4000 години исторически мистификации

ПЪРВА ЧАСТ

МИСТИФИКАЦИИ

НА СТАРИЯ СВЯТ

XIII век пр. Хр.

Рамзес II – велик фараон

и първият голям митоман

От всички фараони, известни на западната общественост, Рамзес II е един от най-известните, заедно с Тутанкамон (Тут-Анх-Амун). Последният, невръстен владетел, дължи своята слава на емоциите около откриването на гробницата му от Хауърд Картър през 1929 г., и на несметните съкровища, които бяха намерени в нея. Славата на първия произтича от изобилието на колосални паметници, издигнати на египетска територия, както и на гигантските му статуи, обявени от ЮНЕСКО за част от световното наследство на човечеството. Открити са през 60-те години на миналия век по време на изграждането на язовира „Насър“ на река Нил. Това великолепно наследство печели възхищението както на египтолозите, така и на много туристи.

Рамзес II също така е и организатор на най-голямата мистификация на древния свят.

През 1274 г. пр.н.е., 26-годишен, коронясан само преди пет години, той предприема военна операция за да си възвърне крепостта Кадеш на река Оронт, в днешна Сирия, която хетите – народ, живеещ на североизток от Средиземно море и постоянно воюващ с египетската империя са превзели няколко години по-рано. След месец той пристига с войските си край крепостта.

Заблуден от фалшивите сведения на хетски емисари, той сметнал, че враговете му са по-далеч. След това направил тактическа грешка: тръгнал начело на един военен отряд и построил лагер в подножието на крепостта, като възнамерявал да я подложи на обсада; по този начин се изолирал от по-голямата част от армията си. Хетите, които били много близо, нападнали лагера през нощта, а Рамзес II се спасил с бягство. Озовал се сред люта и кървава ръкопашна схватка. Неговата лична охрана въпреки това устояла на първата атака. Останалите египетски войници успели да се прегрупират и заедно с една войскова част, която им се притекла на помощ, отблъснали нападението на хетите.

Хетският цар Муватали прогонил египтяните.

Рамзес II никога не е завладял Кадеш и дори не успял да обсади крепостта. Но той представил поражението си като огромна победа. Първо, писател на име Пентавър написал дълга поема, в която възвеличил победите на своя владетел в тази „героична епопея“, като му приписал въображаеми подвизи дори в Месопотамия и Мала Азия, извършени с героичната помощ на синовете му... които тогава били едва на десет или дванайсет години. Това обаче не задоволило горделивия Рамзес II и той поръчал направата на цели хектари високи релефи, изсечени в стените на храмовете, за да илюстрират тези басни.

Подвизите на Рамзес II изобщо не отговаряли на истината, а войниците, които участвали в битката, вероятно са държали езика си зад зъбите, страхувайки се от последствията. Но египтяните определено имали чувство за хумор и знаели как да пишат сатирични текстове. Не всички са достигнали до нас, но има поне един, който свидетелства, че някои писари са подозирали фараона в празнодумство. Например „Разказът на писаря Хори“ изобличава самохвалството на един негов самоуверен войн:

Ти не отиде в земята на Хатус (хетите или хетейците) и не видя страната на Упи [Сирия]. Ти не познаваш пейзажите на Кедем, нито тези на Игед. Никога не си ходил в Кадеш...

Разобличението е пълно.

Рамзес II сключва примирие с хетите и дори търпеливо чака, докато получи ръката на дъщерята на „подлия хетски цар“. Все пак той бил велик фараон.

Но това явно щяло да е по-малко очевидно за неговите поданици и за неговите наследници, ако не беше изобретил пропагандата.

X век пр. Хр.

Йерусалим е бил голям град и преди Давид

През 1998 г., след две години работа, израелският археолог Рони Райх публикува резултатите от разкопките, извършени в Йерусалим. Той стига до извода, че водопроводната система, която снабдявала града с вода десетки векове, датира от 1800 г. пр. Хр., както и че площта на стария град е била двойно по-голяма. Всъщност археологът включва в чертите му и извора Гион, който според библейската традиция се намирал извън града, когато го завладял Давид .

Археологията е наука, която често граничи с политиката, особено в Израел, а резултатите от разкопките на Райх предизвикаха питания и разгорещени дебати в Кнесета (парламента на Израел), които днес са забравени.

Нека си припомним, че според библейската традиция (Царства, II) цар Давид решил да завземе ханаанския град Йерусалим, който принадлежал на евусейците, за да сложи край на братоубийствената война между племената на Вениамин и Юда и да им наложи мир по своя воля. Поради тази причина той събрал елитни войници от „крети и флети“, т.е. критяни и фелетейци. Пропълзявайки през тръбопровода на извора Гион, който според Библията бил извън града, той и войниците му проникнали в Йерусалим, незабавно сразили защитниците евусейци и завладели града. Впоследствие цар Давид значително разширил столицата си.

Излиза, че тръбите се оказват по-стари, отколкото се смятало. Това не застрашава традицията, тъй като все пак цар Давид и войниците му влезли в града през тях. Противоречащо на традицията обаче е обстоятелството, че според археологическите разкопки изворът Гион попада в чертите на града, зад неговите защитни заграждения. Как тогава библейският Давид и войниците му са проникнали в града? Така цялата история на завладяването на Йерусалим е поставена под въпрос. Няколко аспекта вече са проблематични: как може малка армия да проникне през тръбите в един укрепен град, без обитателите му да забележат? И какво е станало с неговото население?

Колкото по-древни са митовете, толкова по-упорито те противостоят на критиките.

V век пр. Хр.

Гърците ли са измислили

демокрацията?

Една от най-здраво вкоренените идеи в съвременната западна култура е, че Гърция е създала демокрацията. Освен сътворяването на тази дума от коренните съставки „демос“ – народ и „кратос“ – сила, всичко останало е лъжа и измама. За протокола, думата демокрация се появява твърде късно, чак към края на V век.

Като начало нека споменем, че Гърция, в смисъла на национална държава, тогава не е съществувала. Древна Елада била съвкупност от независими области: част от югоизточна Тракия, Халкидики, Йонийските острови и Кария. Там съществували градове-държави, чието население не надхвърляло десет хиляди души: Атина, Тива, Мегара, Аргос, Спарта, Амфиполис. А по брега на днешна Турция били Сестос, разположен на Тракийския Херсонес, Клазоменес, Ефес, Милет... Понякога тези градове-държави сключвали съюзи, но по-често враждували помежду си, като Атина и Спарта. Спарта била царство, докато Атина прилагала демокрацията.

Етнологията и археологията показват, че пряката демокрация като форма на управление, при която правото на вземане на решения се упражнява от гражданите, съгласно закона на мнозинството, е съществувала от векове в много други региони на света под формата на съвети на клановете. Представителната демокрация също е съществувала под формата на племенни съвети, когато трябвало да се избере лидер.

Демокрацията не се наложила веднага в Атина; до римското завладяване градът балансирал между олигархията и демокрацията. Така както била замислена от атиняните, тя нямала нищо общо с нашите съвременни представи за демокрация: на първо място тя изключвала определени категории жители, които не са били смятани за граждани, като например робите и моряците; робството дори се приемало за съставна част от демокрацията. Само свободните граждани, върху които не тегнело задължението да извършват определена работа, можели да се занимават с делата на града. Освен това нямало разделение на властите – един и същи магистрат можел да бъде и съдия, и законодател.

До Перикъл демократичната държава била управлявана от най-богатите граждани; това е наследство на конституцията на Солон (VII–VI в. пр. Хр.). Когато Перикъл наложил данък, който отивал за изплащане на обезщетения (мистофори) на най-бедните, за да могат да участват в живота на града, дъжд от критики се изсипал върху това нововъведение, което никак не съответствало на атинската концепция за демокрация.

И накрая, през III век преди Христа Аристотел смятал за „твърде детински“ метода на избиране на градски чиновници по негово време („Политика“, II); не е известно дали изборите ставали чрез акламации (шумно одобрение), както при избора на геронти (съвет на старейшините), или чрез жребий, след приключване тълкуването на знаменията. Плутарх съобщава, че преброителите, „заключени в една сграда, оценявали силата на акламациите“... (Ликург). Във всеки случай това няма нищо общо с гласуването.

Ето защо е погрешно да се приписва на „гърците“ изобретяването на демокрацията. Терминът е опаковка, която е добре използвана от политическите манипулатори и в ново време, например прочутата „народна демокрация“ (тавтологията е пълна!) в съветския лагер, която не беше нито народна, нито демократична, превърнала в кошмарна действителност зловещите пророчества на „новговор“ на Джордж Оруел („1984“) и фантазиите на фанатичните утописти.