Щом поемеш дъх

Пролог

Три години по-рано

В необичайно студената зимна понеделнишка вечер шейсет и осем годишната Вирджиния Уейклинг се разхождаше бавно в една от залите в музея за изкуства „Метрополитен“. Докато минаваше край експонатите, нищо не показваше трагичния завършек на бляскавата вечер.

Нито че ѝ остават още четири часа живот.

Музеят бе затворен за широката публика, тъй като предстоеше откриването на най-голямото събитие за събиране на средства през годината. В този час обаче бяха поканени попечителите, за да разгледат на спокойствие роклите, които са носили бившите първи дами на Америка на бала по случай встъпването на съпрузите им в длъжност.

Вирджиния беше в реплика на тоалета на Барбара Буш от 1989 година, сътворен от Оскар де ла Рента: горната част – от черно кадифе, а дългата пола – от пауновосин сатен. Вирджиния изглеждаше достолепна и царствена и точно такова впечатление искаше да остави у присъстващите.

Не бе така уверена в грима; притесняваше се да не е прекалено силен. Енергичните възражения на Дина още кънтяха в главата ѝ.

– Госпожо Уейклинг, доверете ми се. Подхожда чудесно на тъмната ви коса и красивата ви кожа, а яркото червило направо е задължително.

Може би да, а може би не – помисли си Вирджиния, но знаеше, че внимателно нанесеният грим смъква десетина години от възрастта ѝ. Разглеждаше с изумление тоалет след тоалет: роклята с една презрамка на Нанси Рейгън; розовата копринена дреха на Мейми Айзенхауер, обшита с две хиляди фалшиви диаманта; лейди Бърд Джонсън – в яркожълто с кожена украса; Лора Буш – цялата в сребристо; Мишел Обама – в рубинено червено. Всички тези жени бяха толкова различни, но до една твърдо решени да изглеждат безупречно, когато застанат до съпруга си, президента на страната.

Животът мина толкова бързо – помисли си Вирджиния. С Боб започнаха съвместния си живот в малък тристаен апартамент в двуфамилна къща, в тогава не още модерния Долен Ийст Сайд на Манхатън, но всичко се промени страшно бързо. Боб притежаваше истински талант по отношение на недвижимите имоти и до края на първата година от брака им бе платил първоначалната вноска за сегашната им къща. Това бе първият от многото бляскави удари, които предстоеше да направи на пазара за недвижими имоти. Сега, четиресет и пет години по-късно, Вирджиния притежаваше имение в Гринуич, Кънектикът, обширен апартамент на Парк Авеню, луксозна вила на първа линия в Палм Бийч и жилище в Аспен, за ски ваканциите.

Внезапен инфаркт покоси Боб преди пет години, но Вирджиния знаеше, че той ще е доволен от умелия начин, по който Анна управлява изградения от него бизнес.

Обичаше го, независимо от избухливия му нрав и желанието да се налага. Това не я смущаваше.

А преди две години в живота ѝ се появи Иван. Беше двайсет години по-млад от нея, заговори я по време на коктейла след откриването на изложба в малка галерия във „Вилидж“. Статия за художника привлече вниманието ѝ и тя реши да я посети. Предложиха евтино вино. Отпиваше от пластмасова чашка и оглеждаше разнородната публика, която разглеждаше картините. Тогава към нея приближи Иван.

– Какво мислите? – попита той със спокоен, приятен глас.

– За хората или за картините? – каза тя и двамата се засмяха.

Коктейлът свърши в седем и той предложи, ако е свободна, да отидат до малък италиански ресторант наблизо, известен с вкусната си храна. Това беше началото на нещо хубаво в живота ѝ.

Съвсем естествено, а и неизбежно, някъде след около месец близките ѝ се поинтересуваха настоятелно къде и с кого излиза. И съвсем предвидимо се ужасиха от отговора ѝ. След колежа Иван се бе отдал на страстта си към фитнеса. Засега работеше като личен треньор, но притежаваше талант, имаше големи мечти и работеше усилено – дотук свършваха общите им черти с Боб.

– Мамо, намери си вдовец на твоята възраст! – беше се сопнала Анна.

– Не смятам да се омъжвам – бе отговорила Вирджиния. – Но ми е приятно да се забавлявам и да прекарвам интересно вечерите.

Погледна часовника и си даде сметка, че е стояла неподвижно пред поредния експонат няколко минути. Досещаше се защо. Независимо от двайсет и двете години разлика във възрастта, се питаше сериозно дали да не се омъжи за Иван? Отговорът беше: „да“.

Продължи да разглежда тоалетите на бившите първи дами. Замисли се дали някоя от тях е предполагала, че ще настъпи такъв ден в живота ѝ, че съпругът ѝ ще бъде президент. Тя никога не беше си представяла колко ще се промени животът ѝ. Може би Боб щеше да се захване с политика, да стане кмет, сенатор или дори президент. Но пък бе създал компания и цял жилищен квартал, беше я подсигурил, за да живее охолно и да поддържа каузи, в които вярва, като този музей например.

Сегашната галавечер бе събрала знаменитости и най-щедрите спонсори в града. В качеството си на член на Борда на попечителите тази вечер Вирджиния щеше да е в центъра на вниманието, а за да ѝ бъде оказана тази чест, причина бяха парите на Боб.

Чу стъпки зад гърба си. Оказа се трийсет и шест годишната ѝ дъщеря Анна. Роклята ѝ бе не по-малко красива от тоалета на майка ѝ. Анна прерови интернет, за да намери нещо подобно на златистата дантела, която Оскар де ла Рента превърна в дрехата, с която Хилари Клинтън се появи през 1997 година.

– Мамо, журналистите се събират около червения килим, а Иван те търси. Смята, че ти би искала да си там.

Вирджиния реши да не вниква в подтекста на думите на дъщеря си. От една страна, „Смята, че ти би искала“ звучеше агресивно, сякаш Анна е далеч по-наясно какво желае майка ѝ. Но хубавото бе, че дъщеря ѝ явно бе разговаряла цивилизовано с Иван и бе тръгнала да търси Вирджиния по негова молба.

Искаше ѝ се семейството ѝ да приеме решението, което в крайна сметка ще вземе. Всеки имаше своя си живот, бяха подсигурени с всичко до края на дните си. Искаше да я оставят на мира и да ѝ позволят да води живот, какъвто тя си избере.

Опита се да се отърси от неприятните мисли и затова смени темата.

– Анна, изглеждаш великолепно. Гордея се с теб.

Двете излязоха от залата. Синята пола на Вирджиния шумолеше до златната дантела на Анна.

По-късно същата вечер млад мъж, излязъл да тича по тъмно в „Сентрал парк“, забеляза черната коса и ярката дреха на Вирджиния. Спря, защото се препъна в нещо, което стърчеше от снега. Остана шокиран, когато си даде сметка, че жената пред него е мъртва, с отворени очи, пълни със страх и ужас.

1.

Нямаше как Лори Моран да не забележи доволното изражение на деветгодишния си син, докато сервитьорът поставяше закуската на масата.

– Каква е тайната? – попита тя с усмивка.

– Няма тайна – отвърна Тими. – Просто изглеждаш много гот в този костюм.

– Благодаря.

Лори се зарадва, но и мислено отбеляза, че думата гот е поредният знак колко бързо расте синът ѝ. Днес училището бе затворено, защото учителите бяха на някаква конференция, и тя реши да отиде по-късно на работа, за да заведе Тими и баща си на закуска. С Тими бяха закусвали в ресторанта „Сарабет“ поне двайсетина пъти, но той никога не одобряваше неизменния ѝ избор – яйца „Бенедикт“ със сьомга.

– Не се яде риба на закуска – обяви Тими уверено. – Нали, дядо?

Ако Лори делеше привързаността на сина си с някого, то това бе с баща ѝ, Лио Фарли, пенсиониран първи заместник полицейски комисар от нюйоркската полиция. Нямаше по-добър модел за подражание от него. Връстниците на Тими вече се възхищаваха от спортисти, комедианти и музиканти, но Тими продължаваше да смята дядо си за Супермен.

– Ще те разочаровам, хлапе – отвърна Лио суховато, – но не е редно цял живот да ядеш палачинки с шоколад и пудра захар. След трийсет години ще разбереш защо майка ти яде риба, а аз се преструвам, че се наслаждавам на този бекон от пуйка с вкус на хартия.

– Какви са плановете ви за днес? – попита Лори усмихната.

– Ще гледаме баскетболен мач, „Никс“ и „Пейсърс“ – отвърна Тими веднага. – Снощи го записахме. Ще видя дали Алекс е в ложата.

Лори остави вилицата. От два месеца не беше разговаряла с Алекс Бъкли, а още два месеца преди това Алекс напусна като водещ нейното телевизионно предаване, за да се съсредоточи върху адвокатската си практика. Преди Лори да си даде сметка колко важно е присъствието на Алекс до нея, той изчезна.

Лори все се шегуваше, че трябва да се клонира. Постоянно беше заета и в работата, и като майка, но сега, когато Алекс го нямаше, в живота ѝ зейна празнина. Караше я ден за ден, макар че работеше здраво, но това не ѝ помагаше.

След като Тими спомена Алекс, очакваше баща ѝ да се намеси и да попита: Как е Алекс, впрочем? или Тази седмица Алекс ще дойде ли на вечеря?, но Лио само отхапа от сухия пуешки бекон. Лори подозираше, че и Тими се пита защо не виждат Алекс напоследък. Предполагаше, че детето следва примера на дядо си и не задава директно въпроса, затова се престраши само да спомене запазените места за Алекс в ложата.

Лори се постара да прозвучи безразлично.

– Алекс, както ти е известно, често дава билетите за благотворителност. Местата най-вероятно ще са заети от непознати хора.

Лицето на сина ѝ се издължи. С времето Тими бе успял да преживее факта, че стана свидетел на убийството на баща си. Сега, помисли си Лори със свито сърце, синът ѝ се опитваше да замести баща си с Алекс.

Допи си кафето.

– Добре. Време е да тръгвам за работа.

Лори бе продуцент на телевизионната поредица „Под съмнение“ – фокусираше се върху реални престъпления, чието разследване по една или друга причина бе преустановено. Самото заглавие загатваше, че поканените участници в предаването са били неофициални заподозрени при разнищването на случаите. Към тях никога не е било отправяно директно обвинение, но продължаваха да живеят в облак от неизказано съмнение. На Лори не ѝ бе лесно да подбере поредния случай, но сега бе свела избора си за следващите снимки до два.

Целуна Тими по главата.

– Ще си бъда вкъщи навреме за вечеря – обеща тя. – Предлагам да хапнем печено пиле.

Постоянно изпитваше вина, задето не приготвя по-здравословна храна за сина си.

– Не се притеснявай, мамо – подметна Тими небрежно. – Ако закъснееш, ще поръчаме пица.

Лио дръпна стола си назад.

– Налага се довечера да мина през централата. Ще отида след като се прибереш и ще се върна до осем за вечеря.

Преди няколко месеца баща ѝ се бе върнал в полицията – включи се в нюйоркския специален отряд за борба срещу тероризма.

– Звучи чудесно – увери го Лори.

Беше истинска късметлийка с тези двама джентълмени – шейсет и пет годишния ѝ баща и деветгодишния ѝ син, които винаги се стремяха да облекчат живота ѝ.

Петнайсет минути по-късно пристигна на работното си място и още щом видя мъжа, който я посрещна там, главата я заболя.

– Питах се дали ще идваш? – подвикна Раян Никълс, когато тя мина край вратата на офиса му. Бяха го назначили за водещ на телевизионното ѝ шоу преди три месеца, а тя продължаваше да се чуди с какво си уплътнява работното време в студиото. – Попаднах на чудесен случай – продължи той по-високо, защото тя се направи, че не го е чула.

2.

Лори не обърна внимание на Раян и влезе в офиса си. Грейс Гарсия, нейната помощничка, веднага усети, че нещо не е наред.

– Какво става? Нали щеше да водиш красивото си дете на закуска?

Понякога Лори си мислеше, че Грейс се грижи повече за нейната почивка, отколкото за своята собствена.

– Как се досети, че нещо не е наред? – попита Лори.

Очите на Грейс ясно говореха: Нима наистина ме питаш? Грейс добре я познаваше.

Лори остави чантата върху бюрото си, а минута по-късно Грейс се появи с чаша горещ чай. Днес беше облечена в яркожълта блуза, тясна къса пола и черни обувки с десетсантиметрови токчета. Как успяваше да носи нещо в ръце и да не се препъне, беше пълна загадка за Лори.

– Раян ме видя да излизам от асансьора и подметна, че съм закъсняла – процеди тя през зъби.

– Точно той ли ще прави забележки? – възмути се Грейс. – Знаеш ли колко късно идва, когато е бил на събитие, отразено в светската хроника?

Лори никога не забелязваше отсъствието на Раян. Въобще не я интересуваше къде е, докато не стане време камерите да заработят.

– За двойния стандарт на Раян към работното време ли говорите? – Джери Клайн, помощник-продуцентът на Лори, стоеше на прага. Лори не одобряваше постоянната размяна на клюки между Джери и Грейс, но всъщност двамата ѝ доставяха едни от най-приятните моменти в службата. – Грейс каза ли ти, че от сутринта той идва да те търси поне сто пъти?

Грейс поклати глава.

– Не исках веднага да ѝ разваля настроението. И без това скоро ще го види. Лори, някой обяснил ли му е, че ти си шефът? Той се държи все едно е Брет и се вре навсякъде.

Грейс имаше право. Брет Йънг оглавяваше студио „Фишър Блейк“. Зад гърба си имаше дълга, успешна телевизионна кариера. Беше строг шеф и ръководеше екипа с твърда ръка.

Раян Никълс бе съвършено различен. Появи се във „Фишър Блейк“ преди по-малко от четири месеца, а дотогава се ползваше със славата на изгряваща звезда в правото. Беше завършил „Харвард“ с отличие и изкарал стаж във Върховния съд. За няколко години като федерален прокурор името му се свързваше с дела, за които пишеха в „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнал“. Но вместо да продължи кариерата си на практикуващ юрист, той напусна прокуратурата, за да води предавания по кабелни телевизии и да дава всевъзможни съвети и напътствия по правни въпроси. В наши дни всеки иска да е знаменитост, мислеше си Лори.

Без дори да се посъветва с нея, Брет Йънг назначи Раян за водещ на предаването. Преди време Лори бе открила идеалния човек за шоуто в лицето на Алекс и да се работи с него се оказа истинско удоволствие. Беше бляскав адвокат, а заедно с продуцентския инстинкт на Лори превърнаха поредицата в хит. Бъкли беше цар на кръстосаните разпити, притискаше умело участниците в предаването, които си въобразяваха, че е достатъчно да се придържат към лъжите, изречени по време на първоначалното разследване.

Досега Раян се бе появил само в едно предаване. Не притежаваше нито опита на Алекс, нито естествената му дарба, но не се представи чак толкова лошо, колкото Лори се опасяваше. Тя обаче продължаваше да се притеснява, защото Раян виждаше ролята си в студиото по съвършено различен начин от Алекс. Винаги оспорваше идеите на Лори и беше правен консултант и в други предавания на студиото. Говореше се дори за отделно негово предаване. И, не на последно място, не бе никакво съвпадение, че чичото на Раян бе един от най-близките приятели на Брет.

Лори се замисли над риторичния въпрос на Грейс Някой обяснил ли му е, че ти си шефът?. Май нямаше категоричен отговор.

Настани се удобно зад бюрото и помоли Грейс да съобщи на Раян, че е готова да го приеме.

Вероятно проявяваше дребнавост, но щом искаше да я види, нека той извърви пътя до офиса ѝ.