Ваканция от брака

1.

Петък, 9 септември

– Аз и Хю – казвам. – Решихме да си починем.

– Градска почивка с лъскави ресторанти? – присвива очи Мора. – Или почивка тип Рияна? Е – настойчиво ме подтиква тя. – Коя от двете? Тузарските ресторанти?

– Не... тя е...

– Тип Рияна? Сигурно се шегуваш, защото Рияна е на... колко... двайсет и две, а ти си...

– Не на двайсет и две.

Налага се да ѝ затворя устата, преди да издрънка възрастта ми. Не знам как въобще стигнах до четиресет и четири. Очевидно се бях разсеяла и позакъснях за купона, но се опитвам да прогоня тази мисъл. Не е само заради страха от смъртта или, още по-лошо – страха от увисването на кожата, защото работя в агенция за връзки с обществеността, динамичен младежки сектор, който не цени по-дъртите сред нас. Но пък имам сметки за плащане и просто съм практична. Затова избягвам да споменавам възрастта си с надеждата, че ако никой не я издрънка, то и никой няма да узнае за нея, и мога да си остана млада до края на света. Единствено съжалявам, задето не възприех това отношение, когато бях на двайсет и седем, но пък тогава не знаех абсолютно нищо.

– Сестра съм ти – казва Мора. – Седем години съм по-голяма от теб, така че ако аз съм на петдесет и една...

– Разбира се – прекъсвам я бързо. – Разбира се, разбира се.

Мора никога не се е притеснявала от остаряването. Откак се помня, тя си е дърта, нещо като близначка на татко, а не най-голямата му дъщеря.

– И е почивка, при която Хю заминава... къде?

– Югоизточна Азия.

– Сериозно ли говориш? А после какво?

– После ще се върне.

– Ами ако не го направи?

Най-лошата ми идея беше да съобщя новината на Мора, но пък тя има дарба да изтръгва истината от хората (наричаме я Инквизитора). Винаги надушва историята. И сега знае, че с мен става нещо през последните пет дни. Мислех, че всичко ще е наред, ако продължа да избягвам обажданията ѝ, но очевидно съм хранила напразни илюзии, защото тя се появи в службата ми и отказа да си тръгне, докато не научи всичко.

– Слушай, нищо не е категорично – опитвам се да омаловажа нещата. – Той може и да не замине.

– Не му позволявай – заявява тя. – Просто му кажи, че не може да тръгне, и това ще сложи край на проблема.

Ех, само да беше толкова просто. Мора не е чела писмото на Хю и не знае колко е изтормозен. Да му позволя да замине, бе най-добрият ми шанс да спася брака си. Може би.

– Свързано ли е със смъртта на баща му?

Кимам. Бащата на Хю умря преди единайсет месеца и оттогава Хю се затвори в себе си.

– Мислех, че ако мине достатъчно време, той ще се оправи.

– Но не се получи. Той определено не е добре – започва да се ядосва Мора. – Ама че шибано семейство. Кога ще свършат драмите? Няма край, мамка му.

Гневът на Мора ми е добре познат и вече не ме ужасява толкова.

– В мига, когато един от вас се оправи, друг предизвиква взрив. Защо всичките сте толкова кошмарни?

Тя има предвид мен, братята и сестрите ми, но истината е, че не сме толкова лоши. Е, не повече от всяко друго семейство, така че сме си направо нормални.

– Сигурно аз съм виновна – заявява тя. – Лош пример ли ви давах?

– Да.

Всъщност тя беше чудесен пример, но ме раздразни. Смятах, че заслужавам съчувствие, като се има предвид как стоят нещата.

– Толкова си жестока! – възмущава се тя. – Опитай се да бъдеш малко момиченце – има предвид себе си, – чиято майка е в болница в продължение на месеци, страдаща от туберколоза по време, когато тази болест вече почти не съществуваше. Малко момиченце с четирима по-малки братя и сестри, които не спират да плачат. А също и в голяма студена къща, която се разпада, и с баща, неспособен да се справи с положението. Да, притежавам прекалено развито чувство за отговорност, но...

Познавам речта ѝ и мога да я повторя без грешка, но е невъзможно да затвориш устата на Мора, когато побеснее. Братята, сестрите ми и аз се шегуваме, че съпругът ѝ ГК – Горкото копеле – разви спонтанна немота след сватбата им и никой не го е чувал да говори през последните двайсет и една години. Ние твърдим, че последните му думи бяха: „Да, вземам я за съпруга“.

– Какво става? – питам, озадачена от гнева ѝ. – Не съм извършила нищо нередно.

– Засега – отвръща тя. – Засега.

– Какво искаш да кажеш?

Тя изглежда изненадана.

– Ако съпругът ти си взема почивка от брака – казва тя, като прави знака за кавички с ръце, – тогава не си ли и ти в почивка?

Нужни са ми няколко секунди да осмисля думите ѝ. Тогава, за моя огромна изненада, нещо в мен се събужда. Нещо, изпълнено с надежда, което след последните пет ужасни дни ми се струва като прекрасно облекчение. Дълбоко в душата ми проблясва светлинка и изричам бавно:

– Да, предполагам, че и аз съм в почивка.

2.

Сега, след като научи всичко, заради което дойде, Мора си събира нещата – солидно кафяво куфарче и непромокаемо яке.

– Моля те, Мора – казвам свирепо, – не съобщавай на другите.

– Но те са твоето семейство!

Как, по дяволите, успява да накара тази фраза да прозвучи като проклятие? Но пък и Хю не е идвал на неделните вечери от векове. Всички се досещат, че нещо не е наред.

– Сериозно говоря, Мора. Момичетата още не знаят и не трябва да го научат от клюки.

– Дори и на Дери ли не си казала? – изненадва се Мора.

Дери е другата ни сестра и е само петнайсет месеца по-голяма от мен, така че сме доста близки.

– Слушай, може и да не се случи. Хю може и да не замине.

За първи път по лицето на Мора се изписва съчувствие.

– Попаднала си в капана на отрицанието.

– Да, попаднала съм в нещо – признавам. – Но мисля, че е в шок.

Шокът е придружен от срам, страх, тъга, вина и отрицание. И всички те са смесени в някакъв ужасен кошмар.

– Добре ли ще си за вечерята днес?

– Да.

Петъчната вечеря в дома на мама и татко е традиция, която продължава поне от десетина години. Мама не е достатъчно здрава, за да готви за огромния брой хора, които се появяват – братята и сестрите ми, децата им, партньорите им и бившите им партньори (о, да, ние сме много модерни), затова отговорността за храната се разпределя ежеседмично.

– Имаш ли представа колко души ще се появят днес? – питам.

Членовете на семейство О’Конъл живеят в такава бъркотия, че е невъзможно да си сигурен в точния брой на хората, които ще дойдат. Всеки петък се разменят безброй съобщения, потвърждения и откази, събират се и се изваждат, и единственото, в което можеш да си сигурен, е, че гостуващите няма да са толкова, колкото си мислиш. Но какъвто и да е броят им, по-разумно е да си готов за много гости. Господ да ти е на помощ, ако храната свърши, когато ти си отговорен за нея. Никога няма да ти позволят да забравиш подобно прегрешение.

– Аз – започва да изброява на пръсти Мора. – Ти. Не и Хю очевидно.

Потръпвам.

Прекъсва ни леко почукване на вратата. Появява се главата на Тами.

– Започваме след пет минути – съобщава тя.

– Трябва да си ходиш – обяснявам на Мора. – Имам събрание.

– В петък следобед? – подозрително пита тя. – Кой прави събрания в петък следобед? Някой ще си има неприятности, нали?

– Моля те – казвам. – Изчезвай.

„Хач“, малката агенция, от която аз съм една трета, се занимава с всякакъв вид връзки с обществеността и реклама, включително контрол върху имиджа. Възстановяваме репутацията на политици, спортисти, актьори и всякакви други известни личности, които са били посрамени публично. Преди ставаше дума само за секс скандали, но в наше време възможностите да се изложиш са нараснали. Обвинения в расизъм, благодарение на които човек лесно и съвсем заслужено може да загуби работата си. Сексизъм, лошо отношение към възрастните и дебелите също са опасни, както и грубиянщина, дребни кражби – като химикалката на Путин, или паркирането на места за инвалиди, когато ти самият не си такъв. Разбира се, методите за публично посрамване също се промениха. Навремето провинилите се живееха в страх от първата страница на неделните таблоиди. Но в съвременния свят, където всичко се заснема с телефони, страхът е от видео в интернет.

– Някакви безплатни придобивки? – пита Мора, докато Тами и аз я превеждаме през офиса към изхода.

– Дай ѝ няколко от гащите срещу напикаване – казвам на Тами.

„Евър Драй“ (винаги сух) е един от най-големите ни клиенти, а колкото и зловещо да звучи, напикаването очевидно е сериозен проблем.

– Я стига! – възмущава се Мора. – Аз не се напикавам. Няма ли шоколади? А, здравей, Алистър.

Алистър тъкмо се е върнал от Лондон и изглежда впечатляващо в елегантния си костюм и снежнобяла риза. Той поглежда Мора нежно в очите, после бавно ѝ предлага прочутата си усмивка. Ужасен е.

– Здрасти, Мора – поздравява я с нисък и интимен глас.

– Здравей – изскимтява тя, а по лицето ѝ се разлива червенина.

– Шоколад ли? – пита Алистър. – Почакай...

„Хач“ представлява производител на луксозни бонбони, което е страхотен тормоз, тъй като често изпращат мостри в службата и е прекалено трудно да им устоиш. Алистър грабва кутия с бонбони, после няколко маски за лице, направени от торф. Напук на сестра ми, добавям пакет с гащи против подмокряне към купчината.

Тами побутва сестра ми към стълбите, за да не се сблъска с госпожа „Евър Драй“, която се качва с асансьора. Тами е дар от Бога. Бразилката е едновременно наша рецепционистка и завеждащ отдел „Фактури и стоки“, всичкото съчетано в чаровен пакет. Може да убеди и най-неохотните длъжници да си платят, никога не сумти, че ѝ се налага да прави кафе, и за разлика от всичките ѝ предшественици не е малоумна. Точно обратното. (Сега се притеснявам, задето използвам думата „малоумен“. Хората ги посрамват в „Туитър“ и за по-дребни неща. Реабилитирането на изложили се те кара да се замисляш за тези неща.)

Алистър и аз се отправяме към малката зала за конференции, стаята, в която Мора тъкмо изтръгна от мен тъжната ми тайна. Помещенията в „Хач“ са миниатюрни, защото това е единственото, което можем да си позволим. Но пък два дни седмично аз работя от Лондон, където изобщо не можем да си позволим офис.

Не разполагам с време да се среша, затова питам Алистър.

– Добре ли изглеждам?

Когато хората чуят, че работя в агенция за връзки с обществеността, рядко успяват да скрият изненадата си. Жените в тази професия обикновено са високи, кльощави и надменни. Носят тесни бели костюми с поли, които нежно обгръщат лишените им от целулит бедра, а усмивките им са ледени. Ниска и склонна към напълняване, за което страшно трябва да внимавам, аз определено се различавам от тях. Слава богу, върша си работата добре.

– Рошавата глава може да е очарователна – отвръща Алистър. – Кара хората да те харесват. Но... – той започва да оправя яката ми – може би днес си попрекалила с небрежността.

Отблъсквам ръката му. Той е прекалено свободен, когато става дума за докосване на жени. Но пък роклята ми наистина е поизмачкана, а вътрешният ми тормоз не трябва да се отразява на външността ми. Започвам трескаво да обмислям как да подобря вида си. Добро начало ще е да започна да гладя работните си дрехи. Чудя се дали да не направя нещо вълшебно с косата си. Може би да я подстрижа? Но пък това ще е равностойно на самобичуване – косата ми винаги е била добра към мен. Нуждае се от грижи и според статиите по списанията е прекалено дълга за жена над четиресет, но пък е най-блестящото ми притежание. Ами цветът? Дали най-после не е дошло време да сменя тъмнокестенявото с по-подходящ за възрастта светъл цвят? Фризьорът ми вечно ми изнася лекция за избледняването на кожата с течение на годините.

– Продължавай да си боядисваш косата в този тъмен цвят и ще заприличаш на балсамирана – заплаши ме той.

– Знам какво пишат по списанията – отговорих. – Наистина знам, Ловат. Но в моя случай грешат. Аз съм изключение. Или каприз на природата, ако предпочиташ.

Той не предпочиташе. Стисна устни проклето и ме наказа с бухнала като на матрона прическа.

– Ще правиш ли нещо интересно през уикенда? – пита Алистър.

Замислям се за плановете на Хю да изчезне. И за необходимостта да споделя това с момичетата. И за края на живота ми. Свивам рамене.

– Нищо особено. Ти?

– Разбира се – отговаря той леко засрамено.

– Поредното „Научи тайната на щастието за четиресет и осем часа“? Алистър – казвам безпомощно, – търсиш нещо, което не съществува.

Той посвещава един уикенд месечно на „Лекуване на раните от детството“ или на „Празнота в ерата на изобилието“, или на някоя подобна дивотия, но досега нищо не му бе свършило работа.

– Ето ти тайната на щастието – казвам. – Пий колкото се може повече. Купувай си разни неща. И ако всичко друго се провали, прекарай три дни в леглото в ядене на понички. Как мислиш, че се справяме ние останалите?

Преди Алистър да успее да се защити, Тим, третият партньор в „Хач“, влиза в стаята. Ние тримата навремето работехме заедно в голяма ирландска фирма за връзки с обществеността, но преди пет години ни съкратиха. Като част от неуморния му кръстоносен поход, Алистър отиде в манастир в Индия, откъдето го изритаха, защото не спираше да чука отдадените на йога мадами. Аз прекарах няколко мрачни години на свободна практика, а Тим се върна в колежа и стана счетоводител. Това ви казва достатъчно за трите различни енергии в „Хач“. Създадохме малката си агенция преди две години и половина и караме месец за месец, като се чудим дали все още ще съществуваме след трийсет дни. Не е лесно да живееш така. Благодарение на тревогите се сдобих с хроничен гастрит и една от основните ми хранителни групи е „Зантак“. Личната ми лекарка (дванайсетгодишна) ме посъветва да прогоня стреса и аз кимнах послушно, но възразих саркастично наум: „Така ли мислиш?“. После ми нареди да сваля няколко кила и ми се доплака. Излишното тегло се дължеше на отказването на цигарите. Зачудих се дали да не се върна към всички пороци и да умра рано, но поне да се наслаждавам на живота.

А сега се появява и госпожа „Евър Драй“, солидна и страшна в ушитата си по поръчка рокля. Всички скачаме на крака и я приветстваме сърдечно. Мора сгреши, когато си помисли, че събранието в петък следобед означава криза. Просто госпожа „Евър Драй“ обича да получава в петък месечния доклад за напредъка ни. Тя живее в някакво смотано село и през уикенда се кефи на магазините в Дъблин.

– Ти – посочва ме тя.

Мамка му! Какво съм направила? Или не съм направила?

– Чух, че ти си майката на Нийв Олдин – казва тя. – Нийв Олдин от „Кучко, моля те“?

– А, да.

– Гледам видеоблоговете ѝ заедно с четиринайсетгодишната ми дъщеря. Нийв е страхотна и ни разсмива много.

– Ами... това е хубаво.

– Но пък ще остана без стотинка, ако продължавам да купувам стоките, които рекламира. Не можеш ли да я помолиш да показва по-евтини марки?

– Мога да опитам.

Нийв няма да ме послуша за нищо на света.

– Защо тя е с различна от твоята фамилия?

– Тя е от първия ми брак. Носи името на баща си.

– Е, добре, загадката е обяснена. Хайде да действаме.

Започваме и госпожа „Евър Драй“ е доволна отчасти от напредъка ни – споменаха ни дори в „Улица „Коронация“.

– Но реших, че се нуждаем от посланик – казва тя.

Настъпва шашнато мълчание.

– Общественото лице на марката.

Наясно сме какво е посланик, но просто не знаем как да ѝ обясним, че се заблуждава страхотно.

– Интересно... – казвам, като се мъча да спечеля време.

– Не ме залъгвай с „интересно“ – изсумтява тя.

Алистър е човекът, който трябва да се справи с проблема. Госпожа „Евър Драй“ си пада по него.

– Госпожо Мълен – нежно подема той, – няма да е лесно да намерим човек, който да е склонен да сподели с обществеността, че страда от инконтиненция.

– Нуждаем се само от един човек – заявява тя. – После всички ще се съгласят, че проблемът съществува.

И е права. До неотдавна хората пазеха в тайна, че са болни от рак. Нито някой бе склонен да признае, че са му поставили диагноза алцхаймер.

– Всички се подмокрят – твърдо отбелязва тя, после поглежда Алистър и смекчава тона си. – Е, може би не и ти. Ти си съвършен.

– Имам повече проблеми, отколкото можете да си представите – отговаря Алистър, като си мисли, че е чаровен, но аз съм съгласна с него.

Госпожа „Евър Драй“ поглежда Тим.

– Смятам, че и ти не страдаш от инконтиненция.

– Прекалено млад съм – отговаря Тим.

– И прекалено надут.

Всички избухваме в неочакван смях. Госпожа „Евър Драй“ е най-важната ни клиентка, но всъщност не можеш да не я харесаш. Сега тя насочва поглед към мен.

– Не се оплаквам от инконтиненция – казвам извинително. – Но пикочният ми мехур определено не е такъв, какъвто беше навремето.

– Е, може би не всички страдат от инконтиненция. Не още – съгласява се тя. – Но скоро и това ще стане. Всички живеем прекалено дълго.

Точно това искаше да ми каже и Хю, когато ми съобщи ужасната си новина. Дребната светлинка от надежда, запалена от посещението на Мора, бързо угасва и отново съм тъжна и уплашена.