Глобални недоволства

1.

Държавен шпионаж и демокрация

Кеймбридж, Масачузетс (20 юни 2013 г.)

Разкритията на Едуард Сноудън за масирано следене на интернет и телефонните комуникации от страна на държавата предизвикаха сериозно стъписване тук, в Съединените щати, и по целия свят. Вие бяхте ли изненадан от правителствената електронна разузнавателна мрежа?

Донякъде, но не много. Според мен трябва да приемем за даденост, че ако съществуват технология или други средства за контрол и господство, то властовите системи ще ги използват. Вземете неотдавнашните разкрития за връзката между Агенцията за национална сигурност (АНС) и Силициевата долина. Силициевата долина е синоним на търговското приложение на разузнаването. АНС се обръща към Силициевата долина за помощ, защото търговските предприятия вече правят това в голям мащаб и имат технологичната експертиза. Тъй че, изглежда, частен специалист по сигурността е бил взет в АНС, за да ѝ помогне да развие сложни технологии на наблюдение и контрол.1

Технологията е на разположение. Можете да я използвате за печелене на пари, но и за контролиране на възгледи и убеждения, като ги насочвате към онова, което искате хората да правят. И те го правят.

Всъщност никой, който е обърнал малко внимание на историята, изобщо не би трябвало да бъде изненадан. Върнете се един век назад към войната на САЩ във Филипините. Съединените щати нахлуха във Филипините, избиха стотици хиляди хора и накрая потиснаха съпротивата. Но после трябваше да умиротворят населението. Има много добри изследвания за това, особено от Ал Маккой, специалист по история на Филипините. Той показва колко успешно Съединените щати умиротворяват населението, прилагайки най-напредналите техники от онова време за събиране на разузнавателни данни и наблюдение – не нашата технология, а това, с което се разполагаше преди век – за да сеят недоверие, объркване и антагонизъм, стандартните средства за противодействие на бунтове. Маккой посочва, че това става само няколко години преди същите техники да се използват и у нас. Администрацията на Удроу Уилсън ги приложи в своята „Червена заплаха“. Така стават нещата.2

Също като с дроновете. Друго неотдавнашно признание, което едва ли е изненада, е, че Федералното бюро за разследване (ФБР) използва дронове за наблюдение. Използвате ги срещу онези, които посочвате за врагове, и много бързо приспособявате същата технология вкъщи. И още предстои. От години военните и системата за сигурност като цяло полагат усилия да създадат дронове с големината на муха, които могат да проникнат в дневната ви и да гледат и записват всичко, което става там. Научните лаборатории, работещи в областта на роботиката, са достигнали до момента, в който са почти готови да доставят тази технология.

Ако погледнете зад граница, там дроновете първо бяха използвани за разузнаване. По-късно ги използваха за убийство. Можем да очакваме това и вътре в страната. Ако има заподозрян, може би лице с погрешна идея, може би някой като Фред Хемптън, вместо да пращате чикагската полиция да го убие, вероятно ще можете да го ликвидирате с дрон. Можем да очакваме това.

Фред Хемптън, активистът на „Черните пантери“ в Чикаго, който беше убит заедно с друг от същата организация, Марк Кларк, през 1969 г.

Това беше истинско убийство в гестаповски стил, което остана прикрито за най-дълъг период от време.

Ако дадена технология е на разположение, властовата система ще я използва. Погледнете ли назад в историята, откривате точно това. Така че да бъда изненадан, означава да вярвам сляпо, че властовите системи по някакъв начин няма да използват това, което им е на разположение като средство за контрол, господство и индоктриниране на хората. Но разбира се, и търговските предприятия, и държавата ще го използват. Да, подробностите може да ви изненадат. Не знаех, че разполагат с програмата PRISM, секретен инструмент, който позволява на служители на АНС да събират истории на търсене, имейли, чат и други данни пряко от компании като „Гугъл“ и „Фейсбук“.3 Но човек не може да бъде наистина изненадан от явлението като цяло.

Да вземем само още един пример: Статия в списанието MIT Technology Review описваше как някои корпорации започват да се притесняват за използването на компютри с компоненти, произведени в Китай, защото явно е технически възможно да се създаде хардуер, засичащ всичко, което компютърът прави.4 Те, естествено, не продължават нататък, а именно че ако китайците могат да го правят, то Съединените щати могат да го правят много по-добре. Тъй че какво му е безопасното в използването на компютри с хардуер, произведен в САЩ? Много скоро всяко наше чукване на клавиш ще се изпраща до президентската база данни в Юта.

Забелязали сте, че съществува поколенчески разлом в реакцията относно тези разкрития за АНС.

Не съм виждал проучване, но усещането ми – поне от дискусии и от онова, което съм прочел – е, че по-младите хора са по-малко възмутени от това, отколкото по-старите. И подозирам, че това е част от културно изместване, което е в ход, особено между по-младите хора, към някакъв вид ексхибиционистка култура. Качваш всичко на своята Фейсбук страница: това, което правиш, което обличаш, което мислиш. Всичко е изложено на показ. А щом всичко е изложено на показ, на кого му пука дали властта го вижда?

Гледате ли на тази склонност на държавата да наблюдава като на част от тенденция към тоталитаризъм? Или този термин е пресилен?

Движение е в тази посока. Но между събирането на данни и начина, по който ще се използват, съществува значителна празнина. Един от по-позитивните аспекти на това, ако мога да се изразя така, е, че властите вероятно нямат компетентността да се възползват от материала, който събират. Могат да го използват за конкретни цели. При наличието на тази огромна база данни в Юта, която рано или късно ще съдържа подробна информация за всеки, и на човек, когото искат да преследват – следващия Фред Хемптън, примерно – те могат да получат много информация за него и тя би им дала възможност да го контролират или дори да го убият. Но като изключим това, не е ясно дали могат да направят много.

Видяхме това в миналото. ФБР, което използваше много по-примитивни средства, разполагаше с тонове данни за всекиго. През 60-те и от тогава насетне всички знаехме, че всяка активистка организация вероятно е инфилтрирана от правителствени шпиони. Всъщност хората доста бързо научиха, че ако човек иска да направи нещо тайно, трябва да го върши с група от съмишленици, не дори със свои приятели, защото един от тях вероятно е полицейски информатор. Но в много отношения властта не можеше да направи кой знае какво с данните, които събираше. Можеше да направи определени неща, например да навреди на конкретен индивид. Но ако погледнете, примерно, съдебните процеси за съпротивата срещу Виетнамската война, беше удивително какво ФБР не можеше да направи.

Следях внимателно тези процеси.5 Най-големият беше така нареченият процес „Спок-Кофин“.

Беше свързан с д-р Бенджамин Спок и преподобния Уилям Слоун Кофин Джуниър, обвинени в заговор да помагат на млади хора да се противопоставят на военната повинност.

Бях неподведен под отговорност съучастник, така че присъствах на процеса. След като обвинението представи аргументите си, защитата заседава да реши какво да прави. Първоначалната идея беше: делото е ясно, затова просто казваме, че всички сме виновни. Не го отричайте. Всъщност заявете го гордо. Заложете на политическата защита. Но адвокатите решиха изобщо да не заложат на защита, защото се оказа, че тезата на обвинението всъщност е слаба. Хората заставаха в Градския съд на Ню Йорк и заявяваха: „Ние заговорничим за уронването на Закона за военната повинност“... но властите просто не обърнаха внимание. Вместо това похабиха цялото си време да разберат откъде получаваме указанията си. Унгария или Северна Корея? Какво правим всъщност? Няма как да е това, което заявяваме открито. Така просто изтърваха всичко.

Същото беше с „Документите на Пентагона“. Докато Дан Елсбърг беше в нелегалност – все още не се беше разкрил – много хора разпространяваха документите. Аз бях един от тях. Пресата ме гонеше непрекъснато. Редовно ми звъняха от вестници от Съединените щати и чужбина, като ме молеха да видят част от „Документите на Пентагона“. Но ФБР така и не разбра, че разполагам с тях. Чак след като Дан излезе на светло и се самоидентифицира, агенти на ФБР дойдоха у дома да ме разпитат. След това. Явно просто не бяха могли да разберат това, което пресата беше разбрала.

Има много, много случаи като този. Манталитетът им ги насочва към определени видове конспиративни действия, но голяма част от съпротивата е преднамерено открита. Опитваш се да стигнеш до хората, да им обясниш какво правиш. Това не е нелегално. Някои неща, например да измъкнеш дезертьор от страната, правиш тихо. Но други – например да кажеш „Хайде да откажем да плащаме данъци“ или „Хайде да разбием тази законова система, която причинява големи жестокости и престъпления“ – не са скрити.

Когато беше избран Обама, вие не бяхте част от хора на възторжените поддръжници. Какво бихте казали за приемствеността между Джордж Буш и Барак Обама? Има ли такава?

Да, има реална приемственост. Обама разшири в огромна степен някои от по-вредните и всъщност криминални аспекти на програмите на Буш.

На Обама се признава заслугата за изтеглянето на войски от Ирак и Афганистан. Но това изтегляние вече беше в ход. В Ирак беше ясно, че Съединените щати са по същество победени. Военните цели на САЩ там бяха нереализуеми и администрацията на Буш започваше да оттегля. В Афганистан Обама всъщност разшири войната с надеждата да постигне някакъв вид победа. Не стана. Там също щеше да се наложи войските да напуснат. Така че това изтегляне не беше нищо особено.

Но той разшири други програми, например програмата за приложение на дронове. Тутакси. И трябва да помним, че тя представлява международна терористична кампания – водещата световна международна терористична кампания. Ако живеете в някое село в Йемен или Северен Вазиристан и не знаете дали в следващите пет минути внезапна експлозия от другата страна на улицата няма да взриви тълпа хора, които стоят там, и да порази и самия вас, вие сте тероризиран. Живеете с този страх непрекъснато. Това е чист терор според най-тясната дефиниция на термина. И това става в масов мащаб.

Много са така наречените „сигнатурни“ или „целеви“ удари, в които ние всъщност не знаем кой е човекът, по когото стреляме. Убиваме хора просто защото тяхната възраст, местоположение и поведение уж съвпадат със „сигнатурата“ на терористична дейност. И това определено е лошо. Но цялата идея с ударите с дронове е възмутителна. Това е чист тероризъм в мащаб, за какъвто „Ал Кайда“ не би могла да мечтае.

Нещо повече, тази кампания поражда терористи – и се знае, че го прави. Официални лица и коментатори от най-високо ниво изтъкват, че тези атаки създават потенциални терористи. Съвършено очевидно е защо. Два дни след бомбения атентат на Бостънския маратон например имаше дронна атака в Йемен. Обикновено не научаваме много за тези удари. За този разбрахме, защото един младеж от селото случайно свидетелства пред Сената на САЩ и заяви, че джихадистите в Йемен от години се опитвали да настроят селото против американците, но не се получавало, защото селяните не знаели нищо за Съединените щати освен това, което им разказвал самият той, а то било хубаво. Но след този единствен удар с дрон, каза младият човек, цялото село вече мрази Америка.6 А когато едни хора намразят Америка, някой от тях ще се опита да направи нещо по въпроса. И така тази машина генерира терор.

Това хвърля интересна светлина и на дискусията около разкритията за АНС. Правителството оправдава наблюдението с това, че трябва да жертваме част от правото си на частен живот в името на сигурността. А всъщност правителството преднамерено подронва сигурността – и създава терористична заплаха, надвишаваща всичко, което вече съществува. Как просто да не рухнем от смях, когато твърди, че наблюдението се налага, за да се повиши сигурността?

Всъщност идеята, че правителствата дават висок приоритет на сигурността, е митична. Научаваме го в курсовете по международни отношения. Но само погледнете историята. Лесно е да се докаже, че това не е вярно.

Какво подтиква атаката на Обама срещу гражданските свободи и преследването на информатори за нередности във властта?

Това е добър въпрос. Както споменахте, всъщност не очаквах много от Обама. Писах критично за него още преди първичните избори, като просто цитирах неговия уебсайт. Беше съвсем ясно, че кампанията му е „мижи да те лъжа“. Но не разбирам какво е спечелил от огромната ескалация на атаката си срещу гражданските свободи.

Той е възбуждал съдебно преследване срещу повече информатори от всички президенти в цялата история на страната, взети заедно. Но има и други дела, които администрацията на Обама внесе в съдилищата, те представляват масирана атака срещу гражданските свободи. Едно от най-лошите е „Холдър срещу „Проект за хуманитарно право“. Това е неправителствена организация за правна помощ, предоставяща правни съвети на Кюрдската работническа партия (ПКК), която е в списъка с чуждестранните терористични организации на Държавния департамент. Просто давала правни съвети. Администрацията на Обама поиска понятието за „материална подкрепа за тероризъм“ да се разшири така, че да включва „съвет“. Материална поддръжка дотогава означаваше да ти връча оръжие. Сега означава да кажеш: „Ето ги законните ти права“.

Ако проследите пренията в хода на съдебния процес, става съвсем ясно, че администрацията интерпретира „материална подкрепа“ в смисъл на почти всякакво взаимодействие с онова, което тя нарича „терористични групи“7. Така че, ако се срещна, примерно, с Хасан Насрала, водача на „Хизбула“, защото ми е интересно да науча какво прави – Насрала е интересна личност – това би могло да се нарече „подкрепа на тероризма“. Това е ужасно посегателство над гражданските свободи.

Това, между другото, е съвсем встрани от проблема за легитимността на списъка с терористи на Държавния департамент – който, за съжаление, не подлежи на оспорване. Но защо преди всичко този списък е легитимен? Защо на държавния чиновник е дадена властта да решава по свое усмотрение, че си терорист? Защо държавата има правото да заяви, че Нелсън Мандела е терорист, за което настояваше едва допреди пет години?8 Защо имат правото, примерно, да заявят, както направи Роналд Рейгън през 1982 г., че Саддам Хюсеин не е терорист, само защото правителството на САЩ искаше да му предостави помощ?9 Можем ли изобщо да приемем това сериозно? Ако някой е включен в списъка на терористи, няма никаква възможност да възрази. Няма как да кажеш: „Вижте, аз не съм терорист“.

Правителството не е длъжно да осигури каквото и да било доказателство, не се предвижда и никакъв съдебен контрол. Списъкът представлява институционално одобрение за убийство. Не би трябвало да приемаме това. И не би трябвало да приемаме една концепция за материална подкрепа, според която, ако кажеш на някого какви са правата му по закон или може би дори ако просто разговаряш с такива хора, помагаш на тероризма.

Предвид структурните ограничения на „държавата на националната сигурност“, може ли един президент фундаментално да промени външната политика на САЩ?

Разбира се. Един президент не може просто да каже: „Добре, ще променя външната политика на САЩ“. Но той има много голяма власт да стига до публиката. Франклин Делано Рузвелт използва тази власт. Линдън Джонсън я използва. Общественото мнение може според мен лесно да бъде обърнато срещу държавата на националната сигурност. Ако погледнете социологическите анкети, много хора се противопоставят на наблюдението. Тези, които го подкрепят, са толкова заблудени, колкото Томас Фридман или Бил Келър от „Ню Йорк Таймс“, които мислят, че трябва да имаме наблюдение заради сигурността... без да забележат, че самата администрация, която призовава за защита срещу тероризма, провокира тероризма и заплахите срещу нас. Но това са неща, които един президент би могъл да преодолее.

Един президент би могъл да каже: „Вижте, операциите, които провеждаме, генерират потенциални терористи, начинът да се защитим от тероризма е да престанем да ги провеждаме“. И смятам, че така би получил огромна подкрепа, ако го заявява не само в една реч, а настойчиво и ясно, използвайки всички ресурси, с които разполага. Предполагам, че ако президентът заяви това, дори Томас Фридман ще го повтори. В края на краищата, това му е работата: да повтаря казаното от президент, когото подкрепя. Взимам Фридман за пример, защото в много отношения той е един от най-разпалените поддръжници на наблюдението.