Както обикновено, Бърнис Адамс отвори очи тъкмо преди будилникът да иззвъни, така че да не събуди шестгодишния си син, Тоби. Някакъв майчински инстинкт сякаш я изваждаше от сънищата ѝ преди шума на будилника. Тя се усмихна, когато погледна спящото до нея дете в широкото легло, с което извади страхотен късмет в магазин за стоки втора употреба. Беше купила нов матрак и Тоби твърдеше, че спи на облак. Струваше доста пари за оскъдния им бюджет, но тя реши, че си заслужава. Тоби трябваше сутрин да тръгва на училище отпочинал, за да внимава и да се справя добре. Тя искаше синът ѝ да получи най-доброто, което можеше да му осигури.

Бърнис успя да обзаведе малкия си едностаен апартамент със стари мебели. Повечето от тях намираше на тротоара във вторник вечер, когато хората изхвърляха неща, които вече не ползваха. Обичаше да го прави, все едно търсеше съкровища. Така намери нощните шкафчета, синия скрин и кухненската маса, на която се хранеха всеки ден. Пластмасата бе нащърбена по краищата, но яркочервеното изглеждаше жизнерадостно в миниатюрната кухня. Боядиса стените и някои от мебелите съвсем сама и откри килима за всекидневната в магазин на Армията на спасението. Сега жилището изглеждаше приятно и уютно. Спалнята беше украсена с рамкирани плакати на Спайдърмен, а над леглото висеше плакат на Батман и Робин.

Бърнис бе самотна майка. Бащата на Тоби изчезна, когато тя забременя едва на деветнайсет години. През деня работеше като сервитьорка, а вечер учеше в градския колеж в Ню Йорк. Не беше виждала бащата на Тоби оттогава, макар да бе чула, че вече е женен и има три деца. Бърнис не желаеше да общува с него. Той беше опитен сваляч, тя си падна по него и забременя. А после се изпари колкото се можеше по-бързо. Тя роди Тоби, когато беше на двайсет, и оттогава се справяше съвсем сама.

Бърнис бе от хората, които оцеляват, но и държеше да постигне нещо в живота, да дава добър пример на сина си, да му покаже, че не трябва да е ограничен от света, в който се е родил. А с добро образование, един ден Тоби щеше да има хубава работа и чудесен живот. Тя самата се стремеше към това.

Когато бе в началото на пубертета, родителите ѝ починаха, смени няколко приемни домове. Някои бяха ужасни, други – прилични, но тя бе твърдо решена да не позволи нещо подобно да се случи на сина ѝ. Единственият ѝ роднина, брат ѝ Клайв, постоянно влизаше и излизаше от затвора откакто навърши осемнайсет години. За измама с кредитни карти, за кражба на коли и търговия с наркотици, все неща, които бе научил от улицата. Бърнис не го бе виждала откакто бе на шестнайсет, а той на двайсет, тъкмо го бяха освободили от затвора под гаранция. Клайв не беше лош човек, дори бе мил към нея, доколкото можеше. Просто не знаеше как да се измъкне от капана, в който бе израснал. Бърнис обаче искаше нейният живот и този на Тоби да бъдат различни.

Кооперацията, където живееха, бе чиста, обитавана от почтени семейства. Намираше се на Сто двайсет и пета улица. Беше построена през трийсетте години и тогава сигурно е била красива. Просторните някога елегантни апартаменти бяха превърнати в безброй миниатюрни жилища с нисък наем. Сега сградата бе мизерна и повечето бивши обитатели, които можеха да си го позволят, се бяха преместили в центъра на града. Някои от околните кооперации бяха ремонтирани и кварталът започваше да се променя. Тя извади страхотен късмет, че намери тук апартамент, който можеше да си позволи със скромната си заплата.

След като завърши градския колеж, Бърнис започна работа в агенцията по безопасността на транспорта на летище „Кенеди“. Беше там вече пет години. Наблюдаваше внимателно пътниците, наредени на опашката, насочваше ги към скенерите и ги обискираше, когато се налагаше. Освен това дистанционно учеше право. Според нея, тайната за всичко се криеше в образованието и усърдната работа и никой нямаше да я лиши от тях. Учеше и Тоби на това.

Неприятно ѝ беше да стане и да го остави, сгушен до нея, но трябваше да се изкъпе и да се приготви за работа. Излизаше в четири часа и оставяше Тоби при съседка, която го водеше на училище заедно със своите деца. Смяната на Бърнис започваше в 5:30 сутринта до 1:30 следобед и това ѝ осигуряваше достатъчно време да прибере Тоби от училище и да е с него през останалата част от деня. Преподаваше му уроци, които още не бяха взели в училище, а после учеше своите уроци след като вечеряха и Тоби заспиваше. Опитваше се да си легне към девет и половина или десет, тъй като трябваше да става в три и половина за работа. Ядеше във влака, за да спести време. Не излизаше с приятели, не бе ходила на кино от години. Целият ѝ живот бе посветен на сина ѝ, на работата и ученето. Мечтаеше един ден да притежават нещо повече от сега и Тоби да има истинско бъдеще. Говореха си често за това, макар той да бе едва на шест години. Бърнис се отнасяше с него като с възрастен, обясняваше му, че ще стане адвокатка и ще работи в кантора в центъра, когато завърши. Това беше мечтата ѝ. А мечтите се осъществяваха, когато човек се трудеше усърдно, за да ги постигне. Тя повтаряше това като мантра на сина си.

Бърнис се изкъпа, изпи чаша кафе и облече униформата си. Беше красива чернокожа жена, носеше косата си на спретнати плитки, вързани на тила. Имаше стегната фигура, внимаваше за килограмите и изглеждаше чудесно в униформата. Няколко от мъжете, с които работеше, я бяха канили на среща, но тя винаги отхвърляше поканите. Беше излизала за кратко време с един от неженените си колеги, малко след като започна работа на летището. Връзката им не завърши добре и тя не допусна същата грешка втори път. Нямаше сериозен приятел от години, не бе ходила дори на случайна среща през последните две. Казваше си, че ще има достатъчно време за това, когато си намери хубава работа след като завърши. Не обичаше работата си в агенцията по безопасност на транспорта, но заплатата ѝ плащаше наема и храната и ѝ осигуряваше време да учи. Графикът бе удобен за нея.

След като се облече, тя внимателно постави заспалия Тоби в спалния му чувал, украсен със Спайдърмен, занесе го на ръце до съседката и почука. Не звънеше, за да не събуди децата ѝ. Те не тръгваха на училище преди осем. Тоби се събуди в ръцете на майка си тъкмо преди вратата да се отвори.

– Защо трябва да ставаме толкова рано? – изхленчи той сънливо, зарови глава във врата ѝ и затвори очи.

Навън бе още тъмно и щеше да е така през следващите няколко часа.

– Защото трябва да ходя на работа – отговори тя и го целуна по челото, – а ти трябва да ходиш на училище, за да може един ден да имаш хубава работа, като лекар или адвокат.

– Искам да стана полицай – промърмори той.

Вратата се отвори, съседката го пое на ръце и се усмихна на Бърнис. Знаеше колко добра майка бе тя и ѝ се възхищаваше за това. Тоби бе почти заспал, имаше още няколко часа сън преди да стане, да закуси и да се облече за училище.

– Приятен ден – прошепна съседката и затвори вратата внимателно.

Всяка сутрин се грижеше за Тоби, а през уикендите пък Бърнис често гледаше нейните деца в отплата. Преспиваха на канапето или в леглото с Тоби, ако майка им имаше среща. Двете самотни жени правеха всичко възможно, за да си помагат. Съседката имаше син и дъщеря, горе-долу на възрастта на Тоби, и трите деца бяха близки приятели.

Беше прекрасна майска сутрин и Тоби предстоеше да отиде на дневен лагер, където Бърнис го бе записала за лятото. Лагерът предлагаше какви ли не забавления. За да успее да плати таксата, Бърнис не бе обядвала в продължение на пет месеца.

Тя забърза да хване първия влак, с който ходеше на работа всеки ден, и пристигна на летището точно навреме. Остави чантата си в шкафчето и се появи пред шефа си, готова за смяната, в пет и половина. Не обичаше работата си, но тя ѝ осигуряваше прехраната, а и Бърнис ежедневно си напомняше, че няма да остане там завинаги. След като един ден завърши право, щеше да има възможност да си намери работа в адвокатска кантора, дори и само като секретарка, докато вземе изпита за правоспособност. Но засега денят ѝ изобилстваше от дребна завист, неприятни началници и ядосани пътници, които не искаха да си събуят обувките и мрънкаха, когато Бърнис трябваше да провери багажа им за компютри, течности или нещо, забелязано на рентгена, като консерва кучешка храна или подозрителен предмет. Нещо, което в повечето случаи се оказваше съвсем невинно. Служителите бяха обучени да търсят оръжия и материали, които можеха да се превърнат в експлозиви при смесване. Шефката на Бърнис, Дениз Уошингтън, бе проклета жена и никак не я харесваше. Бърнис бе прекалено праволинейна и честна и бе допуснала грешката да спомене случайно, че учи право. Оттогава Дениз се държеше презрително и грубо с нея. Тя мразеше момичета като Бърнис, убедени в светлото си бъдеще, сякаш бе плод, който можеш да грабнеш от дървото. Дениз обаче бе наясно с действителността. В продължение на години я подминаваха в повишенията, но вече знаеше защо. Заради амбициозни млади жени като Бърнис, които отчаяно копнееха да се издигнат, каквото и да им струваше това. Разбра го още преди години, настрои се срещу Бърнис и се отнасяше ужасно с нея. Бърнис се чудеше дали да се оплаче на шефа на Дениз, но знаеше, че няма да ѝ помогне. Всъщност дори бе сигурна, че нещата само щяха да се влошат. Дениз беше мрачна и злобна жена. Дрънкаше зад гърба на Бърнис, при това достатъчно високо, за да я чуе. Тя също мразеше работата си, но не бе направила нищо, за да я промени. Изливаше злобата и ненавистта си върху подчинените си. Бърнис бе свикнала с подигравателните забележки и обиди и очевидното неодобрение на Дениз.

Бърнис зае мястото си в района за проверка и Дениз я изгледа мрачно, както обикновено. Пътниците, отправили се към самолетите, слагаха вещите и обувките си в пластмасовите кутии, оглеждани на рентген, а после минаваха през металодетекторите и скенерите с боси крака.

Видя първия екипаж минути след като застана на мястото си и забеляза по нашивките на униформата, че една от жените в групата бе пилот. Това я накара да се усмихне. Обичаше да вижда такива неща. Стори ѝ се, че видя и актрисата Сюзън Фароу, но може и да грешеше. Жената сякаш бе по-възрастна, а и носеше огромни слънчеви очила, които затрудняваха разпознаването. Държеше се мило с всички и бе облечена семпло, в дънки и пуловер. Изглеждаше симпатична. Това бе едно от нещата, които Бърнис харесваше в работата си. Човек никога не знаеше кого може да види или какво да очаква. Беше приятно развлечение и ѝ помагаше да изтърпи гадната си шефка.

Хелън Смит се събуди в четири и половина, за да има достатъчно време да се изкъпе, облече и пие кафе преди с останалите да напуснат хотела, където екипажите на авиокомпанията отсядаха в Ню Йорк. В този ранен час движението не беше натоварено, затова можеха да излязат от хотела в пет и половина, да се качат на служебния ван и да пристигнат на летището в шест и половина. А там не я очакваше твърде много работа. Авиокомпанията планираше маршрутите им и проверяваше времето. Тя и останалите от екипажа само трябваше да се уверят, че цялата техника в самолета е наред преди да излетят.

Хелън изгради страхотна кариера като пилот във военновъздушните сили, а след като напусна, започна работа в авиокомпанията преди две години. Най-трудните в живота ѝ.

Тази сутрин, когато се събуди, получи съобщение, което я уведомяваше за промяна в оборудването. Второто, свързано с този полет обратно до Сан Франциско. Предишния ден ѝ бяха съобщили, че ще лети на „Еърбъс“ А830, пристигнал от Лондон, защото след Сан Франциско самолетът трябваше да отлети към Токио. Най-големият „Еърбъс“ обикновено не летеше между Сан Франциско и Ню Йорк, но тя бе готова и очакваше полета с нетърпение.

През нощта обаче бяха открили технически проблем в „Еърбъса“ и се оказа, че все пак нямаше да летят с него до Сан Франциско. Почти триста пътници бяха резервирали места, затова решиха да използват нов, по-малък „Еърбъс“ А321 за полета в осем часа до Сан Франциско, и „Боинг“ 757, който щеше да излети в 8:20, така че пътниците щяха да са доволни, да спазят разписанията си и никой нямаше да остане на летището заради проблем на авиокомпанията. Това означаваше, че се нуждаеха от втори екипаж за боинга. Хелън бе определена за еърбъса, който бе любимият ѝ самолет, малък и лесен за маневриране. Съобщението потвърждаваше, че тя ще лети с екипажа от Сан Франциско, който се прибираше у дома. Единствената промяна бе тази на втория пилот, Джейсън Андрюс, когото тя не познаваше. Уведомяваха я, че капитан Конър Грей ще лети гратис, което означаваше, че е гост в самолета. Щеше да пътува в пилотската кабина, тъй като всички места бяха резервирани. В съобщението пишеше само, че е бил пенсиониран поради медицински проблем след полета му до Ню Йорк преди два дни. Официалното му пенсиониране предстоеше, но вече нямаше право да управлява самолет. Хелън бе чувала за него и знаеше, че е един от старшите пилоти на авиокомпанията, но никога не бяха се срещали. Той наближаваше възрастта за пенсиониране, но каквото и да се бе случило, явно е било доста сериозно, за да го пенсионират по средата на полета му. Хелън се замисли за него. Надяваше се да направи завръщането му у дома колкото се може по-приятно при тези обстоятелства.

Полетите с непознат втори пилот бяха стандартни за всеки капитан, тъй като екипажите бяха взаимозаменяеми. Тези промени нямаха никакво значение за Хелън. Някои от хората бяха приятни, други – не толкова, но всички бяха опитни пилоти, авиокомпанията – първокласна, и тя просто управляваше самолета, както бе правила в армията. След дългите години обучение и стаж, можеше да управлява със затворени очи всеки самолет. Обичаше си работата. Полетите бяха в кръвта ѝ. Баща ѝ бе пилот във военновъздушните сили и се пенсионира като полковник. Самата Хелън беше боен пилот в Ирак в продължение на няколко години. И тя, и съпругът ѝ служиха там и решиха тя да се върне към цивилния живот преди последното му назначение да изтече. И двамата имаха оферти в гражданската авиация и заради децата решиха да се възползват.

Не ѝ беше много лесно да се приспособи към новото. Беше израснала в армията и всичко в цивилния живот ѝ бе непознато. Отначало бе трудно, тъй като съпругът ѝ все още бе във военновъздушните сили. А после, четири месеца след като тя напусна, осем седмици преди да се прибере у дома, той бе убит. Самолетът на съпруга ѝ бе свален, а той – пленен. Целият екипаж бе убит при инцидент, който възмути целия свят и предизвика гневни отзиви в пресата. Съпругът ѝ бе награден посмъртно от президента и медалът му украсяваше полицата на камината им в Петалума, където тя живееше с децата си, на по-малко от час извън Сан Франциско. След смъртта на мъжа си Хелън изпадна в шок, всичко ѝ се струваше нереално. И двамата бяха наясно с рисковете, но никога не бе очаквала да му се случи нещо подобно и нямаше представа как да се справя без него. Помисли си да се върне в армията, но това нямаше да е справедливо към децата. Бяха без баща си, това не влизаше в плановете им. Бащата на Хелън правеше всичко възможно да ѝ помага, оставаше при внуците си, когато я нямаше. Година и половина по-късно тя все още се приспособяваше към цивилния живот без Джак. Не беше лесно нито за нея, нито за децата. Животът на вдовица се оказа много по-труден, отколкото бе очаквала.

Беше на четиресет и две години, а военновъздушните сили и военният живот – нейната страст. В авиокомпанията имаше известна съпротива срещу жените пилоти, но други преди нея бяха премахнали бариерата, а и повечето мъже, с които летеше, я уважаваха заради опита ѝ, особено онези, запознати със службата ѝ в Ирак. Управлението на еърбъси между Сан Франциско и Ню Йорк бе лека работа. Очакваха я пет дни почивка, когато се прибереше в Сан Франциско, и бе обещала да заведе децата на къмпинг. Сега бяха обикновено семейство, или поне се опитваха да бъдат, с двама синове в средното училище и седемгодишна дъщеря, макар баща им да бе военен герой, а майка им – пилот на изтребител.

Хелън все още не си бе създала много приятелства. Нямаше почти нищо общо с другите майки, с които се запозна в училището, затова предпочиташе да е сама или да прекарва свободното си време с децата. Беше поела ролята и на майка, и на баща, а това не бе лека работа с две момчета в Малката лига и дъщеря скаут, която взимаше уроци по хип-хоп танци след училище. Хелън често размишляваше върху решението си да напусне армията. От време на време животът там ѝ липсваше отчайващо. Все едно бе напуснала майчината утроба. Всичко в цивилния живот бе шок за нея, особено в началото. Откри, че се чувства удобно и знае какво прави само когато лети. През останалото време ѝ се струваше, че е като риба на сухо. Още не се бе научила как да живее, но се опитваше. Живееше от ден за ден. Случилото се с Джак я научи, че човек не можеше да разчита на бъдещето или на каквото и да било друго. Животът бе хазарт. И сега тя нямаше нищо и никого, в когото да вярва, на когото да разчита, освен на самата себе си. Понякога се плашеше за децата си, момчетата силно се нуждаеха от баща си.

Нанси Уилямс лежа будна дълго време преди будилникът да звънне. Опитваше се да остане в леглото до пет часа. Вечерта заспа с мисълта, че знае какво ще прави в мига, когато се събуди. Едва вчера ѝ бе дошло на ум, че може да е бременна. След дванайсет години, прекарани в лечение на безплодието, и осем опита за инвитро, със съпруга ѝ най-после се бяха предали и бяха попълнили документи за осиновяването на малко момиченце от Китай. Беше на две годинки и скоро щяха да потеглят за Пекин, за да го вземат. И двамата очакваха този миг с нетърпение.

Внезапно предишния ден, по време на полета от Сан Франциско, тя си помисли, че може да е бременна, този път без хормонални инжекции. Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Отиде в аптеката до хотела и си купи тест за бременност, който сега седеше на мивката в банята в очакване да бъде използван. Страхуваше се да не се разочарова отново. На трийсет и осем години бе минала през това прекалено много пъти и смазващото разочарование бе станало начин на живот.

В пет часа не издържа. Напълно будна, тя отметна завивките, отправи се към банята и си каза, че трябва най-после да се успокои. Скоро щяха да си осиновят дъщеричка, така че нямаше значение. Но всъщност имаше. Ако въобще някога това бе възможно, тя искаше тяхно си бебе. Не бе казала нищо на съпруга си, защото не искаше да събужда напразни надежди. Той беше пилот в същата авиокомпания. Предишния ден бе летял до Маями и днес също се прибираше в Сан Франциско.

Нанси направи пробата и я остави върху мивката, за да изчака резултата. Пъхна се под душа и се наслади на горещата вода по лицето си, но изскочи от кабинката по-бързо, отколкото обикновено. Трябваше да се увери още веднъж. Погледна пробата, изпищя и я стисна в треперещата си ръка. Две розови черти. Беше бременна. Без никаква помощ. Просто се бе случило. Но какво щяха да правят с малкото момиченце в Китай? През главата ѝ прелетяха хиляди мисли и тя се отпусна на пода замаяно. Най-после беше бременна! Мечтата им най-после се бе осъществила.

Джоел Макарти тъкмо излизаше изпод душа, когато мобилният му телефон звънна. Бързаше, защото се бе успал с няколко минути. Позна номера незабавно и лицето му се озари от широка усмивка. Джоел беше хубав мъж, висок, тъмнокос. На младини бе работил като манекен, а сега обичаше работата си като стюард.

– Защо си буден толкова рано? – попита той партньора си, Кевин. – Два сутринта е при теб.

Кевин беше в апартамента им в Сан Франциско.

– Не мога да спя. Мисля само за петък.

– Знам. Аз също.

Двамата мъже се усмихнаха и замълчаха за момент. Джоел беше на трийсет и четири, а Кевин – лекар на четиресет. Запознаха се преди две години, по време на един от полетите на Джоел, и оттогава бяха заедно. Планираха да сключат брак след два дни, сред малък кръг приятели и родителите на Кевин, които щяха да пристигнат от Ел Ей. Джоел не бе съобщил на консервативните си родители в Юта, нито на петимата си братя и сестри, дори на онзи от братята му, който бе гей и също не бе споделил това с родителите им. Никой от тях не бе склонен да го разбере и той просто не можеше да очаква да отпразнуват брака му с мъж. Сега Кевин щеше да е неговото семейство. Джоел обичаше своето, но те не можеха да го приемат. Години наред бе ходил на психотерапия, за да се справи с този проблем, но сега вече се радваше истински на живота си. Бракът му с Кевин бе най-прекрасното нещо, което някога му се беше случвало.

– Родителите ми пристигат довечера – въодушевено му съобщи Кевин. – Майка ми е по-развълнувана дори от нас.

И двамата родители на Кевин бяха щастливи, приеха Джоел в семейството им. Сестра му и съпругът ѝ бяха също така мили и ги подкрепяха. Те бяха семейството, за което Джоел винаги си бе мечтал.

Бяха решили да заминат за Таити за медения си месец. Кевин беше преуспяващ пластичен хирург и бе помолил Джоел да помисли да се откаже от работата си, но той не искаше да е зависим. Смяташе да продължи да лети за известно време, може би докато осиновяха дете или намереха жена, която да роди тяхното. Джоел вече живееше в апартамента на Кевин, но възнамеряваха да си търсят къща, когато се върнат от Таити. Наскоро си бяха взели и куче. Джоел обичаше всички предимства на семейния живот.

– Трябва да вървя, ще закъснея – каза той, когато видя часовника. – Обичам те. Ще се видим довечера. Вечерята ще е готова, когато се прибереш.

– Родителите ми искат да ни заведат на вечеря – бързо каза Кевин.

– Връщай се в леглото и поспи, иначе ще си скапан в петък – посъветва го Джоел с усмивка.

И двамата мислеха само за сватбата си. Планираха я от месеци.

– Приятен и безопасен полет – пожела му Кевин преди да затвори.

Винаги казваше това и караше Джоел да се чувства щастлив. Никога не бе имал проблемен полет, но Кевин винаги се страхуваше.

Джоел се усмихваше щастливо докато обличаше униформата си. Мислеше за Кевин и за това какъв късметлия бе, че се омъжваше за него. Настроението му беше великолепно, когато се качи във вана с останалите от екипажа. Джоел не познаваше всичките си колеги, макар да бе видял повечето от тях по време на полета преди два дни.

– Прехвърлиха ни на А321 и добавиха 757, за да поемат останалите пътници – небрежно им съобщи капитанът, Хелън Смит.

Думите ѝ предизвикаха оживени коментари сред групата за промените в оборудването и разделянето на полета на две. Повечето съжаляваха, че нямаше да летят с А380, който всички харесваха, макар че в по-големия самолет щяха да обслужват повече пътници, а А321 бе по-лек за стюардите.

– Ще използват екипаж от Ню Йорк за 757 – добави капитан Смит докато чакаха вторият пилот да излезе от хотела.

Хелън си погледна часовника. Помощникът ѝ закъсняваше.

Джоел и Нанси си бъбреха кротко докато чакаха. Нанси бе въодушевена от случилото се сутринта, но се опитваше да го скрие. Не искаше да споделя новината си с никого преди да я съобщи на съпруга си. А Джоел бе развълнуван през цялата седмица. Това бе последният му полет преди сватбата.

Във вана имаше две старши стюардеси, които обслужваха първа класа при полета им насам. Джоел предполагаше, че и сега ще са с тях. Една от тях бе Дженифър. Бяха компетентни и опитни, справяха се чудесно с изискванията на пътниците, но показваха ясно, че не се наслаждават на глезотиите им. Нанси бе споменала това на Джоел докато летяха към Ню Йорк. Тя самата не виждаше смисъл да работи на място, където се чувстваш зле, а доста от по-възрастните им колеги очевидно бяха вече много изморени и капризите на пътниците ги дразнеха. В поведението им това веднага се долавяше. Нанси мразеше да работи с такива стюардеси. Изпълняваха молбите на пътниците, но само доколкото им се налагаше. Надяваше се, че днес няма да работи с никоя от тях. Жените обсъждаха тихо пътуванията си до Хонконг и Пекин следващия месец, а двамата по-млади членове на екипажа, Боби и Анет, обслужваха втора класа миналия път и вероятно и сега щяха да са там. Анет прошепна на Боби нещо за срещата си предишната вечер и двете се засмяха, а Хелън погледна часовника си със строго изражение.

Вдигна очи и забеляза Конър Грей, пенсионирания пилот, който щеше да се прибере у дома с тях. Изчака да я погледне и му се усмихна. Той ѝ кимна със сериозно изражение. Познаваше добре стажа ѝ във военновъздушните сили. Стори ѝ се, че капитан Грей изглежда потиснат и блед. Какъвто и да бе здравословният му проблем след миналия полет, ситуацията очевидно го депресираше, което не бе изненадващо, като се имаше предвид, че го бяха принудили да се пенсионира. Грей не говореше с екипажа, нито с Хелън.

Най-после вторият пилот скочи във вана, без да се извини за закъснението си. Беше зашеметяващо красив рус мъж, имаше вид на кинозвезда и се държеше така, сякаш играеше роля. Представи се като Джейсън Андрюс и незабавно захленчи за промяната на самолета. Каза, че очаквал с нетърпение да лети с А380, защото наскоро бил квалифициран за него. После погледна Хелън със саркастично изражение.

– Днес момичешки полет ли ще бъде?

Конър Грей се вторачи в него с явно неодобрение за липсата му на уважение към капитан Смит.

С поведението си Джейсън Андрюс показа ясно, че според него жените пилоти са втора класа в най-добрия случай. Всички го зяпнаха шокирани, но Хелън не му обърна внимание. Беше срещала много мъже като него в армията и никак не се впечатляваше. Андрюс очевидно бе многознайко с високо самочувствие, дори носеше пилотската си шапка килната настрани. Когато стигнаха до летището, той отбеляза на висок глас колко секси изглежда Боби. Тя веднага му каза, че е омъжена, а той я погледна с многозначителна усмивка.

– И какъв е проблемът? – попита я той, а после се съсредоточи върху Нанси – висока, привлекателна блондинка, с чудесна фигура.

Андрюс вярваше, че всички жени са лесна плячка за неустоим хубавец като него.

Нанси не му обърна внимание и продължи да си бъбри с Джоел, докато влизаха в летището. Вторият пилот не си създаде приятели по време на пътуването. Двете по-възрастни стюардеси го гледаха пренебрежително, а Боби прошепна на Анет, че е пълен кретен. Андрюс бе успял да раздразни всички с наглите си забележки по време на пътуването до летището. Докато отиваха към опашката за проверката и поставяха лаптопите, телефоните и дребните вещи в пластмасови кутии, той подхвърли:

– Добре дошли в сърцето на Африка – каза го достатъчно високо, за да го чуят всички околни, като погледна към служителите на АБТ, повечето от които бяха негри.

– Внимавай! – каза капитан Хелън Смит с рязък тон.

Трябваше вече да реагира на поведението му, макар да бе седяла мълчаливо във вана.

– Докато кацнем в Сан Франциско си част от моя екипаж, Андрюс. Може да получиш наказание за тази забележка или да те изритам от полета – категорично заяви тя.

– Сигурно сте ме чула погрешно, капитан Смит – отвърна Андрюс с променен тон.

– Надявам се да е така. Внимавайте да не ви чуя погрешно отново.

Той не отговори и последва останалите от екипажа към изхода. Двата самолета за полетите до Сан Франциско, които потегляха през двайсет минути, вече бяха един до друг. Към членовете на екипажа от Сан Франциско се присъедини екипаж от Ню Йорк, определен за 757. Разделиха се бързо и влязоха в самолетите. В А321 стюардите отидоха при Дженифър, главната стюардеса, за да получат задачите си. Бяха същите като при миналия полет, както Джоел бе предположил. Хелън, Джейсън Андрюс и Конър Грей се отправиха към пилотската кабина. Джейсън хвърли унищожителен поглед на Джоел, когато мина покрай него, но не каза и дума. Не беше нужно. Презрението му към стюарда се четеше в очите му.

Хелън се настани на мястото си и се обърна да поговори с Конър Грей. Чувстваше се добре, това бе нейният дом. Нищо не бе така прекрасно като управлението на самолет. Тя беше типичното американско момиче на външен вид – светлокестенява коса, интелигентно лице и яркосини очи, които не пропускаха нищо. Конър също изглеждаше по-спокоен след като си побъбриха. Обясни ѝ, че е претърпял нещо като лек инсулт. Лекарите казали, че може никога да не се повтори, но не можели да са категорични. Това сложило мигновен край на кариерата му. Ако се беше случило по време на полет, можеше да предизвика страхотна беда.

– Наистина съжалявам – каза тя със съчувствие и той ѝ благодари.

Конър Грей я уважаваше безкрайно като професионалист. Той също бе видял по телевизията как похитителите бяха убили съпруга ѝ. Гледката бе кошмарна и никой не би могъл да я забрави. Конър не спомена нищо за миналото ѝ, но каза, че за него е чест да лети с нея по време на последния си полет в униформа. Тя каза същото за него и говореше искрено. Хелън изглеждаше мила жена, а и имаше репутация на изключително способен пилот.

Джейсън зае мястото си, докато те си бъбреха, и не им обърна внимание. Провери част от оборудването и измервателните уреди, после започна да пише съобщения на телефона си. Докато го наблюдаваше, Хелън си помисли, че ще лети с едро, разглезено келешче към къщи. Вторият пилот беше млад и нахален, а арогантността му я дразнеше силно, макар да не го показваше.

След като си поговори с Конър, тя се зае с проверката, обади се на кулата, за да им съобщи плана на полета, и остана доволна, че всичко беше наред. Беше чудесно, че бяха успели да настанят пътниците в два самолета, вместо да оставят половината на летището, когато се оказа, че А380 не може да излети. Вторият полет покани пътниците да влязат в самолета. Хелън се радваше, че ще управлява А321, беше нов модел самолет. 757 беше по-стар и не така удобен. От въздушния контрол ѝ съобщиха, че времето в цялата страна е добро за полети.

Тя погледна двамата мъже с широка усмивка. Чувстваше се страхотно в пилотската кабина.

– Е, господа, изглежда, че ще пътуваме леко и приятно до вкъщи.

Конър кимна и тя забеляза тъгата в очите му. Джейсън прикова очи в нея за момент, сякаш искаше да я предизвика, сви рамене и се върна към съобщенията по телефона си. Хелън стартира двигателите, съобщи на пътниците, че скоро ще потеглят към пистата, и ги увери, че полетът им до Сан Франциско ще е приятен и вероятно ще пристигнат по-рано. Денят започваше чудесно.

Обикновени хора