Година Първа

ГИБЕЛ

Душата се нуждае от тихия, едва

доловим глас, не от оглушителните

пориви на гибелта.

– Уилям Дийн Хауълс

1.

Дъмфрис, Шотландия

Когато Рос Маклауд дръпна спусъка и свали фазана, нямаше откъде да знае, че убива себе си. И милиарди други.

В един студен, влажен ден, последния ден от годината, която щеше да бъде неговата последна, той беше излязъл на лов с брат си и братовчед си, вървеше по пропукващото заскрежено поле под бледосиньото зимно небе. Чувстваше се здрав, стегнат, мъж на шейсет и четири, който ходеше на фитнес по три пъти на седмица и бе страстен почитател на голфа.

Заедно с близнака си, Роб, той беше създал – и продължаваше да управлява – успешна маркетингова компания със седалища в Ню Йорк и Лондон. Съпругата му, жена на трийсет и девет, заедно със съпругите на Роб и на братовчед им Хю си бяха останали на топло в очарователната стара фермерска къща.

Докато огънят пращеше в камината, а в чайника винаги имаше гореща вода, жените предпочитаха да готвят и се суетят около предстоящото новогодишно парти.

С радост се отказаха да обикалят полята обути в гумени ботуши.

Фермата на семейство Маклауд, предавана от баща на син в продължение на повече от сто години, се простираше на повече от осемдесет хектара. Хю я обичаше почти колкото съпругата си, децата и внуците. На изток от полето, което пресичаха, в далечината, се издигаха хълмове. Не чак толкова далече, на запад, плискаше Ирландско море.

Братята и семействата им често пътуваха заедно, но това ежегодно посещение във фермата бе най-хубавото. Като момчета често прекарваха тук по месец през лятото, тичаха по полята с Хю и брат му Дънкан – починал в резултат на войнишкия живот, който си беше избрал. Рос и Роб, градските момчета, винаги се залавяха със задачите във фермата, които им поставяха чичо Джейми и леля Бес.

Бяха се научили да ловят риба, да ловуват, да хранят кокошките и да събират яйца. Обикаляха поля и гори както на крак, така и на коне.

Често, в тъмни нощи, се измъкваха от къщата, за да скитат в същото това поле, в което вървяха сега, да провеждат тайни срещи и да се опитват да събудят духовете в малкия каменен кръг, който местните наричаха sgiath de solas, щит от светлина.

Така и не успяха, нито пък някога догониха изгубените души на феи, за които младите момчета бяха чували, че бродят из горите. На едно среднощно приключение обаче, когато дори въздухът бе притаил дъх, Рос се кълнеше, че е усетил черно присъствие, чул шумоленето на крилата му, след това усетил зловонния му дъх.

Бил усетил – винаги щеше да го твърди – как този дъх го обвил.

Обзет от юношеска паника, той се бе препънал в бързината да избяга от кръга и бе одрал дланта си на един от камъните вътре.

Една-единствена капчица кръв бе паднала на земята.

Като възрастни мъже, те продължаваха да му се смеят и да се шегуват със случката от онази далечна нощ, защото обожаваха спомените.

Често водеха съпругите си, а след това и децата, във фермата на ежегодно посещение на това свято място. Идваха на Бъдни вечер и си тръгваха на втори януари.

Синовете им, с техните съпруги заминаха за Лондон днес сутринта, където щяха да посрещнат Нова година с приятели. Единствено дъщерята на Рос, Кейти, бременна в седмия месец с близнаци, бе останала в Ню Йорк.

Тя планираше вечеря по случай завръщането на родителите си, която така и нямаше да се осъществи.

В този свеж последен ден от годината Рос Маклауд се чувстваше радостен и изпълнен с енергия, като момчето, което беше навремето. Зачуди се на бързата тръпка, преминала по гръбнака му, на враните, които кръжаха и грачеха над каменния кръг. Докато пропъждаше усещането, пъстрият фазан се издигна високо на фона на бледото небе.

Той вдигна 12-калибровата пушка, която чичо му беше му подарил за шестнайсетия рожден ден, и проследи полета на птицата.

За миг му се стори, че усети щипане в основата на дланта, където се бе одраскал преди повече от петдесет години, а след това усети как някогашната рана запулсира.

Въпреки това...

Той дръпна спусъка.

Когато изстрелът проряза въздуха, враните изпищяха, но не се пръснаха. Една от тях се стрелна настрани, сякаш искаше да грабне улова. Един от мъжете са разсмя, когато устремената черна птица се сблъска с падащия фазан.

Мъртвата птица падна в средата на каменния кръг. Кръвта ѝ покапа по заскрежената земя.

Роб отпусна ръка на рамото му и тримата мъже се усмихнаха широко, докато един от веселите лабрадори на Хю се втурна, за да донесе птицата.

– Видяхте ли откачената гарга?

Рос поклати глава и прихна отново.

– Няма да яде фазан за вечеря.

– Затова пък ние ще похапнем – отвърна Хю. – Предостатъчно е за истинско угощение.

Мъжете събраха птиците и Роб извади статив за селфи от джоба си.

– Винаги готов.

Приготвиха се да позират – трима мъже, поруменели от студа, очите на всички в искрящото синьо на рода Маклауд – преди да поемат на приятна разходка обратно към къщата.

Зад тях кръвта на птицата, сякаш сгрята от огън, попи в замръзналата земя. И запулсира. Когато щитът изтъня, пропука се.

Мъжете тръгнаха покрай полята, засети със зимен ечемик, който се поклащаше на лекия ветрец, на близкото хълмче пасяха овце. Една от кравите, които Хю държеше за угояване, измуча лениво.

Докато вървяха, Роб доволен си мислеше, че е благословен да завърши една година и да започне друга във фермата, заедно с хората, които обичаше.

От комините на здравата каменна къща се виеше пушек. Докато приближаваха, кучетата (работният им ден беше приключил) драснаха напред, за да се боричкат и играят. Мъжете знаеха какво следва и се насочиха към малкия навес.

Мили, съпругата на Хю и фермерска дъщеря, беше въвела ред при почистването на дивеча. На пейката, която Хю специално скова за целта, тримата седнаха, за да си свършат сами работата.

Говореха си приятно – за лова, за предстоящото похапване, – когато Рос взе чифт остри ножици, за да отреже крилата на фазана. Чистеше го точно както чичо му го беше научил, режеше близо до тялото. Тези части щяха да се използват за супа, а другите се прибираха в найлонови пликчета за кухнята.

Роб вдигна отрязаната глава, която издаде грачещ звук. Рос се разсмя и вдигна поглед. Забоде палеца си в счупена кост.

– Мама му стара – измърмори той и с палец притисна кръвта.

– Знаеш, че трябва да внимаваш за тези неща – зацъка Хю.

– Да, да. Виновно е това приятелче тук. – Докато смъкваше кожата, кръвта на птицата се смеси с неговата.

След като свършиха работа, те измиха почистените птици с ледено студена вода от кладенеца, после ги внесоха в къщата.

Жените се бяха събрали в голямата кухня, където ухаеше на вкусна храна, а от огъня в камината лъхаше топлина.

За Роб това бе съвършената картина за уют и той усети как сърцето му трепва. Постави птиците върху широкия кухненски плот, прегърна жена си с две ръце и тя се разсмя.

– Завръщането на ловците. – Анджи го целуна бързо, шумно.

Мили, която бе прибрала червената си къдрава грива на кок, кимна одобрително към птиците.

– Достатъчно са, за да ги опечем за гощавката, ще останат и за партито. Какво ще кажете да направим банички с месо от фазан и орехи? Доколкото си спомням, ги обичахте, нали, Роби?

Той се ухили и погали очерталия се над колана му корем.

– Да отида за още няколко, за да има и за останалите.

Джейн, съпругата на Роб, шеговито го бодна с пръст.

– Тъй като ще прекалиш с храната, да ти намерим малко работа.

– И още как – съгласи се Мили. – Хю, преместете с момчетата дългата маса в големия хол за партито и сложете дантелената покривка на мама. Искам и хубави свещи за нея. Донесете още столове от килера и ги подредете.

– Където и да ги сложим, после ще ни накараш да ги преместим.

– Тогава започвайте. – Мили погледна птиците и потри ръце. – Добре, дами, да изритаме мъжете и да се захващаме за работа.

Цялото щастливо семейство си направи богато угощение с печен див фазан с естрагон, пълнен с портокали, ябълки, лук шалот и салвия, поднесен върху канапе от моркови, картофи и домати. Заедно с грах, пухкав черен хляб от фурната и фермерско масло.

Като добри, стари приятели, но също и семейство, те се насладиха на последния обяд от годината с две бутилки „Кристал“, които Рос и Анджи бяха донесли от Ню Йорк специално за случая.

Пухкав, ситен снежец започна да се сипе навън, докато вдигаха масата и очакваха с нетърпение предстоящото парти.

Запалени свещи, бумтящ огън, вкусна храна, приготвяна два дена – всичко бе подредено на масите. Вино, уиски, шампанско, традиционни сладки плодови напитки със скоунс и хагис и сирена за празненството на Хогманай.

Някои съседи и приятели дойдоха рано, преди да удари полунощ, за да похапнат, пийнат и поклюкарстват, да потанцуват на музиката от гайди и цигулки. Къщата се изпълни с гласове, песни и добри чувства, докато старият часовник на стената не удари полунощ.

Старата година си замина с последния удар и новата бе посрещната с викове, целувки и песента „Олд Ланг Сайн“ . Рос се опитваше да запази тези мигове в сърцето си, притиснал Анджи до себе си, стиснал ръката на брат си.

В края на песента, тъкмо когато вдигаха чашите, вратата широко се отвори.

– Първият гост! – възкликна някой.

Рос се обърна към вратата. Очакваше някое от момчетата на семейство Фрейзиър или може би Делрой Макгрудър. Традицията повеляваше първият, който влезе в къщата на Нова година, да бъде добър човек, за да донесе добър късмет.

В стаята обаче навя ситен снежец, нахлу вятър и тъмнина.

Рос се приближи до вратата, надникна навън и излезе. Студът го прониза с порив на вятъра, после се възцари странна тишина.

Въздухът притаи дъх.

И после сякаш плясък на крила, дълга сянка – по-тъмна от самия мрак.

Рос Маклауд се прибра.

– Сигурно не сме пуснали резето – рече той и затвори.

Все още треперещ от студ, Рос пристъпи към камината и протегна ръце. До камината седеше възрастна жена, завита в шал, бастунът ѝ беше подпрян на стола. Познаваше я като прабабата на младите момчета на семейство Фрейзиър.

– Да ви донеса ли уиски, госпожо Фрейзиър?

Тя протегна тънката си ръка, обсипана със старчески петна, и стисна неговата изненадващо силно. Тъмните ѝ очи се впиха в неговите.

– Писано е било толкова отдавна, че повечето са забравили.

– Кое?

– Щитът ще бъде счупен, тъканта разкъсана от кръвта на Туата де Данан. Затова сега идва краят на мъката, на раздорите и страха – началото и светлината. Не съм и помисляла, че ще го доживея.

Той внимателно отпусна ръка върху нейната. Някои твърдяха, че тя е от феите. Други пък разправяха, че умът ѝ се изплъзвал. Усети как студът го прониза отново, като ледена игла в основата на гръбнака.

– Започва с теб, дете на древните.

Очите ѝ потъмняха, гласът ѝ стана по-плътен, изпрати нова тръпка на страх по гръбнака му.

– Сега, между раждането и смъртта на времето, се надига сила – и тъмнината, и светлината – от дългия си сън. Сега започва кървавата битка между тях. И със светкавицата и родилните мъки идва Вестителката, която върти меча. Гробовете са много, а твоят е пръв. Войната е дълга, краят ѝ не е записан.

Жал пробяга по лицето ѝ, а гласът изтъня отново, очите се избистриха.

– Но вина няма и благословията ще се роди, когато маговете с дълги сенки поемат отново дъх. Ще има радост след сълзите.

Пусна ръката му с въздишка и лекичко я стисна.

– Бих искала едно уиски и ти благодаря.

– Разбира се.

Рос си каза, че е глупаво да се притеснява от безсмислиците ѝ, от тези пронизващи очи. Трябваше да се успокои преди да ѝ налее уиски – и още едно за себе си.

Стаята притихна в очакване при силното почукване на вратата. Хю отвори на едно от момчетата на семейство Фрейзиър (Рос не знаеше кой е от двамата). Посрещнаха го с аплодисменти и радост, когато влезе широко усмихнато с питка в ръка.

Но времето да донесе късмет бе дошло и си бе заминало.

Когато и последните гости си тръгнаха към четири сутринта, Рос бе забравил тревогата си. Може и да пи малко повечко, но тази нощ бе за празнуване и той просто трябваше да се заклатушка до леглото.

Анджи се промъкна зад него – нищо не можеше да я спре да свали грима си и да нанесе нощен крем – и въздъхна.

– Честита Нова година, мили – прошепна тя.

Той я прегърна в мрака.

– Честита Нова година, любима.

И Рос заспа, потопи се в сънища за кървави фазани, които падаха на земята вътре в малкия каменен кръг, за врани с черни очи, рояци, които закриваха слънцето. Вятърът изви глас като вълк, настана кучешки студ и изгаряща жега. Чу се плач и вой, тътен и звън, които отбелязаха потока на времето.

Последва неочаквана, кошмарна тишина.

Рос се събуди следобед с пулсираща глава и разбунтувал се стомах. Сам си беше виновен за махмурлука. Насили се да стане, олюля се до банята и потърси аспирин в несесера на жена си.

Изпи четири таблетки с две чаши вода, за да успокои драскащото си гърло. Опита се да вземе горещ душ, почувства се малко по-добре, облече се и слезе долу.

Влезе в кухнята, където останалите се бяха събрали около масата за късна закуска с яйца, скоунс и бекон със сирене. Може би от миризмата, а не толкова при вида на храната, стомахът му издаде неприлично къркорене.

– И той се надигна – подхвърли Анджи с усмивка, след това отметна глава назад и приглади русата си коса. – Изглеждаш доста зле, мили.

– Да, малко си попрекалил – съгласи се Мили и стана от масата. – Сядай, ще ти донеса нещо.

– Чаша джинджифил за онова, което го измъчва – предписа Хю. – Това е най-сигурното за следващата сутрин.

– Всички обърнахме по няколко повече, отколкото ни се полага. – Роб отпи от чая си. – И аз не съм добре, но храната помага.

– Засега ще пасувам. – Той пое чашата с джинджифилов чай от Мили, измърмори някаква благодарност и отпи предпазливо. – Ще изляза да глътна малко въздух, да си прочистя главата. И да си напомня, че съм твърде стар, за да пия почти до зори, мама му стара.

– Говори за себе си. – Въпреки че изглеждаше малко блед, Роб захапа един скоун.

– Винаги ще имам четири минути преднина.

– Три минути и четиресет и три секунди.

Роб нахлузи гумените ботуши и облече дебело яке. Сети се, че го боли гърлото, и уви шал на врата си, сложи си шапка. Взе чая и излезе на студения, щипещ въздух.

Отпи от силния горещ чай и тръгна, а Билбо, черният лабрадор, заситни до него. Вървя дълго и най-после реши, че се чувства по-добре. Махмурлукът може да е кошмарен, помисли си той, но поне не го държеше дълго. Освен това нямаше намерение да прекара последните си часове в Шотландия като мисли, че е пил прекалено много уиски и вино.

Един махмурлук нямаше да развали освежаващата му разходка.

Стигна мястото, където бе свалил фазана по време на лова. Приближи към малкия каменен кръг, където птицата падна.

Кръв ли беше това върху избелялата с идването на зимата трева под тънкия снежец? Черна ли беше?

Не искаше да приближава, не искаше да види. Тъкмо се обърна, когато чу шумолене.

Кучето изръмжа ниско, гърлено, когато Рос се обърна и се загледа в горичката със стари чворести дървета на самия край на полето. Там имаше нещо, каза си той и усети нова тръпка. Чу движението. Чу шумолене.

Просто сърна, реши той. Или сърна, или лисица. Може някой да се разхожда.

Кучето обаче оголи зъби и козината на врата му настръхна.

– Ехо? – провикна се Рос, но чу единствено затихващо шумолене.

– Вятърът – заяви убедено той. – Просто вятърът.

Въпреки това знаеше, също както навремето, като момче, бе сигурен, че не е.

Отстъпи назад няколко крачки и огледа внимателно дърветата.

– Хайде, Билбо. Хайде да се прибираме.

Обърна се и закрачи, усети как гърдите го стягат. Погледна назад и видя, че кучето продължава да стои, без да помръдва, с настръхнала козина.

– Билбо! Ела! – Рос плесна с ръце. – Веднага!

Кучето обърна глава и за момент очите му блеснаха – диви, свирепи. След това хукна към Рос с изплезен език.

Рос продължи с бърза крачка, докато не стигна в самия край на полето. Протегна ръка и погали кучето по главата.

– Добре, и двамата сме се смахнали. Няма да споменаваме нищо на никого.

Главоболието му беше понамаляло, когато се върна, а стомахът се беше поуспокоил и той успя да изяде препечена филийка с чаша чай.

Със сигурност най-лошото вече бе минало и той седна с останалите мъже да гледа мач по телевизията. След малко задряма и отново се върна към мрачните сънища.

Сънят помогна, както и простичката супа, която изяде. Имаше вкус на победа. Събра си багажа, Анджи своя.

– Ще си легна рано – обърна се той към нея. – Чувствам се скапан.

– Не изглеждаш... най-добре. – Анджи сложи ръка на челото му. – Май си малко топъл.

– Изглежда, ще ме събори настинка.

Тя кимна и бързо отиде в банята. Върна се с две яркозелени таблетки и чаша вода.

– Вземи ги и си лягай. Те са против настинка, така че ще те приспят.

– Мислиш за всичко. – Той ги глътна. – Кажи на останалите, че ще се видим утре сутринта.

– Ти се наспи.

Тя го зави, а това го накара да се усмихне. Целуна го по челото.

– Може и да имаш температура.

– Ще се наспя и ще ми мине.

– Добре.

На сутринта реши, че е по-добре, макар че тъпото дразнещо главоболие се беше върнало и имаше разстройство. Въпреки това си хапна добре овесена каша и черно кафе.

Една последна разходка, след това щеше да натовари колата и да се пораздвижи. Прегърна Мили и Хю.

– Елате в Ню Йорк тази пролет.

– Като нищо. Джейми ще наглежда всичко тук няколко дена.

– Да му кажете „довиждане“ от нас.

– Добре. Предполагам, че той скоро ще се прибере, но...

– Самолетът няма да ни чака. – Роб го прегърна.

– Много ще ми липсвате – каза Мили и ги разцелува. – Приятен полет, пазете се.

– Елате непременно да ни видите – подвикна Анджи, докато се качваше. – Обичам ви! – Тя изпрати въздушни целувки, докато се качваха в колата и потегляха от фермата на Маклауд за последен път.

Върнаха взетия под наем автомобил и с вируса заразиха чиновника, а после и бизнесмена, който нае колата след тях. Заразиха и носача, който пое багажа им, когато му подадоха бакшиш. Докато минаха проверка на сигурността, заразата беше предадена на още поне двайсет човека.

Още повече бяха заразени в залата за първа класа, където пиха „Блъди Мери“ и си разказваха моменти от празниците.

– Време е, Джейн. – Роб стана и прегърна с една ръка брат си, шляпна го по гърба, притисна Анджи до себе си и я целуна по бузата. – До следващата седмица.

– Дръж ме в течение за сметката на Колридж – помоли Рос.

– Дадено. Приятен полет до Лондон. Ако има нещо, което трябва да знаеш, ще го получиш, когато кацнеш в Ню Йорк. Да си починеш в самолета. Още си малко блед.

– И ти не изглеждаш най-добре.

– Ще живна – отвърна Роб и стисна куфарчето си с една ръка, а другата вдигна, за да поздрави близнака си. – Ще се видим от другата страна, брат ми.

Роб и Джейн Маклауд пренесоха вируса в Лондон. По пътя го предадоха на пътници за Париж, Рим, Франкфурт, Дъблин... На „Хийтроу“ онова, което щеше да стане известно като Гибелта, се разпространи на пътници за Токио и Хонконг, за Лос Анджелис и Москва.

Шофьорът, който ги откара до хотела им, баща на четири деца, го отнесе у дома и обрече цялото си семейство, когато седнаха да вечерят.

Рецепционистката в „Дорчестър“ ги регистрира с весела усмивка. Чувстваше се страхотно, на сутринта заминаваше за цяла седмица на ваканция в Бимини.

Тя отнесе Гибелта със себе си.

Вечерта, по време на коктейл и вечеря със сина си и снаха им, с племенника и съпругата му, те разпространиха вируса в семейството, после го „връчиха“ и на сервитьора с щедър бакшиш.

Същата вечер, тъй като гърлото го болеше и се чувстваше уморен, а стомахът му се бунтуваше, Роб реши, че е прихванал нещо от брат си и взе лекарство против настинка, за да спи по-добре.

По време на полета над Атлантика Рос се опита да почете книга, но така и не успя да се съсредоточи. Пусна си музика с надеждата тя да го приспи. Седнала до него, Анджи гледаше романтична комедия, лека и приятна като шампанското в чашата ѝ.

По средата на полета над океана го събуди силен пристъп на кашлица и Анджи го потупа по гърба.

– Ще ти донеса вода – каза тя, но той поклати глава и вдигна ръка.

Опита се да си махне колана, надигна се, за да отиде до тоалетната. Опрял ръце на мивката, изкашля гъста жълта слуз, която сякаш изгаряше измъчените му дробове. Докато се опитваше да си поеме дъх, кашлицата го притисна отново.

В съзнанието му изникна комичният образ на Ферис Бюлър , който разправяше как изкашлял белия си дроб.

Повърна, след това остра, пронизваща крампа едва му остави достатъчно време, за да смъкне панталоните си. Стори му се, че изкарва вътрешностите си, и по лицето му избиха капки пот. Замаян, той се облегна на стената и затвори очи.

След като крампата го поотпусна, а замаяността премина, Рос бе готов да се разплаче от облекчение. Напълно изтощен, той се почисти, изплакна устата си и наплиска лицето си с хладна вода. Почувства се по-добре.

Погледна се в огледалото, стори му се, че очите му са малко хлътнали, въпреки това реши, че изглежда по-добре и е изкарал гадния вирус, загнездил се в него.

Когато излезе, главната стюардеса го погледна загрижено.

– Добре ли сте, господин Маклауд?

– Мисля, че да. – Леко засрамен, той прикри чувството на неловкост зад усмивка и шега. – Прекалено много хагис.

Тя се разсмя по задължение, без да има представа, че ще ѝ бъде също толкова лошо след по-малко от седемдесет и два часа.

Той се върна при Анджи и се промъкна покрай нея, за да седне до прозореца.

– Добре ли си, мили?

– Да, да. Мисля, че да.

След като го огледа критично, тя потри ръка в неговата.

– Цветът на лицето ти е по-добър. Искаш ли един чай?

– Може би. Да.

Той отпи от чая, усети, че има достатъчно апетит, за да пробва пилето с ориз в менюто. Час преди кацането последва нов пристъп на кашлица, повръщане и диария, но му се стори, че е по-лек от предишния.

Облегна се на Анджи, докато минат през митницата и паспортния контрол, после с количката с багажа стигнаха до мястото, където шофьорът ги чакаше.

– Радвам се да ви видя! Дайте на мен, господин Мак.

– Благодаря, Амид.

– Как мина пътуването?

– Супер беше – отвърна Анджи, докато се промъкваха през тълпата на летище „Кенеди“. – Само че Рос не се чувства много добре. Прихванал е някакъв вирус.

– Много жалко. Ще ви закарам у вас колкото е възможно по-бързо.

Рос се чувстваше замаян през цялото време: на летището, в колата, по време на пътуването до Бруклин, а после в красивата къща, в която бяха отгледали двете си деца.

Остави Анджи да се занимава с всичко. Беше благодарен, че усеща ръката ѝ, обгърнала кръста му, когато тя пое част от тежестта му и му помогна да се качи на горния етаж.

– Веднага си лягаш.

– Няма да споря, но преди това искам да взема един душ. Чувствам се... Имам нужда от душ.

Тя му помогна да се съблече и той изпита огромна нежност към нея. Наведе се и отпусна глава на гърдите ѝ.

– Какво бих правил без теб?

– Пробвай и ще откриеш.

Душът му се стори истински рай, накара го да повярва, че най-лошото е преминало. Когато излезе и видя, че тя е оправила леглото и е поставила бутилка вода, чаша безалкохолна бира и телефона му на нощното шкафче, очите му се напълниха със сълзи.

Той посегна към дистанционното, за да спусне щорите на прозорците.

– Пийни малко вода или, ако предпочиташ, бира, за да не се обезводниш. Ако не си по-добре утре сутринта, отиваме на лекар, господинчо.

– Вече съм по-добре – заяви той, но се подчини, пийна малко от бирата преди да се отпусне с наслада в леглото.

Тя го зави, засуети се около него, постави ръка на челото му.

– Със сигурност имаш температура. Ще донеса термометър.

– После – реши той. – Дай ми първо два часа.

– Ще съм долу.

Той затвори очи и въздъхна.

– Просто имам нужда да се наспя в собственото си легло.

Тя слезе в кухнята, извади пиле от фризера и го сложи под студената вода, за да ускори размразяването. Реши да направи голяма тенджера с пилешка супа, нейният лек за всичко. Щеше да ѝ дойде добре и на нея, защото се чувстваше като пребито куче. Вече бе изпила няколко хапчета без да я види Рос, защото усети, че я боли гърлото.

Нямаше нужда да го притеснява, след като той се чувстваше толкова зле. Освен това тя бе много по-здрава от Рос и сигурно щеше да се пребори преди болестта да я повали.

Докато работеше, включи телефона на спикър и се обади на дъщеря си Кейти. Разбъбриха се, а Анджи наля вода и си направи чай.

– Татко там ли е? Искам да го поздравя.

– Спи. Прихванал е нещо на Нова година.

– Не може да бъде!

– Не се притеснявай. Правя пилешка супа. До вечерята в събота ще се оправи. Нямаме търпение да ви видим двамата с Тони. О, Кейти, купила съм най-сладурските малки костюмчета за бебетата! Добре де, няколко сладурски малки костюмчета. Чакай само да ги видиш. Сега обаче трябва да затварям. – Всяка изречена дума бе истински ад за болното ѝ гърло. – Ще се видим след два дена. Не идвай, Кейти, говоря сериозно. Баща ти, изглежда, е заразен.

– Кажи му, че се надявам скоро да се почувства по-добре и да ми се обади, когато се събуди.

– Добре. Обичам те, миличка.

– И аз те обичам.

Анджи включи телевизора в кухнята, за да има компания, и реши, че чаша вино може да ѝ се отрази по-добре от чая. Сложи пилето в тенджерата, след това забърза до горния етаж, за да види съпруга си. Вече по-спокойна, тъй като той прохъркваше леко, тя слезе на долния етаж, за да обели картофи и да нареже целина.

Съсредоточи се в готвенето, остави говора на телевизора да се носи и инатливо пренебрегна главоболието, което започваше да я притиска зад очите.

След като Рос се беше почувствал по-добре и температурата му беше спаднала, тя щеше да го остави да се премести от спалнята в хола. На всяка цена трябваше да си облече пижамата, защото се чувстваше скапана, и двамата щяха да се сгушат, да похапнат пилешка супа и да гледат телевизия.

Направи супата на автопилот, изхвърли костите, наряза месото на едри парчета, добави зеленчуците, билките и подправките и домашно приготвения бульон.

Включи печката на слаб огън, качи се горе и отново погледна Рос. Не искаше да го притеснява, но предпочиташе да е близо до него. Влезе в някогашната стая на дъщеря си, която сега използваха, когато внуците идваха на гости. След това се втурна в банята, за да повърне пастата, която беше изяла в самолета.

– По дяволите, Рос, какво си прихванал?

Тя извади термометъра, включи го и го сложи в ухото. Когато изпиука, погледна прозорчето с ужас: 39,6.

– Това е то, пилешка супа в леглото и за двамата.

Взе две болкоуспокояващи и слезе долу, за да си сипе чаша безалкохолна бира с лед. После се вмъкна тихо в спалнята, извади суитшърт и чифт ватирани панталони, посегна и за дебели чорапи, защото усети, че я втриса. Преоблече се, отпусна се на леглото, зави се с красивата кувертюра, оставена сгъната на леглото, и почти веднага заспа.

Нахлуха сънища за черни светкавици и черни птици, за река, която течеше с бълбукаща червена вода.

Събуди се стресната, гърлото ѝ пламтеше, главата пулсираше. Вик ли чу? Докато се опитваше да отметне кувертюрата, чу трясък.

– Рос! – Стаята се завъртя, когато скочи. Затича към спалнята и извика.

Рос беше паднал до леглото и се гърчеше в конвулсии. До него имаше локва повръщано и друга – от воднисти изпражнения, и двете с кървави нишки.

– Господи! О, господи! – Затича към него, опита се да го обърне на една страна – нали така трябваше? Не знаеше, не беше сигурна. Грабна телефона му от нощното шкафче и набра 911.

– Трябва ми линейка! Трябва ми помощ! Господи... – Тя избълва адреса. – Съпругът ми, съпругът ми. Има пристъп. Гори, целият гори. Повръщал е. Има кръв.

– Изпращам помощ, госпожо.

– Побързайте. Моля ви, побързайте.