ВЪВЕДЕНИЕ

ПИСМО ДО МОИТЕ ЧИТАТЕЛИ

Скъпи читатели,

През 1966 г. написах първата си книга „Спомени от бъдещето“ („Колесниците на боговете“/Chaiots of the Gods). В предговора към нея заявих, че „написването ѝ изисква кураж, четенето ѝ – също. И тъй като доказателствата и хипотезите, изложени в тази книга, влизат в противоречие с усърдно подредената мозайка на конвенционалната „мъдрост“, учените ще я причислят към онези книги, за които е най-добре изобщо да не се говори“. От тогава изминаха 50 години. Тези думи от предговора към „Спомени от бъдещето“ не са изгубили своята актуалност и днес.

„Боговете още са тук“ не е компилация на предишни мои трудове. Включил съм в нея едва няколко откъса от предишни мои произведения, но само за да създам по-ясна картина за читателя.

Извънземните са посетили Земята преди хилядолетия и са повлияли на развитието на нашите предци. Това лесно може да бъде доказано. Но – и тъкмо това е най-голямото изпитание, на което можем да подложим нашите познания и разум, – извънземните все още са тук и не стоят със скръстени ръце, а ни наблюдават. Това засяга всички нас. Защо го правят? Какво печели една извънземна раса от това, че ни наблюдава като мравки в аквариум? Какво искат от нас извънземните – от древността до наши дни? Не могат ли да ни оставят на мира? И защо ни е толкова трудно да приемем съществуването на чуждопланетни раси?

На тези въпроси е посветена книгата, която държите в ръцете си. За да ви помогна да се настроите по-добре към основната тема, ще започна с една необичайна история. Следващата, напълно измислена случка демонстрира как извънземните влияят върху човечеството от самата му поява насам.

Искрено ваш,

Ерих фон Деникен

БОГОВЕТЕ НИКОГА НЕ СА СИ ТРЪГВАЛИ

– Привидения не съществуват! – възкликна Роже Фавър.

Той упорито отказваше да приеме невъзможното, макар безспорно да се случваше нещо необикновено. Нещо, което изглеждаше... нередно. Да не би съзнанието му да си правеше шеги с него? Или зрението? А може би това бяха първите симптоми на Алцхаймер? Обичайните признаци на старостта, поразили седемдесетгодишното му тяло? Роже вече не се чувстваше така уверен в себе си, но не желаеше да обсъди проблема с никого. Дали пък не трябваше да намали алкохола? Да откаже цигарите? И да се захване с онова, което разните му там всезнайковци препоръчваха – джогинг, фитнес? Нямаше ли това да му докара някой сърдечен удар?

Роже Фавър седеше на същото кресло, на което бе гледал телевизия вече много години. Креслото беше масивно, тапицирано с черна кожа, с подглавник за врата и широки подлакътници от двете страни. Роже пушеше поредната цигара, прелистваше вестника и чакаше Мадлен да го повика за вечеря. Това правеше всяка вечер, откакто се бе пенсионирал и нищо не бе в състояние да промени дневния му режим, докато... ами, докато нещо не се обърка. Докато не се появиха онези странни светлини.

Сред своите познати и приятели Роже се славеше като спокоен и уравновесен човек. Някои го определяха дори като скучен, други смятаха, че е лишен от чувство за хумор, но всички признаваха, че отлично познава материята, която преподава. В продължение на няколко десетилетия Роже бе работил като учител по геометрия в местната гимназия. Във френскоговорещите кантони учениците се обръщаха към учителите с „професоре“. Monsieur le Professeur! Господин професоре! Ако някой имаше въпроси, свързани с размери или обем – а това често се случваше в град като Женева, – бившите му ученици с радост се обръщаха за съвет към него. Роже имаше четиресет и шест годишен син, който през последните четиринайсет години работеше като физик в Европейската организация за ядрени изследвания, по-известна като ЦЕРН. Синът беше кръстен на бащата, затова съпругата на Роже се обръщаше към него с mon petit Roger. Моят малък Роже. Благодарение на Роже-младши, Роже-старши вече бе станал дядо цели три пъти. Всичко в семейството му беше наред и той би трябвало да е в състояние да се наслаждава безгрижно на живота си на пенсионер. Само да не бяха тези досадни светлини, които се появяваха на неравни интервали край креслото му, на педя или две над килима. Съпругата на Роже се казваше Мадлен, но той я наричаше Диди, защото рожденото ѝ име му напомняше за английската дума maid, която означаваше домашна прислужница. На всеки няколко години Роже ставаше жертва на някоя своя приумица. Мадлен ги наричаше „мании“. Те връхлитаха и отминаваха като капризите на бременна жена за една или друга храна. В прилив на ентусиазъм при един подобен случай Роже бе посадил трийсет палми в двора си, за да се почувства като в Южния Пасифик. Но необичайно студената зима превърна Южния Пасифик в Аляска. Друг път бе решил, че всеки благоразумен и отговорен мъж, глава на семейство, трябва да инсталира електрически генератор в дома си. Купи си дизелов генератор и изкопа шахта, като изолира дъното и стените ѝ с асфалт. Тя трябваше да служи като резервоар. Полицията се намеси, когато целият квартал остана без ток. Оказа се, че за резервоара му няма нужните разрешителни, а дизеловото гориво се просмуква в почвата и замърсява подземните води. Наредиха му да изпомпа горивото незабавно, в резултат на което цялата къща миришеше на нафта седмици наред. Друга случка, която не бива да пропуснем, е инцидентът с тунела. Роже реши, че се нуждае от подземен проход, който да спаси него и семейството му в случай на природно бедствие. Зае се с реализирането на плана си изненадващо сериозно и енергично. Копа неуморно с помощта на кирка и лопата в продължение на дванайсет седмици и дори нае работници, които възнагради щедро за мълчанието им. В резултат на усилията му избиха подпочвени води, които наводниха мазето. Не изведнъж, а постепенно, малко по малко, но нивото им се покачваше всеки ден. Оттогава Диди наричаше мазето Лох Нес.

Хората смятаха Роже за мил и любезен, но леко ексцентричен. Понякога. А сега се бе случила тази история със странните светлини на пода. Дали здравият разум не започваше да му изневерява?

В продължение на две седмици се случваха странни неща. Роже купуваше вестника си от будката, изпиваше две бири в бар „Леман“ и когато се прибереше у дома, поздравяваше Диди в кухнята. Както всяка вечер, и днес той се бе отпуснал в старото кожено кресло пред телевизора в очакване Диди да го повика за вечеря. И докато прелистваше вестника, изведнъж вниманието му бе привлечено от някаква досадно премигваща светлина, появила се по лявото му стъпало. Вероятно беше отражение, дошло отвън, защото изчезна също така бързо и неочаквано, както се бе появило.

След малко обаче светлината се появи отново. И отново. И отново... Откъде ли идваше? Роже отиде до прозореца и огледа улицата в двете посоки в търсене на автомобилни фарове, лъскава отражателна повърхност, деца с фенерчета, нещо – каквото и да било, – което не бе било тук предната вечер. Не забеляза никакви промени. Нещо повече, беше средата на март и слънцето отдавна се бе скрило зад хоризонта.

Роже се върна в креслото, подразнен от случилото се. Нима виждаше неща, които не съществуваха? Халюцинации ли имаше? Или мозъкът му си правеше шегички? А може би зрението? Впери поглед в обувките си. В този миг то се случи отново. Над върха на лявото му стъпало се появи възел от цветове, който първо зае правоъгълна форма. Роже дръпна крака си, но цветовете останаха да се реят във въздуха на трийсетина сантиметра над пода. Отново пъхна крака си под тях. Правоъгълникът от светлини не помръдна. Роже отиде до стената, включи всички лампи и дневната засия, окъпана в светлина. Коленичи и опипа килима, при това с две ръце. А междувременно странната светлина бе изчезнала, както се случва със светлината от току-що изключен телевизор или монитор.

Роже отиде в кухнята и помоли Диди за фенерче. Тя винаги знаеше кое къде стои.

– Да не би да си намислил да изследваш Лох Нес? – попита го закачливо тя.

– Нищо подобно – излъга Роже, – изпуснах една таблетка на пода.

Роже огледа стените сантиметър по сантиметър. Все някъде трябваше да има отразяваща повърхност. Микроскопично парче стъкло? Рамкирана картина? Метална пластина от каишка на часовник? Ключ? Лъскава кутийка? Монета? Диск... Или полудяваше?

– Трябва да запазя спокойствие – повтаряше си той, за да си вдъхне увереност. – Ще реша проблема, като подходя научно.

След вечеря Роже Фавър се върна в старото кожено кресло с надеждата онези странни светлини да се появят отново. По телевизията някой обясняваше, че световната информационна мрежа, известна като World Wide Web (или просто www), дължала появата си на ЦЕРН. Някой си Тим Бърнърс-Лий създал „www“ през 1989 г. в опит да помогне на учените да обменят по-бързо резултатите от своите изследвания. Роже се зачуди дали да не позвъни на сина си и да му разкаже за привиденията в дома им. Но синът му беше физик, а това означаваше, че ако иска да привлече вниманието му, Роже трябва да му предостави неопровержими доказателства. Нещо конкретно. Но не разполагаше с нищо. По телевизията бе започнала рекламна пауза. Някаква компания представяше най-новия си фотоапарат. Фотоапарат? Роже отиде при Диди. Тя седеше в съседната стая и гледаше някакъв глупав комедиен сериал.

– Диди – прекъсна я Роже, – имаш ли представа къде е старото ми фотографско оборудване? Сещаш ли се, онази черна чанта с надпис „Никон“?

Диди намали звука на телевизора.

– Защо са ти притрябвали тези фотоапарати посред нощ? Вече всички снимат с цифрови. Освен това няма откъде да намериш ленти за старите фотоапарати.

– Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си ги изхвърлила?

– Исках да го направя още преди години. Но после окачих чантата в килера до стълбите. Стълбите към Лох Нес, имам предвид.

– Благодаря – отвърна Роже. – Може пък да продадем старите фотоапарати.

В чантата откри двата фотоапарата и няколко обектива. Всичко беше от изключително висок клас. Настройки, режими, таймери и прочие работеха безупречно, както винаги. Единственото, което липсваше, беше лентата.

На следващия ден Роже се отби в магазина за фотографски принадлежности на улица „Монблан“.

– Кажи ми, Жан-Клод, правят ли още филми за тези стари фотоапарати? „Кодак“ или някоя друга марка?

– Правят и дори имаме от тях. Това е Женева, няма да повярваш какви стари фотоапарати използват някои от делегатите на ООН.

Двамата седнаха на по чаша кафе в задната стаичка. Познаваха се още от училище. Роже се поинтересува как работят фотоапаратите със сензор за движение. Как може фотоапаратът да направи снимка само ако някой помръдне?

– Виждаш ли това нещо тук? То изпраща слаб лъч и когато нещо в стаята помръдне, лъчът го засича, изпраща сигнал и фотоапаратът снима.

– Възможно ли е да го направя с моя фотоапарат? Да насоча обектива към определено място и да включа автотаймера? И когато светлината в стаята се промени, фотоапаратът да направи снимка?

На следващия ден Роже нагласи своя „Никон“ на един стол. Беше го заредил с високочувствителен филм 400 ASA и бе активирал сензора за движение.

Диди попита обезпокоена:

– Това ли е новата ти мания? В дневната няма нито хлебарки, нито буболечки.

– Искам да открия нещо – отвърна Роже и това беше самата истина. – Фотоапаратът ми е свързан с детектор за движение, който измерва осветлението в стаята.

– С каква цел? – присви очи Диди.

– Понякога имам проблеми. Някои неща ми се струват прекалено ярки или прекалено тъмни. Може би трябва да отида на очен лекар. Това тук измерва яркостта.

Диди поклати глава. Излезе от стаята, като си мислеше: „И тази мания ще отмине като предишните“.

В продължение на два дни не се случи нищо. Не се появиха никакви светлини, привидения или нещо подобно. Щом Роже седнеше в креслото, той изключваше детектора за движение и поставяше фотоапарата на стола до себе си. Беше толкова досадно, направо влудяващо! Светлините не се появяваха. Накрая, на 28 март вечерта, пулсиращите светлини се появиха отново. Роже грабна фотоапарата, поднесе визьора към окото си и натисна копчето на затвора цели 36 пъти. Не можеше да използва светкавица, защото тя щеше да направи невидими светлините на пода. Три дни по-късно той държеше в ръцете си цветните снимки и радост изпълваше сърцето му. Фантастично! Невероятно! Снимките показваха по ясен и категоричен начин място, което се трансформираше в топка от светлина. Впоследствие се появяваше куб, а накрая – пъстроцветен правоъгълник на райета. Докато правеше снимките, Роже прояви достатъчно съобразителност, за да постави едната си обувка в обхвата на обектива. Тя също се виждаше на три от фотографиите, на които правоъгълникът от светлина бе разположен точно над върха на обувката.

– Роже – попита той сина си по телефона, – можеш ли да отделиш малко време на стария си баща?

– Трудно ми е в момента. Имаме конференция, дошли са над шейсет колеги от цял свят. Нямаш представа какви доклади четат, какви дискусии водим... Да не говорим за досадните журналисти.

– Вестниците са пълни с материали за някаква елементарна частица. Какво точно търсите?

– Нарича се бозон на Хигс. О, тате, историята е прекалено дълга, за да ти я разказвам по телефона. Но в общи линии звучи така. През 1964 г. британският физик Питър Хигс изложил теория, според която частици, които първоначално нямат маса, изведнъж се сдобиват маса. Това се случва благодарение на т.нар. механизъм на Хигс. Тези необикновени частици ще обяснят много неща, ако успеем да ги открием, разбира се.

– Докъде сте стигнали?

– Миналия декември започнахме експерименти с нашия ускорител на елементарни частици, продължихме през февруари тази година и в момента навлизаме в третата фаза. Всичко изглежда много обещаващо. Но не питай от какви количества енергия се нуждаем! Невъзможно е обикновено човек да си представи...

Роже-старши знаеше това. Големият електрон-позитронен колайдер работеше в ЦЕРН от 1989 г. Когато развиеше пълна мощност, това чудовище поглъщаше по 100 ГеВ (гига електронволта), или енергия, достатъчна за десет града. В момента работеше Големият адронен колайдер – най-големият ускорител на частици в света. Роже бе чел за него във вестниците. Пръстенът на ускорителя имаше обиколка около 27 километра. Беше разположен под френско-швейцарската граница, близо до Женева, на дълбочина 60 метра, само на няколко километра от дома на Роже. В този пръстен – или по-точно тръба или тунел с кръгла форма – 9300 огромни магнита се грижеха елементарните частици, ускорени почти до скоростта на светлината, да не се блъснат в стените, а да продължат да се движат с огромна скорост в средата на пръстена. ЦЕРН се финансираше от двайсет и една страни и всяка от тях изпращаше в Женева най-добрите си физици. Обществеността рядко биваше информирана какво точно се случва в ЦЕРН. Причината не беше мания за секретност, напротив, учените с радост споделяха информация, а сложната материя, с която се занимаваха. Физиката на елементарните частици не е никак популярна сред обществото и определено не може да бъде обяснена с няколко думи.

– Кога очаквате да постигнете пробив? – попита Роже-старши.

– Трудно е да се прогнозира. Всъщност, надяваме се на нещо повече през следващите няколко седмици, но всичко е възможно. Можем да постигнем както революция в областта на физиката на елементарните частици, така и пълен провал, дори катастрофа. Успеем ли, всички медии ще говорят за това.

– Само един бърз въпрос, синко, преди да приключим – каза Роже. – Чух някакви глупави слухове. Наистина ли експериментите ви са толкова опасни? Прочетох неотдавна предупрежденията на някои физици, че опитите ви могат да доведат до създаването на миниатюрна черна дупка, която да погълне целия свят. В края на краищата популярните медии наричат онова нещо на Хигс „божията частица“.

– Татко, не бива да се безпокоиш за нищо. И аз, и моите колеги сме направили безброй изчисления. Много сме далеч от създаването на черна дупка. За нея ще ни трябва милион пъти повече енергия, от тази, с която разполагаме в момента. Когато нещата се успокоят, ще дойда на вечеря. Чао! Поздрави мама!

Роже остави мобилния си телефон и впери замислен поглед в трийсет и шестте си снимки. Взе ги една след друга и ги огледа с нарастващо подозрение. Да не би този правоъгълник от светлина в дневната му да е свързан с експериментите, провеждани с Големия адронен колайдер? Да не би в къщата му да се случваше нещо, което би могло да привлече интереса на физиците от ЦЕРН. Разтревожен, Роже понечи отново да позвъни на сина си, но се отказа. Трябваше да събере повече доказателства, да направи по-добри снимки... Снимки от друг ъгъл.

За целта си купи още ленти от Жан-Клод, и то „Кодак“ за много бързи снимки. Дневната се превърна в негово ловно поле. Роже вече не седеше в старото кожено кресло, а на ниско столче с колелца, което бе взел от един старчески дом. И като истински папарак, не сваляше фотоапарата от врата си. Всъщност бе заредил и двата фотоапарата, а към тях бе приготвил четири обектива.

Диди започваше да се безпокои.

– Наистина ли не можеш да ми обясниш защо е всичко това? Държиш се както обикновено уж, но аз познавам този поглед...

Роже се опита да ѝ обясни какво представлява частицата на Хигс, след което ѝ показа трийсет и шестте снимки.

Диди изглеждаше разтревожена. Поколеба се, но попита:

– Нищо няма да се взриви, нали? Не си донесъл никакви химикали у дома?

– Не, скъпа, дори бенгалски огън нямаме.

Диди заби очи в пода, след което отново погледна снимките, разпръснати върху масичката за кафе.

– Ще трябва да уведомим сина ни – заяви категорично тя.

– Вече го направих – увери я Роже. – Физиците в ЦЕРН са твърде ангажирани с този техен необикновен експеримент. Те търсят онази несъществуваща елементарна частица. Веднага щом суматохата отмине, твоят малък Роже ще дойде у нас на вечеря.

През следващите две седмици правоъгълната светлина се появи няколко пъти през деня. Роже направи снимки от всички страни: отпред, отляво, отдясно, отзад, отгоре, с включено осветление в стаята, с изключено осветление... Какво, за бога, беше това? Не можеше да е частицата на Хигс. Доколкото Роже знаеше, тя изчезваше също толкова бързо, колкото се и появяваше. Превръщаше се в други елементарни частици. Роже бе прочел доста по въпроса. Благодарение на това бе научил, че този бозон на Хигс е резултат от възбуждането на полето на Хигс (вследствие на достатъчно енергия) – каквото и да означаваше това нещо, поле на Хигс. Имаше много кратък живот и не позволяваше да бъде фотографиран от всички страни. И все пак, светлинното поле съществуваше. Роже можеше да го докаже с всичките 234 снимки, които бе направил. Синът му щеше да остане изненадан. Изпълнен с трепетно вълнение, пенсионираният учител очакваше позвъняването на Роже-младши.

Наближаваше май. Край Женевското езеро се бе установило сравнително топло време. В далечината искряха снежните върхове на Френските Алпи. На южния склон на един хълм, разположен на 800 метра от пистата на женевското летище, под широк плажен чадър седяха две поколения от семейство Фавър. Роже вече бе отворил първата бутилка шампанско.

– Успяхме! – докладва изпълнен с гордост Роже-младши. – Татко, на никого не бива да казваш за това! Открихме частицата на Хигс. При това, извън всяко съмнение. Това е невероятно! Старият Питър Хигс присъства на експеримента. Разплака се от щастие, а после всички се хванахме за ръце и затанцувахме в кръг. Уникално преживяване! Двайсет и шестима физици се държахме като деца. Но решихме да обявим резултатите едва след няколко седмици. Искаме да подготвим документацията по безупречен начин. И да поднесем данните така, че журналистите да ги разберат.

– Поздравления! Това е чудесно – каза Диди и поднесе чашата си към Роже-младши. – Да очакваме ли синът ни да стане Нобелов лауреат?

– Мамо, проявяваш твърде голямо въображение. Ние сме многоброен международен екип, освен това заслугата е на Питър Хигс. Той е направил съответните изчисления и е предсказал съществуването на частицата.

Тримата замълчаха. По едно време Роже се обърна към сина си.

– Имаш ли време да изслушаш една необикновена история?

– От теб, да – засмя се Роже-младши и отново вдигна чашата.

Час по-късно вече знаеше всичко. Прегледа снимките няколко пъти. Отиде в дневната с баща си и седна на старото кожено кресло в мига, в който се появиха светлините. Така Роже-младши се превърна в очевидец, а преживяването се запечата в съзнанието му така ярко, както и събитията около откриването на бозона на Хигс. Двамата мъже обсъдиха какво да правят от тук насетне. Физикът Роже заяви на учителя по геометрия Роже:

– Тази работа е прекалено шантава, за да ангажирам официално колегите от ЦЕРН. Но познавам двама добри специалисти по физика на частиците като мен. С ваше позволение, мамо, тате, ще ги поканя у вас. В събота става ли?

Единият физик – Цвики – беше роден в швейцарския кантон Гларус, а другият – който приличаше на учител по физическо – идваше от Клермон-Феран, Франция, и се казваше Дюран. И двамата имаха отлично чувство за хумор и не спираха да разказват вицове от света на науката.

Когато приключиха с шегите, нещата станаха сериозни. Роже-младши сподели с колегите си за случилото се в дома на баща му. Показа им снимките и – с чаша шампанско в ръка – ги покани в дневната, където цветните светлини мигом се появиха, сякаш по команда. Те светеха почти непрекъснато през последните няколко дни и дори бяха увеличили леко размерите си, досущ както се увеличава образът на екран или монитор. Цвики и Дюран огледаха цветните светлини от всички страни. Искаха да се уверят, че не става въпрос за отражение, затова поставиха вестник около тях, за да покажат, че отражението – независимо от ъгъла – е напълно изключено. После започнаха да обсъждат необикновеното явление, да излагат теории, предположения и щури идеи, които една след друга анализираха и отхвърляха. Цвики сподели, че е обърнал специално внимание на напълно случайния принцип на смяна на цветовете. Работата беше там, че предната част следваше различен модел от задната, т.е. задната не беше копие или отражение на предната, а светлините отпред не прозираха отзад.

– Може би това е холограма, триизмерна холограма, на която виждаме само две от трите измерения. Нещо като първата и последната страница на книга. А онова по средата липсва.

Мъжете решиха да проведат някои опити. Разбраха се да донесат високочувствителни детектори и да се опитат да открият източника на светлината.

Два дни по-късно дневната на Роже Фавър се превърна в лаборатория. Металните стелажи, купени от магазин за строителни материали, бяха отрупани с малки кутии. Повечето от тях бяха лазери с различни цветове, които сканираха загадъчния правоъгълник от светлина, разположен на трийсетина сантиметра над земята. Учените няколко пъти променяха разположението на апаратурата. Четири часа по-късно Дюран се озова на предела на отчаянието. Тъкмо се канеше да се откаже с думите: „Нямам представа как свети това нещо, тази светлина просто няма източник – нито зад стената, нито на тавана, нито извън къщата...“, и светлината се появява директно на мястото, където премигваше и в момента.

Несъмнено интелигентният и талантлив господин Цвики реши да потърси „послание“. Ако светлината криеше послание, трябваше да разберат откъде идва то, а за целта трябваше да го направят видимо – да го разкрият и прочетат. Тримата физици свързаха един лаптоп с част от донесената апаратура. Невидим лазерен лъч – нещо, с което Роже не се бе сблъсквал до момента – сканира линиите отстрани на квадрата от светлина, т.е. на „листа хартия“, ако можеше да се оприличи на такъв.

Изведнъж настъпи пълна тишина. Учените затаиха дъх и впериха поглед в екрана. Появиха се пет реда, изписани с двоичен код.

00110001 00110010 00110001 00110110 00110010 00110001 00110001 00111000

00110001 00110010 00110010 00110010 00110010 00110001 00110001 00111000

00110000 00110001 00110000 00111000 00110010 00110001 00110001 00111001

00110000 00110001 00110001 00110100 00110010 00110001 00110001 00111001

00110000 00110101 00110000 00110101 00110010 00110001 00110001 00111001

– Откъде се появиха тези числа? – прошепна с изумление Роже-младши. – Да не би някой да си прави шеги с нас? Да не би да участваме в „Скрита камера“ или нещо подобно?

– Шшшт! – размаха раздразнено пръст Цвики. – Опитвам се да прочета кода! Ето, вижте!

12162118

12222118

01082119

01142119

05052119

Всички впериха погледи в екрана на лаптопа. Цвики обясни замислено:

– Струва ми се логично: първите два реда цифри завършват с 2118, а следващите три – с 2119. Смятам, че това са дати, записани по американски маниер – първо месеца, после деня и накрая годината. Тук, в Европа, бихме ги записали по следния начин:

16 декември 2118 (12.16.2118)

22 декември 2118 (22.12.2118)

8 януари 2119 (08.01.2119)

14 януари 2119 (14.01.2119)

5 май 2119 (05.05.2119)

– Да и...? Кой?

– Нямам представа.

Цвики и Дюран се спогледаха объркано, а после всички се събраха около масата. Датите бяха от бъдещето. Днешната дата беше 5 май 2012 г., а първата дата на екрана беше 16 декември 2118 г., или сто години и седем месеца напред във времето. Какво ставаше тук? Учените провериха отново и отново дали не са станали жертва на някаква шега. Може би колегите им от ЦЕРН бяха решили да ги вземат на подбив?

Следващата идея дойде от Роже-младши.

– Има ли някаква възможност да отговорим на същата честота? Когато някой ми изпраща съобщение, аз му връщам отговор...

– На теория, да – замисли се Дюран. – Какво ще кажем на подателя?

Цвики вече бе започнал да пише отговора. С помощта на клавиатурата въведе датата „5 май 2012“, последвана от въпроса „Кои сте вие?“. Написа съобщението и на английски, и с двоичен код, защото физиците предполагаха, че това е език, който всеки разбира.

В мига, в който изпрати отговора, настана мрак. Угасна не само екранът на лаптопа, но изчезна и странната светлина, разположена на трийсетина сантиметра над пода. Явно посланието им бе пристигнало някъде. До края на вечерта не се случи нищо интересно. Петер Цвики – вече всички се обръщаха един към друг на малки имена – се опита да изпрати още две съобщения. Връзката обаче бе прекъсната. Да не би да бяха станали жертва на масова халюцинация? А може би някой или нещо бе установил контрол над съзнанието им? Сякаш самата реалност се бе променила. Петер забеляза обаче, че всичко е съвсем реално и нищо чудно да се окаже важно. Явно неизвестните им „партньори“ – там някъде, където и да се намираше това „там“, – разполагаха с възможности, с каквито Петер и останалите не можеха да се похвалят.

– Всичко това означава, че няма друго обяснение освен някой да ни изпраща послание от бъдещето. И този някой ще се свърже с нас..., ако пожелае, разбира се.

Групата продължи обсъжданията до ранни зори. Роже, преподавателят по геометрия, твърдеше, че никой не може да изпрати от бъдещето каквото и да било. Нищо. Абсолютно нищо. Включително съобщение. Точка. Жак Дюран се позоваваше на шведския физик Макс Тегмарк. Научните издания бяха публикували теорията му за паралелните светове, съгласно която вселените съществуваха редом една с друга, без ние да забележим. „Малкият“ Роже пък прибягна до трудовете на математика Курт Гьодел, който още преди десетилетия бе заявил, че Айнщайновата теория на относителността позволява разкъсвания във времето и пространството. Ами посланията? Как бяха достигнали до нас?

– Представете си ракета за тенис с много фино преплетена корда – обясни Цвики. – Когато топката удари ракетата, тя вдлъбва кордата, т.е. пространството се огъва или изкривява. А сега си представете една миниатюрна, но невероятно тежка топка, вместо обичайната. Тя ще извие кордата до такава степен, че ще създаде сфера, която напълно ще обхване миниатюрната топка. Така микроскопичната, но много тежка топка ще се превърне в машина на времето. Тя ще може да напусне сферата във всяко място. Това, между другото, произтича от теорията на относителността на Айнщайн, но вие добре го знаете. Неопределеният елемент в случая произтича от обстоятелството, че когато напусне сферата, машината на времето ще се озове в различно измерение, защото в пространството съществуват безкраен брой измерения. Редом с пространството, в което се намираме в момента, могат да съществуват милиарди други пространства, разположени на разстояние един наномилиметър от нас... Квантовата физика прави невъзможното възможно.

– Звучи доста объркващо – отбеляза Роже-старши.

– Квантовата физика наистина звучи объркващо – призна спокойно Цвики. – Според тахионната теория на нашия многоуважаван колега Джералд Файнбърг, причината и следствието могат дори да разменят местата си...

Настъпи утрото, мъжете повикаха такси, за да се приберат по домовете си. Светлините се появиха чак на следващия ден.

Петер бе свързал лаптопа с принтер. На екрана се появи съвсем ясно триизмерно изображение. Всички разпознаха леко извитите като банан очертания на Женевското езеро от птичи поглед. Около него бе разположен град Женева, но много по-голям в сравнение с 2012 г. Безброй жилищни квартали, пресечени от широки шосета и булеварди, заобикаляха двата бряга на езерото. Вляво, градът достигаше до днешния швейцарски град Лозана, а вдясно – до френския курорт с минерални води Евиан. Над изображението бе разположен синият флаг на ООН.

– Не мога да повярвам! – възкликна насмешливо Жак. – Това просто е невероятно! Ако това изображение наистина идва от бъдещето, то означава, че ООН ще съществува и знамето на организацията ще остане същото като днес. Не може да бъде!

– Какво да ги попитаме? – обади се замислено Петер Цвики.

След кратко обсъждане всички се обединиха около изречението „Моля, представете се“.

Отговорът не закъсня.

– Ние сме ваши потомци. Експериментираме с установяването на контакт през времето и пространството. Според стария християнски календар, днес е 7 май 2119 г.

– Ха! Ама че лудост – намръщи се иронично Петер. – Твърдят, че живеят в 2119 година! Просто така!

– Постепенно започвам да вярвам в невъзможното – отбеляза Роже-младши. – Помислете само какви ползи могат да ни донесат познанията от бъдещето. Та те са сто години преди нас! Знанията им ще ни помогнат да съкратим времето за нашите изследвания...

– ... а също и да спестим от бюджета...

До този момент единственият заклет пушач сред четиримата беше Роже-старши. Сега обаче всички дърпаха нервно цигари. Беше очевидно, че трябва да уведомят своите колеги и началници. Диалогът с бъдещето щеше да засенчи откриването на бозона на Хигс. Последствията бяха невъобразими!

Всички заедно формулираха следния въпрос:

– Алберт Айнщайн изчислил гравитационните вълни и стигнал до извода, че тези вълни ще изкривят пространството. Теорията му доказана ли е?

Отговор обаче не получиха. Връзката беше прекъсната от другата страна. Екранът на лаптопа остана тъмен. Затова нито Роже-старши, нито Роже-младши, нито Петер Цвики, нито Жак Дюран уведомиха колегите си. Петер каза на глас онова, което всички си мислеха. Знанията от бъдещето не бива да попадат в миналото. Защото това би променило бъдещето.

Четиримата решиха да демонтират изследователската лаборатория в дневната на Роже и да изнесат от нея всички стелажи, лазери, апарати и прочие. Но тогава екранът грейна отново. Появиха се осем души с почти неестествена красота. Всички имаха едни и същи големи очи и едни и същи леко извити нагоре усмихнати устни. Всички бяха облечени в тъмносини гащеризони, а движенията им бяха бавни и грациозни. В долния ъгъл на екрана грейнаха като в живачна луминесценция думите: БЪДЕЩЕТО НАСТЪПВА НЕЗАВИСИМО ОТ ВСИЧКО.

Петер реагира най-бързо и пусна принтера. Разпечатаните изображения бяха кристално ясни и цветни.

Две минути по-късно връзката прекъсна.

Фотокопията, направени от Роже Фавър, попаднаха в ръцете на неколцина посветени в тази необикновена история. За тях бъдещето не изглеждаше вече ясно и логично. Това ли са нашите потомци? И всички са толкова красиви? Изящни, грациозни, без видима разлика между половете? И не на последно място, те излъчваха нещо извънземно. Нима потомците ни са извънземни?