Легендата

ПРЕДИ СЕДЕМ ГОДИНИ

В имението имаше стаи, където чудовища дебнат под леглото, но стаята на майка ѝ криеше вълшебство, в това Тела можеше да се закълне. Изумрудени отблясъци нашарваха въздуха като танцуващи феички всеки път, щом майка ѝ излезеше. Ухаеше на цветя, набрани от тайна градина, завесите на балдахина се издуваха около великолепното легло дори когато нямаше вятър, а полилеят от жълт кварц поздравяваше Тела с мелодията на целуващи се стъкълца, досущ камбанки пред скрит портал към друг свят.

Притича на пръсти до дрешника на майка си, дебелият тревнозелен килим погълна звука от крачетата ѝ. Хвърли бърз поглед през рамо, после грабна кутията с бижута. Беше тежка и хлъзгава в малките ѝ ръце, направена от седеф и украсена с фин златен филигран. Тела обичаше да си представя, че кутията е омагьосана, и нищо чудно да беше, защото дори когато бяха мръсни, пръстите ѝ не оставяха следи по нея.

Майка им нямаше нищо против момичетата да си играят с роклите ѝ или да пробват хубавите ѝ пантофки, ала изрично ги беше помолила да не пипат тази кутия, което я правеше още по-неустоима в очите на Тела.

Скарлет можеше по цял ден да си мечтае за пътуващи представления като Каравала, но Тела си падаше по истинските приключения.

Днес Тела си представяше, че зла кралица държи в плен млад елфически принц и за да го спаси, тя трябва да открадне от кутията любимото си бижу – пръстена с опал на майка си. Млечнобелият камък не беше загладен и острите му ръбове понякога нараняваха пръстчетата ѝ. Но когато го вдигнеше към светлината, опалът грейваше и заливаше стаята с проблясъци в прозирно розово, зелено и лавандулово, които нашепваха за забравени вълшебни приказки, магически проклятия и пакостливи феи.

Уви, пръстенът беше твърде голям за детските пръсти на Тела, но тя всеки път го пробваше, да не би междувременно ръката ѝ да е пораснала. Ала днес, когато нахлузи пръстена, Тела забеляза нещо ново. Нещо, което не беше виждала преди.

Полилеят над главата ѝ замръзна на свой ред, сякаш и той бе изненадан.

Тела знаеше наизуст всички бижута в кутията – грижливо сгъната кадифена панделка, обточена със злато, чифт кървавочервени обици, стъкленица от потъмняло сребро, която уж съдържала ангелски сълзи, медальон от слонова кост, който не се отваряше, гривна от черен кехлибар, направена сякаш за ръката на вещица, а не за фината китка на майка ѝ.

Само едно нещо в кутията Тела никога не докосваше – мръсната сива кесийка, която миришеше на изгнили листа и древна костница. Майка ѝ се шегуваше, че кесийката плашела гоблините. Плашеше и Тела.

Днес обаче грозната кесийка потрепваше призивно. Уж беше досущ като преди, миризлива и стара, а после изчезваше, заменена от тесте карти, стегнато с тънка сатенена панделка. И така се менеше постоянно.

Забравила за спасителната си мисия, Тела посегна бързо към панделката и извади картите от кутията. Трептенето в образа изчезна веднага.

Бяха много хубави, много. Толкова тъмносини, че изглеждаха почти черни, с едва загатнати златни люспици, които улавяха светлината, и спирали като паяжина с дълбок лилав цвят, които навяваха мисли за влажни цветя, самодивска кръв и магия.

Нямаха нищо общо с оръфаните черно-бели карти на бащините ѝ стражари, с които Тела си играеше понякога. Тя развърза панделката с треперещи пръстчета и обърна първата карта.

Младата жена, нарисувана там, приличаше на пленена принцеса. Прекрасната ѝ бяла рокля беше разкъсана, а издължените ѝ очи бяха красиви като излъскано морско стъкло, но и толкова тъжни, че да те заболи сърцето. Сигурно бяха тъжни, защото главата на принцесата беше затворена в сферична клетка от перли.

Отдолу на картата имаше надпис: „Девичата смърт“.

Тела потръпна. Името не ѝ хареса, не обичаше и клетки, дори да са перлени. Майка ѝ със сигурност не би искала Тела да си играе с тези карти, но това не ѝ попречи да обърне следващата.

Надписът на тази гласеше: „Принцът на сърцата“.

Нарисуван беше млад мъж с ъгловато лице и устни като кинжали. Едната му ръка беше вдигната към острата брадичка и стискаше дръжката на кама; от очите му капеха червени сълзи със същия цвят като кръвта в ъгълчето на тясната му уста.

Тела трепна уплашено, когато образът на младия мъж потрепна и се стопи точно като миризливата кесийка преди малко.

Крайно време беше да върне картите в кутийката с бижута. Не бяха карти за игра. Ала едно гласче ѝ нашепваше, че ѝ е било писано да ги намери. Те бяха по-истински от злата кралица и елфическия принц и може би щяха да я отведат на истинско приключение.

Тела посегна към следващата карта, която се оказа неочаквано топла под пръстите ѝ.

„Оракулът“, пишеше на нея.

Не знаеше какво значи странното име, а и тази карта не изглеждаше страшна като другите. По краищата беше обточена със завъртулки стопено злато, а в средата беше сребърна като огледало... чакай, наистина беше огледало! Среброто отразяваше меденорусите къдрици и големите лешникови очи на Тела. Но отражението не беше точно. Показваше как розовите ѝ устни треперят, а по страните ѝ се стичат тежки сълзи.

Тела никога не плачеше. Нито когато баща ѝ крещеше, нито когато Фелипе не ѝ обръщаше внимание, защото си говореше с кака ѝ.

– Сигурна бях, че ще те заваря тук. – Мекото сопрано на майка ѝ изпълни стаята. – Какво е днешното ти приключение, слънчице мое?

Майка ѝ се наведе и тъмната коса се спусна на изящни вълни покрай умното ѝ лице. Косата на Скарлет беше със същия цвят, но пък Тела бе наследила смуглата кожа на майка си, която блестеше като целуната от звезди. Ала сега лицето на майка ѝ изведнъж пребледня като надгробен камък, щом погледът ѝ се спря върху обърнатите карти с Девичата смърт и Принца на сърцата.

– Къде ги намери? – Гласът ѝ си остана все така приятен и мек, но ръцете ѝ се стрелнаха да съберат картите и Тела разбра, че е направила нещо много лошо. Тя често престъпваше правилата, но майка ѝ рядко се сърдеше. Просто я смъмряше нежно, а понякога дори ѝ подсказваше как да се отърве безнаказано. Баща ѝ беше този, който се гневеше лесно. Майка ѝ беше нежното дихание, което угасяваше искрите, преди да са се разпалили в огън. Сега обаче приличаше на човек, който иска да запали огън и да използва картите за подпалки.

– Намерих ги в кутията с бижута – призна Тела. – Съжалявам. Не знаех, че са лоши.

– Няма нищо, слънчице. – Майка ѝ я погали по косата. – Не исках да те стресна. Но дори аз не обичам да докосвам тези карти.

– Тогава за какво са ти? – попита Тела.

Майка ѝ прибра тестето в скрит джоб на роклята си, а кутията с бижута сложи на една висока полица до леглото, където Тела не би могла да я стигне.

Сърцето на момичето се сви при мисълта, че с това разговорът ще приключи... както несъмнено би станало, ако разговаряше с баща си. Но майка ѝ никога не оставяше въпросите на дъщерите си без отговор. След като прибра кутията на сигурно място, тя седна на килима до Тела.

– Иска ми се никога да не бях намирала тези карти – прошепна тя, – но ще ти разкажа за тях, стига да се закълнеш, че повече никога няма да докосваш това тесте или друго като него. Никога.

– Нали ни каза да не се кълнем?

– Това е различно. – Усмивката на майка ѝ се завърна отчасти, само в ъгълчето на устните, и Тела затаи дъх. Предчувстваше, че ще ѝ споделят някаква специална тайна. Винаги ставаше така, когато майка ѝ насочеше цялото си внимание към нея – Тела се превръщаше в звездата, около която се върти целият свят. – Какво съм ти казвала за бъдещето?

– Че всеки човек има силата сам да напише своето бъдеще – отвърна Тела.

– Точно така – кимна майка ѝ. – Бъдещето ти зависи от теб. Всички ние имаме силата сами да избираме съдбата си. Но ако си играеш с тези карти, слънчице, даваш възможност на орисиите, нарисувани на тях, да насочат пътя ти. Хората използват такива тестета на съдбата да предсказват бъдещето, ала веднъж предсказано, бъдещето оживява и прави всичко възможно да се сбъдне. Затова искам да обещаеш, че повече никога няма да пипаш картите. Разбираш ли?

Тела кимна, макар да не разбираше съвсем, защото все още бе твърде малка, толкова малка, че бъдещето ѝ изглеждаше далечно и нереално. Пък и защо майка ѝ не каза откъде са се взели картите? Сигурно точно този въпрос без отговор накара малкото момиче да стисне още по-силно третата карта, тази, която още държеше в ръка.

Картата, която майка ѝ така и не бе забелязала, докато бързаше да събере останалите. Картата, която все още беше у Тела. Оракулът. Тела я пъхна скришно под крака си и каза:

– Заклевам се никога да не пипам повече такива карти.

ОСТРОВЪТ

НА МЕЧТИТЕ

1.

Тела вече не летеше.

Лежеше на влажната земя и се чувстваше безкрайно далеч от блясъка на изминалата нощ. От времето, когато частният остров на Легендата се къпеше в кехлибарена светлина, нашепваща за вълшебство и чудеса, подправени с щипка измама. Възхитителна комбинация. И Тела се бе забавлявала до захлас. На празненството за края на Каравала тя бе танцувала, докато пантофките ѝ не се боядисаха в зелено от тревата, и бе обръщала високи чаши с шампанско, докато не полетя.

Сега обаче лежеше на земята, студена и твърда под гърба ѝ.

Не смееше да отвори очи. Изпъшка и бръсна с ръка някакви тревички от косата си. Уви, другите последици от нощта нямаше да изчезнат толкова лесно. Всичко вонеше на изветрял алкохол, борови иглички и грешки. Кожата я сърбеше, главата ѝ се мотаеше, гърбът и вратът ѝ бяха схванати болезнено. Защо беше решила, че да заспи навън е гениална идея?

– Ъххх – изпъшка някой. Недоволно сумтене на човек, който се буди.

Тела отвори стреснато очи, после ги затвори веднага. Да му се не знае.

Не беше сама.

Сред високите дървета и рошавия треволяк на гората Тела бе зърнала за миг нечия тъмна коса, бронзова кожа, белязана китка и мъжка ръка с татуирана черна роза. Данте.

Заляха я спомени, неясни и объркани. Големите ръце на Данте около кръста ѝ. Целува я по шията, по лицето, после по устата, дълбоко.

Къде ѝ е бил умът?

Е, знаеше отлично къде ѝ е бил умът по време на празненството снощи. Светът бе имал вкус на магия и звезден блясък, на изпълнени желания и сбъднати мечти, ала под всичко това смъртта още лепнеше по небцето ѝ. Без значение колко шампанско бе изпила, нито колко се бе сгорещил въздухът от танците, Тела още потръпваше от вледеняващия спомен за умирането.

Скочила бе от балкона на Легендата не от отчаяние, а от сляпа надежда. А после празненството започна и тя реши поне тази нощ да не мисли за това. Искаше да отпразнува успеха си и да забрави всичко друго. И Данте ѝ се беше сторил идеалното средство за целта. Беше привлекателен, умееше да бъде чаровен, а нея отдавна не я бяха целували както трябва. Пък Данте определено знаеше как да се целува.

Той изпъшка отново и се протегна. Ръката му се озова на кръста ѝ, топла, тежка и много по-изкусителна от очакваното.

Трябваше да се махне оттук, преди да се е събудил, каза си тя. Но дори и заспал, Данте умееше да си служи с ръцете. Пръстите му се плъзнаха лениво към врата ѝ, после се заровиха в косата и тя изви неволно гръб.

Пръстите му застинаха.

Миг по-късно дишането му се промени, стана по-тихо и Тела разбра, че се е събудил.

Тя преглътна напиращата ругатня и побърза да се изправи, да се отдалечи от утихналите му, умели пръсти. Не ѝ пукаше, че ще я види как се измъква. По-добре това, отколкото неудобството да си разменят принудени любезности, преди единият да събере смелост и да си тръгне с някакво измислено извинение. Тела се беше целувала с достатъчно млади мъже и знаеше, че думите им точно преди или точно след целувката не заслужават доверие. Пък и наистина трябваше да тръгва.

Спомените ѝ от изминалата нощ бяха смътни, ала едно нещо помнеше ясно – писмото, което бе получила малко преди ситуацията с Данте да стане интересна. Някакъв непознат, с лице, скрито от нощта, бе мушнал писмото в джоба ѝ, а после бе изчезнал, преди тя да се опомни. Искаше ѝ се да препрочете писмото веднага, но при мисълта какво дължеше на „приятеля“, който ѝ го беше изпратил, това ѝ се стори неразумно. По-добре да се върне в стаята си.

Влажна пръст и борови иглички влизаха между пръстите на краката ѝ. Явно бе изгубила пантофките си някъде, ала сега нямаше време да ги търси. Гората тънеше в ленива медена светлина, от разни посоки долиташе ту силно хъркане, ту тих шепот. Явно двамата с Данте не бяха единствените, заспали под звездите. Не ѝ пукаше дали някой ще я види как се измъква от прегръдките му, но и не искаше сестра ѝ да разбира за лудорията ѝ.

Ролята на Данте в представлението на Каравала сигурно беше настроила Скарлет срещу него. Той работеше за Легендата и просто бе играл поставената му роля, но макар Каравалът да беше свършил, все още бе трудно да отделиш фактите от измислицата, а Тела не желаеше Скарлет да се разстрои допълнително само защото сестра ѝ се е забавлявала с човек, който се е държал толкова зле с нея по време на играта.

За щастие, светът все така тънеше в дълбок сън, когато Тела стигна края на гората и пред погледа ѝ се възправи къщата с кулите на Легендата.

Дори сега, когато Каравалът беше свършил официално и всички лампи и свещи в имението бяха угасени, великолепната къща се бе загърнала в прозирен сребърен светлик като обещание за нови вълшебства.

До вчера това имение бе сцена на цял един свят, затворен зад стените му. Тежките му дървени врати отвеждаха гостите до изящни балкони с пищни червени завеси и гледка към град с канали, чудати улици и тайнствени магазинчета, пълни с магически наслади. Ала само броени часове след края на играта къщата с кулите се беше смалила, ефимерният свят на вълшебства беше изчезнал, останала бе само една голяма къща и толкоз.

Тела се изкачи тичешком по най-близкото стълбище. Стаята ѝ беше на втория етаж. Не би могла да сбърка вратата – кръгла и синя, – да не говорим, че до нея стояха Скарлет и Джулиан, хванати за ръце, сякаш забравили как звучи думата „довиждане“.

Тела искрено се радваше, че сестра ѝ най-после си е позволила да изпита щастие. Скарлет заслужаваше цялата радост на света и Тела се надяваше щастието ѝ да продължи дълго. Джулиан не се славеше като женкар, никога не продължаваше връзките си след края на Каравала, а ако можеше да се вярва на слуховете, задачата му по сценарий е била само да доведе Скарлет на острова на Легендата и с това отношенията им да приключат. Но...

Човекът си изкарваше прехраната с лъжи и това го правеше неблагонадежден в очите на Тела. Ала сега, като ги гледаше как стоят с преплетени пръсти и сближени глави, двамата бяха досущ като половинките на едно и също сърце.

Тела мина на пръсти покрай тях, без да я забележат.

– Това „да“ ли е? – прошепна Джулиан.

– Трябва да говоря със сестра си – отвърна Скарлет.

Тела спря пред вратата. Можеше да се закълне, че писмото е натежало в джоба ѝ, сякаш нямаше търпение да бъде прочетено отново. Но щом Джулиан бе задал на Скарлет въпроса, който я интересуваше, то Тела непременно трябваше да се включи в разговора.

– За какво искаш да говорим? – прекъсна ги тя.

Скарлет отстъпи крачка назад, но ръцете на Джулиан се задържаха на кръста ѝ, сякаш още не бяха готови да я пуснат.

– Питах сестра ти дали двете ще дойдете с нас във Валенда за седемдесет и петия рожден ден на императрица Елантин. Ще има нов Каравал по време на празненствата и аз случайно имам два билета – каза Джулиан и намигна.

Тела се усмихна широко на сестра си. Точно на това се беше надявала, макар че не бе повярвала изцяло на слуховете, плъзнали през последната седмица. Каравалът се провеждаше само веднъж годишно и беше нечувано две игри да се състоят през толкова кратък интервал. Но явно дори Легендата правеше изключение за императрицата.

Тела все така гледаше с надежда сестра си.

– Не знам защо изобщо трябва да ме питаш!

– Нали не обичаше Елантинин ден, защото засенчвал собствения ти рожден ден?

Тела поклати глава, претегляйки отговора си. Държеше да отиде във Валенда по съвсем друга причина, която нямаше нищо общо с Елантинин ден, но иначе Скарлет беше права. Откакто Елантин се бе възкачила на престола, рожденият ѝ ден се отбелязваше с едноседмични празненства, танци, нарушени правила и престъпени закони. На Трисда, родния остров на момичетата, празникът се честваше само на трийсет и шестия ден от Растящия сезон, ала пак засенчваше рождения ден на Тела, който за зла участ се падаше в деня след него.

– Страхотно ще е да видим Валенда – възкликна Тела. – Кога тръгваме?

– След три дни – отговори Джулиан.

Скарлет сви устни.

– Тела, първо трябва да го обсъдим.

– Нали винаги сме искали да отидем в столицата, да видим замъците и каретите, които се носят в небето, а и това ще е празникът на столетието! Какво има да обсъждаме?

– Графа.

Смуглата кожа на Джулиан посивя.

Тела имаше чувството, че същото се е случило и с нейното лице.

– Графът живее във Валенда, а не бива да те вижда – натърти Скарлет.

От двете им Скарлет беше предпазливата, но в този случай дори Тела не можеше да я вини.

Граф Николас д’Арси беше бившият годеник на Скарлет, избран за нея от баща им. Преди Каравала двамата си бяха общували само с писма, но Скарлет незнайно защо смяташе, че е влюбена в него. Вярвала бе, че графът ще се погрижи за двете им с Тела... докато не се сблъска с него по време на Каравала и не откри какво чудовище е в действителност.

Така че беше права да се тревожи за графа. Ако бившият ѝ годеник разбереше, че Тела е жива, като нищо можеше да уведоми баща им – който смяташе, че по-малката му дъщеря е загинала, – и това щеше да съсипе всичко.

Но всичко щеше да се съсипе и ако Тела не отидеше с Легендата и неговите изпълнители в имперската столица. Още не бе препрочела писмото от „приятеля“, но знаеше какво иска той, а нямаше как да му го осигури, ако се отделеше от трупата на Легендата.

По време на Каравала Тела така и не бе разбрала със сигурност кой работи за Легендата и кой – не. Но всичките му изпълнители щяха да са на кораба до Валенда... а може би и самият той, което би ѝ дало шанс най-после да се добере до онова, което „приятелят“ държеше да получи.

– Графът е толкова самовлюбен, че сигурно не би ме познал, дори да го шамаросам през лицето – изтъкна Тела. – Срещнахме се съвсем за кратко, а и тогава аз не бях в най-добрата си форма.

– Тела, моля те...

– Да, да, искаш да бъда сериозна, знам – прекъсна я Тела. – Не ме разбирай погрешно. Давам си сметка за опасността, просто не мисля, че трябва да се страхуваме от нея. И в корабокрушение може да загинем, но ако позволим на страха да ни спира, никога няма да се махнем от този остров.

Скарлет направи физиономия и се обърна към Джулиан.

– Би ли ни оставил насаме за малко?

Джулиан ѝ прошепна нещо в ухото, което Тела не чу. Във всеки случай Скарлет поруменя до ушите. После той си тръгна, а двете влязоха в стаята. Устните на Скарлет бяха стиснати на черта.

Вътре цареше хаос. От чекмеджетата на скрина висяха чорапи, на плота му бяха натрупани бонета и шапчици, а десетки рокли, наметала и жилетчици чертаеха пътечка до леглото ѝ, върху което се клатушкаше купчина кожи, които Тела беше спечелила на карти.

Тела знаеше, че сестра ѝ я мисли за мързелива. Но си имаше своя теория по въпроса, а именно, че подредените стаи са лесни за претърсване, което не оставя следа. Просто връщаш нещата по местата им. Доста по-трудно е да пресъздадеш безпогрешно хаоса на една разхвърляна стая. Сега Тела обходи с поглед помещението и веднага разбра, че никой не е събрал куража да добави нови щрихи към личното ѝ безредие. Ако не броим допълнителното легло – появило се магически, или по-скоро донесено по стълбите за сестра ѝ, – всичко изглеждаше недокоснато.

Тела не знаеше още колко ще им позволят да останат на острова. Цяло чудо бе, че не ги бяха изритали веднага след края на играта, макар че ако ги бяха изритали, Скарлет сигурно по-лесно щеше да се съгласи да заминат за Валенда. Тела не искаше сестра ѝ да прави нищо по принуда, надяваше се сама да стигне до правилното решение. Разбираше неохотата ѝ обаче. Все пак по време на последната игра Тела беше умряла. Но тя сама бе взела това решение, водена от основателна причина, а и не планираше да умира отново. Преживяването се бе оказало крайно неприятно и за нея, не само за Скарлет. Освен това ѝ предстоеше да свърши още много неща. Неотложни, важни неща.

– Скар, знам какво си мислиш. Че за пореден път се държа лекомислено, но вече ми омръзна да бъдем сериозни. Не казвам, че непременно трябва да участваме в Каравала, но нека поне отидем във Валенда с Джулиан и другите. Каква полза, че най-после сме свободни, ако не се радваме на свободата си? Ако продължим да живеем като преди, сякаш още сме затиснати под тежкия юмрук на татко, значи той е победил.

– Права си.

Тела не можа да повярва на ушите си.

– Наистина ли каза, че съм права?

Скарлет кимна.

– Омръзна ми да се страхувам постоянно. – Все още изглеждаше притеснена, но бе вдигнала решително брадичка. – Предпочитам да не участвам в този Каравал, но искам да отида с Джулиан във Валенда. Не желая да остана в капан тук, както на Трисда.

Чувство на гордост изпълни гърдите на Тела. Доскоро Скарлет се вкопчваше в страха си, сякаш той можеше да я спаси от гнева и прищевките на баща им, но сега явно правеше опити да се освободи. Каравалът наистина я беше променил.

– Снощи беше права, че трябва да дам още един шанс на Джулиан. Радвам се, че отидох на празненството, и знам, че ще съжалявам, ако не заминем с него за Валенда. Но – добави тя, – ако отидем там, трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш. Не мога да те изгубя отново.

– Спокойно. Обещавам. – Хвана ръцете на Скарлет и ги стисна тържествено. – Твърде много ценя свободата си, за да я рискувам излишно. А и докато сме в столицата, ще нося само ярки рокли, така че да ме виждаш отдалече.

Лека усмивка разтегли устните на Скарлет. Личеше си, че усмивката е неканена, а накрая Скарлет се предаде и избухна в смях. Щастието определено я разхубавяваше.

Тела се разсмя на свой ред, сякаш тревогите са създадени за другите хора. Но така и не забрави за писмото в джоба си, което ѝ напомняше за един неплатен дълг и за майка, която трябва да спаси.