Нощен летец

Нито пъстроцветните

огньове на звездния

пръстен

Отвъд прозореца бушуваше огнена буря.

Зрелището изпълваше цялата стена на наблюдателната зала и приличаше на жив гоблен от буйни огньове, на триизмерна картина от течна светлина във всевъзможни цветове и форми. Проблясваха вихри от разтопено злато, криволичеха и се виеха като огромни змии. Остри копия в безброй нюанси на оранжевото и аленото пронизваха хоризонта и угасваха безследно. Синьо-зелени светкавици блъскаха по прозореца като гигантски капки дъжд, пипала от кехлибарен дим се плъзгаха по прозрачната му повърхност и ослепително бели лъчи запечатваха за част от секундата причудливите си силуети в очите на наблюдателите.

Не спираха нито за миг необикновения си танц и се променяха непрекъснато, сякаш всички цветове на нулевото пространство следваха произволния ритъм на някоя безмълвна песен. Или поне изглеждаше произволен. В продължение на пет дълги стандартни месеца нулевопространственият вихър се бе завърнал в пустошта на Никъде, а компютрите още не бяха засекли повторение, още не бяха открили модел.

Вътре, в продълговатата зала, окъпана от светлините на космическия маелстрьом, петима наблюдатели седяха пред своите пултове за управление с лице към прозореца и не откъсваха поглед от вихъра, който бушуваше навън. Всеки пулт бе сложно устройство с безброй миниатюрни лампички и луминесцентни клавиши и превключватели, а в центъра му бяха разположени четири екрана, по които се нижеха безкрайни редици от числа и тънки червени линии, които чертаеха графики. Имаше и малък дигитален таймер, който вече пети месец неуморно отброяваше стотни от секундата.

Наблюдателите работеха на смени от по осем часа. В момента в залата имаше три жени и двама мъже. Всичките носеха светлосините униформи на техници и предпазни очила с тъмни стъкла. Изминалите месеци обаче ги бяха направили небрежни и само Тротър, който седеше зад централния пулт, бе сложил своите очила. Останалите наблюдатели ги бяха вдигнали на челото си или просто бяха оставили очилата да се заплетат в косите им.

Зад мониторите имаше две контролни конзоли с подковообразна форма и цяла стена от компютри. За тях се грижеше Ал Свидерски, едър кокалест блондин с бяла лабораторна престилка. На креслото пред едната конзола се бе разположила Дженифър Грей, а другото стоеше празно, но това нямаше значение. В момента хората нямаха абсолютно никаква работа, всичко работеше в автоматичен режим и нулевопространствените генератори на звездния пръстен „Никъде“ бяха включени на пълна мощност.

Свидерски грабна купчина компютърни разпечатки и отиде при Дженифър, която пишеше нещо на клипборда си.

– Мисля, че достигаме критично ниво. – Каза го с твърд, спокоен глас.

Дженифър го погледна. Изглеждаше изцяло погълната от работата си. Беше красива жена, висока и стройна, със светлозелени очи и дълги прави червеникаворуси коси. Беше облечена в строга лабораторна престилка и носеше златна халка.

– Приблизително осем часа – отвърна тя. – Ако изчисленията ми са верни. Тогава ще можем да изключим машините и да видим с какво разполагаме.

Свидерски погледна към бушуващите огнени бури и каза тихо:

– Пет слоя прозрачна дурасплав, четири междинни слоя охладен въздух и три слоя стъкло. Въпреки това вътрешният прозорец е топъл, Дженифър. – Кимна и добави: – Чудя се какво ли ще получим.

До края на смяната оставаше още много време.

Керин да Витио влезе в старата контролна зала, която се намираше на около миля надолу по пръстена, но на друга палуба. Беше сам.

Останалите рядко идваха тук. Някога, преди години, именно това място бе нервният център на звезден пръстен „Никъде“. По онова време един-единствен човек бе в състояние да контролира – при това само с върховете на пръстите си – огромната мощ на хиляда нулевопространствени генератора. Оттук можеше да вдъхне живот на вихъра и да наблюдава въртенето му.

Но това бе останало в миналото. Звездният пръстен бе изоставен в продължение на шест години и когато Дженифър и екипът ѝ бяха дошли тук, бяха решили, че старата контролна зала е прекалено малка за нуждите им. Затова я бяха изоставили. Сега машините бяха свързани с двете конзоли в наблюдателната зала. А контролната принадлежеше на Керин, на неговите арахномеханици и на неговите призраци.

Помещението бе с формата на миниатюрен куб със стерилни бели стени. В центъра му бе разположена добре познатата конзола с формата на подкова. Керин седна, заобиколен от безброй копчета, превключватели и потенциометри по таблото. Изглеждаше замислен. Беше нисък жилест мъж с невчесани черни коси, които падаха върху челото му, и неспокойни също черни очи. Понякога изглеждаше напрегнат, друг път замечтан, дори отнесен. Отдавна бе сменил синята униформа на техник с цивилни дрехи; днес беше с черни панталони и тъмночервена блуза.

Опитните му ръце затанцуваха над клавишите и стената пред него изчезна.

На мястото ѝ се появи холографска проекция на звездния пръстен и нулевопространствения вихър, която предлагаше много по-добър образ от прозорците на наблюдателна зала. Помещението бе празно с изключение на Керин и пулта за управление. То се носеше в пространството на много мили над огнения вихър от холограмата. Този участък от звездния пръстен, в който се намираше контролната зала, изглеждаше буквално огромен, а двата му края се извиваха плавно в двете посоки, за да се пресекат в метална панделка, след което да продължат и да се срещнат накрая в сумрачната далечина. Сребриста окръжност с диаметър сто мили, звездният пръстен „Никъде“ бе построен съгласно стандартната спецификация.

Вътре в пръстена демпфери и щитове ограничаваха яростната мощ на хилядата термоядрени реактора и превръщаха нулевопространствения вихър в триумф на прогреса. Защото именно този пъстроцветен маелстрьом бе позволил на човечеството да достигне звездите.

Керин го погледна, но само за миг, тъй като очите го заболяха от светлината. Сведе поглед към пулта. Централната част на извивката с форма на подкова бе потънала в мрак; ръцете му се движеха неуморно над бутоните и клавишите, които от години не функционираха, тъй като бяха свързани с отдавна разкачени конектори и букси. Навремето благодарение на тях операторите бяха контролирали вихъра. Разположените в двата края на подковата бутони и клавиши обаче излъчваха слабо сияние. Вляво бе разположен контролният пулт на холографската система, а вдясно – този на арахномеханиците. Редици и редици бутони, озарени в бледозелено. Свидерски го бе предупредил, че няма смисъл да докосва и тях, затова старата контролна зала функционираше едва частично и Керин работеше сам.

Лявата му ръка посегна към пулта и холограмите се завъртяха около него; сега се намираше на трийсет мили надолу по пръстена и получаваше изображение от друг комплект проектори. Гледката обаче бе почти същата. Бурята, започнала преди пет месеца, продължаваше да бушува. И това бе проблемът, който го измъчваше.

Завъртя се надясно и натисна други бутони. В обвивката на звездния пръстен се отвори скрит панел и от него излезе арахномеханик.

Устройството наистина приличаше на метален паяк: осем крака, дебело сребристо тяло от лъскава дурасплав, която отразяваше цветовете на нулевопространствения вихър, добре позната бърза походка. Веднага щом Керин го изпрати към проблемното място, той се вкопчи в пръстена с осемте си крака.

Когато роботът достигна целта си, Керин се завъртя към друга част на пулта за управление и прехвърли към холосистемата образа, който виждаха очите на паяка. Холограмата изглеждаше насечена, илюзията, че Керин се намира извън пръстена, изчезна. Арахномеханикът разполагаше с множество очи и повечето бяха монтирани върху корема му. Сега той се намираше над отвора в пръстена и протягаше надолу четири крака, докато другите четири оставаха вкопчени в метала отгоре. Очите му изучаваха проблемния механизъм. Изображението се появи на стената пред Керин в различни режими: стандартен, инфрачервен, ултравиолетов. На стената вдясно се появиха стойности за нивото на радиация и рентгеново изображение, а вляво излязоха най-новите данни, които компютърът получаваше за конкретния реактор.

Нещата потръгнаха с добро темпо, тъй като арахномеханикът работеше с четири ръце. Керин изключи реактора за кратко, проследи проблема до самия източник, свали повредената част и я замени с нова, която роботът извади от специално отделение в туловището си. Накрая арахномеханикът извади металните си крайници от отвора и се дръпна назад. Панелът се затвори. Керин превключи изображението и вместо зрителното поле на паяка отново се появи холограма.

Арахномеханикът стоеше неподвижно, вихърът продължаваше да гори. Керин ги погледна за миг, без да им обърне никакво внимание. Посегна наляво и холограмата се промени отново. Вече не виждаше бушуващите огньове, а бе устремил поглед далеч отвъд пръстена.

Към безкрайната мрачна пустош на Никъде.

След секунда извърна поглед и както обикновено реши, че е ослепял. Очите му обаче постепенно възвърнаха способността си да виждат и пред Керин изникна – макар и размазан – пултът за управление. Това беше всичко. Той се излегна на стола, качи крака на конзолата и въздъхна. Обзе го добре познат страх. И страхопочитание.

Потъна в мрачни мисли и зарея поглед в космическата пустош.

Беше виждал холограми на останалите десетина звездни пръстена, но този пръстен, този, беше нещо специално. „Цербер“, първият звезден пръстен, се носеше в пространството на десет милиона километра отвъд Плутон, заобиколен от безкрайно море от звезди. Може да бяха малки, студени и далечни, но бяха звезди, доказателство, че „Цербер“ и екипажът му се намират на сигурно място в родната Слънчева система, че се радват на спокойствието и утехата, които им носи познатата вселена. Същото се отнасяше и за „Черна врата“, която се рееше в пространството, скрита в сянката на Юпитер. Както и за „Вулкан“, чиято лъскава обвивка бе почерняла от близостта на Слънцето.

От другата страна на „Цербер“ се въртеше втори звезден пръстен, заобиколен от непознати звезди, но това не му пречеше да се чувства уютно в тяхната компания. Какво като тези звезди не бяха онези, които човечеството бе познавало през цялата си история? Кой го беше грижа в коя галактика се намират? Наблизо бе Втори шанс, топла зелена планета, огряна от яркожълто слънце; населението и градовете ѝ се разрастваха с бързи темпове.

Ами „Вулкан“? Какво толкова? Вярно, той откриваше входа към същинска преизподня, тъй като адският му вихър водеше право към вътрешността на звезда. Но Керин можеше да разбере дори това.

„Черна врата“ го плашеше още повече. Който минеше през нея, се озоваваше в зловещата бездна между две галактики. Край нея нямаше нито звезди, нито планети. Само далечни, много далечни спирали, но какво представляваха те, човечеството не знаеше. За щастие край „Черна врата“ имаше втора дупка, край която бе изграден втори звезден пръстен и той водеше към слънчевият свят на Зора, покрит с тучна растителност.

От другата страна на Дупката за Никъде се намираше най-мрачният участък от вселената. Огромно и пусто владение на тъмнината. Там нямаше звезди. Нямаше планети. Нямаше галактика. Нито лъч светлина, нито частица материя нарушаваха съвършенството на тази пустош. Докъдето стигаше човешкото око, докъдето стигаха сензорите на машините във всички посоки. Само вакуум и нищо друго. Безкраен, безмълвен и по-страховит от всичко, което Керин бе виждал.

Никъде. Мястото отвъд вселената. Така го наричаха.

Керин бе сред онези членове на екипажа на „Никъде“, които продължаваха да използват старата контролна зала. Но единствено Керин имаше служебни заведения, които му позволяваха да излезе навън. В началото не бе имал нищо против. Така разполагаше с достатъчно време да мисли, да мечтае, да съчинява стихове, което бе негово хоби. Започна да изучава Никъде по начина, по който навремето – още когато живееха на Земята – Джени бе изучавала звездите. Сега обаче бе буквално обсебен от Никъде и му посвещаваше цялото си свободно време след всяка изпълнена задача.

Връзката между Керин и мрака приличаше на тази между пеперудата и пламъка.

Понякога го обземаше усещането, че е сляп. Бе убеден, че залата, в която се намира, е тъмна като в рог, че стените са само на метър-два от него. Струваше му се, че може да ги докосне. Знаеше, че са там.

Но друг път бездната сякаш зейваше пред него. Тогава можеше да види, да усети дълбочината на мрака, можеше да почувства студената хватка на безкрая. Тогава знаеше, знаеше без капка съмнение, че отдалечи ли се от звездния пръстен, ще пропадне в празното пространство и това пропадане във вакуума ще продължи цяла вечност.

А понякога, само понякога, зрението му започваше да си прави шеги с него. И тогава Керин виждаше звезди. Или далечни искрици светлина. Нали вселената се разширяваше? Ами ако се движеше право към тях? Друг път зловещи сенки изпълваха нощта или пък Дженифър танцуваше пред него, слаба, стройна, съблазнителна.

Вече пет дълги месеца двамата живееха на „Никъде“, на място, където единствената реалност бяха те самите. А всички останали, които в момента наблюдаваха пламъците, възприемаха Никъде напълно равнодушно.

Керин, поетът-изгнаник, се бореше сам с първичния мрак.