Операция "Орфей"

Пролог

Една седмица по-рано

Докато Майърс завиваше с черния мерцедес по уличката зад голямата тухлена сграда, гърлото му се свиваше от страх въпреки опитите му да се отпусне. Страх, от който устата му съхнеше, сърцето му биеше бясно, сфинктерът му се стягаше.

За последен път беше видял обекта преди девет минути. Беше влязъл през входната врата.

Девет минути. Прекалено дълго. Вече трябваше да са дали заповедта. Какво чакаха?

Две минути след пристигането на Майърс се бяха появили още четири коли, които бавно се плъзнаха покрай тротоара, като акули, кръжащи из крайбрежния шелф. Снайперисти заеха позиции на околните покриви четири минути по-късно. Над облаците високо над тях бяха зависнали два хеликоптера с уреди за термонаблюдение, невидими и безшумни.

Орфей.

Самото име го караше да настръхва.

Орфей: неуловимият Моби Дик на британското военно разузнаване. Най-търсеното име в списъка им.

Още беше ходил на училище, когато предишния път отряд Ф решил, че е приклещил Орфей. Навремето други хора проследили беглеца до друга сграда на стотици километри от тази. Друг агент седял в същата като неговата кола, подготвяйки същия като този удар. Всичко се повтаряше.

За съжаление тогава се оказали неподготвени. Дванайсет души не били достатъчни. Един загинал – тялото му било разкъсано на парчета при неистовата атака. Командирът им, Бонър, се разминал само с белег през гърлото: раната още го наболяваше в дъждовни дни.

Сега операцията командваше Даниъл Споукс, който наблюдаваше от единия хеликоптер. Майърс ръководеше действията долу.

Бяха минали двайсет години; нямаше да допуснат същите грешки.

Бяха взели всички предпазни мерки. Без да приемат нищо за даденост. Орфей можеше ли да е проникнал в ЦПК или МИ5? Плановете за удара бяха разделени с велики китайски стени, всеки агент беше запознат само със собствените си оперативни заповеди. Бяха прекъснали водоснабдяването и във всички подземни тунели чакаха въоръжени амфибийни групи. Орфей можеше ли да има съучастници, които да му се притекат на помощ? Този въпрос имаше категоричен отговор. Не. Орфей винаги работеше сам.

Това беше най-голямата координирана операция в историята на британското военно разузнаване. До края на деня Орфей щеше да е заловен. Или мъртъв.

Пътят му свършваше тук – при сградата с онова, което Орфей беше търсил през целия си живот.

Орфей се качваше по стълбището към главната архивна зала, като плъзгаше върховете на пръстите си по парапета.

Полираното дърво сякаш предаваше пулсирането на цялата сграда, от мазето до гредите на покрива, като органично същество от стъкло и тухли, вместо от кости и жива тъкан. Орфей го усещаше в неговата цялост, от мъждукащото циклопско око на горелката, надничащо от котела в мазето, до жуженето на яркочервения автомат за кока-кола на втория етаж, миризмата на мухъл от купищата хартия в офисите на последния етаж и безшумните стъпки на миши крачета на тавана.

Пръстите се отделиха от полираното дърво, прекъснаха връзката и натиснаха релефната стъклена врата, която шумно се отвори.

Помещението пустееше. На информационното гише нямаше служител. Нямаше работник, който да бута скърцаща количка. На масата в ъгъла нямаше бездомник, дремещ над вчерашните вестници.

Пълна пустота.

Сякаш след апокалипсиса.

Знаеше обаче, че има някой.

Оптичните мерници на снайперистите бяха вперени като воайорски очи през високите прозорци. Усещаше мъжете в дебели неопрени, вторачени нагоре през каналните решетки в двете тоалетни в очакване плячката да им падне в ръцете. Дисплеите на уредите за термонаблюдение на зависналите високо в небето хеликоптери показваха обществения архив като уголемен разрез, рентгенът правеше стените и покрива прозрачни и вътре като герой във видеоигра пулсираше една-единствена червена топлинна следа.

Не им обръщаше внимание и мислеше само за трофея, който се намираше в тази сграда. Търсенето почти приключваше.

Приближи се към каталожните шкафове покрай страничната стена и проследи азбучната система – Аа, Аб, Ав... Стигна до нужното място и изтегли чекмеджето с фишовете, което се изплези като дълъг дървен език.

Секретната линия в джиесема на Майърс зазвъня и телефонът се плъзна по таблото.

Той веднага го вдигна и отговори на повикването.

Обаждаше се Споукс: операцията можеше да започне.

Майърс отново отпи глътка от шишето с вода – устата му беше пресъхнала като пустиня и не можеше да рискува да предаде страха си на другите. Набра общата секретна линия, по която се свързваше с всички групи.

– До всички, започваме. Орфей ни трябва жив, ако е възможно.

Старият машинописен текст на каталожната картичка насочи Орфей към високите стелажи с книжни папки в дъното на помещението.

Стелаж В.

Ред 4.

Лампички на сензори за движение горе.

Лавица 3.

Ето тук.

В джоба на папката лежаха няколко документа, влажни от десетилетията, прекарани на тъмно в компанията на няколко мокрици, които се разбягаха по лавицата.

Откри акта в средата на снопа – позна го по печата от болницата.

Поколеба се с протегнати ръце, като се наслаждаваше на мига, после прочете машинописния текст с двойна разредка и мастиления подпис отдолу.

Рязко поемане на дъх, последвано от стъписана въздишка.

Това не беше краят на пътя.

Но най-после имаше име.

Студени тръпки по гърба...

Навън се бяха раздвижили, събираха се, готвеха се за удара. Отваряха се автомобилни врати, разнасяха се стъпки на хора, слизащи от коли, пръстите на снайперистите лягаха върху спусъците.

Орфей не се тревожеше: пътят за бягство щеше да стане ясен от само себе си.

Дълбоко поемане на дъх. Разкрий стратегията им.

Първо, възпиране. Изходите бяха завардени от пехотинци и снайперисти. Въздушната поддръжка образуваше втората защитна линия. После щяха да щурмуват сградата. С цел приклещване и залавяне. Но откъде щяха да проникнат?

И тогава се обади шестото чувство, тревожен сигнал за предстояща смърт. Цялата им стратегия се основаваше на отвличане на вниманието от истинския удар. Сложен капан. Абсолютно никакво намерение за залавяне. А сигурна смърт.

Вдигна поглед към високия свод и в онази стотна от секундата преди таванът да избухне за пръв път забеляза образа, благосклонно взрян отгоре. Копие на най-прочутия стенопис в историята. Полегналият на земята Адам, протегнал ръка към своя божествен създател. Два свята само на един пръст разстояние един от друг – и все пак разделени завинаги.

И после огнената експлозия погълна всичко.

След като изстреля четирите си ракети „Хелфайър“ от височина шестнайсет километра, дронът „Предатър“ рязко зави и пое по широка парабола обратно към секретната си база в Шотландия.

Черно-белите монитори показаха експлозията, унищожаваща цялата сграда – по-късно в пресата щеше да пише, че ставало въпрос за контролиран взрив в рамките на полицейска антитерористична операция.

Когато пламъците се отдръпнаха, Майърс се приближи до димящите развалини. Беше се образувал кратер, свирепа черна дупка в земята, погълнала стопените останки от службата за гражданска регистрация.

Край на Орфей.

Част I

1993

1.

– Дано не ви призлява лесно – напрегнато каза сержантът; стоеше под дъжда пред входа на къщата. Едрото му тяло препречваше вратата почти изцяло.

Фактът, че е дошъл лично, показваше, че престъплението е тежко. Като единствен социален работник в местната полиция, Клер присъстваше на всички инциденти, а виждаше сержанта едва за втори път.

Тя впери очи в сградата, като се опитваше да овладее обзелия я страх. Винаги се случваше така: стаите зад всяка сива фасада криеха жестокост и липса на грижи. Никога не знаеше какви ужаси я очакват вътре.

Падащият на тежки струи от стряхата дъжд я шибаше по лицето. Клер знаеше, че сержантът я дразни. Припомняше ѝ първия път, когато се бяха срещнали – тогава бяха открили четири деца в наркоманска квартира. Две още бяха живи сред боклуците във втората спалня, докато надрусаните им родители лежаха в ступор в съседната стая. Когато видя състоянието на хлапетата, тя изхвърча навън и повърна на двора.

Клер му кимна намръщено. Той се отдръпна, за да ѝ направи място да мине.

Когато влезе, ѝ трябваше малко време, докато очите ѝ се приспособят. Беше свикнала със занемарените жилища, които вървяха ръка за ръка с липсата на грижи. И тук бе същото. По килима се въргаляха купчини стари вестници и мръсни съдове.

На кушетката, единствената мебел в стаята, седеше изпита жена с мазни кичури, увиснали отстрани на лицето ѝ. Опустошителното въздействие на наркотиците правеше възрастта ѝ неопределима. Можеше да е трийсетгодишна, можеше да е и на петдесет. Мъртвите ѝ очи проследиха Клер, която предпазливо влезе в помещението.

Клер си напомни, че има да върши работа. На кушетката лежеше полароидна снимка. Тя я вдигна, като наблюдаваше жената, за да види дали ще направи нещо. Реакция не последва.

Явно бяха фотографирали мъжа без негово знание. Добре облечен, с костюм и вратовръзка, около двайсет и пет годишен. Оградата, до която стоеше, скриваше долната част на тялото му. На Клер ѝ трябваха няколко секунди, за да познае мястото: пред къщата, в която се намираше в момента.

Тя обърна снимката в ръцете си и видя, че отзад е надраскано:

„НЕ ВЯРВАЙ НА ТОЗИ ЧОВЕК“.

Толкова дълбоко се замисли над смисъла на тези думи, че не чу приближаването на сержанта.

– Горе.

Високият му глас я сепна и Клер се завъртя. Той сочеше с брадичка към стълбището.

На втория етаж имаше още двама полицаи. Положението явно беше тежко. Изглеждаха като ударени от гръм, лицата им бяха изгубили обичайната си професионална учтивост. Длъгнестият полицай до нея махна с ръка към съседната врата.

Клер си сложи латексовите ръкавици, които ѝ подаде, опъна ги с опитно дръпване и стъпи върху напуканите плочки в банята.

– Тук открихме момичето. Използвали са банята. Затворили са го вътре.

– Къде е детето?

– Трябваше да го подсушим. В съседната стая е.

Клер започна да снима с джиесема си. Ужасът осезаемо се усещаше в помещението, витаеше сред мръсните стени.

– Онази жена долу майката ли е?

Полицаят поклати глава.

– Не. Някаква наркоманка.

Клер пристъпи към бялата емайлирана вана. Вътре имаше седем-осем сантиметра мръсна вода, парцали сивкава пяна се носеха като плаващи континенти на повърхността. На ръба на ваната лежаха пет откъснати парчета хартия. На всяко беше написана по една дума, но Клер не можеше да ги комбинира в смислено изречение. До тях видя колие. И висулката, и верижката бяха евтини – ако струваха нещо, наркоманката долу щеше да ги е прибрала.

– Когато дойдохме, ей това беше отгоре.

Полицаят посочи продълговата коркова плоскост, подпряна под ъгъл на ваната като отместен капак на ковчег.

Клер потръпна, като си представи треперещото в мрака погребано живо момиче.

– У детето открихме тия неща. Токът е можел да го убие.

Полицаят ѝ показа уокмен „Сони“ и мръсни слушалки.

Клер влезе в стаята. Момичето седеше превито на две на ръба на леглото, скрило лицето си в шепи.

Тя предпазливо пристъпи напред.

– Аз съм от службата за социално подпомагане. Искаме да ти помогнем.

Детето не помръдна. Клер се приближи и седна в края на мръсното легло. Устните на детето се виждаха между сплетените му пръсти. Движеха се и безспирно произнасяха беззвучни думи.

Клер се пресегна и леко отпусна длан върху гърба на момичето, за да установи връзка с него.

– Не е каквото си мислите.

Клер и полицаят се обърнаха към вратата. На прага стоеше жената с мъртвите очи. Дрезгавият ѝ тютюнджийски глас грубо беше разкъсал тишината в стаята.

– Изведете я оттук.

Полицаят хвана жената за лакътя и изви ръката ѝ зад гърба ѝ.

– Вън! Хайде!

– Не, изслушайте ме. Наеха ме. Майката. Тя ми плати!

Той я поведе надолу по стълбището и едрият сержант влезе в спалнята.

– Свързах се с дома за приемни грижи – задъхан от изкачването, каза той. – Детето е записано за постъпване след една седмица.

– Кой го е записал?

– Някаква жена, която се представила за майка му, но после установили, че личната ѝ карта е крадена. Разбрахте ли какво казва момичето?

Клер поклати глава.

Сержантът подробно огледа стаята, коридора и банята.

– Тъкмо си мислиш, че вече си виждал най-лошото, и... – изсумтя той и заслиза по стълбището.

Клер прибра полароидната снимка на мъжа в прозрачна найлонова торбичка. Постави вътре и колието. Докато го държеше за верижката, се вгледа по-отблизо във висулката, малка и кръгла, тюркоазеносиня с тъмносиня точка в средата.

Когато слезе долу, полицаите оковаваха в белезници ръцете на наркоманката зад гърба ѝ.

– Джейни Смол, арестувам ви за отвличане на дете, насилие...

– Не е отвличане.

Сержантът се обърна към Клер.

– Моля?

– Тя не лъже – продължи Клер. – Момичето не е било похитено. Майката я е наела.

– Какви ги говорите?

– Водата във ваната горе не е мръсна, това е боя.

– Гледайте си социалната работа.

– И не са я използвали като вана, а като камера за сензорна депривация. По време на Студената война са си служели с такива за промиване на мозъка.

Сержантът се намръщи и пристъпи към нея.

– Махайте се. Веднага.

Видя очукания уокмен в лявата ѝ ръка и го дръпна.

– Това е веществено доказателство.

– Изслушайте касетата.

– Защо?

Тя го погледна в очите.

– Просто я чуйте.

Сержантът се поколеба, но не можеше да се изложи пред нея. Долепи едната влажна слушалка към ухото си.

Женски глас, топъл и напевен, безкрайно повтаряше едни и същи изречения. Клер му заговори бавно, като на идиот.

– Някой е платил на тази наркоманка. Косата на момичето е боядисана. Подготвена му е нова самоличност. Мозъкът му е промит с алтернативна история...

Сержантът я гледаше колебливо.

– Защо?

– Според мен е очевидно. Майката не само е искала да се отърве от детето си. Искала е дъщеря ѝ никога да не научи коя е.

– Ами снимката? – попита той.

Клер сви устни. Беше размишлявала за ролята на мъжа от полароидната снимка в тази загадка.

– Мога само да предполагам, че той е... баща на момичето... и причина за бягството на майката...

Освен това размишляваше за думите върху петте парчета хартия, които още бяха на ръба на ваната горе:

ФИБИ. ОАЗИС. НИ. ПЕТ. ШEПОТИ.

Не откриваше никаква връзка между тях. Щеше да продължи да ги анализира, но сержантът вдигна ръка, за да я накара да млъкне, и погледна над рамото ѝ.

Клер се обърна и видя, че момичето слиза по стълбището със сведени очи. Устните му не преставаха да изричат неразбираеми думи. Когато детето мина покрай тях, социалната работничка приклекна и го притегли в прегръдката си.

Усети топлия дъх на момичето до ухото си и най-после чу гласа му.

– Казвам се Сара Идън... Родена съм в Шотландия през хиляда деветстотин осемдесет и трета година... Майка ми е починала при раждането ми... Баща ми е бил случаен турист...

2.

Седмици по-късно

Сара стои в края на двора. Устната ѝ е пукната, коленете ѝ са разцъфнали в ужасни рани. По краката ѝ се стича кръв. Гърбът ѝ е опрян в телената мрежа, която огражда дома от улицата, по бузите ѝ парят сълзи. Срамът от боя я отделя както физически, така и психически от другите деца. Гледа ги. След като са я набили, те са отишли да си играят на моравата точно пред големите френски прозорци на главния офис.

Тя вижда наградата, за която се състезават. Пред бюрото на директорката седи някой, почти изцяло потънал в сенките в стаята. Потенциален осиновител. Директорката се обръща към прозореца и сочи с показалец някои деца, устните ѝ се движат беззвучно. От своя страна, децата се боричкат на тревата в очевиден опит да се представят в най-добра светлина.

Сара не е най-ниското дете. Нито най-слабото физически. Но се отличава от тях в много отношения, а в този дом за нежелани деца всяка разлика е причина другите да се обединят срещу общата жертва.

Директорката посочва Сара и едва забележимо поклаща глава; устните ѝ не престават да се движат.

Сара знае какво казва тя, макар и толкова отдалече, през стъклопакета, от цели трийсет метра. Директорката обяснява за странното ѝ поведение, за това, че Сара понякога крещи с цяло гърло, когато е сама. После директорката ще спомене за амнезията, която е блокирала всичките ѝ спомени допреди месец. Ще говори за изоставянето и безплодните опити да открият родителите ѝ. Скоро ще подаде на мъжа лист с кръвните изследвания на Сара, които не са установили съвпадения в нито една кръвна банка или болница в страната, а фактът, че родителите са неизвестни, означава, че не е възможно да бъдат предвидени евентуални генетични проблеми. А и без пълно медицинско досие тя е особено уязвима. Накратко, тя е дефектна стока, изтърсак. Тормозена от другите.

Много пъти е седяла на горното стъпало на главното стълбище и е слушала директорката да произнася тази реч. Това е историята на Сара, единствената, която знае тя. В този момент приемните родители се отказват.

Но не и този път.

Този път силуетът се изправя и се приближава до прозореца, материализира се във формата на мъж, който невъзмутимо се втренчва в Сара. Показва някакъв лист на директорката и после отново поглежда над главите на лудуващите деца към жалката фигурка до оградата.

Директорката се появява на вратата и крясъците на двора се усилват. Тя повежда мъжа към децата, които вдигат сияещи лица към двамата. Усмивките им една по една замъждукват и помръкват, когато те ги подминават и се насочват към големия дъб в дъното. Когато преполовяват пътя до Сара, другите деца окончателно млъкват и неподвижно като статуи гледат как двамата се отдалечават.

Директорката спира пред Сара и момичето усеща полъх на антисептик.

– Сара, това е господин Добс – казва тя. – Спомняш ли си го?

– Здравей, Сара, това съм аз, Лайънъл. – Мъжът се усмихва.

Сара най-после може да го разгледа. По-висок е от директорката само с няколко сантиметра, но е широкоплещест, което го прави много по-едър. Има кръгли херувимски бузи и меки кафяви очи. Прикляква пред Сара, така че лицето му да е пред нейното.

Отдавна не е виждала толкова дружелюбно лице и в нея като никога шавва спомен. Това лице. Не го вижда за пръв път. Тършува в ума си, но спомените ѝ започват от пристигането ѝ в дома. Преди това има само пуста мъгла.

– Май да – отговаря Сара на директорката.

– Не се безпокой, ще си спомниш всичко – казва Лайънъл. – Обещавам ти.

Директорката се прокашля. Скръстила е ръце и загрижено наблюдава момичето.

– Сара, господин Добс има документи за тебе, но аз взимам окончателното решение дали да те поверя в неговите ръце. Искам някакво доказателство, че го познаваш.

И я поглежда въпросително.

Сара се взира в Лайънъл и чака още нещо да си дойде на мястото. Ала не се случва нищо. Тя пристъпва към него с надеждата някакво чудо да ѝ осигури доказателството, което ще му позволи да я отведе.

– Да видим – притича ѝ се на помощ мъжът. – Сара обича да чете книги за приключения, любимият ѝ цвят е зеленият и е истинска фурия на криеница.

В известен смисъл той сякаш говори за друг човек и все пак споменаването на тези неща като че ли събужда нещо в нея. В ума ѝ изскача образ – ръката ѝ отмества клон на дърво, докато тя навлиза тичешком в гора, лъкатуши между дърветата и се озърта назад. Дали е спомен за откъс от телевизионно предаване, което е гледала? Не е сигурна, но сърцето ѝ се разтуптява по-бързо.

– Искам да отида с Лайънъл, госпожо – казва Сара.

Директорката изглежда объркана.

– Трябва ми нещо, което да мога да проверя.

Лайънъл се изправя и кимва в знак на съгласие.

– Разбира се. Например това, че Сара има родилно петно с форма на знак за безкрайност на дясното рамо.

Директорката се вторачва в тях за миг, после кимва.

– Добре – отвръща тя, като че ли въпросът е уреден. – Да се прибираме, Сара.

Тръгват обратно към дома и момичето ги следва, като се опитва да не обръща внимание на непонятните шепоти в периферията на съзнанието си. Звуците са приглушени, сякаш идват иззад заключена врата. Никога не разбира какво се говори, но гласовете понякога са толкова яростни и настойчиви, че я ужасяват, и единственият начин да ги заглуши е да закрещи с цяло гърло.

Директорката я праща горе да си събере багажа – дрехите, които са ѝ дали в дома, няколко книги, четката ѝ за зъби и нищо повече. След като се приготвя, Сара се оглежда, за да се увери, че е сама, и бръква под матрака за найлоновото пликче с единствените ѝ две неща отпреди момента, в който всичко е превърнало в мъгла.

Първо изважда медальона и внимателно го слага на леглото. После вади оръфаната полароидна снимка.

Взира се в мъжа на снимката: човека, на когото не бива да вярва. След като го обмисля, е сигурна. Не е Лайънъл. Но това вече го знае. На Лайънъл може да се довери. Не чува думите на въображаемия си спътник, ала е наясно какво ѝ се казва – да отиде с Лайънъл Добс.

Лайънъл я чака до черен мерцедес, паркиран пред дома. Задната врата е отворена и Сара вижда, че там седи млада жена. Красива, с къса тъмна коса.

Щом потеглят, Сара се обръща и задава въпроса, над който размишлява, откакто е видяла жената.

– Ти майка ми ли си?

Жената не отговаря и Лайънъл се завърта на мястото си.

– Не, това е Пени. Тя ще ти помогне, Сара. Ще ти помогне да си върнеш паметта.

– Познаваш ли майка ми? – пита го момичето.

– Сигурно по-добре от всички на света – отвръща той. После отново поглежда напред към пътя и натиска един бутон на компактдискплейъра. В колата зазвучава класическа музика.

Първите ѝ въпроси остават без отговор и тя изпитва отчаяна нужда някой да ѝ обясни какво става. Отново се обръща към двамата възрастни и опитва пак с въпроса, който властва над всичките ѝ дни.

– Тия гласове винаги ли са били в главата ми?

Музиката навярно е прекалено висока, защото и двамата мълчат.

Къщата е отдалечена от улицата и съседните къщи, заобиколена е от гора. Изглежда уединена и Сара вперва очи в нея с надеждата да си спомни нещо. Но всичко това ѝ е чуждо. Завесите са спуснати и вътре не се вижда нищо.

Гумите захрущяват по чакълената отбивка и Лайънъл спира пред гаража. Пени слиза и дава знак на Сара да я последва. Когато тръгват към входа, момичето я хваща за ръка. Прави го инстинктивно и се радва, че Пени не отдръпва ръката си. За изненада на Сара ръката на Пени е студена и гладка като гума – като куклите в стаята за игра в дома, от който идва. Това не ѝ е неприятно и тя силно я стиска, иска ѝ се никога да не я пусне. Някой я е намерил, някой, който я познава отпреди, и Сара скоро ще е с родителите си.

Здрачава се. От улицата дотичва куче, кляка на отбивката, наблюдава ги и бясно върти опашка. Изглежда толкова дружелюбно, че на Сара ѝ се приисква да го погали, и тя спира, но Пени я затегля към къщата.

Когато влизат, Сара се оглежда, проточва шия да надникне във всяка стая. Ала не е каквото очаква. Не си спомня нищо. Всъщност къщата изобщо не прилича на дом. Никъде няма мебели и онова, което е помислила за завеси, са дървени плоскости, с които са заковани прозорците. Единственият белег за обитаване е огледалото в коридора.

Завеждат я в кухнята, където има само мивка и един стол в средата. Слагат я да седне на него. Лайънъл застава пред нея. Тя забелязва, че дланите му имат някакъв матов отблясък, вглежда се и установява, че са покрити с тънка ципа, отразяваща светлината. Сара се обръща назад към Пени, която е приклекнала в ъгъла до някакви метални части. Нейните длани имат същия отблясък и момичето разбира, че двамата през цялото време са носили плътно прилягащи прозрачни ръкавици.

– Ние ще ти помогнем да си спомниш, Сара – меко казва Лайънъл. – Знам, че тук ти изглежда страшно, но това е най-добрият начин да го направим, повярвай ми.

Кучето навън започва да лае. Лайънъл се оглежда, за пръв път разсеян, и зачаква лаят да спре. Но той продължава. Пени поклаща глава.

– Имам нужда от пълна тишина.

Лайънъл излиза от кухнята, като грижливо затваря вратата, но ключалката е хлабава и вратата се открехва няколко сантиметра. Сара вижда отражението му в огледалото – той отваря входната врата.

Кучето се втурва към него, върти опашка, изправя се на задните си крака и игриво протяга предните. Лайънъл го хваща и го чеше по ушите.

Тя се надява, че кучето ще остане при тях. Никога не е имала домашен любимец, поне не си спомня. Животното ближе Лайънъл по лицето. Докато Сара го гледа как си играе с кучето, страхът ѝ от странната къща и уреда, който сглобява Пени, започва да се уталожва.

Лайънъл гали предните крака на животното. Зарадвано, че някой си играе с него, кучето накланя глава настрани и върти опашка. После Сара вижда как Лайънъл го сграбчва за лапите, сякаш се здрависва с две ръце, и рязко дръпва краката му настрани с такава лекота, сякаш строшава пилешки ядец. Гръбнакът на животното мигновено изхрущява и то умира още преди да е паднало.

Викът на Сара секва под облечената в ръкавица длан на Пени.

Тя чува Лайънъл да мърмори, докато се връща в кухнята.

– Скапани кучета.

Когато влиза в стаята, той вижда реакцията ѝ. На лицето му отново се появява сериозно изражение.

– Съжалявам, Сара. Не исках да видиш това. Кучето спираше работата ни. Не мога да допусна нищо да ни попречи.

Момичето седи неподвижно на ръба на стола. Кранът коварно капе в мивката, неговото кап-кап-кап се променя, превръща се в нещо друго, в блъскане, сякаш по вратата в мазето удря обезумяло чудовище. Има и шепот, но тя не разбира какво казва, ако изобщо казва нещо.

И тогава в ума ѝ се връща същият образ – ръката ѝ натиска клона надолу и тя тича между дърветата.

– Ходи ми се до тоалетната – казва Сара.

Добс я поглежда изпитателно, сякаш усетил, че нещо между тях е изгубено. Накрая свива устни – „е, нищо не може да се направи“ – и кимва на Пени.

– Заведи я горе.

– Не заключвай вратата – казва ѝ само Пени, когато Сара влиза в банята. Гласът ѝ е студен и механичен. Момичето кимва и затваря вратата.

В момента, в който остава сама, Сара запушва ушите си с юмруци. Цялата къща сякаш се е съживила и сега бърбори с пълен глас. Сърцето ѝ бие толкова силно, че още малко и ще изскочи от гърдите ѝ.

Тя се отдалечава колкото може повече от вратата. Иска да избяга. Колкото може по-далече от това място. Макар че копнее да си спомни, знае, че не е в безопасност.

Покатерва се на тоалетното казанче и отваря прозореца. Височината е поне три метра.

– Давам ти още една минута – обажда се отвън Пени.

Сара се оглежда и вижда, че оградата е опасана от дебел жив плет.

Когато топката на бравата се завърта, момичето е застанало върху външния перваз на прозореца. Скача от него и се хвърля към шубрака.

След секунди Сара вече тича по алеята покрай къщата. По ръцете и краката ѝ парят драскотини.

Втурва се по чакълената отбивка и излиза на поляната отсреща. Краката ѝ тичат като никога досега. Всеки път, щом изпита умора, бръква по-надълбоко в себе си и вади нови запаси енергия. Не спира да тича. Въпреки че дробовете ѝ сякаш ще се пръснат и в гърлото ѝ гори киселина.

Поглежда назад чак когато стига до дърветата. Ръцете ѝ се протягат да отместят клоните настрани и тя шокирано осъзнава, че вече е виждала този момент. Листата, огъването на вейките под пръстите ѝ – това не е спомен. Това е този момент.