Обрати на съдбата

1.

Докато наблюдаваше летния дъжд, на Сидни Уелс ѝ се струваше, че плува под вода. През изминалите осем дни беше в шок. Съпругът ѝ от шестнайсет години, Андрю, тръгна да свърши нещо, качи се на любимия си мотор и пое по ненатоварените черни пътища близо до дома им в Кънектикът. Той обожаваше бързите автомобили и винтидж моторите, беше взел един от любимите си, „Дукати“. Обеща да се върне след броени минути, но четири часа по-късно все още не се беше прибрал. Тя реши, че е срещнал приятел или се е сетил за нещо друго, след като е излязъл в топлия летен ден. Не се обади, когато тя го потърси на мобилния. По-късно от Магистрална полиция казаха, че се бил подхлъзнал на мокър участък от пътя, където имало разпръснат чакъл. Имал каска, но каишката не била закопчана под брадичката. Та нали отиваше съвсем наблизо. Моторът поднесъл, каската паднала. Казаха ѝ, че е загинал при падането. Беше едва на петдесет и шест. А Сидни оставаше вдовица на четиресет и девет. Случилото се ѝ се струваше нереално, напълно непознато и невъзможно, стори ѝ се необяснимо, когато дойде адвокатът. Андрю беше шеф на инвестиционната фирма, наследена от баща му, отговорен съпруг, баща на близначки на трийсет и три от първия му брак и пастрок на Сабрина и Софи, двете дъщери на Сидни. Според нея двамата се радваха на съвършен брак и очакваха да остареят заедно. Сега ѝ се струваше, че шестнайсетте им години заедно са изминали в миг.

Тя изкара някак погребението. момичетата бяха от двете ѝ страни. Доведените ѝ дъщери Кира и Кели бяха на пейка от другата страна на пътеката с майка им Марджъри, която бе пристигнала със самолет от Ел Ей, и съпруга на Кели, Джоф, който ги придружаваше. Те живееха наблизо и бяха оставили синовете си, на три и пет години, у дома. Кира живееше с гаджето си в Ню Йорк, в апартамента в Уест Вилидж, който баща ѝ беше купил, когато тя беше на двайсет и пет. За да бъде справедлив и към двете си дъщери, той бе купил на Кели къщата, която тя си бе харесала в Кънектикът, близо до неговата. Тогава тя беше омъжена отскоро, искаше деца и предпочиташе живот в провинцията, но с раждането на второто дете домът се оказа прекалено малък и те говореха да купят нов, с помощта на баща ѝ, разбира се.

Майка им Марджъри, първата съпруга на Андрю, след развода преди осемнайсет години се беше преместила в Ел Ей, година преди Андрю да се запознае със Сидни. Сидни нямаше никакво отношение към раздялата им, нито към разпадането на брака им, нито към огромната издръжка, която Андрю беше дал на Марджъри. Той беше щедър мъж, дори към жената, която остана огорчена и гневна две десетилетия след като той я напусна. Бракът им просто се беше разпаднал. Тя обаче се чувстваше нещастна, винаги беше недоволна и си го изкарваше на всички. Най-сетне на Андрю му беше омръзнало.

Яростта и ревността на Марджъри се фокусираха върху Сидни и тя успешно успя да настрои и близначките срещу нея. Без каквато и да било причина, освен отровата, която бълваше майка им, те намразиха Сидни още от самото начало. Нямаше начин нещата да се променят. Те бяха на седемнайсет, когато баща им се ожени за Сидни – красива блондинка, разведена, с две малки дъщери, на девет и единайсет. Тя направи всичко по силите си, за да спечели дъщерите на Андрю, но злобното им отношение към нея и жестокостта, която проявяваха към децата ѝ, най-сетне я накараха да се откаже. Марджъри не спираше да подклажда омразата им към нея, така че Сидни не можеше да направи абсолютно нищо и накрая се отказа. През изминалата седмица те почти не ѝ бяха проговорили и се държаха така, сякаш тя беше убила баща им, и то в момент, когато тя бе сломена от мъка, както и Софи и Сабрина.

Джеси Баркли, адвокатът на Андрю, дойде в къщата в деня след погребението. Тя трябваше да знае. Шестнайсет години се бяха изнизали, ала Андрю така и не беше променил завещанието си от онова, което имаше, преди да се запознаят. Джеси беше много смутен, когато каза на Сидни, че е напомнил на Андрю да промени завещанието си, когато са се оженили. Той възнамерявал да го направи, но все отлагал, убеден, че разполага с много време. Не бе очаквал, че ще загине в катастрофа, нито че ще се разболее на тази възраст. И двамата бяха подписали предбрачно споразумение, според което запазваха цялата си собственост отпреди брака, а той възнамеряваше да промени и това, след като останат женени известно време. Бе едва на четиресет, когато се ожениха. Сидни беше на възрастта, на която бяха сега дъщерите му. Когато загина, Андрю беше жизнен човек, на върха на силите си, изпълнен с обич съпруг. Не бе имал никакво намерение да остави Сидни в положението, в което тя беше сега – просто не му беше стигнало времето да промени завещанието и предбрачното споразумение. Той бе зает да живее, не бе и помислял за смъртта. Щеше да остане с разбито сърце, ако знаеше какво става. Последното му завещание бе в сила и според него всичко, което притежаваше, оставаше за двете му дъщери. Тъй като бе писал завещанието, преди да се запознае с нея, не бе осигурил втората си съпруга.

Къщата, в която живееха, преминаваше в ръцете на дъщерите му след неговата смърт и щом те разбраха какво е положението в деня, в който научи и Сидни, техният адвокат съобщи на Джеси, че настояват тя да напусне къщата трийсет дни след смъртта на баща им. Тя разполагаше с двайсет и два дни в дома си. Пак поради същата причина, тъй като не бе познавал Сидни и не се бе оженил повторно, когато бе правил завещанието си, Андрю бе оставил всичките си произведения на изкуството, всичко в дома си, цялото си богатство на двете си момичета. Тъй като в предбрачното споразумение нямаше обща собственост, всичко, което Андрю бе купил и притежавал по време на брака им, си оставаше негово и сега принадлежеше на дъщерите му. Единственото изключение бяха подаръците, които бе правил на Сидни с писмено потвърждение.

Близначките имаха изключително победоносен вид, когато пристигнаха заедно в къщата в деня, когато научиха за завещанието, и започнаха да описват сребърните прибори, произведенията на изкуството, антиките и ценните вещи. Кели вече бе отнесла две ценни картини и една скулптура в дома си, с разрешението на близначката си, разбира се. Не казаха и дума по този въпрос на Сидни и тя откри празните места, които бяха оставили, когато се прибра. Седна на канапето и ахна, разбра какво следва и как ще протекат нещата. Кели и Кира очевидно се бяха разбрали Кели да се нанесе в къщата, тъй като беше омъжена, с деца, а Кира искаше да продължи да живее в Ню Йорк, в дома, който притежаваше там.

През четирите дни, след които Сидни откри какво е положението ѝ като вдовица на Андрю, тя бе като замаяна, обзета от паника, която все още не бе споделила с момичетата си. Не искаше да ги притеснява и трябваше да реши какво да прави, преди да им съобщи. Накратко, според завещанието му и предбрачното споразумение сега тя не притежаваше нищо от онова, което двамата с Андрю бяха споделяли през изминалите шестнайсет години. Той ѝ беше подарявал бижута, които тя имаше право да задържи, както и малката картина с ниска стойност, която ѝ купи в Париж по време на медения месец. На десетата годишнина от брака той ѝ подари уютен апартамент в Париж, на левия бряг, и го записа на нейно име. Беше едностаен, в чаровна стара сграда, в града, който и двамата обичаха. Само че, ако искаше да го продаде сега, знаеше, че той не беше богато обзаведен и не притежаваше качества, които биха накарали купувачите да платят висока цена.

След като се омъжи, тя се отказа от кариерата си на уважаван дизайнер на дрехи за известна фирма. Решението беше трудно, но Андрю искаше тя да е свободна, за да прекарва повече време с него, и настояваше да се откаже от работата, която ѝ отнемаше прекалено време, но също така бе източник на доходи за нея и децата след развода ѝ, седем години преди да се запознаят. Мисълта, че повече няма да работи, я плашеше, но същевременно ѝ се струваше примамлива, тъй като не само че щеше да има време за него, но и за дъщерите си. Най-сетне се предаде на молбите му и напусна месец преди сватбата. Оттогава не бе работила и скоро след напускането работата престана да ѝ липсва. Животът им беше пълен със събития. Те пътуваха, бяха заедно и отскачаха до любимия им Париж на романтични пътувания веднъж или два пъти в годината. Беше им приятно, че там имат апартамент и могат да заминат, когато пожелаят.

Освен това Андрю се отнасяше изключително дискретно към различията във финансовото им състояние. Поддържаше обща сметка, заредена с достатъчно пари, за да може тя да плаща ежемесечните разходи и да купува нужното, без да ѝ се налага да иска от него или да има чувството, че получава подаяния. Той никога не я питаше какво е купувала, а и тя не беше екстравагантна жена. Беше работила упорито за онова, което изкарваше, преди да се омъжи, и бе благодарна за безоблачния живот, който той ѝ осигуряваше, и всичко, което правеше за нея и двете ѝ дъщери. Въпреки че тя нямаше свои доходи, след като спря да работи, живееха добре благодарение на щедростта му цели шестнайсет години. Но ето че най-неочаквано ситуацията ѝ се промени. Единствените пари, с които разполагаше, бяха в общата им сметка и след като платеше режийните в края на месеца, щеше да остане съвсем малко. Той обикновено захранваше сметката по веднъж в месеца, така че в момента нямаше много пари, но те бяха достатъчни, за да живее с тях известно време, ако внимава, но не много дълго и не завинаги. Ако ѝ беше оставил дори незначителна част от богатството си, тя щеше да бъде осигурена за цял живот, макар да не бе мислила по този въпрос.

Цели четири нощи лежа, без да мигне, обмисляше положението си и се опитваше да реши какво ще прави. Плачеше за него и шокиращата загуба, с която трябваше да се научи да живее, без съпруга, когото обичаше истински. Освен това трябваше бързо да намери начин да се издържа. Трябваше да намери и жилище, и начин да плаща наема, да се храни, след като похарчеше парите от сметката им. Всичко останало сега принадлежеше на Кели и Кира. Те бяха казали, че може да задържи автомобила и дрехите си и почти нищо друго. Най-сетне бяха спечелили войната, която водеха с нея от години. Победата беше тяхна и Андрю бе играл по тяхната свирка, без да иска, тъй като не бе променил завещанието след втората си сватба. Ако бе предположил дори за миг, че може да се случи подобно нещо, той никога не би я оставил в ръцете им. Много добре знаеше колко злобно се отнасят към Сидни и изразяваше недоволство неведнъж.

И двете ѝ момичета си имаха добра работа и се издържаха сами, от време на време приемаха и щедрата помощ на пастрока. Сидни обаче бе напълно зависима във финансово отношение от него и бе така още откакто напусна работа преди сватбата. Първият ѝ съпруг я беше оставил единствено със заплатата ѝ и плащаше някакви дребни суми като издръжка за момичетата. Беше се запознал с богата жена и се беше пренесъл при нея в Далас скоро след развода, затова рядко се виждаше с дъщерите си. Две години по-късно той и новата му съпруга загинаха, когато малкият им частен самолет се разби, докато бяха на сафари в Зимбабве. Андрю се държеше като баща на момичетата, откакто бяха заедно, и се грижеше и за тях, след като Сидни остана вкъщи, докато двете не си намериха работа и не започнаха да се издържат сами. Той плати колежа им, тъй като тя не можеше. Освен това винаги се държеше прекрасно с тях и се интересуваше от всичко, което вършеха. Сега и те го бяха изгубили.

Неподправената мъка на Сидни заради загубата на Андрю се подхранваше и от ужаса какво ще стане с нея и какво ще прави, след като общата им сметка се изпразни, което щеше да се случи съвсем скоро. От живот на стабилност, сигурност и лукс, тя потъна в несигурност. Беше се откъснала от години от работния пазар и света на дизайнерите, така че едва ли щеше да намери лесно работа, особено в своята сфера. Дори не беше запозната с компютърните техники, които професионалистите използваха днес. Все още скицираше по традиционния, старомоден начин. Беше изостанала и едва ли щеше да си намери работа след шестнайсет години извън бизнеса. Най-страшният ѝ кошмар се беше сбъднал. Беше изгубила Андрю и след като години бе зависила от него, вече не можеше да се издържа, освен като стане сервитьорка или продава обувки. Не можеше да прави нищо друго. Дори не можеше да си намери работа като асистентка или секретарка, без да познава новите компютърни програми. Единственият ѝ талант беше дизайнът, но уменията и връзките ѝ бяха вече стари.

Нощ след нощ след погребението, тя седеше в спалнята на пусната лампа, стиснала бележник, в който описваше какво може да продаде, и се опитваше да определи кое колко пари ще ѝ донесе. Накитите, които Андрю ѝ беше подарявал, бяха красиви и тя ги обичаше, но той никога не ѝ беше купувал тежки бижута, а и тя не бе искала. Беше похарчил много повече за колекцията си от произведения на изкуството, която бе ценна, и двамата бяха избирали заедно творбите с огромно внимание, а сега всичко принадлежеше на момичетата му, тъй като той беше плащал и никога не бе записал нещо на нейно име. Тя притежаваше апартамент в Париж и искаше да го продаде бързо. Парите щяха да ѝ трябват, за да живее с тях. Колкото и да го обичаше, налагаше се в най-скоро време да го обяви за продажба. Дрехите ѝ нямаше да донесат много пари. За друго не се сещаше. Всичко принадлежеше към къщата, беше част от неговото имущество и според завещанието ставаше собственост на Кели и Кира.

Единствено адвокатът на Андрю знаеше колко е тежко положението ѝ, а тя го бе накарала да обещае да не споменава и дума. Не искаше да плаши Софи и Сабрина, те се справяха със собствената си тъга от загубата на Андрю. Като им разкриеше обземащата я паника, нямаше да промени нищо, нито щеше да помогне.

Малко повече от седмица след катастрофата, тя отиде в града, без да каже на никого. Срещна се с брокера, когото откри онлайн, и той я посъветва да потърси обзаведен апартамент за кратък период. След три седмици трябваше да се изнесе от къщата в Кънектикът. Тя се стараеше да мисли ясно и да изгради план, защото знаеше, че близначките няма да ѝ позволят да остане дори един ден повече. След като видя пет потискащи апартамента в Горен Ийст Сайд в неугледни, неподдържани сгради, тя си намери малко едностайно жилище с тясна втора стая, която ѝ казаха, че можело да се използва и за гардероб, и за кабинет, и за детска стая. В нея можеше да сложи кашоните, които нямаше намерение да отваря. Цената беше разумна, сградата грозна, нямаше климатик, а малката кухня беше част от хола. Мебелите бяха от ИКЕА, повечето нови, някои неща купени от магазини втора ръка. Брокерът каза, че собственикът щял да учи в чужбина за една година и иска да отдава апартамента под наем месец за месец. Сидни знаеше, че дъщерите ѝ ще останат шокирани, когато го видят, затова не възнамеряваше да им го показва веднага. Нямаше нужда все още да научават какво е положението ѝ. Надяваше се, когато апартаментът в Париж се продаде, парите да ѝ стигнат, докато си намери работа. Непрекъснато си напомняше, че на четиресет и девет е все още достатъчно млада, за да започне нов живот, но сърцето ѝ се сви, когато подписваше документите за обзаведения апартамент. Трябваше да проверят кредитната ѝ история, но брокерът я увери, че всичко ще бъде наред, когато дойде моментът да се настани. Щом чу тези думи, сърцето на Сидни прескочи. Усети замайване при мисълта, че ще напусне дома, в който бе живяла толкова години.

Вечерта, щом се върна в Кънектикът, започна да си събира нещата, за да замине за Париж. Следобеда Сидни беше изпратила имейл до френска брокерка и след два дни имаха среща в апартамента. Жената се опита да я разубеди да не продава. Сидни все още обмисляше какви дрехи да вземе и беше разсеяна, когато на вратата се звънна. Стресна се, когато видя жена, която познаваше от години, но с която не беше близка. Беше я забелязала на погребението и остана изненадана, че я вижда на прага. Срещаха се, когато децата ходеха заедно на училище, сблъскваха се в магазина, а сега тя бе застанала на вратата с кутия, вероятно кейк, която подаде на Сидни.

– Прибирах се към къщи и реших да се отбия да видя как си. Днес яла ли си нещо? – попита Вероника искрено загрижена, сякаш бяха близки приятелки.

Беше няколко години по-стара от Сидни, разведена, красива жена, играеше често тенис и се поддържаше във форма, но говореше прекалено много, а Сидни нямаше сили да се разправя с нея сега, след като цял ден беше разглеждала апартаменти в Ню Йорк. Бе потисната, че се наложи да си избере апартамент с размерите на дрешник в сравнение със сегашното си жилище. И дори не можеше да си представи какво ще кажат момичетата, когато го видят.

– Добре съм – отвърна Сидни, въпреки че изглеждаше уморена. Не помръдна от вратата. Не искаше да се представи като неблагодарница, но нямаше желание да я кани. – Бях в града цял ден. Имах малко работа. Тъкмо си събирах багажа. Върнах се преди малко.

Къщата изглеждаше тъмна, но Вероника не разбра намека. Беше решила да протегне ръка на Сидни, която нямаше желание да се вижда с никого, камо ли с жена, с която не беше близка.

– Ще отиваш ли някъде? При момичетата в града ли ще останеш? Мога да стоя при теб, когато кажеш, ако не искаш да бъдеш сама.

Това бе последното, което Сидни искаше. Макар да бе сигурна, че предложението е направено от добро сърце, стори ѝ се доста натрапчиво.

– Не, добре съм. Заминавам за Париж, за да се оправя с апартамента там.

– Там ли ще се преместиш?

Вероника не помръдваше от прага. Внезапно се замисли дали Сидни ще продаде къщата, в която бяха живели с Андрю. Беше забележителен дом, с огромна, много красива градина, която изискваше много време, хора и пари, за да бъде поддържана, но сега, без Андрю, щеше да ѝ бъде трудно да се справя с всичко.

– Не, няма да се местя в Париж – въздъхна Сидни, предаде се и отстъпи крачка, за да влезе Вероника, а тя се възползва моментално и последва домакинята към кухнята. Сидни ѝ предложи студен чай и двете седнаха на черния гранитен барплот. Вероника я заразпитва за апартамента в Париж, докато Сидни прибираше кейка, който съседката донесе. – Не мога да си представя да използвам апартамента без Андрю. Там беше специалното ни място. – Беше съкрушена, когато го каза. – Ще го продам.

– Намали малко темпото – посъветва я сериозно Вероника. – Нали знаеш какво казват: не вземай големи решения като това поне година след като изгубиш някого. По-късно ще съжаляваш. Може да решиш да започнеш да прекарваш известно време там или в Ню Йорк със Софи и Сабрина. На твое място не бих действала прибързано.

Сидни се колеба дълго, преди да отговори. Не искаше да разказва за грозните подробности и да се доверява, но все нещо трябваше да каже.

– Доста е сложно. Близначките са наследници на тази къща. В края на месеца се изнасям. Кели и семейството ѝ ще живеят тук. Сега се опитвам да измисля останалото.

Вероника я наблюдаваше с недоумение, докато Сидни се стараеше да говори небрежно, без да издаде какъв удар е преживяла. Вероника обаче се нахвърли върху клюката като котка върху мишка.

– Ти се изнасяш, така ли? След три седмици? Не може ли да останеш поне шест месеца или година?

Беше шокирана, че дъщерите на Андрю, не съпругата му, са наследили къщата.

Но не повече от Сидни. Тя се стараеше да говори спокойно, да не издава тревогите си, когато отговори, все едно бе очаквала нещо такова. Беше твърде смущаващо да покаже друго и да разкрие недоумението си. От уважение към Андрю се постара да се владее пред Вероника, която, изглежда, беше жадна за информацията, докато Сидни не желаеше да разкрива нищо. Само че гостенката се беше настанила в кухнята и очевидно нямаше намерение да си ходи. Беше разменила кейк за вътрешна информация. А Сидни добре помнеше каква е клюкарка.

– Ако ще се местя, най-добре да стане веднага – заяви смело тя. – Освен това трябва да оправя всичко в Париж.

– Те и онзи апартамент ли наследяват?

Вероника я гледаше ужасено, искаше да чуе всички подробности.

– Не, той ми е подарък от Андрю. Но тази къща е тяхна, както и всичко вътре в нея.

Съседката мълча дълго, двете не откъсваха очи една от друга и на Сидни много ѝ се искаше другата жена да си тръгне.

– Поне ще се позабавляваш, докато си купуваш нова къща или апартамент и избираш обзавеждане. – Тя се стараеше да говори позитивно. Сидни не каза нищо, но нямаше да пазарува, ако възнамеряваше да се храни. – Кога заминаваш за Париж?

– Утре ще се кача на нощния полет. Ще се върна след няколко дни.

Замълча, с надеждата да накара Вероника да си тръгне. Разговорът я потисна още повече, но поне съседката схвана намека и тръгна към вратата.

– Обади ми се. Може да обядваме заедно или да ти помогна да си събереш багажа.

Сидни нямаше желание да има публика, докато животът ѝ се разпадаше в чест на близначките. И без това бе достатъчно неприятно, докато се разправяше с тях, когато идваха, за да проверят сребърните прибори, кристала и произведенията на изкуството. Искаше да прекара последните дни в дома си сама, да скърби на спокойствие. Не само че беше изгубила неочаквано мъжа, когото обичаше, ами и начина си на живот, дома си, статута на омъжена жена, дори преценката за самата себе си. Коя беше сега без Андрю? Неочаквано се беше превърнала в беднячка, а досега бе омъжена за много богат мъж. Имаше чувството, че е паднала от скала право в пропаст.

Вероника я прегърна и си тръгна, а Сидни се качи, за да досъбере багажа. Чувстваше се по-зле, отколкото преди идването на съседката. Пусна имейли на дъщерите си и им съобщи, че заминава за няколко дни в Париж, след това лежа будна цяла нощ, разкъсвана от тревоги.

Вероника ѝ позвъни сутринта и отново ѝ каза колко съжалява за къщата.

– Не съм мигнала цяла нощ, тревожех се за теб – заяви тя и Сидни едва се сдържа да не добави, че и тя не е спала.

Нямаше смисъл. Освен това не искаше Вероника да разбере колко е разстроена заради къщата и защо. Просто не ѝ влизаше в работата.

След това по-малката ѝ дъщеря, Софи, позвъни, загрижена за майка си.

– Защо заминаваш за Париж, мамо? Защо си се разбързала?

– Просто искам да организирам всичко, а тук ми е много тъжно сама. Два дни в Париж ще ми се отразят добре.

Тя се постара да говори ведро, обеща да ѝ звънне веднага щом се върне.

По-голямата ѝ дъщеря, Сабрина, ѝ пусна есемес между срещи, за да ѝ каже да се пази и да бъде внимателна, като пътува сама. И двете ѝ деца се тревожеха за нея, което бе ново за всички. Никога досега не се бяха притеснявали за нея и не ѝ стана никак приятно, че е обект на съжалението им. Те все още не знаеха за къщата. Знаеха, че Андрю не им е оставил нищо, но щяха да останат ужасени, когато научеха, че не е оставил нищичко и на съпругата си. Как да им каже, че всичко е за близначките, независимо дали го заслужаваха, или не. А Сидни и дъщерите ѝ знаеха, че не заслужават абсолютно нищо.

Качи се на автобуса до летището навреме, за да хване полета на „Еър Франс“ в десет вечерта. Пътуваше в бизнес класа, въпреки че Андрю предпочиташе първа, но тези дни бяха приключили за нея, поне засега. Имаше много полети и като бонус можеше да си купи билет за бизнес класа. Тя се възползва от тази последна възможност за лукс и удобство. Освен това искаше да поспи в самолета.

Предложиха ѝ вечеря, но тя отказа. Не беше яла, но не беше и гладна и не искаше в този час да яде петстепенно меню. Отпусна седалката назад и затвори очи, припомни си последния път, когато двамата с Андрю бяха ходили в Париж – преди шест месеца, за Нова година. Затвори очи при спомена, сълзите се промъкнаха под миглите и се стекоха по бузите ѝ, докато се опитваше да заспи. Най-сетне успокояващият шум на самолета я приспа и тя се събуди, когато се готвеха за кацане на летище „Шарл дьо Гол“ и една от стюардесите я помоли да вдигне облегалката. В Париж слънцето залязваше, кацането мина гладко и малко по-късно тя чакаше да си получи багажа. Не пътуваше като ВИП, както с Андрю. Сега бе просто една сама жена, която заминаваше за Париж, за да продаде апартамента, който обичаше.

Постара се да не мисли по този въпрос, нито да си спомня колко много се бяха забавлявали. Качи се в таксито и даде на шофьора адреса, може би за последен път.