато първата кола подхожда. Водачът удря спирачките близо до пощенската кутия.

– Ей, сбърканяк! – извиква. Разпознавам гласа. На едно момиче от училището. – Какво правиш, по дяволите?

– Какво ти изглежда? – сопвам се в отговор. – Събирам тен.

– Облечи се малко, извратеняк! – писка втори глас.

– Никой не иска да гледа косматия ти задник, Саймън! – крещи трети. Отварям леко очи и виждам три момичета от училище, надвиснали от една кола. Едно от тях вече набира на телефона си. Приятелите им скоро ще пристигнат.

Бузите на задника ми изобщо не са толкова космати, колкото твърдят те, и явно на много хора им харесва да ги видят, защото трафикът на улицата се побърква в следващите трийсет минути.

Не обръщам никакво внимание на подвикванията и клаксоните. Да прекосиш ледени полета и да те издухват на късчета часове наред, беше изтощително. Имах около пет часа сън, но ще ми трябва повечко, ако искам да се върна там през нощта. Тъкмо се унасям, когато чувам кола да спира на моята алея. Няколко секунди по-късно някой хвърля жакет отгоре ми.

– Ставай и влизай вътре. – Майка ми е.

Отварям очи. Надвиснала е над шезлонга и е адски ядосана.

– Хората оттатък улицата заплашват да се обадят на полицията – съска тя.

– Здрасти, мамче – казвам с прозявка. – Изглеждаш зашеметяващо този следобед.

И е самата истина. Черната ѝ коса е стегната отзад в изящен възел и носи копринена рокля в много изискан оттенък бледосиньото. Начервените ѝ устни са стиснати под съвършения ѝ нос.

– Веднага, Саймън. Инак отиваш в затвора.

Въздъхвам и се надигам, връзвам жакета ѝ около кръста си.

– Не преиграваш ли? Сигурен съм, че съседите ще забравят всичко за този нещастен инцидент, ако ги оставиш да запазят вулгарните си рози.

– Не за онези хора би трябвало да се притесняваш – срязва ме тя. – Счетоводителят ми току-що се обади да ме попита дали шестте хиляди долара натоварване на моята „АмЕкс“ за екипировка за видеоигра са бизнес разход. Откраднал си кредитната ми карта, Саймън. Още една дума от теб и звъня на надзорника ти.

Това е неочаквано. Счетоводителят трябва да е нов. Старият не задаваше въпроси.

Облечен съм напълно и седя на дивана в дневната, когато баща ми се прибира у дома. Дрехите му са пъстри като великденско яйце и в ръката му има стик. Явно съм прекъснал игра на голф. Минава право през стаята, без дори да ми обърне внимание. След няколко минути се връща с новия ми шлем, ръкавиците и ботите. Пуска ги всички на купчина на пода.

Трепвам, когато чувам изпукване.

– Хайде, тате – простенвам. – Знаеш ли колко трудно беше да се сдобия с всичко това? Произведени са само две хиляди от тези шлемове. Ще струва цяло състояние някой ден.

– Тази купчина боклук струва шест хиляди триста петдесет и шест долара? – пита той.

Не точно – купих два комплекта. Само единия задържах за себе си.

– Не е боклук – възразявам. – Това е най новата технология за виртуална реалност. Бях в списък на чакащи за онзи шлем...

– Значи е видеоигра – казва баща ми. Ако не го познаваш, не би си помислил, че е толкова сърдит. Но съм прекарал осемнайсет години с Грант Итън и знам всички предупредителни знаци. Скоро ще изригне до небесата.

– Това е революционна...

– Свърши.

Вдига металния стик над главата си и удря с всичка сила по екипировката. Повтаря същото движение поне четиресет пъти, докато лицето му пламва в яркочервено и остава без дъх.

Откривам, че и на мен ми е трудно да си поема дъх. Последният ми шанс да прекарам малко време с Кет вече е само купчина пластмасови парчета.

– Не мога да повярвам, че ти...

– Вече си на осемнайсет – прекъсва ме той. Държи голф стика като бейзболна бухалка и е толкова задъхан, та се чудя дали няма да рухне на пода. – Още един инцидент като този и двамата с майка ти няма да сме в състояние да ти помогнем повече. На твое място, Саймън, бих прекарвал много повече време в реалния свят.