Шибалба

Пролог

19 март 1517 г.

Невероятно беше, че тази плодородна земя може да е толкова смъртоносна, но Диего Алварес де Кастил знаеше, че под зелената райска илюзия се крие преизподнята.

Беше петнайсетият ден от битката близо до града, който испанците наричаха Ел Гран Кайро заради извисяващите се, подобни на пирамиди постройки, които се издигаха над каменните къщи. И трийсет и деветият, откакто експедицията беше потеглила от Куба, за да проучи нови земи и да залови роби, които да работят в мините и полетата на новите испански територии. Първата среща с индианците беше минала добре. Малка група от местните излезе с гребане да ги посрещне, размениха храна и други подаръци. Когато на следващия ден испанците слязоха на сушата обаче, индианците показаха истинската си същност, като нападнаха групата със стрели и камъни.

Членовете на експедицията не бяха опитни бойци, но очакваха предателство. Затова бяха въоръжени с мускети и арбалети, носеха брони, които предлагаха по-голяма защита от платнените ризници на местните. Бяха задържали нападателите достатъчно дълго, за да успеят да се приберат под защитата на своите кораби. Взеха в плен трима индианци, но с цената на двама убити и няколко ранени испанци. Въпреки това им се стори като победа, особено когато един от пленниците започна да разказва или по-скоро да разиграва пантомима за баснословните богатства във вътрешността. Докато основната група на експедицията беше продължила покрай крайбрежието на онова, което бяха сметнали за остров дори по-голям от Куба, Алварес взе двайсет и пет здрави мъже, за да проучат вътрешността и лично да се уверят дали историята е истина.

Така беше започнало това адско пътуване.

Една трета от тяхната група – девет души – беше погинала от опасностите в джунглата: диви зверове, отровни змии и насекоми, треска в резултат на незначителни наранявания. Всички оцелели страдаха от по-леки болежки, които, ако не се променеше нещо, щяха да унищожат и тях. Едната опасност, която очакваха и се бяха подготвили за нея – нападения от страна на враждебни индианци – така и не ги връхлетя. Нито пък бяха попаднали на легендарни богатства. Алварес осъзнаваше важността на тези обстоятелства.

Той се обърна към водача, индианския заложник, когото бяха започнали да наричат Балтазар.

– Ти ни измами! – избухна, защото знаеше, че гневът му ще бъде по-разбираем за местния, отколкото думите. Махна с ръка, все едно сече. – Вкара ни в тази пустош, за да умрем. Няма злато. Всичко е било лъжа.

Балтазар се разтрепери от страх, разбирайки единствено, че този човек иска да го нарани, затова вдигна ръце, за да успокои своя похитител. Посочи право напред, махайки настойчиво с ръка.

Още малко по-нататък.

Той тръгна в тази посока и дръпна Алварес да го последва.

– Не – поклати глава испанецът и се освободи от ръката му. – Стига толкова лъжи.

Вдигна очи, търсейки слънцето през гъстия листак на джунглата. Експедицията беше отплавала на запад. Ако завиеше на север сега, малката му разузнавателна група щеше да стигне до крайбрежието след няколко дни и може би сънародниците им щяха да ги чакат там.

– Ще тръгнем натам.

Лицето на Балтазар се изкриви в маска от страх и когато групата тръгна в тази посока, той се опъна и закрачи едва когато Алварес заплаши, че ще го влачи с въжето.

Те си пробиваха със сеч път през гъстата растителност, като напредваха едва с по няколко пасос – дължината на решителна мъжка крачка, преди сгъстяващият се мрак да възвести настъпващата привечер. Алварес възложи на половината от хората си да подготвят лагер, докато другите продължиха да секат пътека на все по-слабата светлина.

Едва бяха успели да стъкнат огън за готвене, когато един от разузнавачите от предната група се втурна в лагера.

– Сеньор, бързо елате.

От нетърпеливостта на мъжа Алварес разбра, че каквото и да бяха открили, обещава да е хубаво, затова взе въжето на Балтазар и го задърпа след себе си по пътеката. Не се наложи да ходят далече. Само на петдесет пасос от края на лагера гъстата джунгла сякаш едновременно се отвори и се спусна надолу по хълма в пищна гориста долина. Средата ѝ заемаше голямо езеро, проблясващо на залязващото слънце. Близо до него имаше обрасъл с растителност монолит, който приличаше на руини от мескита – един от пирамидалните храмове, където индианците отдаваха почит на своите езически богове.

– Сеноте – прошепна Балтазар.

Алварес знаеше думата. По пътя си бяха попадали на други сенотета: карстови дупки, пълни с вода като естествени кладенци. Изглежда индианците ги почитаха, защото хвърляха малки дарове във всяка, край която минаваха. Обаче нещо в това сеноте предизвика единствено ужас у техния заложник и водач. Той започна диво да маха с ръце и да шепне на родния си език: „Кукулкан“.

– Какво се опитваш да ми кажеш? – изсъска Алварес, като махна с ръка. – Какво толкова те плаши?

С усилие Балтазар успя да се успокои, след това започна да прави вълнообразно движение с ръката си.

– Змия? – изкопира Алварес пантомимата, извивайки ръка като нападаща пепелянка.

Явно тълкуването му беше точно, защото сега Балтазар посочи всеки от испанците подред, а след това раздвижи пръсти, сякаш да наподоби вървеж.

Вървяща змия, помисли си Алварес. Или може би човек змия?

Балтазар сега посочи езерото или може би порутената пирамида, а после земята зад себе си... Не, осъзна Алварес, той сочи своята собствена сянка.

– Valle de sombra – прошепна един от хората му и взе да се кръсти.

– Змии демони и долина на сенките – обобщи Алварес. – Опитва се да ни изплаши и отклони от верния път с въображаеми опасности, докато ни води на сигурна смърт. Тук няма обработваеми полета. Няма огньове за готвене. От сто години никой не е живял на това място. Може би тук ще намерим съкровищата, които търсим. Ще видите, че утре ще пресечем това място на сенките.

Балтазар продължаваше настойчиво да бърбори, а връщането в лагера го направи още по-неспокоен. Продължи отново и отново да повтаря едни и същи думи: Боой и Кукулкан. Дърпаше дебелото въже, вързано около врата му, сякаш искаше да накара Алварес да се върнат на пътеката през джунглата, и утихна едва когато испанецът заплаши да го нашиба с пръчка.

През нощта Балтазар със зъби разкъса вените на китките си и проля кръвта си, която попи в земята на джунглата.

Самоубийството сякаш покри лагера с плащаница. Алварес побърза да задуши надигащия се хор от недоволство и страх.

– Попадналото в капан животно ще разкъса собствената си плът, за да избяга. Това с Балтазар не е по-различно.

– Различно е – предизвика го неговият заместник командир Диас. – Той се самоуби, за да не се изправи срещу Долината на Сянката. А ти искаш да ни накараш да влезем в нея просто така.

– Той се самоуби, защото неговите езически божества са го поискали – възрази Алварес. – Ние, които служим на истинския Бог, няма от какво да се боим. Не помните ли словата от псалома: „И в долината на мрачната сянка, ако ходя, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мене“ .

– И какво, сега да ти викаме отец Диего, а? – заяде го Диас. – Ти ще ни унищожиш.

Обаче тонът му беше изгубил част от своята предизвикателност. Като цитира Светото писание, Алварес предизвика хората си да покажат, че тяхната вяра е по-силна от суеверните им страхове. Нямаше да има бунт. Това обаче не означаваше, че хората са доволни от положението.

Те бързо събраха лагера, оставиха трупа на Балтазар там, където лежеше, и тръгнаха надолу към долината. В началото напредваха бавно, но не след дълго попаднаха на път, който се виеше из гората, павиран с бели камъни. Макар джунглата да го притискаше, достатъчна част от него не беше обрасла и те можеха да се придвижват бързо. По обед вече бяха стигнали дъното на долината. Дърветата скриваха руините, но пътят, изглежда, водеше натам, затова Алварес продължи по него. Не след дълго стигнаха до границите на града.

Първо видяха само основите, върху които някога се бяха издигали къщи, но по-нататък откриха и стени от струпани камъни. Алварес влезе между тях и откри голямо дърво – помисли го за дъб – което растеше от пода. От размерите му реши, че са минали повече от трийсет години, откакто жълъдът е пуснал корени. Но му се стори, че къщата е празна от по-дълго време. Нищо не беше останало от хората, които някога са я обитавали.

– Това е загубена работа – отбеляза Диас, когато Алварес излезе. – Хората, които са живели тук, са отнесли всичко, когато са зарязали селището. Тук няма съкровище. Тук просто няма нищо.

– Бъркаш, приятелю. Индианците почитат своите богове, като хвърлят златни дрънкулки в сеноте. Може и да са си тръгнали, но няма да си вземат обратно жертвоприношенията. Може би заради това Балтазар не искаше да дойдем тук и се самоуби. Знаел е, че ще плячкосаме богатствата, дарени на фалшивите му богове. Вероятно се е уплашил от техния гняв.

Думите му, изглежда, събудиха интерес у Диас.

– И как ще открием тази плячка?

– Едно по едно. Първо трябва да я намерим. Близо сме и аз мога...

Прекъсна го тревожен вик, идващ отнякъде напред по пътеката. Той и Диас се втурнаха натам и откриха един от мъжете да се гърчи на земята в припадък. Лицето му под брадата беше алено, челюстите стиснати, а зъбите оголени в гримаса. Между тях се пенеше слюнка.

– Какво се случи? – поиска да научи Алварес. – Ухапан ли е? Пепелянка?

Преди някой да успее да отговори, мъжът издиша със съскане последния си дъх и застина неподвижен. Останалите започнаха предпазливо да претърсват растителността за отровната змия, която беше отнесла поредния им другар.

Внезапно Диас нададе вик от удивление и се плесна по бузата.

– Ужили ме – обяви той с дрезгав глас.

Алварес видя нещо да пада от брадата на мъжа. Не беше паяк или оса, просто дървена треска. Може би някакъв трън.

Няколко мига Диас гледаше вторачено предмета, после се вцепени и се люшна напред. Когато Алварес протегна ръце да го хване, чу лек шум от пуфтене. Нещо профуча край лицето му, пропускайки го на по-малко от педя. Сега Алварес осъзна какво се случва.

– Нападнати сме! – изрева той и се обърна натам, откъдето беше долетяла стрелата. Когато Диас рухна на земята и се загърчи, той свали арбалета и го насочи към близкия гъсталак. Дълбоко в джунглата мускетите бяха безполезни. Проникващата навсякъде влага беше причина барутът и фитилите да не могат да палят. Преди да успее да освободи стрелата, в храсталака се чу шумолене и той успя да зърне зелени люспи като на пепелянка.

– Човек змия! – Алварес си спомни предупреждението на Балтазар.

Чу отново тихото пуфтене и тревожните викове се превърнаха в стенания от болка. С ъгълчето на очите си Алварес видя още от неговите хора да рухват на земята.

Унищожаваха ги, без дори да са видели лицето на врага.

– След мен! – извика той, вдигна меча си и се втурна към гъсталака, където беше видял люспестата фигура. Размахваше пред себе си толедската стомана и когато растителността остана назад, отново видя създанието – цялото в блестящи люспи и с гребен от ярка перушина. Човекът змия стоеше с лице към него, а заострените му като на акула зъби бяха оголени в яростна гримаса. Създанието запрати нещо към него.

Алварес замахна и отклони предмета от главата си. От удара острието му иззвънтя. Човекът змия се обърна и отново изчезна в джунглата. Алварес продължи преследването, като едновременно сечеше листака, за да открие пътеката от бели камъни.

Съвсем неочаквано се озова в свободно пространство – площад, павиран с бели камъни, който се простираше на сто крачки до основите на рушащата се пирамида. Сенотето оформяше края на площада от лявата му страна. От човека змия нямаше и следа.

Алварес се обърна, за да събере хората си, но за свое удивление откри, че е сам. Зачака в мълчание, опитвайки се да чуе шум от стъпки или битка, дори виковете на умиращите, но нямаше нищо. Дори шепот.

Обаче нещо се движеше в джунглата зад него. Змиевидни форми се плъзгаха сред растителността и тихо го доближаваха.

Той се обърна и хукна, спринтира през площада. Успееше ли да стигне до пирамидата и да се покатери по нея и дори да стигне до върха, щеше да се възползва от височината, а враговете му щяха да изгубят предимството да се укриват. Ако не бяха много, имаше надежда – вярно, малка, но все пак надежда за оцеляване.

С всяка крачка бронята му ставаше все по-тежка и накрая той вече не тичаше, а тътреше крака по паважа. На половината път до целта спря и се обърна. Видя петима от хората змии да напредват, приведени като преследващи своята плячка зверове, готови да се нахвърлят. Изправи се и насочи арбалета. Хората змии продължаваха напред, очевидно несъзнаващи опасността от насоченото оръжие. Той освободи стрелата и едно от създанията изскимтя, когато болтът улучи целта си. Алварес захвърли оръжието, обърна се и отново се затича. Кратката почивка му даде достатъчно енергия, за да стигне до основата на пирамидата.

Започна с мъка да се катери по едната ѝ страна, издърпвайки се нагоре по рушащата се повърхност. Дръпна шлема от главата си и щеше да направи същото с бронята, но това щеше да му коства скъпоценни секунди, с които не разполагаше. Нещо изтрака до него – запратен камък, който отскочи. Алварес продължи да се катери, сърцето му блъскаше, а ръцете и бедрата го боляха от усилията.

Каменна структура, подобна на блок, беше издигната на върха, но времето и липсата на грижи си бяха казали думата. Покривът беше изчезнал, а изправените колони, които някога са оформяли входа, бяха строшени или изобщо липсваха и се откриваше поглед към олтара. По задната стена все още имаше бледи следи от оцветения барелеф, който някога го бе украсявал – муцуната на животно, което можеше да е лъв или диво куче, стилизирана в гротесковия стил, който индианците предпочитаха. Пред него стоеше също толкова обветрен каменен олтар, а над него малка фигура. Вероятно същото като създанието на барелефа, но легнало подобно на сфинкс. Между предните му лапи имаше плитък котел. Реликвата беше голяма колкото човешка глава, по-черна от дървени въглища или сянка, но украсена с крила от блестящо злато.

Ето го най-накрая съкровището, което беше търсил. Въпреки неотложната нужда на мига Алварес навлезе в разрушения храм и протегна ръка към реликвата.

Тя сякаш започна да се рони от неговото докосване и за миг той се уплаши, че е илюзия, подобна на мечтите за богатство, които го бяха привлекли в този яркозелен ад. Но не... чернотата приличаше на тънък слой прах или може би сажди. Под тънкия черен слой се виждаше кремавозелен нефрит.

Тази плячка беше истинска.

Остави я на олтара и се обърна, за да заеме позиция, но хората змии ги нямаше. Излезе от сградата на храма, погледна надолу и ги видя. За негова изненада те бяха коленичили с наведени глави, сякаш се молеха.

Благоговейните им пози му подсказаха, че не е в непосредствена опасност. Може би за тях пирамидата беше свещена, забранена територия или пък просто щяха да го изчакат да излезе. Какъвто и да беше случаят, не можеше да остане завинаги в храма.

Обаче докато се бавеше на върха на пирамидата, опасенията му се разсеяха. Нямаше да го нападнат. Не и тук, не и на площада долу. Сигурен беше в това, макар да не можеше да каже защо.

Толкова сигурен беше, че се върна до олтара и загреба с една ръка идола. Реликвата щеше да му осигури безопасен път през джунглата. Хората змии щяха да го почитат като слуга на своето лъжливо божество.

Излезе отново от сградата и започна да се спуска. Създанията долу останаха неподвижни, но едва когато стигна долу, Алварес разбра защо. Хората змии се бяха превърнали в камъни.

Една част от него знаеше, че това не може да е истина. Онова, което беше помислил за коленичили хора змии, бяха древни каменни фигури, обрасли с черен мъх. Дори му мина през ума, че ги помни от лудото си бягство през площада.

Но същевременно знаеше, че това са хората змии, същите създания, които нападнаха групата им в джунглата. Знаеше още, и то с не по-малка сигурност, че няма да се съживят, за да го заплашат сега.

Нямаше от какво повече да се страхува. Знаеше точно какво да направи.

Стиснал нефритената фигура под мишница, той пресече площада и навлезе в любвеобилната прегръдка на тъмната гора.

1.

Миранда Бел почука с кокалчетата на пръстите си по пластмасовото тяло на водолазното фенерче, след това отново плъзна прекъсвача. Този път крушката светна и изстреля лъч бяла светлина. Тя премести няколко пъти напред-назад бутона, докато не се увери, че проблемът се е оправил от само себе си, после пъхна фенерчето с формата на пистолет в текстилния кобур на хълбока си.

Фенерчето, както и останалата част от оборудването, което бяха наели от магазина в Тулум, беше остаряло, но вършеше работа. Винаги беше използвала най-доброто оборудване. Понякога тестваше на терен прототипи и най-съвременни технологии, недостъпни за широката общественост, но това беше в един друг живот. Сега трябваше да се задоволява с всяко поостаряло масово оборудване, което можеше да намери.

Направи последна изчерпателна проверка от „а“ до „я“, след това седна на края на карстовата дупка и пусна дългите си крака да се полюшват над лазурната вода. Пое въздух от регулатора втора степен, закрепен за водолазната бутилка „AL 80 Скуба“, за да се увери, че въздухът тече свободно, след това се обърна и погледна нагоре към тревожното лице на своя баща Чарлз Бел.

– Да не избягаш – пошегува се тя, преди да пъхне мундщука между зъбите си.

– Миранда – помоли я той, – изчакай поне половин час. Дотогава ще са дошли.

Миранда потисна желанието си да завърти очи. Баща ѝ просто беше като майка орлица. Предполагаше, че това е задължението му като родител, но тя нямаше намерение да чака неговите така наречени експерти по морско спасяване да пристигнат. Познавайки го, тя предположи, че те са някакви свръхскъпи екскурзоводи, които вероятно ще ги спрат и ще повикат местните власти, когато осъзнаят какво са открили.

Понякога можеше да бъде невероятно невеж за това какъв е животът.

Онова, което бяха намерили или най-малкото мислеха, че са открили, беше неизвестно досега сеноте. Това беше забележително, защото районът около Тулум беше широко проучван и картографиран и особено тук, в определения от правителството археологически резерват. Карстовата дупка беше по-голяма от всички, които бе виждала, и не толкова обрасла. Бяха попаднали на нея по време на екскурзия в гората и в първия момент решиха, че са се изгубили, защото я нямаше отбелязана на картата. Можеше само да предполага как точно тази дупка е останала толкова дълго време незабелязана, но ако наистина не беше картографирана, имаше голяма вероятност вътре да намерят ценни артефакти. Това беше още една причина да се гмурне сега, без да чака експертите.

– Татко, всичко ще бъде наред – увери го тя. След това потупа спортната екшън камера GoPro в горната част на водолазната си маска. – Добре ли записва?

Знаеше, че всичко е наред, но искаше да отвлече вниманието му, за да не я задържа повече. Бел вдигна таблета си, на чийто екран се виждаше сигналът от цифровата видеокамера на живо. Тъй като тя гледаше към него, на екрана се виждаше той, вдигнал своя таблет. Някакъв недостатък в технологията не позволяваше на образа да се повтаря безкрай, но въпреки това резултатът беше сюрреалистичен.

Щом се гмурнеше, безжичният интернет сигнал от цифровата камера щеше да се изгуби, така че Бел трябваше да чака, докато се върне, за да види плодовете на нейното проучвателно потапяне.

Миранда кимна, лапна мундщука, наклони се напред и се гмурна във водата. Тежестта на оборудването бързо я повлече надолу, но само за секунда-две, колкото да почувства налягането с вътрешното си ухо.

Под повърхността белият варовик сякаш грееше в хладно синьо, все едно е някакъв странен радиоактивен елемент. Съвсем леко солената вода беше кристално чиста, но пропадането беше толкова дълбоко, че слънцето не стигаше до дъното.

Преглътна, за да „изпука“ ушите си и да изравни налягането. После щракна водолазното си фенерче, за да освети дълбините. Въпреки че отворът на повърхността беше с диаметър само около шест метра, дупката, която преди стотици хиляди години е била в по-голямата си част суха пещера, издълбана във варовиковия карст от геологичните сили, под нея се разширяваше във всички посоки. Надвисналият отгоре таван спираше по-голямата част от дневната светлина, потапяйки подводната околна среда в постоянен сумрак, нарушаван само от конуса на светлинния лъч, хвърлян от фенерчето в ръката ѝ. След нея мехурчета като блестящи сребристи сфери бързо се издигаха към басейна в каменния таван отгоре, докато тя продължаваше, без да бърза, в обратната посока.

Дъното на карстовата дупка не беше гладко като в плувен басейн или кладенец, а вълнообразно нагънато в поредица от вертикални изпъкналости и дълбоки пукнатини. То се стори на Миранда подобно на огромен кътник. Впечатлението се усилваше от кафеникавия слой тиня, който покриваше вертикалните изпъкналости и приличаше на струпване на плака по зъба. Тя знаеше много добре, че не бива в никакъв случай да размърда тинята. Така щеше да предизвика вдигането на облак фини частици, които на практика щяха да я ослепят. Въпреки това плъзгаше лъча светлина по тези повърхности, докато търсеше следа от нещо, което би оправдало временното пожертване на видимостта.

Вляво от нея върху подобие на полица от камък проблесна нещо. Тя заплува натам, а пулсът ѝ се учести, когато си представи как внимателно отмахва тинята и отдолу се показва безценен златен артефакт.

Един-единствен щеше да е достатъчен да върне баща ѝ в играта. Преди да успее да го оголи обаче, разочарование попари надеждите ѝ. Там наистина лежеше предмет, дело на човешки ръце, но не беше от скъпоценен метал, нито от цивилизацията на маите. Проблясването, което беше зърнала, идваше от златистия станиол около гърловината. Етикетът още беше непокътнат и дори през слоя тиня можа да разчете думата: „Модело“ .

Значи не е неоткрита, помисли си отчаяно Миранда и ритна във водата, за да се върне в центъра.

Все пак един изхвърлен боклук не означаваше непременно, че дълбините на сенотето са напълно опоскани. Тя описа голям кръг, търсейки цепнатина или канал, които могат да я отведат още по-дълбоко.

След като описа пълен кръг по неравната окръжност, тя се върна в центъра и започна друга обиколка. Повтори я, докато не огледа всеки квадратен сантиметър от дъното на карстовата дупка. Забеляза няколко дълбоки цепнатини, някои от които изглеждаха обещаващи, но накрая от тях не излезе нищо интересно. Дори нямаше други боклуци от модерния свят.

Провери налягането и пресметна, че запасът от въздух ще ѝ стигне за най-малко още половин час. Не беше толкова дълбоко, че да се безпокои за спирания за декомпресия. Но ако се вземеше предвид същинското ѝ време в дълбочините, може би не беше чак толкова лоша идея да изплува бавно. И в този случай разполагаше с достатъчно време да проучва, но не виждаше особен смисъл. Сенотето беше във всяко отношение освен буквалното суха дупка, а и сигурно баща ѝ вече си скубеше косите. Беше време да се връща.

За разнообразие реши да проточи издигането си, като направи един кръг обратно на часовниковата стрелка по краищата на пещерата. Промяната на гледната точка помогна да се отърве от скуката, но резултатът не беше по-различен.

Беше вече почти на повърхността, когато нещо привлече вниманието ѝ. По-точно липсата на нещо. Скрито зад плетеница от корени на дърво, което беше успяло да пробие надолу през варовика, се виждаше тъмно петно, подобно на сянка, в която лъчът на фенерчето напълно се губеше. Там имаше някакво празно пространство, което бе пропуснала при първоначалното си спускане. Миранда се приближи и задърпа корените, които препречваха пътя.

Първоначалната ѝ преценка излезе вярна: зад корените имаше проход, кухо пространство във варовика, достатъчно голямо, за да може да влезе в него, стига да успее да разчисти преградата. Извади ножа си и започна да реже корените с назъбената част. Бяха твърди като стоманени въжета, но след няколко минути дърпане на острието напред-назад, успя да среже един. Вместо да прахосва още време в рязане, избута останалите настрана и се промуши през зейналия отвор.

Знаеше, че безопасният и мъдър подход е просто да маркира мястото на пасажа за бъдещо гмуркане. Това щеше да я посъветва баща ѝ. Инстинктът обаче ѝ подсказваше, че и този проход ще се окаже задънена улица. Имаше повече смисъл да изразходва останалия въздух за това да получи категоричен отговор, вместо да събужда надеждите на баща си, а после отново да ги попари.

Инстинктът ѝ бъркаше.

Тунелът се извиваше в продължение на около петдесетина метра, преди да се спусне надолу и да се отвори към друга просторна пещера.

Сърцето на Миранда отново заблъска, когато светлината от фенерчето падна върху нещо, което определено не беше естествено геологично явление. Голям каменен блок се издигаше почти в идеалния център на пещерата. Един релеф, широк метър и двайсет и почти толкова дълъг, бе украсен с изображения по цялата дължина, които дори нейните необучени очи разпознаха като маянски глифи . Тя се приближи и насочи глава към обекта така, че цифровата камера да запечата всяка подробност. Страните бяха покрити с още изображения – всяка от тях квадратен глиф с диагонал около двайсет сантиметра. Без съмнение това беше някакъв исторически мит или религиозен запис. Баща ѝ щеше да каже.

Тя заобиколи обекта откъм далечната му страна и улови второ проблясване на злато, но този път не беше станиол около гърловината на стара бирена бутилка, а оригиналът.

Регулаторът падна от устата, когато челюстта ѝ увисна.

Там, където някога трябва да е било мястото на централния глиф, имаше вдлъбнатина в камъка. Вътре беше пъхнат блестящ жълт диск с размерите на чиния за салата. Дискът беше украсен в средата с голям глиф на четирикрако същество – куче, ако не бъркаше, и няколко по-малки изображения, подредени в кръг около него.

Тя отново лапна мундщука, извади пак ножа си и внимателно започна да обработва мястото зад диска във вдлъбнатината. Златният артефакт помръдна и се откачи. Миранда протегна свободната си ръка, за да го хване, но водата забави рефлективното ѝ движение. Обектът потъна на дъното, преди да успее да го хване. Приземи се с тупване, което тя усети да вибрира през водата, като вдигна тъмен облак тиня, който едновременно отбеляза и засенчи мястото, където беше паднал.

Миранда издиша с ругатня под носа, след това ритна с крака надолу в облака, за да намери диска. Ако беше чисто злато, щеше да е много по-тежък, отколкото изглеждаше. Може би дори прекалено тежък за нея да го изнесе по целия път нагоре до повърхността. Но нямаше да си тръгне, преди да е опитала. Внимателно протегна ръка в облака тиня, докато не напипа нещо твърдо. Сви пръсти около предмета и се опита да го вдигне.

За своя най-голяма изненада го вдигна почти без усилия. Когато мътната вода се проясни малко, видя защо. Онова, което държеше, не беше златният диск, а човешки череп.

Пусна го рязко, все едно беше змия, която се готви да нападне, и ритна да се отдалечи, надавайки безмълвен писък. Докато се носеше към тавана на пещерата, лъчът на фенерчето ѝ се плъзгаше по дъното и на неговата светлина видя още черепи. Поне две дузини, вторачени в нея с празните си орбити.

Тя изпищя отново, а сърцето в гърдите ѝ започна да блъска. Миранда, стегни се, каза си и вдиша дълбоко от въздушния си запас. Това са само скелети. Нищо не могат да ти направят, защото са мъртви от векове.

Обаче бъркаше и за това. Повечето черепи лежаха с разчленените си скелети. Плътта им и облеклата отдавна бяха изгнили докрай. Но по някои още имаше окъсани парчета разлагаща се тъкан и дрехи. Поне един от труповете сякаш носеше джинси и работна риза с копчета. Миранда си пое отново дъх и реши, че е време да се маха. Това вече не беше археологически обект, а местопрестъпление.

Ала когато се обърна, за да види къде е изходът, се озова не пред един, а пред няколко прохода, равномерно разпределени по протежение на обиколката на пещерата. Не можеше да каже през кой беше влязла. Беше ѝ трудно да ги преброи. Бяха най-малко десет или дори петнайсет и всички започваха от една точка – пещерата – като спиците на колело.

Толкова се прецаках, помисли си тя, после поклати глава. Не, ще се справиш с това. Миранда, мисли!

Пое си още един път дълбоко дъх, но въздухът сякаш не искаше да излезе от бутилката. Тя грабна водолазния манометър, ала той само потвърди това, което вече знаеше. Нямаше въздух.

Права бях, помисли си тя. Определено се прецаках.