ПРОЛОГ

ПОСЛЕДНИЯТ ОЦЕЛЯЛ

Ужасен, ранен и останал без боеприпаси, лейтенант Рик Хейнс по прякор Бръснача се клатушкаше по тесния коридор. Задъхваше се, от огнестрелната рана на лявото му бедро шуртеше кръв, драскотини покриваха лицето му.

Той беше последният оцелял – последният от цялата му част от морската пехота.

Чуваше ги зад себе си.

Сумтяха, ръмжаха.

Преследваха го.

Знаеха, че ще го пипнат – знаеха, че няма повече боеприпаси, връзка с базата и бойни другари.

Бягаше по дълъг прав коридор, широк съвсем малко повече от раменете му. Сивите стоманени стени бяха осеяни с нитове, каквито могат да се видят на военен кораб.

Като потръпваше от болка, Хейнс стигна до една странична врата, препъна се през прага и се просна на пода на голяма каюта. Пресегна се нагоре, затвори тежкия стоманен люк зад себе си и завъртя заключващото колело.

След секунда стоманената врата се разтресе от ударите от външната ѝ страна.

С плувнало в пот лице, Хейнс дълбоко въздъхна, благодарен за този миг отдих.

Беше видял какво правят с другарите му и това го изпълваше с ужас.

Никой войник не заслужаваше такава смърт, нито тялото му – такова поругаване. Това, което бяха направили с неговите хора, надхвърляше всякакви представи за жестокост.

Иначе начинът, по който систематично се бяха справили с неговата част от шестстотин морски пехотинци, беше тактически блестящ и тотално опустошителен.

По някое време, докато бягаше от хангара, Хейнс бе решил сам да сложи край на живота си и да не допусне да го заловят жив. Ала вече нямаше патрони и не можеше да направи дори това.

От унеса му го откъсна изсумтяване.

Разнесе се някъде отблизо. От мрака в отсрещния край на каютата.

Хейнс рязко погледна натам...

... и в този момент от тъмнината изскочи нещо космато, голямо колкото човек, и нададе пронизителен яростен писък, като крясък на обезумяло шимпанзе. Само че не беше шимпанзе.

Нещото го блъсна и го тръшна с гръб към вратата. Главата му се удари в стоманената повърхност и той се зашемети, но не изпадна в несвяст.

И докато се свличаше на пода, Хейнс видя съществото да вади лъскав боен нож с дълго острие и му се прииска да е изгубил съзнание, за да не съзнава какво прави с него то...

Предсмъртният крясък на Хейнс Бръснача отекна в самолетоносача.

Не го чу нито едно приятелско ухо.

Защото този кораб се намираше на много километри от където и да е, пристанал на стара станция за зареждане с гориво от Втората световна война, изградена на островче сред Тихия океан, което, кой знае защо, беше престанало да се появява на картите, след като американците го бяха превзели от японците през 1943-та.

Някога известно под името Грант, то се намираше на хиляда километра южно от Беринговия пролив и на петстотин от най-близкия друг остров. През войната се беше превърнало в арена на яростни сражения, докато американците най-после успеят да го изтръгнат – заедно с безценното му летище – от жертвоготовния японски гарнизон.

Заради жестокостта на битките и понесените в тях тежки загуби американските морски пехотинци, които се сражаваха там, му дадоха ново име.

Нарекоха го Адския остров.

ПЪРВИ СБЛЪСЪК

Адският остров

15:00

1 август 2005

Въздушното пространство над Тихия океан

15:00, 1 август 2005

Зловещият самолет се носеше в небето почти със свръхзвукова скорост.

Това беше модифициран военнотранспортен „Херкулес“, известен като МС-130 „Комбат Талън“, обичайната транспортна машина на американските Сили за специални операции.

Този „Комбат Талън“ летеше високо, много високо, сякаш искаше да остане невидим за радарните системи долу. Което беше странно, защото в морето под него нямаше нищо – според картите най-близката суша в тази част на Тихия океан бе атол на петстотин километра източно оттам.

Задната товарна рампа на самолета се отвори и изведнъж оттам в бърза последователност изскочиха няколко десетки мънички фигури, които се разгърнаха в небето зад него.

Четиридесетимата парашутисти се понесоха към земята – мъже в пълна екипировка за скокове от голяма височина, целолицеви дихателни маски, плътно прилепнали черни костюми. Те наклониха телата си надолу и полетяха с главите напред, като насочиха маските си към шибащия ги вятър и се превърнаха в живи копия, устремени към конкретна цел.

Парашутистите изпълняваха класически скок от голяма височина с ниско разтваряне на парашута. Скачаш от единайсет хиляди метра, падаш бързо и спираш в опасна близост до земята точно над определената цел.

Странно обаче, четиридесетимата елитни бойци, които днес се спускаха към земята, се носеха на ясно установими групи от по десет души, сякаш искаха да останат някак си разделени.

И те наистина бяха отделни подразделения.

Ударни отряди. Възможно най-добрите от всички видове войски във въоръжените сили на САЩ.

Един отряд от 82-ра въздушна дивизия.

Един отряд от Тюлените.

Един отряд от Делта Форс, винаги странящи от другите и потайни.

И накрая, един отряд от разузнавателните части на морската пехота.

Те потънаха в облачния пласт – плътна лента от буреносни облаци – и продължиха да се спускат слепешком.

След цяла минута групите изхвърчаха от облаците и се озоваха в истинска морска буря – дъжд шибаше маските им, над океана бяха надвиснали ниски черни облаци, надигаха се и се сгромолясваха гигантски вълни.

И през дъжда най-после видяха целта си – малък остров далече под тях, остров, който вече не се появяваше на картите, остров, до който беше пристанал самолетоносач.

Адският остров.

Командир на отряда от морската пехота беше капитан Шейн М. Скофийлд с позивна „Плашило“.

Скофийлд имаше сурово лице с дълбоки бръчки, черна коса и сини очи. През тези очи обаче се спускаха два ужасни вертикални белега, по един за всяко око, спомен от една тежка мисия и причина за оперативната му позивна. Щом се приземеше, той щеше да скрие очите си зад извити огледални очила с противорадиационни стъкла.

Сдържан, усърден и при необходимост смъртоносен, Скофийлд имаше уникална репутация в Морския пехотен корпус. Беше участвал в няколко операции, които оставаха засекретени – но Морският пехотен корпус (като всяка група хора) изобилства на клюки и слухове. Някой винаги познава някого, който или е бил там, или е виждал медицинския доклад, или е разчиствал след събитията.

За Скофийлд се носеха много и разнообразни слухове, които понякога бяха прекалено невероятни.

Първо: че участвал в грандиозно сражение между няколко сили, сражение, в което, говореше се, се стигнало до кървав и жесток сблъсък с два от съюзниците на Америка – Франция и Великобритания.

Второ: че спасил президента по време на опит за военен преврат в далечна база на американските военновъздушни сили. Твърдеше се, че като бивш пилот, Плашилото излетял с експериментална космическа совалка в ниска околоземна орбита, влязъл в бой с вражеска совалка, унищожил я и после се върнал на земята, за да се притече на помощ на президента.

Естествено, всичко това нямаше как да се провери и си оставаше обект на легенди – само че легенди, които бойците от новото поделение на Скофийлд отлично познаваха.

Те обаче знаеха със сигурност едно нещо за Шейн Скофийлд: това беше първата му операция след дълго прекъсване – всъщност четиримесечна отпуска за преодоляване на последици от стрес. В този случай някой наистина бе виждал медицинския доклад и сега това знаеха всичките му бойци, които участваха в тази мисия.

Знаеха и причината за отпуската.

По време на предишната си операция Скофийлд бил доведен до ръба на психическата си издръжливост. Негови близки били заловени... и екзекутирани. Дори се шушукаше, че в един момент от мисията той се опитал да се самоубие.

И тъкмо затова хората от неговата част днес не бяха съвсем уверени в своя командир.

Беше ли готов Скофийлд за тази операция? Дали не представляваше бомба със закъснител, която можеше да избухне всеки момент? Парцал, готов да си изпусне нервите още при първата трудност?

Скоро щяха да разберат.

Докато падаше във въздуха, Скофийлд си припомни проведения по-рано през деня инструктаж за операцията.

Тяхната цел беше Адският остров.

Не, не самият остров.

Тяхната цел беше старият суперсамолетоносач, пристанал на Адския остров, ЯСН-68 „Нимиц“ .

Проблемът: скоро след пристигането му на самотния остров, за да вземе някакъв специален товар, от север ударило опустошително цунами и била изгубена всякаква връзка с „Нимиц“.

Най-старият от дванайсетте американски самолетоносача клас „Нимиц“ плавал към родината, където щял да бъде бракуван, само с петстотин души на борда – от обичайния шестхиляден екипаж. Неговото авиосъединение, групата от разрушители, подводници, спомагателни кораби и фрегати, което обикновено го придружавало по света, също било сведено до два крайцера.

Била прекъсната и връзката с двата ескортиращи кораба и комуникационния център на острова.

За съжаление неочакваната приливна вълна не била единственият неблагоприятен фактор. Един ден по-рано била забелязана севернокорейска ядрена подводница, идваща от Берингово море. Нейното местонахождение в момента било неизвестно, а присъствието ѝ в района – подозрително.

Истинска загадка.

Също толкова подозрително за Скофийлд обаче беше присъствието на другите части от Силите за специални операции: 82-ра, Тюлените и Делта Форс.

Това бе изключително странно. Никога не се комбинираха различни спецчасти. Те имаха различен профил, различни подходи към оперативните ситуации и спокойно можеше да се пречкат едни на други. Накратко, просто не се правеше така.

Като се вземеше предвид всичко, помисли си Скофийлд, това подозрително намирисваше на учение.

Само че имаше едно „но“.

Всички носеха реални боеприпаси.

Като се носеше към земята с максимална скорост, той изхвърча от облачната покривка...

... и видя ширналия се във всички посоки океан, чиято повърхност нарушаваше едно-единствено нещо – миниатюрната суша, наричана Адския остров.

В западния ѝ край сивееше грамаден правоъгълник, „Нимиц“. Недалеч от самолетоносача се намираха две големи оръдейни установки, насочени на юг и изток, а на североизток имаше хълм, който приличаше на малък вулкан.

В слушалката на Скофийлд се разнесе глас:

– До командирите на всички части, тук Делта Шест. Ще се приземим в източния край на острова и оттам ще се насочим към кораба. Вашата десантна зона е палубата: Осемдесет и втора – на носа; Тюлени – в средната част; морска пехота – на кърмата.

„Точно както ни казаха на инструктажа“ – помисли си Скофийлд.

Типично за Делта. Те бяха родени фръцльовци. Страхотни бойци, да, но всички до един искаха цялата слава за себе си. С когото и да работеха – дори днес, когато бяха с три от най-добрите спецчасти на света, – те винаги смятаха, че трябва да командват.

– Ясно, Делта Шест – прозвуча гласът на командира на Тюлените.

– Прието, Делта Шест – отвърна командирът на 82-ра.

Скофийлд не отговори.

– Пехота Шест? – попита командирът на Делта. – Плашило? Чуваш ли ме?

Капитанът въздъхна.

– И аз бях на инструктажа, Делта Шест. И доколкото знам, нямам проблеми с краткосрочната памет. Наясно съм с оперативния план.

– Стига стойки, Плашило – каза командирът на Делта. Казваше се Хю Гордън, затова позивната му, естествено, беше Флаш. – Тук всички сме от един отбор.

– Моля? От вашия отбор ли? Предлагам да не нарушаваш радиомълчанието, докато нямаш да кажеш нещо важно. Плашило, край.

Ставаше въпрос за нещо по-съществено. В наше време дори криптираният радиосигнал с непрекъсната промяна на честотите може да се засече и човек винаги трябва да има предвид, че някой може да го подслушва.

Нещо повече, новите френски радиовълнови декодери Сигнит-5, продавани от Франция на руснаци, иранци, севернокорейци, сирийци и други почтени граждани на света, са създадени специално, за да търсят и откриват излъчване на американски тактически радиостанции АН/ПРС-119 – същите радиостанции, каквито днес използваха четирите подразделения. Още никой не се беше сетил да попита французите защо произвеждат уред, чиято единствена функция е да засича американски тактически радиостанции.

Скофийлд превключи на канала на своята част:

– Морски пехотинци, изключете тактическите си радиостанции. Оставете ги само в режим „слушане“. Ако искате да разговаряте с мен, преминете на късовълнова ултрависока честота.

Някои морски пехотинци се поколебаха, но въпреки това се подчиниха и изключиха радиостанциите си.

Четирите групи парашутисти летяха в бурята към земята и се насочваха към „Нимиц“. На височина хиляда и двеста метра дръпнаха шнуровете и парашутите им се разтвориха.

Свръхбързото им падане рязко спря и бойците плавно се спуснаха към самолетоносача. Делта Форс се приземиха на самия остров, докато другите три отряда леко и грациозно кацнаха в определените им сектори на корабната палуба.

Бяха се озовали в Ада.

По самолетната палуба плющеше дъжд.

Хората на Скофийлд се приземиха един по един, като откопчаваха парашутите си преди огромните платна да докоснат земята. Вятърът ги отнесе и десетимата морски пехотинци останаха под свирепите водни струи на самолетната палуба, насочили своите МП-7 нагоре.

Последователно смъкнаха маските си и предпазливо заоглеждаха палубата.

Скофийлд също си свали маската и скри очите си под извитите си сребристи очила. Плъзна поглед по палубата.

Беше пуста.

Освен другите отряди, които току-що бяха стъпили на палубата, не се виждаше жива душа. На пистите имаше няколко самолета „Томкат“ и „Хорнет“ и един тромав наглед хеликоптер СХ-53 „Супър Сталиън“.

По всички червенееха звездообразни пръски кръв, както и по самата палуба. Но нямаше трупове. Нито един.

– Майко? – обърна се Скофийлд към своята заместничка. – Какво мислиш?

– Какво мисля ли? – отвърна яката жена от дясната му страна. – Мисля, че това е пълна преебавка. Тоя уикенд се канех да погледам дивидита с Дейвид Хаселхоф. Никой няма право да ме лишава от Хоф.

Казваше се Джина Нюман и имаше звание стрелкови сержант, но позивната ѝ беше „Майка“ и това не се дължеше на нещо особено майчинско в нея. Просто представляваше съкращение от мъничко по-дългото „Мамка ти“.

Висока метър и деветдесет и тежка деветдесет килограма, с бръсната глава, Майка изглеждаше – и беше – опасна. Корава, пряма и вярна до гроб, тя беше придружавала Скофийлд в много операции, включително в най-тежките. Смятаха я за най-добрия стрелкови сержант в корпуса – веднъж дори ѝ бяха предложили сама да си избере назначение в друго поделение. Майка бе погледнала командващия в очите: „Оставам при Плашилото, сър!“.

Тя кимна към кървавите пръски по най-близкия самолет.

– Още отначало си беше подозрително. Тъй де, защо сме тука с момчетата от Делта, въздушните и хлъзгавите Тюлени? Предпочитам да работя само със саби.

Майка наричаше така морските пехотинци – заради сабите, които носеха с парадната си униформа.

– Морски пехотинци, към кулата! – извика Скофийлд. – Да действаме!

Тъй като им бяха определили задната част на суперсамолетоносача, морските пехотинци на Скофийлд имаха за задача да проучат шестетажната командна кула на кораба, известна като „Острова“. Тази операция обаче се провеждаше на истински остров и затова днес щяха да я наричат „Кулата“.

Като се придвижваха бързо в дъжда, те пресякоха широката самолетна палуба и стигнаха в подножието на кулата – и завариха вратата на главния вход окървавена и надупчена от безброй куршуми. Пантите ѝ бяха разбити и тя висеше накриво.

Скофийлд вдигна поглед и видя, че абсолютно всички антени на върха, включително радарните, са строшени или унищожени. Главният стълб беше счупен по средата и лежеше съборен, вероятно улучен с РПГ.

– Какво се е случило тук, за бога? – тихо попита един от морските пехотинци, едър мъжага, широкоплещест, с дебел врат на футболист. Име: ефрейтор Харолд Хоган, по прякор Хълк.

– Нещо повече от цунами, определено – отвърна сержант Паоло Санчес, по прякор Панчо. По-възрастен и по-старши от Хълк, лукав и саркастичен. – Цунамито не те застрелва в главата.

В слушалките им се разнесе гласът на командира на Тюлените:

– До всички части, тук Алигатор. Десен асансьор едно е изваден от строя. Слизаме по стълбището към главния хангар под самолетната палуба.

– Тук Кондор – отговори командирът на отряда от 82-ра въздушна дивизия. – Има следи от престрелка при ракетната установка на носа. Адски много кръв, но нито един труп...

– Тук Делта Шест. На острова сме. Още няма следи от каквото и да...

Скофийлд не съобщи нищо.

– Ще се обадите ли, сър? – попита го Санчес.

– Не.

Сержантът за миг се спогледа с морския пехотинец до себе си, висок мъж с позивна Бигфут. Санчес беше от бойците, които изпитваха съмнения в психическото състояние на Скофийлд и способността му да ръководи тази операция.

– Няма ли поне да кажете на другите къде сме?

– Не.

– Ами...

– Искаше ли обяснения за всичко от предишния си командир, сержант? – рязко го прекъсна Скофийлд.

– Не, сър.

– Тогава не го прави и сега. Съсредоточи се върху операцията, ако обичаш.

Санчес прехапа уста и кимна.

– Слушам, сър.

– Е, ако никой друг няма какво да каже, да щурмуваме кулата. Напред.

Прескочиха разкривената стоманена врата и потънаха в мрака на командната кула.

Бързо нагоре по тесни стълби, образуващи гръбнака на командната кула. Кръв по стъпенките.

Все още обаче никакви трупове.

Хората на Скофийлд стигнаха до мостика, средното от трите стъклени нива на кулата.

Оттам се разкриваше отличен изглед към самолетната палуба... въпреки че облите стъкла бяха напукани или направо разбити.

Почти всички прозорци бяха улучени от куршуми. По останките имаше кръв. По пода се въргаляха стотици гилзи. Тук-там имаше и оръжия – главно автомати М-16, както и няколко М-4 „Колт Командо“, късоцевния вариант на М-16, използван от спецчасти по целия свят.

Майка поведе част от отряда на най-горния мостик, мястото за управление на полетите, и след минути се върна.

– Същата работа – докладва тя. – Кофи кръв, никакви трупове. Всички прозорци са разбити, по пода има тонове гилзи. Ега си престрелката се е водила тука, Плашило.

– Престрелка, след която е било разчистено – отбеляза Скофийлд.

В този момент нещо привлече вниманието му – един от зарязаните автомати на пода, М-4.

Той го вдигна и го огледа.

На пръв поглед приличаше на обикновен М-4, но не беше. Имаше малка модификация.

Различаваше се спусковата скоба, която бе удължена, сякаш се предвиждаше, че върху спусъка ще ляга по-дълъг показалец.

– Какво е това, по дяволите? – попита Хълк, като погледна автомата. – Някакво супероръжие ли?

– Плашило! – повика го Майка. – Повечето кървави пръски са резултат от огнестрелни рани. Но има и други. Кръвта е... ъъъ... по-гъста. Като артериална. Като че ли на жертвите са им откъснали цели крайници.

Слушалката на Скофийлд изпращя.

– До всички, тук Алигатор. Моите Тюлени току-що стигнаха на главната хангарна палуба и, мама му стара, хора, да бяхте видели! Ние не сме първата част, която идва тук. И на онези преди нас хич не им е провървяло. В момента виждам поне двеста чифта ръце, грижливо подредени на купчина.

– Да не би нещо да не съм чул добре? – изсумтя Санчес.

Алигатор очакваше такава реакция.

– Не, добре сте ме чули. Ръце. Човешки ръце. Отсечени от китките и натрупани на огромна камара. В какво сме се забъркали, за бога?

Докато останалите от отряда ужасени слушаха страховитите думи на Алигатор, Скофийлд и Майка влязоха в командния център, вътрешната част на мостика. И там цареше опустошение, но не толкова тотално.

– Майко, провери електрическата мрежа, всички мрежи, на всички нива, даже външните. Аз ще потърся ЗАЗ-и.

Майка седна на един непокътнат пулт, а Скофийлд отиде при бюрото на капитана на кораба и залепи слабо разширяващ се пластичен експлозив С2 върху ключалката на командирския сейф.

Разнесе се приглушен екот и той се сдоби с последните четиринайсет ЗАЗ-а на „Нимиц“ – заповедите за авиационни задачи, ежедневно получавани от Тихоокеанското командване в Пърл Харбър.

Оказаха се рутинни неща, изпълнявани по пътя на самолетоносача от Индийския океан към Хавай със спирки в Сингапур и на Филипините...

Допреди десет дни...

... когато „Нимиц“ бе получил заповед да се отклони към японския остров Окинава и да прибере три роти морски пехотинци, общо около шестстотин души.

Трябвало да превози бойците – не елитни разузнавателни части, по-скоро редовни поделения – през северната част на Тихия океан и да ги достави на място с определени координати, отговарящи на Адския остров, както знаеше Скофийлд.

След като оставел морските пехотинци, корабът бил инструктиран да:

ВЗЕМЕТЕ ОТ МЯСТОТО ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ЕКИП ОТ АПНП:

НОКС, МАЛКЪЛ К. РАЙЪН, ХАРПЪР Р.

ПЕНИБЕЙКЪР, ЗАКАРИ Б. ХОГАН, ШЕЙН М.

ДЖОНСЪН, САЙМЪН У. ЛИЙБМАН, БЕН К.

ХЕНДРИКС, ДЖЕЙМС Ф.

ДОСТЪПЪТ ДО КЛАСИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИЯ НА ВСИЧКИ СЛУЖИТЕЛИ Е НА НИВО „СТРОГО СЕКРЕТНО“. ТЕ ЩЕ ИМАТ ТОВАР, КОЙТО ЕКИПАЖЪТ НА „НИМИЦ“ НЕ БИВА ДА ВИЖДА.

Така. Значи бяха пратили „Нимиц“ да остави значителен брой морски пехотинци и да вземе някакви учени, които работели тук.

И това носеше всички белези на учение – стоварване на морска пехота на секретен остров, на който работят учени от АПНП.

АПНП означаваше Агенция за перспективни научни проекти към Министерството на отбраната на САЩ – гениалните учени, които създаваха високотехнологични оръжия за американската армия. След като бяха изобретили Интернет и технологията „Стелт“, сега се говореше, че АПНП наскоро започнала да разработва ултраиздръжлива и лека индивидуална бронирана екипировка, както и термоядрено оръжие от четвърто поколение, наречено „Супернова“ – най-мощната ядрена бомба на света.

– Плашило – повика го Майка. – Има утечка в квадрат четиринайсет две, десния реактор, към външен обект с неизвестно местонахождение. Нещо на острова черпи ток от реактора на „Нимиц“. Иначе всички системи на кораба са изключени: осветление, вентилация, всичко.

Скофийлд се замисли.

– И още нещо – прибави Майка. – Пуснах вътрешния спектрален анализатор на самолетоносача. Засичам излъчване на странен радиосигнал в „Нимиц“.

– Какво му е странното?

– Не е гласов сигнал. Звучи като, хм, дигитален, като бинарно пиукане. Всъщност звучи като някогашния ми комутируем модем.

Скофийлд се намръщи. Утечка на електричество от кораба. Дигитални радиосигнали в кораба. Секретно присъствие на АПНП. И страховита камара отсечени ръце на хангарната палуба.

Нищо не се връзваше...

– Майко, носиш ли ейксиес? – Имаше предвид Ей Кси Ес 9, портативен радиовълнов анализатор, който регистрираше радиоемисии, но най-често се използваше като детектор за подслушвателни устройства.

– Естествено.

– Има ли заглушаваща опция?

– За многоканално и едноканално – отвърна тя.

– Добре. Настрой го на онова пиукане. И бъди готова да го заглушиш.

В слушалката му продължаваше да звучи гласът на Алигатор. Командирът на Тюлените описваше сцената в хангара:

– ... изглежда, че целият хангар е подготвен за някакъв вид учение. Представлява бойно поле на закрито. Има изкуствени окопи, низини, даже вишка. В момента се приближавам към най-близкия окоп... ей, какво беше това?... Мама му...

Трааааааах-трааах-траааах!

Отекна стрелба. Дълги откоси.

От Тюлените и неизвестна вражеска сила. Тюлените бяха въоръжени с МП-5СН със заглушители, които издаваха вледеняващо „слит-слит-слит-слит-слит“. Автоматите на техните противници звучаха съвсем различно – характерното „пробивно“ тракане на М-4 „Колт Командо“.

Тюлените започнаха да си викат един на друг:

– ... излизат от най-близкия окоп...

– ... какво е това, еба си?!

– ... прилича на го...

Прас-шляп. Говорещият така и не довърши изречението си. Микрофонът на радиостанцията му излъчи звука от куршум, забиващ се в черепа му.

После се чу гласът на Алигатор:

– Огън! Открийте огън! Повалете ги!

В резултат на заповедта стрелбата от страна на Тюлените се усили. Но гласовете им ставаха по-отчаяни.

– ... Господи, продължават да прииждат! Прекалено са много!

– ... Изтеглете се към стълбите! Изтеглете се към...

– ... Мамка му! Назад има други! Отрязват ни пътя! Обкръжили са ни!

Мъчителен крясък.

– Улучиха Алигатор! Уф, мамицата му, уф...

Гласът на говорещия беше прекъснат от гърлено сумтене, все едно някой буквално отхапваше радиомикрофона му. Мъжът нададе ужасин писък, заглушен от звуци от грубо влачене. Той отчаяно се задъхваше, сякаш се бореше с грамаден звяр – сякаш някакво обезумяло същество със страшна сила се е блъснало в него и почва да яде лицето му.

После – бам! – отекна изстрел и крясъците стихнаха. Скофийлд не знаеше дали е стрелял мъжът, или неговият нападател.

И изведнъж всичко приключи.

Над радиовълните се спусна тишина.

Морските пехотинци на мостика се спогледаха.

Санчес посегна към радиостанцията – само че Скофийлд я изби от пръстите му.

– Казах без радиосигнали!

Сержантът се намръщи, но се подчини.

По радиостанцията обаче се разнесе гласът на командира на един от другите отряди:

– Тюлени, тук Кондор. Какво става? Обадете се!

Скофийлд зачака отговор.

Такъв не последва.

Но след трийсетина секунди отново се чу грубо влачене – някой сграбчваше микрофона на боец от Тюлените.

После по радиостанцията отекна ужасяващ звук.

Страховит животински рев.

– Тюлени, повтарям! Тук Кондор! Обадете се! – продължаваше да вика по радиостанцията командирът на отряда от 82-ра въздушна дивизия.

– Плашило! – възкликна Майка. – Тук става нещо...

– Какво? – Скофийлд бързо отиде при нейния пулт.

– Онова бинарно пиукане току-що рязко се усили. Все едно хиляди факсове набират едновременно. Подобен скок имаше и преди трийсет секунди, точно след като Кондор повика Тюлените първия път.

– Мамка му... – изруга капитанът. – Бързо, Майко. Намери охранителните системи на кораба за сух док. Пусни сензорите за движение.

Всеки американски военен кораб разполагаше със стандартни системи за охрана на сух док, сред които инфрачервени сензори за движение, разположени по главните коридори – за засичане на нарушители, проникнали в пустия плавателен съд. ЯСН-68 „Нимиц“ също имаше такива.

– Ето ги – докладва Майка.

– Включвай – нареди Скофийлд.

На големия свободно стоящ стъклен екран в средата на контролната зала се появи контурна схема на „Нимиц“ с напречен разрез от дясната страна.

– Мама му стара... – изсумтя Хълк, когато видя дисплея.

– Мама миа... – изпъшка Санчес.

От главния хангар течеше истинска река от червени точки, насочващи се към носа на самолетоносача... където имаше много по-малобройна група от десет неподвижни точки – въздушните десантници на Кондор.

Всяка точка представляваше индивид, минаващ покрай инфрачервените сензори. В момента точките на екрана бяха около четиристотин. И напредваха с невероятна бързина, направо се прескачаха едни други в безумния си устрем.

За Скофийлд нещата започваха да се навързват.

Бинарното пиукане бяха криптираните комуникации на неговите противници, които рязко се увеличаваха при всяка радиовръзка между тях. Освен това със сигурност знаеше, че враговете разполагат с радиовълнови декодери „Сигнит-5“. По дяволите.

– Тюлени! Обадете се! – за пореден път каза Кондор.

– Нов пик на дигиталните разговори – съобщи Майка.