Междинна станция "Кенгуру"

1.

Земя, Казахстан,

150 километра от космодрума Оскемен

45 минути след момента,

когато трябваше да отлетя оттам

Лявото ми око не лъже. Имплантираните скенер и монитор могат да ми покажат само каквото наистина го има, а ето че ми показват граничар, който носи твърде много оръжия. На врата му виси стандартна щурмова пушка, но под мишницата има картечен пистолет, на левия му глезен е закрепен кобур с револвер, а в друг кобур отзад на кръста му е пъхнат парализатор с високо напрежение.

Докато доближавах с колата контролния пункт, забелязах подозрителни издутини под униформата му, а той явно не ми се зарадва и реших да използвам скенерите. Мога да разчета заводския баркод на всяко оръжие и да проверя производителя чрез сателитната си връзка. Парализаторът е изненада – произведен е не на Земята, а някъде в астероидния пояс, и енергийното му равнище е над разрешеното от законите където и да е по нашата планета. А скритите огнестрелни оръжия са унгарско производство, предназначено за армията. Не са нещо, което казахстански граничар може да си купи в най-близкото магазинче.

Но не самите оръжия ме настроиха предпазливо спрямо Фалшивко Преструвков. Мога да видя и какво има в тялото му, а обикновените граничари нямат характерната паяжина на антена „земя–орбита“, имплантирана в лявото рамо. Ако този тип не е агент на държавно разузнаване, тоест шпионин като мен, готов съм да си изям обувката. А обувките имат ужасен вкус, от мен да знаете. Но това е дълга история.

Както и да е – какво прави унгарски таен агент на руско-казахстанската граница?

Докато обмислям това, истински граничар се домъква при моя левитатор под наем и присвива очи към мен. Този си е истински. Личи по походката, по дъха на кафе и уиски. Военен от кариерата, и то достатъчно стар, за да не му пука за нищо, защото всичко му е скучно.

Не е като моето приятелче унгареца, който е застанал до караулката и се преструва, че пуши вейпър. Прекалено е нащрек, прекалено е сериозен. О, да, този изпълнява задача.

Усмихвам се на граничаря пред мен и му подавам паспорта с името, под което съм тук.

– Американец? – подхвърля той. – Защо сте тук?

– На гости на роднини – отговарям му. – На сватба на мой братовчед в Ридер. Ходили ли сте в Ридер? Много е красиво...

– Почакайте – сумти граничарят.

Да бе, не бива да прекалявам с приказките. Лъхащият на уиски се връща към караулката с моите подправени документи. Аз си дишам бавно и равномерно, опрял ръце на волана, и поглеждам крадешком фалшивия граничар.

В момента нищо не сгорещява отношенията между Русия и Казахстан. Иначе щях да чуя по време на инструктажа, преди да ме вкарат в страната. Унгарец би могъл да слухти за нещо, което правят китайците, но тогава щеше да е на южната граница, а не на северната. А от най-близкия космодрум Оскемен има само суборбитални полети, значи едва ли е от Марс. Марсианците винаги предпочитат да имат пряк маршрут за измъкване.

Аз дори предвкусвах тази задача. Поне бях на Земята, където геополитиката е с вековна история и в нея почти няма тайни. А не като нашите колонии и станции в останалата част от Слънчевата система, където всичко е в неспирно движение и всеки се мъчи да надмине предшествениците си по един или друг начин.

Или се мъчи да извърти някакъв крайно опасен, незаконен или безнравствен номер там, където има надежда никой да не забележи. Съседите вероятно биха възразили, ако започнеш изпитания на оръжия с антиматерия на родната планета, но можеш да вмъкнеш малък екип в астероидния пояс между Марс и Юпитер, където има предостатъчно пространство, за да вършиш гадостите си потайно.

Разни хора опитват какви ли не щуротии в космическия пущинак, но когато сгафят, някой трябва да разчиства след тях. А напоследък „някой“ обикновено означава службата, в която работя, защото Съединените американски щати проявяват изострен интерес към всичко случващо се в открития космос. Още от Войната за независимост, започнала с астероиди, които кипваха водата в земните океани, и завършила с извоюваната от Марс свобода като независима планета, „извънземните дела“ станаха въпрос на национална сигурност за Чичо Сам.

Вече знаем колко зле може да потръгне всичко, затова никой не се стреми към нов междупланетен сблъсък... но всички се опитват скришом да намерят ненатрапчиви начини за подобряване на космическите си арсенали. Хора сме в края на краищата. Рано или късно всичко опира до въпроса кой държи по-голямата тояга.

Затова през последните пет години службата изпращаше агенти с какви ли не привлекателни задачи – от разчистване на космически боклук до разследване на вероятни признаци за присъствие на извънземен разум. Още не сме открили пришълци, но е изумително до каква параноя могат да стигнат хората, когато им плащаш да обмислят най-страховитите варианти. Нямаме си и свръхсветлинни полети, но поне се сдобихме с доста убийствени нови технологии от чужди провалени експерименти. Аз дори си имам в моя личен джоб някои джаджи, създадени с такива технологии, включително една особено големичка...

Чакай малко. Възможно ли е Фалшивко да търси мен?

Измъкването винаги е най-трудната част от задачата. Дори когато никой нищо не подозира, ти знаеш колко си гузен и един гаф в неподходящ момент стига да се издадеш.

„Само по-леко, Кенгуру. Не изтрещявай преди да има сериозна причина“.

Не се очакваше операцията да протече така. Не беше предвидено да действам сам. Рейналдо беше основният агент. От нас двамата той знаеше казахски, той познаваше нашия човек, той трябваше да разпознае предмета, който ни изпратиха да приберем. Аз само го придружавах.

Но нали знаете какво казват – и в най-добре обмислените планове на мишката и кенгуруто стават издънки.

Двамата с Рей се срещнахме с нашия човек Медет в хотел, където той беше гост на сватбата на далечен роднина. Медет незабелязано ни даде рисувана карта на „съкровището“, а после настоя и ние да останем за празненството. Рей се дърпаше отначало, но аз го навих. Впрочем не се наложи да бъда много убедителен: след два часа неприятно пътуване от Оскемен, където кацнахме, и двамата бяхме готови за щедро леещ се алкохол, пияни шаферки и танци на музика от Балеарските острови.

Откъде да знам, че местните братоци ще си разчистят сметките с кума? В инструктажа нямаше нищо за организираната престъпност в този район. Не съм виновен аз. Да поемат вината онези от разузнавателния отдел, че не ни предоставиха данните, и Камшика, че не ни подготви за тази извънредна ситуация. От мен не се иска да действам на своя глава. Неведнъж съм си отнасял конското от Камшика за нарушаване на инструкциите. Рей беше старшият. Той ми каза да водя при измъкването от хотела. Каза, че ще ме следва плътно. Каза, че няма да се прави на герой.

А сега е мъртъв и аз съм сам. Все такива неща ми се стоварват на главата.

Граничарите още си говорят в малката сграда. Мога да задействам имплантирания микрофон с голям обсег и да подслушвам, но няма да разбера какво казват. Май обсъждат надълго и нашироко документите, с които пътувам. Виждам жестове. Унгарският шпионин е отвън, значи друг ми мъти водата. Става още нещо.

Къде съм сбъркал този път?

Може някоя станция за прослушване да е засякла моя сигнал за бедствие. Може някой добронамерен съсед да ме е зърнал, когато копаех в гората. Може би фирмата просто иска да си върне левитатора, който наехме. Ще минат дни, докато науча как съм се оплескал, може би дори седмици, след като някой от аналитиците на службата прерови всяка подробност в моя доклад. Знам, защото преди се занимавах и с това.

Понякога ми липсва работата на бюро. Понякога ми се иска да нямам онзи личен джоб. Но пък нямаше да се радвам на най-страхотните екскурзии – от най-мрачните кътчета на Земята до най-дълбоките каньони на Уран.

Почти цяла нощ прекарах в този левитатор, пъплех в непрогледния мрак на планината с минимална мощност и се ориентирах само с инфрачервеното си зрение. Не бих рискувал някой да види светлината на фаровете. По неволя спирах и се връщах десетина пъти в опитите да съвместя някак реалния терен със зле обозначените и неправилни пътни карти, които имах от Медет.

Можех да зарежа операцията, след като срещата с нашия човек се обърна толкова накриво. Камшика все ми напомня, че винаги имам тази разумна възможност. Но службата не би получила втори шанс да прибере този предмет. И не исках да се окаже, че Рей умря напразно.

След като намерих хижата, копах часове наред в мухлясалото, гъмжащо от насекоми и вероятно канцерогенно мазе от железобетон, докато открия предмета. Оказа се по-голям, отколкото си го представяхме, но се побра чудесно в джоба. Това не беше проблем. Самият аз съм проблем в момента. Половината жители на Ридер ме видяха да бягам от онази касапница, затова сега се мъкна по земята в Алтайските планини вместо да прелетя над тях.

Лъхащият на уиски се връща при колата, дава ми паспорта и ме разпитва заядливо за маршрута на пътуването ми. Фалшивко наблюдава, докато аз се извинявам, че не съм приготвил навреме всички документи. Разигравам ровичкане по джобовете на якето си, за да извадя липсващите документи, но вместо тях пъхам в ръката на граничаря три банкноти по 200 тенге.

– Ако съм забравил още нещо – добавям, – може да е останало в жабката.

Той се усмихва, прибира парите и заобикаля левитатора отпред. Аз не шавам, а той се пресяга през отворения прозорец на другата врата, отваря жабката и вади два малки натурални шоколада. Малки са, защото не бих искал да си помисли, че имам още цял куп такива в багажа си. Нямам никакво желание тези типове да отворят куфара и да видят вътре само чаршафи и кърпи.

Граничарят се усмихва още по-весело и пъха шоколадчетата в ръкава си. Не иска приятелчетата му в бараката да видят точно този рушвет. Добре. Скенерът ми показа брачна халка под ръкавицата му, видях и колко протрит и очукан е металът, затова реших, че и той може да си носи „рушвет“, когато се прибере вкъщи при жената и децата.

Той вика нещо. Портата на контролно-пропускателния пункт се отваря и той ми маха с ръка да мина. Аз също му махам с ръка, усмихвам се и вдигам крак от педала на спирачките. Левитаторът се плъзга напред бавно, напускам Казахстан и се устремявам към дома и горещия душ.

Рискувам с мигновен поглед към унгарския шпионин. Той вече не се преструва, че пуши. Гледа право в мен втренчено почти като една от онези шаферки на сватбата. Но с него бих предпочел да не танцувам.

Удостоявам Фалшивко с учтива усмивка и кимане. Изражението му си остава същото. Пак се заглеждам в пътя, но усещам, че мускулите в бузите ми се отпускат частица от секундата по-рано отколкото трябва.

„Трябва да поработя върху усета си за времето. Да се упражнявам пред огледало или нещо подобно“.

Може Фалшивко да не е забелязал. Може би ще успея да се измъкна оттук. Натискам педала, без да прекалявам, левитаторът се носи над земята все по-бързо, но не изглеждам подозрително припрян. Надявам се да е така.

Отдалечавам се на половин километър преди да чуя крясъци. Не се озъртам. Просто стъпвам здраво на педала и отпрашвам към хълмовете.

Добрата новина е, че приключихме с изнервящата игра на котка и мишка, в която аз съм доказан слабак. Стигнахме до явната гонитба и би трябвало аз да имам предимство.

Спецът по екипировката ми обясни как да пришпоря двигателя на левитатора и химическата добавка, която сипах по-рано в резервоара, ще добави петдесет процента към мощността. Но не можеш да изстискаш кой знае колко от стар екзотермичен двигател.

Проверявам в огледалцето какво става зад мен и виждам лъскавата синя емблема на преследващото ме возило – щит със символ на атом. Страхотно. Гонят ме с нисколетящ плъзгач, задвижван с електродинамична векторна тяга. Не мога да им се изплъзна с тази ръждива бракма под наем. Трябва да повредя колата им... но без да убия никого. Шпионите бездруго са неприятни за всички, но военните преследват убийците до дупка.

Доста шеметно се носим нагоре-надолу по криволичещи планински пътища. За разлика от мен, казахите нямат никакви съмнения трябва ли да стрелят. Куршумите свирят покрай колата или рикошират от нея, пречат ми да се съсредоточа, но аз съм напръскал прозорците и каросерията със специален полимер, за да ги бронирам. Остава ми да се тревожа само за карането.

Завивам на изток към мястото на срещата. Преследвачите не изостават. Знаят, че нарушават две държавни граници, но от какво да им пука? Никой в тази част на Монголия няма да се оплаче, че някакви казахи са нахлули в пустинята Гоби. Монголците се страхуват повече от китайците. Няма от кого да чакам помощ, докато не се добера до уговореното място, а дотам са три дена през песъчливи пущинаци.

Индикаторът на батерията на таблото примигва. Нищо тревожно. Добавката в горивото предизвиква отклонения в електрическите параметри. Спецът ме предупреди за това.

Но мигащата светлинка ми подсказва как да се отърва от преследвачите.

„Много лоша идея“, казвам си, докато вече обмислям тактическите детайли. Този евтин левитатор под наем няма автопилот, затова ще се наложи да карам с едната ръка, докато отварям джоба. Няма да е лесно. Обикновено е нужно сериозно усилие, за да промуша ръката си през преградата, но няма как да се наведа навътре и да запазя контрол над колата.

Изчаквам да стигна до сравнително прав участък от пътя и тогава си представям ключовия образ – птицата кос, – с който отварям джоба. Кръглият портал се появява и се носи заедно с мен, увиснал над дясната седалка.

Като по-млад изобщо не се замислях за физическите тайни на джоба, но спецът по екипировката настоява да задълбая във висшата математика, описваща тези явления – ключов образ, съхранение на импулса, дрън-дрън. Все му повтарям, че това с нищо не ми помага при изпълнение на задача. Изобщо не иска да ме чуе.

Бутам ръка през бялото сияние на силовото поле, закриващо портала. А в джоба има само вакуум, тоест температурата е близо до абсолютната нула. Замръзващите ми пръсти напипват непохватно изолираната чанта, която се опитвам да измъкна от безтегловността на този странен сейф, но я завъртат. Не мога да гледам през преградата, затова продължавам опипом. Усещам с палеца ремъка на чантата и го стискам с все сила, после шаря с ръка по ледената повърхност, за да хвана единия край на мекия цилиндричен контейнер.

Принуден съм да го дърпам с този край към себе си – плътната материя пречи да се разгърне хоризонтът на събитията, затова в левитатора не мога да отворя джоба достатъчно широко и да изтегля наслуки цялата кутия. Не се справям добре с шофирането. Дясното огледалце се остъргва в скалите и се пръска на парченца, но аз успявам да наместя кутията в скута си, да затворя джоба и пак да вкарам колата в пътя.

Това е лесната част.

Никога не съм използвал електромагнитен шип при изпълнение на задача. Още карам с една ръка, отварям кутията, вдигам капака на капсулата и вадя стреломета. Прилича на харпун, но вместо да стреля с разкъсващ плътта метал по животно от застрашен вид, този шип е предназначен да пробива почти всички типове броня на съвременните возила и да съсипва електрониката в тях с мощен електромагнитен импулс. Тоест ще повреди и основните двигатели на плъзгача, с който ме гонят граничарите.

Щом се прибера, ще попълвам цял куп документи, защото оръжието е само за краен случай. Електромагнитният импулс в населени местности има лошото свойство да засяга и електроснабдяването, а това се набива на очи. Шпионите и техните началници не обичат да изпъкват. Но в тези планини едва ли ще изпържа много домакински уреди.

Разбира се, ще има и част от авангардно оръжие, забита в двигателния модул на чуждестранно превозно средство, а унгарският шпионин вероятно ще има шанс да я проучва на воля. Няма да извлече някакви важни данни, но и няма да се усъмни, че електромагнитният шип е от арсенала на добре финансирана държавна агенция. Наемниците обикновено не носят несмъртоносни оръжия, особено специализирани джаджи за унищожаване на апаратура.

И все пак ще има разни неясноти, нали? Няма да знаят точно откъде е това нещо или за кого работя. А засега най-важно е аз да се измъкна невредим оттук.

Вече загубихме един агент в тази операция. А аз имам шанс да се прибера вкъщи с предмета, за който дойдохме. Да загубим и него заедно с всички устройства в тялото ми и информацията в главата ми би било още по-зле.

В момента нямам по-добър избор от шипа. Открай време твърдя, че лоша идея пак си е по-добра от никаква.

Колегите в службата все още не са във възторг от това правило.

Чакам да се спуснем от планината (няма как да отрека, че преследвачите ми са упорити хора) и да подкараме по пясъка. Искам да ги затрудня колкото може повече с ремонта на тяхното возило. Намирам равна част от пустинята и ги оставям да ме настигнат.

Въпреки че виртуалният екран в лявото ми око показва точните ъгли, и то изчислени по отражението в страничното огледало, твърде трудно е да се целя със стрелящо оръжие над рамото си и да карам по права линия над повърхност, която се разпръсква в мига, когато ѝ подейства левитиращият ефект на возилото. Все едно управлявам лодка, плаваща в чакъл. Не ми помагат и казахите, които пак стрелят. Колко боеприпаси си носят тези типове?

Отделям ценни секунди, за да уравновеся най-добре електромагнитния шип, и накрая решавам да го подпра в сгъвката на левия си лакът, но пък нали с лявата ръка държа волана. Докосвам с десния показалец спусъка и гледам с лявото око дали прогнозираната траектория съвпада с плъзгача на граничарите, който следя в огледалото. Не ми е лесно.

Пореден откос отнася страничното огледало от моята страна и вече не виждам какво става зад мен.

– Мамицата му – промърморвам и извивам рязко глава назад.

Не се опитват да ме убият. Просто искат да спрат колата ми. Надявам се да е така.

Виртуалният екран примигва, червените линии на прицела се заковават върху предния капак на плъзгача и аз натискам спусъка.

Усещам с дланта си отката на стреломета. Шипът излита в парабола и се забива със силен трясък в другата кола. Не губя време в зяпане какво става. И без това няма да видя електромагнитния импулс. Нито израженията на граничарите, колкото и да ми се иска.

Обръщам се напред, пускам стреломета на пода, вкопчвам се във волана с две ръце и натискам педала за ускорение.

Нещо се раздрънчава зад мен, после чувам пукот, чегъртане и крясъци от няколко гърла. Но вече не чувам бученето на основния двигател на плъзгача. „Стига бе, наистина успях!“

Напрягам се в очакване стрелбата да започне отново, но стигам чак до билото на следващата дюна без никакви произшествия. И щом левитаторът тупва малко отвъд билото, се изкушавам да подам глава през прозореца, за да погледна назад.

Предницата на плъзгача е заорала в пясъка и четирима граничари лазят на колене около петия, който е проснат по гръб. Един от тях се мъчи да отвори червена чанта с бял кръст на нея.

Преди левитаторът да се плъзне надолу по склона, времето ми стига да превключа окото си на телескоп и да огледам пострадалия по-добре. Това е лъхащият на уиски, когото подкупих с няколко банкноти и шоколадчетата. Какво е станало? Не виждам кръв...

Няма значение. Просто трябва да се махна. „Кенгуру, разкарай си шибания задник оттук!“

Трябва да ми се признае, че съм справедлив в липсата на здрав разум – пренебрегвам и собствените си съвети не по-рядко, отколкото чуждите.

Завъртам волана и левитаторът продължава по билото на дюната, за да виждам повредения плъзгач. Граничарят с чантата я отваря рязко и измъква припряно кутия в ярко оранжево. Сваля капака и издърпва два спирални проводника, завършващи с кръгли контакти в бяла обвивка. Познавам този уред от обучението по неотложна медицинска помощ. Автоматичен външен дефибрилатор, с който връщат човешкото сърце към нормален ритъм чрез електрически шок. Но защо имат нужда от...

„Ох, сега пък и това ли!“

Превключвам виртуалния екран в лявото си око, за да върна записа на операцията до момента, когато пресякох границата. Спирам на момента, когато сканирах граничаря. Този път гледам не ръката, а тялото. Тогава ми се стори, че светещите очертания в гръдния кош са на телефон във вътрешен джоб, но от телефон не биха излизали проводници, стигащи до сърцето.

Лъхащият си има допълнителен сърдечен стимулатор. И преди малко аз съм го изпържил с електромагнитния импулс.

Какво друго съм изпържил? Дефибрилатора, с който неговите приятели се мъчат да го съживят.

Не беше нарочно. Но на никого няма да му пука. Няма да се появят заглавия „Възрастен алкохолик умира от сърдечно заболяване“, а ще гласят „Гнусен американски престъпник убива съпруг и баща“. Да не споменавам и какво ще се стовари върху моята глава – само моята, – щом се прибера у дома.

„Да му се не види! Една минута. Само една минута и се махам“.

Представям си мечок гризли с бяла лабораторна престилка и пак отварям джоба. Вадя своя дефибрилатор за извънредни ситуации, завивам с левитатора и подкарвам обратно по склона към плъзгача.

Те вече стрелят, преди да съм ги доближил на петдесетина метра. Като се замисля, виковете отдалече, за да ги предупредя за появата си, май не бяха най-доброто хрумване, защото не знам казахски, пък и в термоизолационната си кутия моят дефибрилатор прилича твърде много на експлозивен пакет.

Вмъквам ръката си в кабината и продължавам към тях, а един откос напуква предното стъкло. Е, явно това са пределите на защитата, която ми е осигурила напръсканата полимерна броня. Завивам рязко и подхвърлям дефибрилатора към граничарите. Двама се хвърлят зад плъзгача, за да се опазят.

– Не е бомба! – крещя през рамо, докато се отдалечавам. – Помогнете на приятеля си! Медико! Медицина! Доторе!

Почти не се съмнявам, че има такива думи поне в някой език.

Е, те пък говорят на международния език на спусъците и са много красноречиви, макар че речниковият им запас не е разнообразен. Минава още само една минута, преди да изкача отново дюната и да се им се изплъзна, но тези шейсет секунди са много неприятни и изнервящи.